Лий Бристъл
Наследницата Лорел (7)

Седма глава

Лорел изобщо не разбра как така стигнаха до Чайнатри, нито чия бе идеята обикновеният излет, който Сет им беше обещал, да прерасне в пикник. Подозираше, че за това най-виновна е леля Софи, но се опитваше да не забравя, че всяко нещо, което й позволяваше да прекарва повече време със Сет, бе изцяло в неин интерес. И все пак никак не беше щастлива, че са го довели в Чайнатри.

Той беше наел открит кабриолет за цял ден. Лорел седеше отпред до него, а Каролайн и Софи заемаха задната седалка. Украсеният с ресни сенник се заклатушка, когато кабриолетът сви по изровената, тревясала алея, някога извеждала към една от най-елегантните плантации на Чарлс. Както в повечето старинни плантаторски домове, до къщата се стигаше по ограден от дъбове път, и щом Сет поведе конете из мрачния тунел от преплетени дъбови клони, от задната седалка Софи весело се разбъбри какво било някога, как алеята била посипана с натрошени розови и бели раковинки, как пред дъбовете имало бордюр от огненочервени азалии и как негърчета в къси бричове тичали пред каретите да прогонват пауните, които обичали да се разхождат из алеята.

Лорел, разбира се, не помнеше нищо такова. Чайнатри била изгорена от изменническата войска на янките през зимата на 1863-та, малко след началото на Обсадата и цели три месеца, преди тя да се роди. От наследството, което трябваше да има, й бяха останали единствено мемоарите на майка й, разказите на леля Софи и представите, които бе изградила в съзнанието си. Това беше нейното съкровено място и тя вътрешно негодуваше, че водят чужд човек тук.

— Разбира се, мистър Тейт, в ония дни вие дори не бихте могли да познаете това място — заключи с въздишка Софи. — Толкова много беше погубено… — Тя разтвори ветрилото си и започна да отвява влажния въздух с натъжено лице. — Толкова много…

— Не вярвам на мистър Тейт да му е интересно всичко това — каза Лорел — и не мога да разбера защо поискахте да бием целия този път. Тук са останали единствено гробове. А те едва ли са подходящо място за пикник.

— О, но разходката беше толкова приятна — рече Каролайн. — Пък и не е ли хубаво да се измъкнеш от града? Вярвам, че тук ще е малко по-хладно, нали?

— Изобщо не е — отвърна Лорел и отдръпна рамене от лепкавата седалка.

Изпод периферията на шапката си Сет я стрелна с усмивка.

— Надявам се, че съм ви оставил достатъчно място, мис Лорел — каза той, но толкова тихо, че от тракането на колелетата на задната седалка не се чу нищо.

Лорел недоволно сви вежди. Толкова ли отдавна не се беше опитвала да кокетничи с мъж, че беше забравила как да се превзема и да любезничи? Или може би никога не е знаела как. Тя съзнаваше, че острият език едва ли е най-добрият начин да впечатлиш един мъж, когото някой хубав ден може да молиш за услуга, но от друга страна, беше убедена, че Сет Тейт няма да откликне на фалшиви ласкателства и лицемерно умилкване.

А и нямаше защо да му прави впечатление. Той си имаше някаква своя програма и Лорел трябваше само да потърпи, докато разбере каква е тя, и да измисли как да я обърне в своя полза.

Все пак тя се съгласи, макар и през зъби:

— Е, да, тук, под дърветата, като че ли е малко по-прохладно.

Сет се изсмя, а когато Сет Тейт се смееше, това никога не беше в интерес на Лорел. Тя почувства как шията й пламва от многозначителните погледи откъм задната седалка, и очите й потъмняха.

Ако преди година някой беше казал на Сет, че сега ще вози в наемен кабриолет три порядъчни дами в траурни тоалети из полята на Южна Каролина, той щеше да реши, че са полудели. Дори и сега се чудеше дали е бил с ума си, като замисли този излет.

Толкова се беше наслушал за Чайнатри, че нямаше как да не иска да го разгледа, и това само по себе си беше достатъчна причина за него да се разводи на седем мили извън града. Полковника вярваше, че златото е заровено в Чайнатри. Значи това място беше не по-лошо от всяко друго за начало на търсенето. В крайна сметка, ако ще се заема с тая работа, да се заема както трябва.

Знаеше, че къщата е изгорена по време на войната — точно затова според Полковника Гъс решил да открадне златото, вместо да го предаде на армията на Конфедерацията. Искал след войната семейството му да бъде осигурено. Но Сет не си даваше сметка колко обширно е това място и в какво се е превърнало след двадесетгодишно занемаряване.

Там, на Запад, беше виждал имения, които бяха с размерите на някои от източните приокеански щати, но винаги бе смятал, че фермерството на изток не е така мащабно. Вече петнадесет минути се движеха през зеления, ухаещ на мъх тунел, а краят му не се виждаше. И всичко наоколо бе така високо избуяло, така гъсто обрасло, и толкова зелено! Не можеше да престане да мисли с понятията на западните земи. Там знак, оставен в пустинята, можеше да остане недокоснат с векове; откритите пространства даваха на човек време да помисли, достатъчно бе само да вдигнеш поглед, за да съзреш опасността от цяла миля. А тук не можеше да се види нищо, дори и краят на тунела.

