Лий Бристъл
Наследницата Лорел (3)

Трета глава

Облегнат на касата на вратата, Сет посръбваше кафето си и с интерес слушаше размяната на реплики отвъд салона. Знаеше, че един джентълмен, разбрал от подслушания разговор как стоят нещата около Лорел Синклер, ще отиде да я изчака у тях — единствено така би било благоприлично. Но Сет нямаше особено чувство за джентълменство, а още по-малко за благоприличие. Всъщност се чувстваше откровено злонамерено.

И любопитно — в цялата тая ситуация все още не долавяше твърде много неща.

Така че съсредоточено слушаше, изчаквайки подходящ момент, и когато Лорел Синклер Лафтън прекрачи прага на вратата с високо вдигната глава и святкащи очи, той пристъпи към нея.

Тя се блъсна в него и отпред по роклята й се разплиска половин чаша изстинало кафе. Тя задавено извика, стресната и смутена, а той бързо я прихвана през раменете, за да не политне.

Докато се опитваше да се размине, тя несръчно отърка в него корсажа на роклята си и промърмори някакво извинение:

— Толкова съжалявам, не ви видях… Извинете, моля… Трябва да вървя.

Сет галантно каза:

— Грешката е моя.

Извади от джоба си носна кърпа, като междувременно незабележимо се отдръпна към стената, за да й препречи пътя за бягство.

Лорел беше убедена, че най-лошото вече е отминало и че сблъсъкът очи в очи с някой от безславните клиенти на мис Елзи или петното от кафе по роклята й не е кой знае каква беда. Само допреди миг-два мисълта, че наистина може да срещне някой долнопробен постоянен посетител, че изобщо може да срещне когото и да вило, й се струваше кошмарна, а сега това почти не я впечатли. Тя кипеше от унижение и чувство за поражение и гледаше само как да се измъкне оттук.

Взе кърпата, която той й предложи, без дори да го погледне, и разсеяно поизчисти корсажа си. Върху черната материя петното едва личеше и не си заслужаваше да се бави.

— Надявам се, че не ви опарих — каза той. — Трябваше да гледам къде вървя.

И тя смътно забеляза — беше твърде объркана, за да обръща много-много внимание — че стои прекалено близо до нея и някак твърде съсредоточено я оглежда. „А може би, смутено си помисли тя, се опитва да разбере коя съм и какво правя тук…“

Хрумна й, че би могъл дори да я помисли за някое от момичетата на мис Елзи, и тази мисъл толкова я разтревожи, че бързо дойде на себе си.

— О, няма нищо отвърна тя и мушна кърпата обратно в ръцете му. — Нищо ми няма.

Опита се да мине покрай него, но той не й даде път. В този момент тя разбра, че неприятностите й тепърва започват.

Бавно вдигна очи към него — по-късно щеше да си спомни, че е висок, хубавец, че лицето му с бронзов загар, за разлика от преобладаващата мода, беше гладко обръснато. А Лорел винаги бе харесвала гладко обръснати мъже. Къдравата му коса бе изрусяла по краищата. Фигурата му, елегантна и стройна, изпъваше раменете на кафявия туидов костюм и се стесняваше към тънка талия и тесни бедра. Всичките тия детайли тя възприе автоматично, без особен интерес, тъй като единственото, което действително забеляза у него, беше неопределимото, но безспорно мощно излъчване, скритата сила, която за някоя по-неуверена жена би изглеждала застрашителна. Той любезно се усмихна, но в очите му нямаше топлота. При това препречваше пътя й.

Тя хладнокръвно вирна брадичка.

— Господине, направете път, ако обичате.

Ъгълчетата на устните му трепнаха, той най-искрено се разсмя и меко й каза с провлечения си говор:

— Вие пък, мисис Лафтън! Не мисля, че искате да излезете точно оттук. Ще изскочите право на улицата и някой може да ви види.

Тя се удиви колко е прав и бързо се извърна да тръгне обратно, после спря. Сърцето й, което биеше в яростен ритъм още откакто излезе от канцеларията на мис Елзи, внезапно замря в тревога и сякаш заседна под лъжичката й. Тя се скова от ужас и предпазливо погледна назад към непознатия.

— Откъде знаете името ми?

Той леко кимна към вратата отвъд салона.

— Не можех да не подслушвам — призна, като безуспешно се опита да се направи на засрамен. — И трябва да ви кажа, мадам, че достойно издържахте битката. За момент дори си помислих, че сте надвили.

