Лий Бристъл
Наследницата Лорел (4)

Четвърта глава

Сет стигна до задната врата точно когато някой се скриваше зад ъгъла. Ръката му се плъзна към кобура и той високо изруга, спомняйки си, че го беше оставил. С два скока слезе по стъпалата и намери Лорел Синклер на четири крака в калта. Несвързаните звуци, които излизаха от гърлото й, можеха да са и хълцания, но по-вероятно бе да е задъхана от ярост.

Той я хвана за рамото, тя сляпо се изтръгна с гневен вик и силно го заудря по коляното.

— По-спокойно! — изкомандва той, като се опитваше да се отбранява от ударите й. — Нищо лошо няма да ви сторя!

Но тя продължаваше да сипе удари и щом мис Елзи се появи на задните стъпала, той се отказа да се бори и изтича след мъжа, който беше изчезнал зад ъгъла. След малко се върна сам. Разположението на къщите в Чарлстън беше такова, че нито една фасада не беше обърната към улицата. Нападателят можеше да е хлътнал в някой от околните четири двора или дори да е прекосил верандата, да се е измъкнал на улицата и да се е скрил в тълпата.

Мис Елзи помагаше на Лорел да се изправи, макар че тя й беше толкова благодарна, колкото и на Сет. Раздвояваше се дали да бърше калта от полата си, или да отблъсква ръцете на другата жена, като през цялото време мърмореше под носа си какви ли не епитети. Изглеждаше пребледняла и потресена, но познатата V-образна бръчица беше на мястото си между веждите й и освен леко поразкъсаната на рамото рокля и калното петно по бузата, изглежда нищо й нямаше.

— Какво стана? — властно попита Сет.

Лорел не беше разбрала какво точно става. Опита се да си спомни, но всичко й бе като в мъгла. Беше изскочила стремглаво от къщата, прекалено ядосана, за да вижда пред себе си, и внезапно две груби ръце я бяха сграбчили. Тя бе паднала на земята и все още беше твърде стресната, за да може дори да почувства страх.

— Тъкмо завивах зад ъгъла, някой ме блъсна отзад и ме събори.

Тя учудена разбра, че гласът й трепери. Това така я разстрои, че стисна зъби и занемя. В никакъв случай не искаше да се разплаче точно сега — пред омразната мис Елзи и пред този арогантен мистър Тейт.

— Не успяхте ли поне да го видите?

— Не…

Тя съсредоточено изтупваше едно кално петно от полата си. Искаше й се да си бъде у дома и да забрави тази отвратителна сутрин… Или не, първо искаше да накара ръцете си да спрат да треперят.

— Навярно се е блъснала в някой пиян от снощи, който си е тръгвал — с отвращение промърмори мис Елзи. — Боже милостиви, момиче, какво очакваш, щом се промъкваш през задната врата на публичен дом? Сигурно си уплашила нещастника до смърт! — Тя погледна към Сет, вече без предишното гостоприемство. — За Бога, бихте ли я махнали оттук, преди да ми докара още някоя беля? Както е тръгнала, скоро ще вземе и да подпали къщата! — И тя със замах повдигна тежко парфюмираните си поли и изкачи стъпалата.

Сет видя как затваря задната врата, чу рязкото падане на резето и се обърна към Лорел. Тя си оправи шапката, намести талията на жакета си и никой на света не би допуснал, че е преживяла нещо повече от неочакван порив на вятъра. Сет измъкна ръкавиците й от джоба си и любезно й ги подаде.

— Забравихте си ги.

— Благодаря.

Гласът й се беше успокоил, но когато тръгна да си слага ръкавиците, Сет видя, че ръцете й треперят ужасно.

Внезапно съчувствие смекчи възхищението, което изпитваше към нея, и той го изрази с леко кимване.

— Отвратителна сутрин имахте, а, уважаема госпожо?

За пръв път на езика й не дойде никаква острота. Тя помълча, докато изпъваше ръкавиците на пръстите си, леко въздъхна, погледна го право в очите и отвърна просто:

— Да, така е.

Този кратък миг на уязвимост удиви Сет и го обърка само това не бе очаквал от нея и не знаеше какво да й каже… и дали изобщо иска да й каже нещо. Но още преди да успее да осмисли това, мигът отлетя и Лорел побърза отново да се заеме с ръкавиците си, сякаш хе сърдеше на себе си, задето позволи да проникнат зад бронята й.

— Е — разбърза се тя, — благодаря ви за помощта, мистър Тейт, макар и дребна и позакъсняла. А сега да си вървя.

Сет едва сдържа една усмивка на чисто задоволство — чувство, което отдавна не бе изпитвал. Лорел Синклер беше жена, която умееше да държи един мъж настръхнал.

Той тръгна редом с нея.

— Няма да припаднете, нали?

— В никакъв случай — с насмешка каза тя. — Никога не припадам.

— И не плачете?