Той посочи с камшика към някаква сива ивица, като от старо сено, която отделяше дърветата от пътя.

— Какво е това? Където погледна, все него виждам. Някакво животно ли го е изровило?

Лорел развеселено го погледна.

— Това е испански мъх. Има го много тук наоколо. Някои хора смятат това за романтично.

— Наистина ли? — Той не я погледна. Лицето му остана леко извърнато встрани и продължи да изучава мъха. — Трябва да са ужасно странни хора.

— Знаете ли, вие тук май наистина се чувствате като риба на сухо — откровено му каза тя. — Каквото и да ви е довело на Изток, трябва да е било много важно.

Той й се усмихна спокойно, непринудено и естествено. А когато се усмихваше, беше толкова красив, че чак дъхът ти секваше.

— Може да съм дошъл просто да погледам пейзажа?

Лорел трябваше да отмести поглед, за да запази самообладание.

— Е, и как го намирате?

Сет широко се засмя.

— Знаете ли, това никак не ви отива.

— Кое? — подскочи тя.

— Да любезничите. Не че имам нещо против. Но предпочитам да казвате това, което мислите — тогава човек поне е наясно къде го поставяте.

Лорел замислено се обърна настрани. Този човек беше невъзможен!

— Нямам ни най-малка представа за какво говорите.

— Мисля, че пейзажът — продължи Сет непринудено и словоохотливо — е прекалено зелен и прекалено гъсто обрасъл. Всичко е някак прекалено близко едно до друго. И е цяло чудо как всички вие не се задушавате, дори като дишате.

Лорел изви глава почти до рамото си, но трябваше и да вдигне ръка, за да прикрие усмивката си.

— О, Лорел! Розите на майка ти! — Леля Софи развълнувано се наклони напред. — Боях се, че тази година може да са измръзнали от сланата. Божичко, мистър Тейт, да можехте да видите тези градини в ония времена! Майката на Лорел имаше най-зеления, най-добре поддържания парк в близките два окръга. Знаеш ли, Каролайн, ще трябва да вземем няколко корена на връщане…

Софи продължи да бъбри, гласът й се смеси с околния шум и точно тогава зеленият тунел най-сетне се отвори към онова, което Сет сякаш цял живот бе чакал да види. Но всичко, което видя, бяха едни развалини.

Няколко широки вити стъпала водеха към невидима веранда. По средата на празната поляна стърчеше високо изправен комин; друг, няколко ярда по-нататък, беше полуразрушен. Разкривено дърво хвърляше сянка върху онова, което някога трябва да е било кухнята, а по няколкото посивели дъски и по рухналия покрив можеше да се разпознае някаква друга постройка. Тревата беше до колене, храстите се задушаваха в бурени, каменните бордюри на цветните лехи бяха обрасли с плъзнали лози и поразместени от отломките. При вида на всичко това Сет почувства как го обзема униние и мъка.

Тук нямаше нищо друго, освен спомени и духове, и макар съвсем оправдано да не беше очаквал нищо повече, все пак се раздразни и разочарова. Колкото до това къде биха могли да са заровени парите, дори и да е имало някакви знаци, те вече отдавна бяха заличени. Не знаеше дори откъде да започне да търси.

Той спря конете под сянката на едно благоуханно дърво, оставяйки запуснатостта, която сякаш бе символ на цялото това подивяло място, да започне да прониква у него. Искаше да види, но след като видя, можеше още сега да се обърне и да си замине обратно. Тук и цял живот да копаеше, пак можеше да не попадне на точното място.

Но тогава отново го прихвана старият инат, решимостта напук на всичко да не остави никой да му измъкне това, което по право си е негово, никой и нищо — нито животът, нито бедното му въображение, нито дори смъртта. Златото беше тук — Полковника беше убеден в това. И ако Сет не знаеше откъде да започне, някой друг може би щеше да знае… Някоя от тия жени или пък някой от ония дърти пръчове от Джокей клуб. Огъстъс Синклер беше оставил някакво писмо — може пък да е оставил и още нещо. От Сет зависеше да го открие.

А нямаше и къде другаде да иде.

Той скочи на земята и се обърна да помогне на дамите да слязат.

Лорел се чудеше за какво ли си мисли Сет, докато оглежда останките от надеждите на Юга — винаги се беше чудила какво ли си мислят пришълците за това. Тя не беше толкова стара, че да помни някога да е било по-различно. И той не беше толкова стар, но тя се беше наслушала на всякакви истории. Главата й беше препълнена с тях, а и тя самата обичаше да фантазира. Точно затова тук беше нейното съкровено място. Място, което й напомняше, че някога животът е бил друг. И когато идваше, колкото и зле да вървяха нещата, някак си можеше да повярва, че един ден всичко отново ще е друго.