Лорел изпусна една дълбока въздишка и бузите й отново пламнаха. Едно беше да преживееш унижението и обидите на уличница като мис Елзи, но някакъв напълно непознат мъж да стане свидетел на падението ти… и после да ти се подиграва за това! Горчив срам и гняв заседнаха в гърлото й и тя с мъка изрече:

— Разговорът, господине, беше личен и не ви влиза в работата. Приятен ден. — После повдигна полите си, за да се отдалечи.

— Е, може и да не е така — нехайно се съгласи той. — Я да видим, може пък да ви помогна.

Тя се спря. Знаеше, че не трябва, и го почувства още по-ясно, когато съзря лукавото пламъче в притворените му очи. Но въпреки това спря, високомерно вирна глава и попита:

Така ли? И как?

— Какво ще кажете да ви дам възможност да спечелите тия пари?

Докато схване какво има предвид той, на Лорел й трябваха цели пет секунди — никога преди не беше получавала подобно предложение, а и нямаше причина да го очаква. Отначало така се смая, че дори не знаеше как да реагира. Сетне очите й се разшириха, ноздрите й потръпнаха и ръката й посегна да го зашлеви.

Но още преди да стигне и на педя от лицето му, пръстите му обхванаха китката й спокойно, но така здраво, че тя се уплаши. Зад престорената изненада в очите му се четеше присмех.

— Така ли ми се отплащате, задето се опитвам да ви помогна?

— Ах, вие, отвратително, жалко създание! — просъска тя и се опита да издърпа ръката си. — Как смеете! Моментално ме пуснете да мина!

Той я оглеждаше спокойно и замислено, но хватката му върху ръката й бе стоманена.

— Честно казано, мис Лорел, и друг път съм получавал плесници. Допускам, че бих го преживял и сега, но ако нямате нищо против, предпочитам да не го правите. Поне докато не си поприказваме.

— Да поприказваме ли?! — Тя почти забрави да се съпротивлява и занемя от недоверие и негодувание. Едва сега за пръв път й дойде наум, че наистина се намира в опасно положение — съвсем беззащитна в тоя бардак с някакъв непознат, който се подиграва с нея и здраво я държи в лапите си — и направи опит да потисне пристъпа на паника.

Остана твърда и непреклонна, когато го погледна право в очите. Вложи в тона си увереност, каквато далеч не чувстваше, и рече:

— Господине, бъркате ме с някого. Аз не съм… — тя преглътна, — не работя тук. И ако незабавно не освободите ръката ми, ще изкрещя достатъчно силно, за да докарам тук полицията, без значение на чие подчинение е тя.

Погледът му зашари по нея. Ъгълчето на устните му потрепна, веселото пламъче в очите му се разгоря в открит присмех.

— Нямах намерение да ви обидя, мадам. И без да подценявам очевидните ви… ъ-ъ… очарования, смятам, че вие сте тази, която греши. Знаете ли, на такова място пари могат да се спечелят не само по един начин.

Тя го изгледа.

— За какво говорите?

Той бавно пусна китката й и се усмихна.

— Чух, че играете покер.

Тя така се изненада, че дори не се възползва от възможността да побегне.

— Е, и?

— И си помислих, че една малка приятелска игра може да ви заинтересува.

„Това, което става, е невъзможно“, помисли си Лорел.

Утрото започна най-обикновено, като всяко друго утро в живота й. А после най-ненадейно откри, че семейството е на ръба на сиромашията; попадна в един бардак, бе пленена от някакъв непознат, който я подигра и оскърби, като допусна, че тя не може да му устои; а сега изведнъж разбираше, че той просто искал да играе с нея карти. Ох, да можеше да тръсне глава и всичко това да изчезне, да се намери пак в салона си на улица „Ламбол“ и да си спомня за всичко като за някакъв чудноват сън!

Тя разсеяно разтри китката си. Макар всъщност да не я бе обидил, плътта й все още чувстваше допира на силните му пръсти. Никога досега никой мъж не я беше сграбчвал така и от докосването сърцето й все още биеше учестено. Щеше да е глупаво и миг още да остане тук.

— Боя се, господине — ледено каза тя, — че и дума не може да става за вашето предложение. Та аз не ви познавам. — И отново повдигна поли, за да си тръгне.

— Казвам се Сет Тейт. — Той пъхна шапката си под мишница и леко небрежно се поклони. — Е, вече ме познавате.