— И никога не плача. Това само влошава нещата.

— Хубаво. Тъй като вече изцапахте носната ми кърпа с кафе, а друга не нося.

В края на двора тя поспря, огледа набързо улицата и решително се обърна към него:

— Приятен ден, мистър Тейт.

— Ще ви изпратя до вкъщи.

— Не, няма да направите такова нещо!

Тя се опита да си тръгне, той я прихвана леко, но здраво за лакътя и повтори:

Ще ви изпратя до вкъщи. — И тонът му беше не по-малко решителен от нейния.

— Вие да не сте се побъркали? — Тя безуспешно се опита да изтръгне ръката си. — Да не мислите, че ще се оставя някой да ме види, че вървя по улиците на Чарлстън заедно с вас? Та аз дори не ви познавам!

Гласът й издаваше истинска тревога, тя още веднъж светкавично огледа улицата и това развесели Сет. Една волска кола изтрополи покрай тях и тя се отдръпна назад в сянката, докато група дами с чадърчета в ръка преминат по отсрещния тротоар, но те и не погледнаха насам.

— Моля ви, мистър Тейт! — Тя вдигна към него очи, потъмнели от безпокойство. — Трябва да разберете, няма да е благоприлично да ме видят с… Как да ви обясня? Не трябва да си правите труда да ме изпращате до вкъщи!

— Всичко, което разбирам, е — отговори той, категорично отказвайки да прояви разбиране, — че няма да ви оставя да си вървите сама след всичко, което току-що се случи.

Лорел искаше да му посочи, че проявява кавалерството си не на място и съвсем не навреме, че на нея нищичко й няма, че не се нуждае нито от неговото, нито от чието и да било друго покровителство и че неуместните му джентълменски инстинкти биха могли да причинят повече вреда, отколкото полза — нещо, което всеки истински джентълмен веднага щеше да схване. Но в погледа му се четеше инат, а брадичката му беше вирната упорито като нейната. И за двамата беше очевидно, че колкото повече се бавят да излязат от двора, толкова по-голяма е вероятността да ги види някой неин познат — нещо, което тя не би понесла. Не и днес.

— Е, добре! — Тя нетърпеливо издърпа ръката си. — Но, за Бога, поне вземете карета. Не искам някой да ни види.

Той отметна глава и се разсмя, с което така я озадачи, че безпокойството й отстъпи пред нов пристъп на гняв.

— На какво се смеете? — строго попита тя.

— На вас. — Очите му играеха. — Цели двадесет минути играхте с мен покер в публичен дом, а сега се притеснявате, че ако ви видят с мен по улиците, репутацията ви ще се подрони.

Лорел раздразнено се намръщи, но нищо не можеше да му каже, а той се отдалечи, като продължи да се кикоти.

Сет скоро намери екипаж и помогна на Лорел да се качи бързо и без да се церемони. Тя даде напътствия на кочияша, облегна се на протритата кожена тапицерия, притвори очи и си позволи лека облекчена въздишка.

В прашното купе се почувства в безопасност, но щом мускулите й се отпуснаха, веднага я обзе ужасна слабост — едва сега започна да осъзнава какво й се бе случило. Тя беше нападната! Тук, по улиците на Чарлстън, по които цял живот се движеше съвършено безопасно, някакъв тип се беше приближил иззад гърба й и бе употребил насилие срещу нея! Такова нещо никога не й се беше случвало — нито мъж я бе хващал грубо с ръце, нито някой й беше причинявал физическа болка. И припомняйки си преживяното, вътрешно потръпна и я втресе. Можеха да я убият, можеха… можеха да я изнасилят! Макар всичко да беше отминало, тя още не можеше да се успокои и от ужас я изби студена пот.

— Греховете си ли изреждате, мис Лорел? — провлече мек, подигравателен глас насреща й.

Очите на Лорел трепнаха и се отвориха. Тя с такова увлечение повторно преживяваше ужаса, че беше забравила спътника си. Гласът му я изтръгна от унеса и тя мигновено се сопна:

— Да нямате нахалството да намеквате, че си заслужавам това, което ми се случи?!

— В никакъв случай, мадам! Не бих си и помислил такова нещо. Всеки ще ви каже, че сте една изискана, порядъчна жена.

— А вие несъмнено сте най-зле възпитаният мъж, когото съм срещала — процеди тя и стиснатите й юмруци прилепнаха към полата й. — Ако притежавахте и половината чувствителност, която Бог е отредил на метличината, щяхте да разберете какво съм преживяла и да проявите към мен малко отзивчивост, малко…

— Съчувствие ли? — Това изглежда му се стори безкрайно забавно. — Слушайте, уважаема госпожо, видях ви как се грижите за себе си и трябва да ви кажа, че съчувствието ми е изцяло на страната на мъжа, който избяга. Навярно бягаше, за да спаси живота си.