Тя забеляза с какво внимание той скланя глава да чуе несвързаното бърборене на леля Софи и се изненада от нежността, с която подкрепяше Каролайн по неравния терен. Задаваше предпазливи въпроси и изглеждаше истински заинтригуван от разказите на леля Софи… което беше лесно обяснимо, помисли си Лорел. Един човек без семейство, без история… Ако действително нямаше семейство, ако изобщо нещо от това, което им каза за себе си, беше вярно.

Намериха си едно местенце под огромната магнолия, която някога е засенчвала източната галерия, и Сет разчисти счупените клонки и падналите саксии. Лорел чакаше отстрани с одеялото в ръка, а Софи и Каролайн се запътиха към гробовете да почетат предците. Сет ги наблюдаваше как вървят натам.

— И двамата ви родители ли са погребани тук? — запита той.

— Майка ми е погребана в гробището на „Св. Мери“ — отвърна Лорел. — А тялото на баща ми така и не откриха.

— Бяхте казали, че е починал в някаква болница и че е изпратил писмо до вкъщи?

— Във военнополева болница — уточни тя, разгърна одеялото и го просна на земята. — Много хора са били погребвани там, където са загивали, когато болниците са били нападани. На майка ми обаче наистина й беше много мъчно. В последното си писмо той нареждал как да бъде погребан, а тя не можа да изпълни тази негова последна молба.

Да, Сет сякаш наистина бе усещал, че нишката води насам и просто я беше чакал да изрече тия думи. Ето значи какво е имало в писмото му — указания как да бъде погребан. Какъв по-сигурен начин жена му да разбере къде е заровено златото от това да я застави непременно да го намери, когато заравя него? В ония времена те не биха наели носачи или гробари — само на доверени на семейството слуги биха оставили да копаят земята за прощалната церемония. В онова военно време това е бил единственият начин Огъстъс да е сигурен, че златото ще попадне в ръцете на тези, които обича.

Значи парите са в гробището. Съвсем логично.

Сет се наведе да оправи краищата на одеялото, а лицето му, грижливо приучено да прикрива дълбоките му чувства, остана непроницаемо.

— Колко жалко. Но за какво му е било да й изпраща указания? Нямал ли си е парцел в семейното гробище?

— Точно това е най-странното — поклати глава Лорел. — Той не е искал да бъде погребан в гробището. Така, както леля Софи разправя, май е станало по-добре, че не са го докарали у дома. Ако мама е трябвало да го погребе, както той е искал, е щяло да има поне две погребения.

Сет се постара да запази непринудения си тон.

— Така ли? И къде?

Двамата бяха коленичили да изглаждат гънките на одеялото, и когато Лорел се извърна, подръпвайки ръба с ръка, лицето на Сет се оказа само на няколко инча от нейното. Друг мъж би изглеждал смешен в тази поза, но Сет Тейт никога не изглеждаше другояче, освен мъжествен, спокоен и в пълно самообладание. Всъщност той беше прекалено мъжествен, за да се намира толкова близо до нея, и тя се намръщи и приклекна назад.

— Тази тема е мъчителна за мен. Как всъщност стигнахме до нея?

— Просто от любопитство. — Той приседна назад и се облегна върху сгънатото си коляно в стойка, която майсторски прикриваше нетърпението му. Случвало му се бе седмици наред да се крие в дола край едно пресъхнало речно корито и с часове да лежи сред пелина, докато помощник-шерифите претърсват на по-малко от шест стъпки от него — умееше да изчаква. Просто предпочиташе да не го прави.

Лорел вдигна ръка да приглади назад един изпаднал кичур, който я гъделичкаше по врата, и малко късно се усети, че с този жест издава колко е изнервена.

— Хм — неприветливо каза тя, — любопитството ви е неуместно, а и аз не си спомням. Казано е някъде в писмото му — май на мястото, където за пръв път са се срещнали, или нещо такова. От години не съм преглеждала тия писма.

Това беше всичко, което засега можеше да разбере, но и то му стигаше. Тя пазеше писмото — писмата, значи не беше само едно — и в тях беше всичко, което искаше да узнае. Трябваше само някак да се добере до тия писма, но щеше да измисли как. Никога досега не му беше се налагало да краде нещо толкова лесно някакво писмо. Седеше близо до нея — колкото случайно, толкова и умишлено, и се засмя, когато тя се отдръпна.

— Май ви изнервям, а?

Лорел автоматично понечи да отрече, но усети, че е безсмислено.

— Винаги ме изнервяте — кратко рече тя и започна да изтупва омачканите листа от полата си. — Чувствам се, сякаш съм в една стая с дресирана мечка — нищо, че е на верига, все пак не знаеш какво ще направи в следващия момент.

Сет се разсмя с цяло гърло и от сърце, а в очите му блесна игриво пламъче, което накара Лорел угрижено да му изшътка и да започне да се оглежда дали леля й не е някъде наблизо.