Усмивката, която й хвърли, беше очарователна, а предизвикателството в очите му я разяряваше. Но не това спря Лорел — кръвта й кипна, като видя мис Елзи, която, явно дочула разправията в коридора, дойде да види какво става и облегната на вратата, лукаво и развеселено наблюдаваше сцената. Извила назад полуголото си рамо, щедро излагайки на показ едрите си гърди, тя спокойно и преценяващо изучаваше Сет. Изражението й събуди у Лорел желанието да й избоде очите — последното нещо, което можеше да понесе тази сутрин, бе съжалението на някаква си проститутка.

Лорел хладнокръвно се обърна към Сет Тейт:

— Не виждам как една „приятелска игра“ би оправила положението ми. А за нещо по-сериозно нямам пари.

— За мен ще е щастие да ви заема.

Тя го изгледа, внезапно забравила налегналите я грижи.

— И ще платите… само за да играете карти с мене?!

Той меко отвърна на погледа й.

— Ами нали за това плащат мъжете по такива места? За компанията на жена.

Лорел рязко си пое дъх. Но не беше чак толкова възмутена, колкото следваше, и унищожителните думи, с които трябваше да му отговори, не идваха на езика й. Съзнанието й бе завладяно изцяло от странното, интригуващо намерение на един мъж да й плати, за да седне на масата срещу него и да играят карти.

— Вие… Вашето държание е под всякаква критика, господине — продума най-сетне тя, но не направи крачка към драматичния изход и към последния си шанс да спаси достойнството и репутацията си.

— Ама така де, мисис Лафтън — логично й отвърна той. — Щом срещате един мъж в публичен дом, как можете да очаквате от него да се държи като проповедник?

Сет чу как някой зад него избухна в смях, извърна се и срещна погледа на мис Елзи. Лорел остана доволна, че не трябва да му отговаря — каквото и да кажеше, само щеше да влоши нещата… и вероятно да пропусне последната си възможност да се отърси от всичкия ужас, който преживя тази сутрин.

По-късно нямаше да може да се оправдае пред себе си, ме е действала импулсивно, без да се замисли, изцяло подчинена на моментния си порив. Всъщност обмисли всичко — разбира се, дотолкова, доколкото можеше да се обмисли едно прибързано решение — кратко, едностранчиво и твърде емоционално.

Навярно щеше да стигне до заключението, че тази сутрин нещата едва ли щяха да отидат чак дотам, ако не беше толкова ядосана, все още тръпнеща от унижение и поражение. Или поне ако онзи непознат не беше посипал сол в раните й с обидната си наглост. А като се имат предвид и парите… Тя можеше да спечели, знаеше, че може. Години наред беше наблюдавала шмекериите на чичо Джонас, и това не бе напразно. Когато човек изгуби всякаква надежда, пътища за отстъпление много. Тя можеше да спечели — и хем Сет Тейт щеше да си получи заслуженото, хем тя щеше да изпита огромното удоволствие да се изсмее в лицето на мис Елзи на излизане.

— Нямате нищо против да използваме салона ви за една бърза игра, нали, мадам? — попита Сет.

— Не бих пропуснала това за нищо на света — изкикоти се мис Елзи.

Тя влезе в салона. От чекмеджето на една от масичките извади нова колода карти и я подаде на Сет, като се наведе толкова ниско, че ръката й се отърка в неговата.

— Трябва да съм сигурна, че само ще играете карти. Както дамата каза, тя не работи за мен, а хич не ми се ще един изискан млад мъж като вас да хлътне в някоя история.

— Имате думата ми — сдържано отговори Сет, но явно направи гримаса, която Лорел не можа да види, понеже мис Елзи се засмя и преди да се отдалечи, го погали по врата с върха на пръстите си.

Сет постави колодата по средата на масата и въпросително погледна към Лорел. Тя се поколеба за миг, после влезе в салона, седна и започна да сваля ръкавиците си пръст по пръст.

Той дръпна един стол и за себе си, седна, бръкна в джоба си и постави на масата пред нея златна петдесетдоларова монета.

— Дамата раздава — подкани я той.

Лорел премести поглед от монетата към противника си, прикривайки учудването си… и алчността си. Смъкна и другата си ръкавица и се пресегна към колодата.

— Ако нямате нищо против, мистър Тейт — оживи се тя, — да играем така: каре аса бие кент флоша.

На свой ред Сет прикри учудването си, когато тя разбърка картите с ловкостта на корабен мошеник и започна да раздава.