Тя почувства как по бузите й избива руменина, очите й се присвиха и се опита да измисли каква острота да му каже, но в този момент осъзна, че вече не потръпва от ужас. Той беше успял да обърне страха й в гняв и тя внимателно го изгледа, чудейки се нарочно ли го е направил.

Той се засмя и каретата се изпълни с мъжкото му присъствие. Шапката му небрежно висеше на коляното, а краката му бяха толкова дълги, че другото му коляно докосваше полата й. Тя не помнеше да е виждала мъж с такива дълги крака, нито пък с такива силни бедра. Побърза да прогони мисълта за бедрата му, но забеляза, че учестеният ритъм на сърцето й съвсем не се забави.

Лицето му бе дебнещо и непроницаемо, точно както на масата за покер, и изразяваше съвсем искрена, непринудена веселост — сякаш знаеше някаква непристойна тайна, която пазеше за себе си, или пък, като я гледаше, си мислеше неща, които никой порядъчен мъж не би помислил. Но нали всъщност той не беше порядъчен мъж? — напомни си Лорел. Само един поглед към тия лукави, прекалено схватливи очи я убеди, че той се ръководи от всичко друго, но не и от любезност. Съвсем трябва да е изгубила ума си, за да допусне, че грубиянската му заядливост се дължи на някакви алтруистични мотиви. И в крайна сметка, не беше ли той причината за всичките й неприятности?

Следващите му думи само затвърдиха мнението й за него. С лукаво, почти подигравателно пламъче в очите той каза:

— И все пак не мога да си обясня какво може да накара една изискана високопоставена дама като вас да тръгне да проси в публичен дом.

— Отидох не да прося — сприхаво отговори тя, — а да ми върнат един дълг. Което ви е добре известно, щом като сте подслушвали на вратата.

Той вдигна рамене.

— И все пак, трябва да сте имали много неотложна причина, за да се принудите да направите това.

Тя рязко изви глава и се загледа през прозореца. Каретата неизмеримо бавно си проправяше път през оживените тесни улички, от които нахлуваше миризма на тор и на свежо измити тротоари.

— Надвисналата нищета, мистър Тейт — осведоми го тя, — винаги е много неотложна причина.

— Хм-м… — уклончиво и безстрастно изсумтя той. — Все си мисля, че трябва да има и по-лесен начин това да се уреди.

Без да го погледне, тя отговори:

— Да, вероятно. И вие сигурно го знаете.

Той сякаш се позамисли.

— Е, като начало можехте да помолите мис Елзи да ви вземе на работа, вместо да просите подаяния.

Очите й го пронизаха.

— Вие сте един вулгарен, отвратителен тип! — процеди тя през зъби. — И аз нито миг повече няма да остана с вас в тази карета и да търпя обиди! Веднага кажете на кочияша да спре!

Той се усмихна.

— О, не, мадам, няма да го направя. И не ме обвинявайте, че ви обиждам, ако съм изрекъл на глас скритите ви помисли.

Това беше толкова неочаквано, че както беше отворила уста да отвърне нещо хапливо, така я и затвори, та чак зъбите й изтракаха. Как мислеше да се разправя с тоя мъж, който изрича всяка острота, която му хрумне, без да изпитва уважение нито към почтеността, нито към дамите, и който има ужасния навик винаги да се оказва прав?

Защото, докато стоеше в салона на мис Елзи, в един момент тя наистина се запита какво ли би било, ако… А когато отзарана изхвърча от къщи, гонена по петите от отчаянието, не беше ли си помислила, макар и за част от секундата, че ако се стигне до най-лошото…? И най-сетне, какво всъщност беше направила, като продаде компанията си — себе си — на Сет Тейт срещу заем от петдесет долара, за да играят покер?

Тя разсеяно поглади шията си и пак се обърна към прозореца.

— Благодаря ви за загрижеността, мистър Тейт — каза с възможно най-голямо достойнство, — но не вярвам да се възползвам от съвета ви.

Той се разсмя с цяло гърло и така искрено, че Лорел разбра защо пуританите смятат смеха за грях. От звука ма този смях кожата й настръхна и каретата сякаш се изпълни с жизненост и мъжественост. Лорел сви юмруци в скута си и мислено подкани конете да побързат. Колко ли щеше да продължи това ужасно пътуване?

— Като се замисли човек — каза той след малко, все още смеейки се, — не смятам, че ставате за тая работа. Така че, я ми кажете каква работа би била достойна за една вдовица като вас?

Изглежда, нямаше как да не разговаря с него. А и нещо в нея — някакво дяволче, което винаги я вкарваше в беля — я подтикваше да разговаря, ако не за друго, то поне за да се увери дали не може да каже нещо, което да го шокира.