— Недейте така високо! Не можете ли малко по-тихо? Не е прилично! Ето на, вижте какво направихте — леля Софи вече се задава. Ще си помисли, че…

— Че какво? — той сниши смеха си, но слънчевите искрици в очите му останаха. — Че си прекарвам чудесно на пикник с едно хубаво момиче? Или че може би ви ухажвам?

За момент Лорел не знаеше какво да отговори. Като гледаше тия блестящи от нежност очи, тя наистина се почувства като момиче, което ухажва най-хубавото момче в града. Но само след миг се съвзе.

— Нито аз съм хубаво момиче, нито вие ме ухажвате. Така че, дръжте се прилично.

За момент той замислено я погледна в очите, все още усмихнат, и щом сянката на леля Софи падна върху им, каза:

— Е, добре де, в едно сте права — вие не сте хубаво момиче. Вие сте си цяла жена.

Тя улови погледа му, но не беше сигурна какво прочете в него. И може би по-добре, защото точно тогава Софи пристигна, шумно размахвайки ветрилото, останала без дъх, и възкликна:

— Трябва да ти кажа, Лорел, че не бях виждала такова стълпотворение! Ще трябва да наемем няколко момчета да дойдат и да поразчистят ония гробове. Срамота е пред Бога как сме ги изоставили да обраснат! Какво ще кажат хората?

Сет се изправи, за да помогне на Софи да седне, но преди това най-непочтително намигна на Лорел. И понеже успя да я изненада, тя не можа да възпре собствената си усмивка, докато ставаше, за да поеме другата ръка на леля Софи.

Обядът беше още една екстравагантност, за която Лорел би вдигнала врява до Бога, ако не допринасяше за целта й. Софи бе поръчала на Лейси да изпече цял бут и да изпържи пиле, и това беше само началото. Една тава кифлички, дузина мариновани яйца, също толкова печени ябълки, кестенов и къпинов пай… Лорел смутено съзерцаваше как на одеялото се появяват ястие подир ястие. Имаше достатъчно, за да нахранят цяло църковно събрание, че и да остане, и тя на няколко пъти едва сдържа порива си да се обърне да потърси с поглед останалите гости. Може би трябваше да спре да се пита какво ли иска от нея Сет Тейт и просто да си гледа трапезата.

Но въпросите продължаваха да я измъчват. И най-важното, за което се питаше още от вчера, беше колко ли пари има той в действителност?

Лорел недоумяваше как роднините й могат така бързо да забравят, че бедата хлопа на вратата и толкова безгрижно да тръгнат на пикник, сякаш всичко друго е без значение. Но защо пък не, щом знаят, че Лорел, както винаги, ще се погрижи за тях?

А Лорел още не знаеше със сигурност точно как ще се погрижи и през последното денонощие на няколко пъти усети как сърцето й се присвива от паника при мисълта, че този път май няма да може нищо да направи. Сет Тейт беше единствената й надежда, но дори не беше сигурна дали той действително има петстотин долара. Пък и да ги имаше, как ли щеше да го склони да й ги заеме? Та тя едва го познаваше.

И все пак… Нали той я преследваше? Вчера почти си призна, че иска нещо, с което тя разполага. Ако можеха да сключат една такава сделка… Но първо трябваше да разбере какво е това, с което може да участва в сделката, и едва след това някак си да го убеди, че то си струва петстотинте долара. Господи, колко мразеше всичкото това лавиране и хитруване — хич не й се удаваше. Нещата можеха да са толкова по-прости, само ако можеше да се пазари с него наравно, като мъж с мъж.

Когато приключиха и с последното ястие, леля Софи се оттегли с кълбо дантела, а Каролайн — с книга в ръка. Лорел не знаеше дали да удуши леля Софи, или да й бъде благодарна, задето непринудено и лукаво й предложи:

— Лорел, защо не разведеш мистър Тейт наоколо? Една хубава разходка след ядене ще ви дойде добре.

Друг път Лорел щеше веднага да изстреля в отговор цял куп неща — че в тая горещина една разходка по-скоро би навредила на нечие здраве; че наоколо няма нищо за разглеждане, освен бурени и змии; че мистър Тейт едва ли има повече сили от самата нея… Но понеже това влизаше в плановете й, не можеше да пропусне тази възможност.

Така че поощри подигравателното пламъче в очите на Сет и дори успя да му се усмихне, когато й подаде ръка, за да се изправи. Имаше едра, загрубяла от работа длан, от докосването на която я заля гореща вълна, и тя я пусна веднага щом се надигна. Направи се, че не вижда ръката, която й предложи, нахлупи на главата си сламената шапка и се запъти към къщата, връзвайки по пътя черните панделки.

— На гоненица ли играем? — запита Сет.

— О, извинете — забави крачка Лорел. — И внимавайте къде стъпвате — тук има твърде много отпадъци.

Той я стрелна с развеселен поглед.

— Това би трябвало да ви го кажа аз! Откога не сте се разхождали с мъж, мис Лорел?