Сет беше човек, който се вслушваше в инстинктите си, а сега те крещяха в хор. Онова, което започна като простичка и целенасочена мисия, взе някак много да се усложнява — с всяка минута все повече. Той знаеше, че любопитството може да стане опасно, ако не се сдържа както трябва, и се беше научил търпеливо да се добира до това, което не знае. В цялата тая работа имаше нещо гнило и докато не разбереше какво е, щеше да пипа много предпазливо.

Изучаваше жената насреща с хладнокръвно прикрито любопитство. Чертите на лицето й бяха сурови, с ясно очертана уста и заострена брадичка. Фигурата й беше слаба, някой би казал дори кльощава, но строгостта й се смекчаваше от кройката на роклята, която го затрудняваше да види какви крака се крият под всичкия този плат, и от извивката на бюста й, която за огромно задоволство на Сет не можеше да се прикрие. Известно време той съзерцава очертаните под черната рокля гърди с трезвата и съвсем естествена преценка на мъж, който месеци наред не само не е бил, но не е имал и желанието да бъде с жена, и намери усещането за напълно задоволително.

Сет реши, че Лорел Синклер хич не е неугледна — не беше видял неугледна жена на изток от Мисисипи, — а мри известни обстоятелства би могла да се нарече дори хубава. Например, ако косите й са разпуснати, или ако някой успее да заличи тази постоянна бръчица между веждите й… Когато тия нейни сребристи очи святкаха гневно, тя беше почти красива и го караше да се чуди как ли би изглеждало лицето й пламнало, мило и добре нацелувано… Не, реши той, хич не е неугледна. Просто съвсем не бе такава, каквато той очакваше.

Мина му през ум, че с нея все още не е стигнал доникъде. Как да разбере какво знае тя за баща си и полковник Айк, без да й каже повече, отколкото възнамеряваше да разкрие? Той с ужас осъзна, че никога дори не е знаел фамилното име на Полковника. Там, на Запад, тия неща нямат значение, но тук, на пъпа на цивилизацията, това беше голям пропуск. И разговорът с мисис Порел Синклер Лафтън би бил много по-лесен, стига само да имаше откъде да започне.

— Къде се научихте да играете така? — попита той след малко.

Тя не отмести очи от картите си.

— Чичо ми ме научи. Колко карти, мистър Тейт?

Сет небрежно остави на масата две карти.

— Предполагах, че е съпругът ви.

— Съпругът ми не играеше. — Тя му даде две карти и изхвърли една.

Сет прикри озадачението, с което я наблюдаваше как си раздава една карта.

— Значи сте омъжена?

— Вдовица съм, както лесно можете да видите — погледна го тя. — Ще залагате ли?

Сет тихо плъзна две петдоларови монети към средата на масата.

Тя имаше непроницаемо лице, което би й било много полезно във всяко казино в страната. Това беше само едно от нещата, които будеха възхищение у Сет.

— Както виждате, нямам дребни. Но плащам и качвам на двадесет и пет, нали?

Сет повдигна вежди.

— Значи приемате играта сериозно, мадам?

— Само така знам да играя.

— Много хора ще ви кажат, че това е опасен навик.

Тя хладнокръвно издържа погледа му.

— Опасен е само когато губите, мистър Тейт.

Сет отново погледна в ръцете си.

Лорел го наблюдаваше, сякаш се опитваше да прочете нещо по лицето му. За пръв път виждаше такова неразгадаемо лице и й мина през ума, че той би могъл да е добър играч като нея, а и по-добър. От тази мисъл гърлото й пресъхна и стомахът й болезнено се сви.

Ако дори за миг си позволеше да помисли какво прави, щеше да изгуби смелост. Това не беше като да играеш на кибритени клечки с банда бъбриви старци, чийто единствен залог в играта е присъствието на духовитата млада дама. Не беше и като да си прехвърляш тестето с чичо Джонас, докато той със светнали очи поглъща ранната зрялост на фигурата й и разправя безкрайни истории от младостта си. Сега играеше на истински нари — които при това дори не бяха нейни — на място, където не би следвало да се намира, и с мъж, когото не познаваше… мъж, който със самото си присъствие тук доказваше, че изобщо не е джентълмен; мъж, който си бе уредил това запознанство, оскърбявайки я неведнъж; мъж, чиито пъргави, будни очи не пропускаха нищо и не издаваха нищо. Да, наистина беше опасно. Но сега не можеше да се замисля за това. Нямаше никакво намерение да губи.