Тя отново се обърна към него и отговори:

— Ами да шия например или да отворя пекарна, да лепя счупен китайски порцелан като братовчедка ми Каролайн, или пък да рисувам глупави акварелчета, които хората ще купуват от съжаление и ще ги захвърлят в килерите си. Но аз не мога да съшия и един прав бод, ако ще и животът ми да зависи от това; нищо, което изпека, не може да бухне и умея много по-добре да чупя китайски порцелан, отколкото да го залепвам. Нещо повече, много сте прав, че съм страшно неподходяща за работата, която предлага мис Елзи. Вече бях омъжена и това ми беше достатъчно, благодаря.

Ето, със задоволство си помисли тя. За миг й се стори, че в очите му проблесна изненада, но тя изчезна толкова бързо, че Лорел не се и усети.

— Може би — разсъди той, — ако го правите за прехраната си ще се чувствате другояче.

— Ами! Не се заблуждавайте, мистър Тейт, всяка омъжена жена го прави за прехраната си! — Но веднага щом изтърва тия думи, тя усети как страните й почервеняват и отново побърза да отмести поглед към прозореца. Все пак успя да види лукавия присмех в очите му. Мислеше си, че го е надхитрила, а се оказа, че той пак ловко я беше накарал да се самоунижи. Боже мили, как можа така глупаво да се напъха в тая карета заедно с него?!

Тя се приготви да се отбранява от нови оскърбления, защото този мъж вече беше доказал, че няма граници на вулгарността, които да не може да пристъпи.

Но той само каза:

— Шапка ви свалям, мис Синклер! Възхищавам се от жените, които казват това, което мислят.

Тя събра всичката си смелост и отново обърна лице към него, копнеейки бузите й да престанат да горят и сърцето й да спре да бие така лудо.

Радвам се. Значи няма да имате нищо против, ако отбележа, че е непристойно от ваша страна да проявявате такъв интерес към финансовото ми състояние, и че този разговор наистина отдавна трябваше да приключи.

— Но аз съм дълбоко заинтересован от финансовото ви състояние — увери я той. — Забравяте ли, че ми дължите петдесет долара?

В каретата беше много горещо, а и той почти я изпълваше. Където и да погледнеше, Лорел не виждаше нищо друго, освен него — загорялата му ръка, здравото мускулесто бедро, широкото му рамо… И внезапно проумя защо това я прави така неспокойна — като се изключат грубиянщината, лукавите очи и очевидният факт, че не е никакъв джентълмен, той беше най-привлекателният мъж, когото изобщо бе срещала. А тази комбинация беше опасна.

Тя с мъка преглътна, като се опита да се освободи от нервното присвиване на стомаха си и каза хапливо:

— О, след като ви казах, че нямам пари, вероятно вече сте измислили някакъв недостоен начин да ви върна този дълг.

— Имате предвид да ми продадете услугите си ли? — Той леко поклати глава. — Е, да си призная, помислих си и за това. Но, честно казано, не съм сигурен дали услугите ви си струват петдесетте долара.

Лорел зяпна и пое дъх да отговори, но за щастие не й се наложи. Каретата изви и спря и Сет посегна към бравата. Тя събра полите си и когато той скочи на земята, побърза да се измъкне, без да приеме предложената от него помощ, и мина покрай него скована и безмълвна.

Сет плати на кочияша и разсеяно се заозърта. Високата, тясна жълта къща не се различаваше особено от която и да било друга в Чарлстън. Откъм улицата имаше ограда от ковано желязо и две цъфтящи магнолии я закриваха от съседите. Боята се лющеше и откриваше тук-таме голи посивели дъски. Но месинговите чукчета на вратата блестяха, а градината беше безупречна. Една декоративна врата водеше от улицата към широка веранда, разположена така, че да улавя и най-слабия полъх на пристанищния бриз — глупава суета, тъй като къщите бяха толкова високи и така нагъсто застроени, че всяка надежда за раздвижване на въздуха беше напразна.

Сет хвана градинската порта, която тя се опита да хлопне пред носа му. Същото се повтори и на вратата, когато стигнаха до верандата.

— Не е необходимо да ме изпращате чак до вътре — процеди тя.

— Това съвсем не е проблем, мадам — отвърна той и я последва вътре в къщата, без да й остави възможност да спори. Щом дойде чак дотук, нищо не можеше да му попречи да огледа и всичко останало.

Докато пътуваха в каретата — а може би и по-рано, още докато играеха покер — първопричината да потърси Лорел Синклер бе изгубила своето значение, той почти я забрави. Явно Лорел и семейството й изобщо не са намерили скритото злато — инак нямаше да се люшкат на ръба на мизерията. Отначало бе предполагал, че онзи Гъс е намерил начин да прехвърли златото на семейството си, но това, че не го е направил, беше окуражителна новина.

Сет последва Лорел в салона и за първи път видя с очите си онова, което Полковника често наричаше „истинска изисканост“. Килимите бяха протрити, драпериите — овехтели, гипсовият фриз на тавана — пропукан, а стените имаха тук-таме нужда от нови тапети. Малки дантелени покривчици застилаха износените петна по мебелите. От гърба на спинета^[1] падаше на дипли ярък някога шал в мораво и синьо, чиято замърсена коприна и проскубани ресни определено възвестяваха някогашни дни на великолепие.