— Отпреди две вечери — веднага отвърна тя. — Разхождах се с вас из градината.

— И го правехте доста по-добре, доколкото си спомням.

Лорел пое дъх да му отговори, но навреме премисли. Повдигна с една ръка полите си, за да не полепне по тях прахоляк и семена от прецъфтели треви и известно време повървя мълчаливо.

Тежката мараня пулсираше с бръмченето на цикадите и със сладкия аромат на магнолия и жасмин. Нищо не помръдваше, дори въздухът не трепваше. Само някоя дребна животинка, смутена от стъпките им, леко поклащаше тревата. Вървяха покрай основите на къщата и заобикаляха отломките. Преминаха през останки от отдавна забравена цветна леха, покрай малка статуя, толкова нащърбена, набраздена и обрасла в мъх, че първоначалната й форма вече не се различаваше. След малко Лорел почти забрави за присъствието на Сет, унесена от тежкото безмълвие в размисли за семейството, което бе изгубила.

Гласът му прозвуча тихо и сърдечно, напълно в съзвучие с момента. И все пак Лорел се удиви от неочакваното разбиране в думите му:

— Не искахте да идвам тук, нали? Не обичате тук да идва никой друг, освен вас.

Още по-поразително беше, че тя не изпита никакво желание да избегне въпроса му, да го подмине. Отговори съвсем естествено, без дори да се замисли:

— Освен това на тоя свят са останали твърде малко неща, които ми принадлежат, мистър Тейт. Знам, че не е много за гледане, но… — Тя махна неодобрително с ръка, посочвайки наоколо: — Но и такова, каквото е, то е не само повече, отколкото очаквам някога да имам. То представлява и всичко онова, което съм щяла да имам… — Тя го погледна с внезапно смущение. — Знам, че звучи глупаво. Няма да ме разберете.

— Така е — съгласи се той. — Няма как да ви разбера. В живота си не съм имал нищо повече от един кон и едно седло, които да мога да нарека свои. Едно такова нещо… — Той се поогледа и поклати глава, сякаш смаян от всичко наоколо. — Едно такова голямо и толкова значително нещо оставя определена следа на света. Но предполагам, че ако бях обвързан поне донякъде с нещо такова, бих се чувствал точно като вас. Щеше да ми се иска да го опазя.

Да, точно така — помисли си Лорел, — да го опази. Точно това чувстваше тя към Чайнатри — искаше да го запази в тайна, само за себе си, да го опази. Никога не бе могла да го обясни, дори и пред самата себе си, а ето че Сет го разбра.

Те повървяха мълчешком, но този път мълчанието беше съвсем различно — някак съпричастно и спокойно. Сет вдигна от земята една върбова клонка и разсеяно заудря с нея по тревата отстрани. Косите му блестяха под слънцето в меднозлатисти отблясъци, а от очите му бликаха лъчи. Лорел се усети, че неволно го заглежда по-продължително, отколкото подобава.

— Никога не се бях замисляла какво е да не познаваш родителите си, произхода си… — Каза тя след малко. — Каква ли празнота чувства човек.

— Понякога е така — призна той. — Но в повечето случаи не се и замисляш за това. Най-често то няма никакво значение.

Лорел се позамисли, сетне сухо се усмихна.

А може би в крайна сметка вие сте си най-добре. Понякога ми минава през ума, че щях да бъда много по-щастлива, ако не трябваше винаги да помня коя съм и откъде произхождам. Един Господ знае дали нямаше да ми е много по-добре.

Сет се изсмя и я погледна с блеснали очи.

— Бас ловя, че щеше да ви е по-добре.

Бяха стигнали до най-отдалечената страна на къщата, където колоната на един срутен портал, почти обрасла в лози, образуваше естествена бариера. Тук беше сенчесто и цареше дълбока лятна тишина. Сет замахна с върбовата клонка, посочвайки наоколо:

— Мислили ли сте някога да го възстановите?

Тя учудено се позасмя.

— Да възстановявам Чайнатри?! Знаете ли колко пари ще са нужни?

Но той замислено се оглеждаше.

— Нямам предвид така, както е било. Не мисля, че някога бихте могли да го направите. Но да започнете отначало. Да вдигнете малка къщичка, корал, да отглеждате коне… Ако беше мое, точно така щях да направя.

Чайнатри — коневъдна ферма! Лорел така се смая, че просто не знаеше как да го изрази, затова не се и опита, само каза:

— Понякога е по-добре да оставим миналото необезпокоявано, мистър Тейт.

— Така ли смятате? — усмихна се той.

Имаше нещо в тази усмивка, в мрачно присмехулните му очи, което Лорел не можеше да си обясни докрай и това я притесняваше. Тя въздъхна:

— Защо ни поканихте на този излет?

Чертите на лицето му облекчено се отпуснаха и той закачливо отговори:

— А вие защо приехте?

— Много просто. Не мога да си позволя да откажа на човек, който току-виж има пари.