Той сякаш изобщо не забеляза, че мис Елзи се прокрадна зад гърба му и започна да го поглажда по раменете. На Лорел това й се стори и предизвикателно, и дразнещо. Що за човек е тоя, който ще позволи да го любят така, пред всички, когато на масата му седи дама? Ами такъв човек, мрачно си напомни тя, който ще отиде първо на място като това. В крайна сметка той едва ли би тръгнал да търси прословутия червен фенер на мис Елзи само за да изпие чаша кафе.

След малко той каза:

— Чудя се, мис Лорел, не познавате ли случайно един мъж, известен като Полковника?

— Познавам твърде много полковници — отвърна тя малко нетърпеливо. — В Чарлстън полковници колкото щеш. — Напрежението нарастваше непоносимо. — Какво казвате, мистър Тейт?

Той разсеяно прибави няколко монети откъм своята страна и призна:

— Ами трудно ми е да реша. От една страна, не бих искал да изиграя една дама. А от друга, няма да е често да не ви оставя възможност да ми платите. А защо просто да не предоставя нещата на вас? Плащам вашите двадесет и пет… — Той побутна напред монетите — и качвам още пет.

Гърлото на Лорел се сви. Ако спреше сега, нямаше да изгуби нищо друго, освен парите, които той й зае. Но ако продължеше…

— Специално този полковник тук-таме е известен под името Айк — небрежно подхвърли той.

В името трябва да имаше нещо познато, но Лорел беше толкова слисана, че не се замисли и кратко отвърна:

— Не, не познавам такъв.

Тя потупа с пръсти по картите си. Погледна парите в средата на масата и бързо пресметна нещо наум. Единственото, което не направи, бе да погледне Сет Гейт в очите. Не и докато не реши.

— Защо просто да не кажем пода, мистър Тейт? — мило каза тя и избута напред петдесетдоларовата монета. Погледна го с безстрастен поглед и макар че устните му се усмихваха, в очите му срещна същата пресметлива безизразност.

— Ами може. Предполагам, че така ще е най-просто.

Той покри залога й.

— Но ако загубите, това са петдесет долара.

— Но ако спечеля, са сто. — Тя се усмихна и свади картите си на масата. — Кент флош. Ето как играта става интересна. Нали, мистър Тейт?

Докато проучваше картите й, изразът му остана непроницаем. Очите му продължиха да гледат лукаво и будно, устните му все още бяха свити в усмивка.

— А, значи затова в началото искахте да играем до кенти? Гледай ти каква щях да я свърша.

Погледът му се плъзна от картите към нея и той се засмя, а в очите му проблесна искрица на истинско възхищение.

— Моите поздравления, мадам! Вие трябва да сте един от най-ловките мошеници, които съм виждал.

В миг дъхът на Лорел спря, кръвта й се качи в главата и тя не можа дори да продума. Когато тръгна да отговаря, така се задави от гняв, че думите прозвучаха почти несвързано:

— Как… Как смеете да ме обвинявате, че… че съм измамница?!

— При това една от най-добрите — ласкаво я похвали той.

Лорел отново си пое дъх, този път без да се задави. Сърцето й туптеше така яростно, че ръцете й се разтрепериха. Но тя с огромно усилие се овладя, хвана се здраво с две ръце за масата и го погледна в очите.

— Господине — отсечено каза тя, — вашите обвинения са повече от оскърбителни и аз няма да ги удостоя със защита. Правилата бяха ясни от самото начало. А сега, ако обичате, ще ви оставя парите, които ми дадохте назаем, и ще събера печалбата си.

Той се изсмя, наблюдавайки я през масата с неприкрито наслаждение.

— Да ви кажа, уважаема госпожо, доста сте хладнокръвна.

Но когато тя гневно и нетърпеливо посегна към монетите в средата на масата, той предупредително вдигна ръка.

— Един момент, ако нямате нищо против.

Лорел забеляза, че очите на мис Елзи лудо играят. Тя се облегна назад и усети смразяващо присвиване под лъжичката.

Сет свали картите си.

— Каре аса — спокойно обяви той. — Май са повече от един кент флош, а?

Лорел почувства как пребледнява, връхчетата на пръстите й изтръпнаха, а устните й се вкочаниха.

— Но това… това е невъзможно!

— Аз ви казах, че сте една от най-добрите. Но мен ме е учил експерт.