Сет обхвана всичко това с един-единствен поглед. Години наред бе живял заедно с воин, вечно на ръба на опасността, така че беше бърз и проницателен наблюдател. Но действителното послание, което носеше тази стая, беше много по-неуловимо, надхвърляше физическите усещания и само три секунди, след като влезе в къщата, той вече знаеше за Лорел Синклер повече, отколкото щеше да научи след разпит с часове.

Тук от всичко лъхаше аристократизъм, предметите бяха внимателно подбирани и съхранявани с любов, с вкус, който може да се възпита само ако поколения наред са натрупвали култура. Дървото можеше да е потъмняло с годините, боите на портретите по стените да са избледнели, огледалата да са се напукали, но всичко излъчваше някакво натрапчиво величие, което не се поддаваше на промяна. Между тия стени бе затворен един свят на традицията и неизменността, свят, който бе чужд на Сет като лунния пейзаж. Един начин на живот, който се изразяваше с думи като аристократизъм, потекло и възпитание — думи, в които Сет едва сега, в този момент, съумя да вникне. Досмеша го как така тъкмо сприхавата Лорел Синклер може да е свързана с едно такова място, но това изглеждаше колкото странно, толкова и логично.

Тя свали ръкавиците и шапката си и закачливо се обърна към него. Той забеляза, че косите й са много тъмни, със скрити отблясъци. Навярно разпуснати бяха разкошни.

Е, прекрасно — нетърпеливо каза тя. — Вече съм си вкъщи, на сигурно място. А сега, моля ви, бихте ли си тръгнали, преди…

Но вече беше твърде късно. Отнякъде се дочу нежен, мелодичен женски глас:

— Лорел, ти ли си?

А друг, по-тъничък, стремително добави:

— Нали виждаш, Каро, казвах ти, че няма защо да се тревожиш. Ето че е жива и здрава и…

Двете жени влязоха в стаята и се стъписаха, а очите им с учудване и любопитство се насочиха първо към Сет, после към Лорел. Смайването им от нейната поява беше не по-малко от нейното раздразнение от суетнята, която неизбежно последва.

Девойката първа се приближи със забележимо накуцване и тревожно възкликна:

— Скъпа моя, какво е станало? Я си виж лицето, ами роклята ти…

А пълничката жена се хвана с две ръце за гърлото и се завайка:

— Какъв ужас! Знаех си аз! Станало е нещо ужасно, и всичко е заради мен…

— Няма нищо — каза Лорел. — Всичко е наред. Леличко, да не си посмяла да припаднеш!

— О, Лорел! Какво е станало? Я се погледни! Толкова се разтревожих, задето така изхвърча оттук, и ето на…

Сет спокойно пристъпи напред.

— Уверявам ви, уважаеми дами, че няма за какво да се тревожите. Мисис Лафтън само… леко се подхлъзна и падна, но не е наранена.

Звукът на мъжкия глас сякаш скова енергичния изблик на чувства у жените. Лорел го погледна и за част от секундата в очите й проблесна нещо като благодарност. Жената забележително бързо си възвърна самообладанието и го погледна с прикрито любопитство, а в очите на девойката се четеше леко учудване.

Лорел го представи с явна неохота.

— Това е мистър Сет Тейт. Той беше така любезен да ме изпрати до вкъщи. Мистър Тейт, това са леля ми Софи Синклер и братовчедка ми Каролайн.

Сет се поклони първо на жената, сетне на девойката.

— Тейт ли? — каза Софи. — Познаваме ли някои Тейт?

Каролайн пристъпи към него и от топлата, гостоприемна усмивка семплото й лице засия.

— Мистър Тейт, колко мило от ваша страна, че така сте се погрижили за скъпата ни Лорел. Добре дошли в нашия дом!

Сет й се усмихна и каза приветливо:

— Това изобщо не ме затрудни, мадам.

Софи, замислено сключила късичките си вежди, настойчиво повтори:

— Сигурна съм, че познаваме някакви Тейт.

— Не, не познаваме — сряза я Лорел. — Той изобщо не е тукашен.

Обезпокоена от тона на братовчедка си, Каролайн я стрелна с поглед и се обърна към Сет:

— Значи отскоро сте в Чарлстън, така ли, мистър Тейт? Колко хубаво. Но моля ви, няма ли да седнете?

Сет нямаше никакво намерение да отказва поканата и вироглаво понечи да изпревари реакцията на Лорел. Но преди да срещне погледа й, очите му се приковаха върху нещо друго.