Очите му трепнаха и той захвърли върбовата клонка.

— Аха, значи нещата пак опират до пари.

— На този свят има два вида хора, мистър Тейт — богати и бедни. Когато си беден, единствените, които имат значение за теб, са богатите.

— И смятате, че аз съм богат?

— За да залагате в Джокей клуб, трябва да сте.

— Може би просто ме мързи да изкарвам пари другояче.

— Може и така да е — открито го погледна тя.

— Има хора, които ще заложат и последния си долар, стига да имат възможност да спечелят десет. Предполагам, че го знаете.

— Да, зная. Но най-ниският залог в Джокей клуб е двеста долара.

Лицето му остана непроницаемо.

— Не предполагах, че Старата гвардия все още има толкова пари.

— Тук е Чарлстън, мистър Тейт — отривисто каза Лорел. — Известни сме с това, че каквото и да ни се случи, винаги се изправяме на крака. Вярно, от войната насам цели състояния бяха изгубени, но и цели състояния бяха натрупани — от текстилни предприятия, от фабрики, и най-вече от пришълци, които обичат да пръскат парите си по разни частни клубове.

— Значи, ако бях чарлстънчанин трето поколение — засмя се той, — можех да заложа двеста долара и никой да не се изненада, така ли?

— Не бих се учудила — хладно отвърна Лорел. — Такива са правилата. Интересува ли ви това?

Тя чувстваше как сърцето й бие в очакване на неговия отговор. Двеста долара бяха много пари. Само глупак би рискувал да ги изгуби, ако това е всичко, което има. Според Лорел само глупак можеше изобщо да рискува толкова пари, независимо колко има. Разбира се, двеста долара не бяха петстотин, но ако можеше да си позволи да изгуби толкова, значи трябваше да има и повече…

— По кое време? — попита Сет.

Лорел незнайно защо въздъхна.

— В десет сутринта.

— Ще мина да ви взема в девет — кимна той.

Сърцето на Лорел възвърна нормалния си ритъм. Не че бе измъдрила нещо повече отпреди, но поне се очертаваше някаква възможност. И в събота… В събота след състезанието щеше да разбере. Щеше да го държи в ръцете си със сделчицата му.

— Преди колко време е починал съпругът ви?

— Преди три години.

— И цял живот ли ще носите траур?

Тази толкова лична забележка я слиса — тя не беше готова за такъв отговор. Бързо го погледна, но нямаше време да си изяснява израза на присвитите му срещу слънцето очи и отвърна някак принудено:

— Така изисква благоприличието. А миналата година почина и чичо ми.

И тъкмо щеше да измънка някаква благодарност за съчувствието му, когато той добави:

— Хубава жена като вас не би следвало да носи траур. Прави ви да изглеждате като плашило, а така не се привлича интересът на мъжете.

Лорел раздразнено изсумтя и се обърна с лице към него.

— Честна дума, вие сте най-невъзможният човек на света! Изобщо не е ваша работа как се обличам и ще съм ви благодарна да запазите мнението за себе си! И ви уверявам, че последното нещо, което искам да правя, е да привличам интереса ви!

Широката му спокойна усмивка накара страните й да пламнат още повече. При това той също се извърна към нея и се оказаха един срещу друг, достатъчно близо, за да могат да се докоснат.

— Не говорех за моя интерес, мис Лорел. Той се пробуди още в мига, в който ви видях за първи път.

Тя понечи да се отдръпне, но гордостта не й позволи. Топлината на слънцето и топлината на тялото му пулсираха край нея, жуженето на насекомите бе тихо и далечно. Тя промълви малко дрезгаво:

— Лъжете се, господине, ако дори и за миг сте си помислили…

— Аз нищо не си мисля. Просто знам какво ми харесва.

И бавно, без да пристъпва към нея, без да променя изражението си и без да отмества очи от нейните, той се пресегна и издърпа иглите от шапката й. Тя понечи да отметне глава и с негодувание да го загърби, да го изостави сам в сянката на съборения портал и гордо да отмине, без да се обърне. Но не се помръдна — нито когато той вдигна ръка и смъкна шапката от главата й, нито когато тя тупна в тревата до нозете й, нито когато пръстите на двете му ръце обхванаха главата й, нито дори тогава, когато той бавно и уверено я привлече към себе си.

Пръстите му се плъзнаха по бузата й, палецът погали брадичката й и я повдигна. Лицето му беше толкова близо, че го виждаше замъглено. От върховете на пръстите му се излъчваше топлина, която се разнесе като лава по цялото й тяло. Усети как стомахът й се свива, как гърдите й натежават, как сърцето й силно бие. Не можеше нито да отдръпне лицето си, нито да отмести очи. А и не искаше.

— Защо правите това? — пресипнало го запита тя.

Стори й се, че по лицето му се мерна едва доловима усмивка, но не бе съвсем сигурна. Всичко, което можеше да види, бяха устните му — съвсем отблизо, и всичко, което можеше да почувства, бе дъхът му, който като някаква тайна премина по лицето й — топъл и съкровен.