 

 

„Времената се променят, обичаше да казва Полковника, и човек трябва да се променя заедно с тях“. Още когато ограбваха влакове и живееха подчинени единствено на волята и оръжието си, той се постара Сет да научи правилата на цивилизацията, така че да може да се оправи навсякъде, където му се наложи. Проблемът беше, че Полковника го научи много по-добре на други неща, и Сет нямаше интерес да се променя.

На Сет Тейт този труден живот му харесваше. У него нямаше нищо цивилизовано, въпреки всичкото четене, писане и изискани маниери, с които Полковника насила му напълни главата. Беше свикнал да си взема всичко, което поиска, също както преди години Полковника и Огъстъс Синклер хладнокръвно бяха изчезнали с всичкото онова злато.

„Чудо някакво“, казваше Полковника. На Сет за миг му се причу изпълненият с благоговение и удивление глас отново да разказва приказката отпреди повече от двадесет години.

— Та ние с Гъс се намъкнахме в оная вагонетка, очистихме охраната и намерихме златото. Злато от хазната на янките. Взехме го и нито за миг не се усъмнихме, че вършим нещо нередно.

— Бяхме на близо десет мили от Чайнатри и решихме да го скрием там, при семейството на Гъс.

— Но започнаха да ни обстрелват. Тогава Гъс взе златото, а аз се опитах да ги задържа, за да може той да избяга. Е, задържах ги. После до края на войната янките ме държаха във военнопленнически лагер.

— След войната се върнах в Чайнатри, но го бяха изгорили. Семейството беше намерило подслон някъде на юг. А Чарлстън в ония дни не беше особено дружелюбно място за един бивш бунтовник и не можах да остана, за да се поразтърся наоколо. Хлътнах в някаква история и трябваше да се изпарявам на Запад, но винаги съм смятал да се върна. И още смятам. То си е там и само чака…

Мис Елзи избухна в смях, връщайки вниманието на Сет към настоящето.

— Смятам, че днес просто не ти върви, нали така, миличка? Е, сега може би ще се научиш да си стоиш вкъщи, където ти е мястото.

Лорел се отдръпна от масата, заслепена от гняв, и се извърна да си върви.

— Ъ-ъ… мис Синклер!

Тя се обърна. Очите й святкаха и стискаше юмруци така здраво, че ноктите й се впиваха в дланите. Сет Тейт прибра парите си и спокойно вдигна очи към нея.

— Мисля, че ми дължите петдесет долара.

— Нищо не ви дължа, господине! Вие мамехте!

— Не съм мамил — съвсем на място й припомни той, — щом и двамата сме играли по едни и същи правила.

— Аз нямам никакви пари — твърдо каза тя. — И вие го знаехте още от самото начало.

Той се престори, че размишлява.

— О, срамота! Предполагам, че ще измислим някакъв начин да ми върнете тия нари.

Това вече беше твърде много. Зави й се свят, пулсът й се учести и ако имаше смелост, щеше да го заплюе в лицето. Тя събра полите си и без дума да каже, горделиво се отправи към задната врата.

Мис Елзи все още се кикотеше.

— Харесвате ми, господине. — Ръката й се плъзна отзад по тила му и се вмъкна в яката, а в закачливия й поглед се появи съблазън. — Знаете ли какво ще ви кажа — измърка тя, — елате пак някой път и ще видим какво можем да направим за вас тук, в къщата.

— О, това е наистина добро предложение, мадам. — Сет се надигна и взе шапката си от облегалката на стола. — И между другото… — той подхвърли на масата двудоларова монета — благодаря, задето ви използвахме салона.

Той си тръгна, но забеляза нещо на пода зад стола на Лорел. Наведе се, вдигна чифт черни ръкавици, подържа ги замислено и се обърна към мис Елзи:

— Само още нещо — попита той. — Наистина ли сте върнали на чичо й ония пари, както й казахте?

Мис Елзи драматично повдигна тънко изрисуваните е и вежди.

— Би трябвало да знаете и да не задавате такъв глупав въпрос. Проститутките винаги плащат дълговете си. Също както картоиграчите — усмихна му се тя.

След миг Сет й върна усмивката, плесна се с ръкавиците по бедрото и тръгна да догони Лорел Синклер.

— И пак да дойдете, чухте ли? — повтори поканата ей мис Елзи.

— Можете да бъдете сигурна — отвърна той през рамо. В този момент се дочу женски писък.