Щеше да го забележи и по-рано, ако не стоеше по средата на малка, претрупана с вещи масичка. Миниатюрна вазичка със сухи цветя, избеляло ветрило, раковина, пълна с цветни мъниста, сложен гоблен — портрет на овчар и овчица, чифт очила със златни рамки — и сред всичко това се намираше снимка, поставена в позлатена рамка с богата дърворезба. Жената на снимката беше изящна и красива, облечена в кринолин с волани отпреди двадесет и пет години. До нея стоеше мъж.

— Мистър Тейт? — повтори Каролайн.

— Наистина, мистър Тейт — изненадващо енергично заприглася и Софи. — Ах, къде остана доброто ми възпитание?! Хайде, седнете и ни разкажете всичко за себе си. Толкова рядко се случва да ни навестят хора от другаде. Лорел, изтичай до кухнята и кажи на Лейси да донесе лимонада.

— Благодаря ви, но не мога да остана — откъсна очи Сет.

Лорел с явно облекчение каза:

— Разбира се, че не може. Вече достатъчно досадихме на мистър Тейт…

— Не ставай глупава, скъпа, това е най-малкото, с което можем да се отплатим на мистър Тейт за кавалерството му…

Сет пропусна гласовете им край себе си и се приближи до масичката, взе снимката и дълго я разглежда.

— Виждам, че се възхищавате от снимката. Правена е от мистър Брейди — меко каза Каролайн през рамото му. — Забележителна е, нали? Леля Айрис винаги много й се любуваше, макар че тогава това май се е смятало за щуротия. Снимали са се точно преди войната.

Сет се принуди да остави снимката и любезно й се усмихна.

— Красива двойка. Кои са те?

— Родителите на Лорел. Снимали са се в деня на сватбата си.

Сет почувства, че Лорел го гледа, и се постара да запази безразличие.

— Може би следва да им поднеса почитанията си?

Лорел погледна снимката й Сет се впечатли от това как се смекчи лицето й. В очите й се четеше безмълвно преклонение.

— Баща ми загина геройски за Каузата — пресипнало изрече тя. — Дори не съм го виждала. Майка ми така и не можа да дойде на себе си от скръб и само след няколко години го последва.

Каролайн обви ръка около раменете на братовчедка си, дори Софи притихна и за момент трите жени сякаш мълчаливо отдаваха почит. Сет изчака този миг да продължи достатъчно, за да бъде трогателен, и веднага се възползва от него.

— Ужасна загуба — мрачно каза той, върна снимката на масичката и погледна към Лорел. — Трябва много да се гордеете с това, че баща ви се е жертвал за една благородна кауза.

Навярно малко преигра и Лорел бързо го стрелна с подозрителен поглед. Но леля й Софи суетно попи ъгълчетата на очите си с бродирана носна кърпичка и занарежда:

— Ох, господине, вие не знаете, не можете да си представите какво беше! Ония ужасни янки, и какви само ги вършеха! Бедният ни Гъс, той бил прострелян на бойното поле и се мъчил цели три дни, додето Господ го прибере, мир на праха му. Ами последното му писмо до Айрис?! Беше писано на смъртния одър, но когато най-сетне стигна до нас, беше като глас от гроба. — Тя заглуши в кърпичката си едно изхлипване и храбро отърси рамене. — Разбира се, не сме преживели повече от всяко друго семейство и от всичките наши храбри момчета.

Значи писмо. При тази дума мисълта на Сет запрепуска. Писмо от смъртния одър, и може би някакво признание… Но не, не е възможно. Ако Гъс е разкрил нещо за златото, сега тия жени нямаше да живеят в такава занемарена къща и Лорел нямаше да ходи да врънка Мадам на публичния дом за някакъв си заем, който дължала на един умрял. Но пък Гъс Синклер е живял достатъчно дълго, за да съзнава, че умира — все трябва да е оставил някаква нишка.

Сет с внимание склони глава към възрастната жена и грижливо прикри мислите си зад вежливия тон.

— Трябва ужасно да сте страдали!

Софи кимна негодуващо, сякаш янките бяха настъпили преди броени часове, а не преди десетилетия.

— Ах! Имението Пинкни изгоря до основи, изравниха го със земята! Беше издържало повече от сто и двадесет години, та янките да дойдат да го изгорят! Те, да ви кажа, нямат уважение към нищо — нито към историята, нито към почтеността. Изгориха дори Конгрегационната църква на Мийтинг стрийт, и католическата…

— Не янките са подпалили тоя ножар! — сряза я Лорел. — Няколко роби си готвели на открито и изпуснали огъня.

— Янките бяха! — настоя Софи. — Само янките. — И тя пак се обърна към Сет, с лице, зачервено не само от негодувание, но вече и от чувство на гордост: — Обсадата на Чарлстън беше най-продължителната през цялата война, няма друг град, устоял толкова дълго. А нашият се държа чак до 1865-та.

— Та ти дори не си била тука — нетърпеливо рече Лорел. — Избягали сте веднага след пожара през 1861-ва.