— Не съм сигурен дали и аз самият знам защо. — Ръцете му се отместиха към лицето й. Железните му пръсти нежно я докоснаха. Очите му, ясни и потъмнели, сякаш я пронизваха. — Може би защото никога не бях срещал жена като вас. Или защото прекалено много си приличаме — много повече, отколкото си представяте. А може би защото не познавам друга жена, която просто плаче да бъде нацелувана.

И я целуна. А Лорел не знаеше дали да го спре — дали изобщо може да го спре, защото след първата озадачена въздишка вече беше твърде късно да се опитва. Цялата се изпълни с неговия вкус, със силата му. Ръцете й изтръпнаха, краката й се подкосиха, главата й се замая, но дълбоко в себе си тържествуваше — усещаше такъв радостен копнеж, такава непреодолима страст… И отговори на целувката му — притисна се плътно към него, пръстите й се вкопчиха в тялото му, устните й безсрамно го облизаха, желанието й се сля с неговото, и светът сякаш престана да съществува — останаха само те двамата, вземащи един от друг и даващи един на друг.

Ръцете му здраво я прегръщаха през кръста. Чувстваше как гърдите му до болка притискат нейните, как твърдият му таз е прилепнал до нейния така, ме би следвало да се възмути, но по нея просто се разливаше някаква замайваща топлина и тя несъзнателно тържествуваше. Усещанията, които я изпълваха, бяха напълно непознати. Винаги досега бе смятала, ме не е възможно да ги изпита, когато е с мъж. Ето какво било предопределението й! Ето какво й е трябвало! Ето какво цял живот й беше липсвало!

Навярно в мига, в който осъзна това, в който просто проумя колко силно го желае, заслепението отстъпи пред здравия й разум… или може би той се отдръпна пръв? Лорел знаеше само, ме устните им се разделиха, когато ръцете му се плъзнаха от кръста към раменете й и се задържаха там, преди той да отстъпи назад. Но щом тялото й усети отсъствието на неговото, тя имаше чувството, ме внезапно я бяха издърпали от ръба на някаква бездна. Останала без дъх, зашеметена, в първия момент дори не можа да разбере какво става с нея.

Ръцете му погалиха раменете й. Погледът му премина по лицето й, по шията, към гърдите. Очите му бяха потъмнели като от треска, под естествения бронзов загар по лицето му изби лека руменина и той малко задъхано и пресипнало я попита:

— Боиш ли се от мен, Лорел?

Сърцето й не можеше да спре да бие болезнено и целият свят сякаш се тресеше в неговия ритъм. Пръстите й се бяха впили в ревера на сакото му, тя с усилие го пусна и прошепна:

— Не. — Не от него се боеше тя. Боеше се от себе си.

Очите му още веднъж се плъзнаха по нея, търсещи, изучаващи. Той бавно пусна ръцете й, пръстите му сякаш насила се отдръпнаха, и каза:

— А би трябвало. Аз съм измамник и негодник и ако мога, ще те погубя.

Ако не се опираше на него, краката на Лорел всеки миг щяха да се подкосят. Тя предпазливо стегна мускули и ръцете й се свиха в юмруци. Успя почти равномерно да си поеме дъх и устоя на погледа му.

— Вие самият казахте, че твърде много си приличаме, мистър Тейт. Може би вие трябва да се боите от мен?

За миг останаха така, с очи, впити един в друг, на сантиметри един от друг, но без да се докосват. После Сет се усмихна и се наведе да вдигне шапката на Лорел.

— Може би трябва, наистина — съгласи се той.

Подаде на Лорел шапката и изчака да си я сложи с пръсти, които вече бяха поспрели да треперят. После с лек поклон я подкани с ръка да се връщат при останалите.

 

 

Същата вечер, след като майка й се оттегли, Каролайн леко почука на полуоткрехнатата врата на Лорел и щом чу разсеяния отговор, влезе и с пълното съзнание, че отсреща през хола спалнята на майка й е отворена, тихо затвори след себе си.

— Лорел — малко колебливо започна тя, — исках само да поговорим за минутка, след като мама заспи. Знам колко се тревожиш и навярно ти се струва, че ние с нищо не се опитваме да ти помогнем…

Лорел спря да тършува из отворения гардероб и разсеяно вдигна вежди.

— Ъ-ъ… Какво?

— За тия петстотин долара. — Каролайн скръсти ръце. — Това са много пари. Знам, че според теб не мога да се оправям с парите по-добре от мама, но като поразмислих, Лорел, остава ни само едно. Трябва да продадем къщата. За нея ще вземем доста повече от петстотин, и…

Удивлението в миг заличи бръчицата между веждите на Лорел и тя отряза:

— Не ставай смешна. Не можем да продадем къщата. После къде ще живеем? — Обърна се пак към гардероба, измъкна една от трите си летни черни рокли, наложи я върху себе си и се заоглежда в огледалото на отсрещната стена. Тази рокля беше малко по-модерна с три четвърти ръкави, с добре подпълнен турнюр и огромна фльонга на гърба. Понякога ходеше с нея на църква.