Сет заинтригувано наостри уши. Значи вярно било, че когато Огъстъс се е върнал в плантацията със златото, семейството му наистина вече е било избягало. Поне тази част от разказа на Полковника съвпадаше. Щеше му се да поразпита за Чайнатри, но нямаше удобен случай. Или по-скоро Лорел не му оставяше никаква възможност да насърчава разговора.

Лорел пак го погледна решително и непоколебимо.

— Всъщност, мистър Тейт, не трябва да ни позволявате да ви задържаме. Вече направихте достатъчно много за нас и не бива да ви отнемаме повече време.

С тази скрита подкана тя пристъпи към вратата. В друг случай това би го развеселило, но сега, погълнат от мислите си, едва я чу. Чудеше се дали тук все пак няма нещо, което да си струва загубата на време.

— О, моля ви, мистър Тейт, никога няма да си простим, ако поне не направим опит да се отплатим за любезността ви! Така ме, моля ви, обещайте да дойдете на вечеря. Наистина настояваме.

Сет дори не погледна към Лорел. Усмихна се на Каролайн — човек просто не можеше да не отвърне с усмивка на настойчивата молба в очите й — и се поклони.

— Благодаря, мадам. За мен ще бъде чест.

Той кимна на Софи, която имаше страшно самодоволен вид, и на Лорел, която кисело го изгледа. В момента не го интересуваше нито какво си мисли Лорел Синклер, нито какви чувства изпитва. Беше твърде зает да гради планове.

Полковника умря призори в ръцете на Пийч Брейди, който проклинаше Бога, задето допуска да се умира така бавно и мъчително. Но като си помислиш, да се живее никога не е било лесно — защо пък умирането да е по-различно?

Иронията бе, че след толкова години, при толкова възможности, Полковника умря от ухапване на змия. Пийч направи всичко, което беше по силите му — изсмука колкото можа от отровата, но на втория ден раната започна да бере и от нея към сърцето тръгнаха тъмни ивички. Към залез-слънце започна делириум и Пийч вече знаеше, че му остава само да гледа отстрани и да чака.

В безкрайните часове след това Пийч поддържаше огъня, за да позабави предсмъртната треска. После в нощта и си мислеше за кончината.

Точно преди зазоряване Полковника се размърда. Пийч бързо се доближи до него. На мъждукащата светлина на огъня видя колко остарял изглежда той, колко болнаво и сбръчкано е лицето му, колко посивяла е брадата, колко избледнели са очите. Още от най-ранния му спомен в представите на Пийч Полковника беше непобедим, неостаряващ като вятъра и як и жилав като дъб. А ето че сега беше слаб, беше се смалил и остарял, и като го гледаше, Пийч почувства как го обзема страх.

За да го прикрие, той заоправя завивките на умиращия, но Полковника го спря с ръка.

— Я стига си се суетил край мене, момче — сопна му се той и само за миг, за един безумен миг, заприлича на някогашния Полковник и Пийч почувства как у него се пробужда надежда.

Но последвалата накъсана, натежала от болка въздишка веднага прогони надеждата. Вяло и изтощено старият каза:

— Не ми остава още много, а имам да ти казвам някои неща.

Пийч приклекна и мускулите му се сгърчиха от съчувствие към агонията, изписала се по лицето на Полковника, когато той се опита да заговори.

— Не говори — рече му Пийч. — Пази си дъха.

— Той си е мой, проклетият му дъх — задави се Полковника. — И ще правя с него каквото си искам.

Пийч замълча. Парлива болка сви гърлото му и за миг му се стори, че Полковника повече нищо няма да каже.

Сетне той отново отвори очи и погледна към Пийч. Тъгата и безпокойството сякаш изтласкаха болката на заден план. Той уморено каза:

— Е, момчето ми, извършихме с тебе някое и друго дело. И за повечето от тях май ще горя в ада.

Пийч искаше да каже нещо, но не можа и Полковника продължи:

— Дано Бог се смили над тъмната ми душа, но от всички грехове, които съм извършил, най-тежкият беше това, което сторих на теб. И никой, освен самия тебе не може да го поправи. Разбираш ли ме?

Пийч не разбираше, но кимна.

Полковника се смръщи:

— Аз те направих разбойник, момчето ми, но повече не трябва да живееш така. Трябва да направиш нещо за себе си. — Гласът му захриптя. — Вече имаш възможност да станеш почтен човек и трябва да използваш тази възможност, чуваш ли?

— Да. — В гърлото на Пийч заседна буца, която го задушаваше и той се изкашля. — Чувам.

— Моят живот, такъв или инакъв, си отива, момчето ми. Разбираш, нали?

Този път Пийч разбираше какво има предвид. И преди беше чувал тия думи, казани със същия тон. Те означаваха сбогом на старите привички и на безгрижния живот. Означаваха със съжаление и облекчение да приеме настъпването на цивилизацията.

— Разбирам.

— Имаш си име, добро име, чисто и неопетнено. Проучил съм тая работа. Нито един закон не преследва Сет Тейт.

— Така е, наистина — с мъка преглътна Пийч.

— А имаш и още нещо. Чайнатри… — Започваше да не му достига въздух и той едва изрече: — Спомняш ли си… какво щяхме да нравим?

При думата „Чайнатри“ Пийч наостри уши, но нищо не каза.

Очите на полковника блеснаха тържествуващо и решително, както много пъти преди, после угаснаха.

— То е там — рече той. — Трябва да е там. И сега вече… То е твое, момчето ми. Ще се върнеш на Изток, в Чарлстън, и ще го намериш…

Гласът му замря. Сет се приближи още повече, седна на земята и внимателно облегна раменете на Полковника върху коленете си. От движението лицето на стария се сви от болка, но и болката бе превъзмогната с изтощено, но решително усилие, щом Пийч го обгърна с ръце и се наведе още по-близо.

— Обещавам — автоматично го увери той. — Ще го намеря.

Посивелите вежди на Полковника се сключиха, той вдигна ръка и я задържа във въздуха, докато Пийч я улови и здраво я стисна.

— Ще отидеш в Чарлстън — хрипливо повтори Полковника. — И там ще го намериш. Ще намериш… Всичко… си е там.

Ръката на Полковника стисна неговата с изненадващо ожесточение.

Ще отидеш там — каза той — и ще направиш… каквото бяхме замислили. Закълни ми се, че ще отидеш. Закълни се!

Пийч не искаше да слуша всичко това, но усещаше как животът на Полковника гасне с всяка изминала секунда, и понеже вътре в него някакъв див звяр се готвеше да скочи, да забие нокти, да изреве и да надвие смъртта, ако трябва и с голи ръце той безнадеждно каза:

— Обещавам. Заклевам се.

— Дисагите ми — прошепна Полковника. — Там, вътре…

Пийч мигом стана и отиде за дисагите. В тях имаше един кат дрехи, малко пари, цели метри кожен ремък — обичайните дреболии на човек, който е все на път. Но на дъното имаше още нещо, което Пийч бавно измъкна и се върна при Полковника. Беше една избледняла, омачкана снимка на двама мъже в униформи на Конфедерацията. Сет я беше виждал вече толкова пъти.

— Огъстъс Синклер — измърмори Полковника, докосвайки с пръст снимката. — Беше най-близкият ми приятел. Той би… би пожелал това да стане.

Някакво смирение смекчи чертите на стария и се задържа в очите му. Пийч искаше да го сграбчи, да го разтърси и да му нареди да не се предава — не можеше да умира сега… Не точно сега!

И тогава Полковника каза тихичко, така тихичко, че Пийч трябваше да се приведе почти до устните му, за да го чуе:

Той имаше дъщеря, роди му се по време на войната. Наричаше я Лори. Издири я, момчето ми, винаги съм си мислил…

Но на Пийч не бе съдено да разбере какво си е мислил, тъй като внезапно Полковника остро го изгледа и повелително запита:

— Как ти е името, момче?

Пот изби по гърдите и по шията на Пийч, устните и очите му загоряха и той ненадейно си припомни един кобалтовосин ден, едно поле, осеяно с макове, видя блесналите очи на един едър мъж и чу гръмовит глас:

— Я, дявол да го вземе! Ти май си човешко същество! Как ти е името, момче?

И се чу да отговаря с първите си думи, които бе изрекъл на глас — звънливо, ясно и безстрашно:

— Сет. Сет Тейт.

Но сега гърлото му беше като парализирано, устата му бе пресъхнала и му трябваше доста време, докато дрезгаво отвърне:

— Сет. Сет Тейт.

Полковника немощно се усмихна.

— Точно така, по дяволите. Ето кой си ти. Недей го забравя!

И издъхна. А Пийч изведнъж се сети за десетки, за стотици неща, които искаше да му каже. Ръцете му се вкопчиха в натежалите бездиханни рамене, сякаш със силата на волята си можеше да върне дивота в тях. Искаше му се да крещи, да буйства, да разтърси Полковника и да му нареди да не отстъпва пред тази безсмислица, да го помоли да не го изоставя… Но най-сетне преглътна парливата болка в гърлото си и остави стария да си отиде. Докато слънцето изгряваше над каньона в меки розово-оранжеви отблясъци, Сет изкопа гроб и го затрупа с камъни, та да не могат койотите да го разровят. Към края на утрото простият дървен кръст бе поставен на мястото си. Той застана до гроба. Дълго стоя. Искаше да каже нещо, да почувства нещо, но не можа нито едното, пито другото.

Не един — двама души бяха погребани в онова тихо, безмълвно утро. А Сет Тейт яхна коня си и самотен се отправи на изток.

И ето го сега тук, в Чарлстън, Южна Каролина, откъдето бе започнало всичко. Имаше не само работа да върши, имаше да оправя живота си.