— Ама точно за това става дума — нетърпеливо каза Каролайн. — С парите, които ни останат, ще можем да си купим друга къща, по-малка, някъде извън града.

— Как мислиш? — прекъсна я Лорел, притисна роклята плътно към корема си и се извъртя да се огледа в профил. — Дали не бихме могли да я пребоядисаме? И не е ли останала някъде малко дантела, която да не е черна?

Каролайн я изгледа с такова учудване, сякаш Лорел най-неочаквано беше предложила да тръгнат да обират някое гробище. Но бързо се съвзе и попипа материята.

— Ами… Според мен можем да опитаме да я избелим и после да я пребоядисаме в някакъв друг цвят — в кафяво, да речем, или пък в морскосиньо…

Лорел присви очи срещу огледалото, сякаш се опитваше да си представи цвета, после тръсна глава.

— В светлолилаво — реши тя. — Или в керемиденочервено. Цвят, в който да има поне малко топлинка, за Бога!

Каролайн с явно усилие запази безразличието в гласа си.

— Значи сваляш траура?

— Да, поне за събота. — Лорел за последен път се огледа критично в огледалото, после метна роклята на леглото. — Отивам в Джокей клуб.

Тя пак се върна при гардероба и затършува на дъното.

— Май ще трябва да направим нещо и за шапка, а и за ръкавици. Леля Софи сигурно е скрила някъде чифт бели ръкавици, нали? Нямаше ли време, когато не ходехме все в черно?

Тя се обърна, но видя изражението на Каролайн и избухна в смях.

— За Бога, Каро, какво си ме зяпнала?! В живота си сигурно съм вършила и по-скандални неща от това да приема покана за Джокей клуб. Формално все пак съм член на този клуб, нали? А и доколкото съм чувала, той е една съвсем престижна институция.

— О… извинявай. Аз просто… Понеже на теб обикновено не ти пука за… Понеже обикновено не се интересуваш от…

— От престижни неща ли? — Очите на Лорел заблестяха. — Е, сигурно си права, но в този случай ще направя едно изключение. За обувки едва ще може да се направи нещо… — Тя повдигна полите си и заоглежда протритите си ботинки. — Ще удължим подгъва и може би никой няма да забележи.

— Ти… — Каролайн се изкашля — не смяташ да ходиш сама там, нали?

— Не ставай глупава. Това е нещо, което дори и аз не бих си позволила да направя. — И тя прикри изражението си, като се извърна и се престори, че затваря гардероба. — Сет Тейт ще ме придружава.

Каролайн се постара да запази тона си безразличен.

— Аха.

Настъпи продължителна тишина и най-сетне Лорел се принуди да обърне глава. Тя се усмихна на братовчедка си.

— Продължавай?

— О, Лори! — каза Каролайн с очи, помрачени от безпокойство. — Не бих се осмелила да критикувам и моля те, не ме разбирай погрешно. Сигурна съм, че мистър Тейт е джентълмен във всяко едно отношение, а и към нас определено беше така щедър, но просто… Ами ние знаем толкова малко за него! Не бих искала да храниш напразни надежди, а той да излезе напълно неподходящ…

Лорел не знаеше да се изсмее ли, да заплаче ли, или да прегърне братовчедка си. Но загрижеността на Каролайн, макар и неуместна, я трогна много повече, отколкото очакваше, така че пристъпи напред, улови момичето за ръцете и каза с нежност:

— Напразно се безпокоиш за мен. Уверявам те, че мистър Тейт е напълно неподходящ във всяко едно отношение, с изключение на едно… Има пари. И прекрасно знам какво правя.

Но вместо да я успокоят, думите на Лорел само засилиха безпокойството в очите на Каролайн.

— О, Лори, нали няма да…

— Ш-шт! Тихо — твърдо каза Лорел и стисна ръцете й. — Не се притеснявай. Ще се погрижа да оправя нещата. — Тя се наведе и целуна братовчедка си по бузата. — А сега си лягай и не мисли повече за това. И утре сутринта попитай леля Софи за дантелата, чу ли?

След миг Каролайн успя да се усмихне, промърмори лека нощ и се измъкна от стаята. Но не си легна. И не спря да се безпокои. Дълго крачи насам-натам, терзана от колебания. После седна на писалището си, взе хартия и писалка и още преди смелостта да я напусне, написа:

Скъпи Питър,

Мразя да се меся в чужди работи, по ти винаги си бил толкова добър приятел на семейството ни, знам и колко обичаш нашата скъпа Лорел, пък и към кого другиго бих могла да се обърна за помощ? Моля те да ме разбереш правилно, към това, за което ще те помоля, ме подтиква единствено дълбоката ми обич към братовчедка ми и огромната загриженост за нейното добро. Може би не е хубаво от моя страна, но някак съм обезпокоена от този пришълец в града, мистър Сет Тейт…