Лий Бристъл
Наследницата Лорел (1)

Първа глава

Чарлстън, Южна Каролина

юни 1886

Лорел Синклер Лафтън гледаше парите, останали в касичката със застинало, мрачно, невярващо изражение. Долар и два цента. А само до миналия месец в кутията имаше почти петдесет долара. С петдесет долара щяха да избутат до края на годината, а ако бяха по-пестеливи — и през следващата. Петдесет долара съставляваха разликата между уважаваното, макар и оскъдно съществование, и жалката немотия. Петдесетте долара бяха всичко, което имаха.

Лорел бавно вдигна очи към леля си Софи, която предизвикателно разтърси къдриците си, прилични на наденички.

— Не ме гледай така, госпожичке — рече тя, но въпреки острия тон гласът й все пак трепна. Дори и Софи нямаше желание да се разправя с Лорел, когато тя е в лошо настроение, камо ли да е причината за това. Но все пак, за своя чест, остана вярна на себе си и решително продължи:

— Спомни си само откъде имахме тия пари и кой…

— Похарчила си петдесет долара за някакъв портрет?! — Лорел произнесе думите с ужасяваща отчетливост като при всяка сричка ръката й грабваше по една монета.

— Четиридесет и пет — поправи я леля Софи. — Една наистина изгодна сделка. Е, разбира се — смотолеви тя, като избягваше да гледа към Лорел, — трябваха и бои, и платно, и разни други…

Лорел пусна монетите да издрънчат обратно в кутията, стисна устни и присви очи — не толкова от гнева, който се мъчеше да потисне, колкото от безнадеждност. Гневът е чувство безсмислено, особено когато става дума за леля Софи, но безнадеждността бе нещо, с което Лорел с всеки изминат ден се учеше да живее.

Каролайн побърза да се намеси от мястото си до прозореца. По миловидното й лице се четеше явна загриженост, но гласът й звучеше успокояващо.

— Ти пък, Лори, не се ядосвай на мама. Нали си я знаеш, тя просто е направила това, което е сметнала за най-добро.

Откакто се помнеше, простодушното спокойствие на Каролайн я бе успокоявало като балсам. Но днес усилията на девойката да уталожи гнева й само я изпълниха с безсилие и нетърпение. Въпреки тази любезна и великодушна защита, Каролайн не беше глупачка — знаеше какво означава всичко това и помрачените й от тревога очи издаваха, че е също толкова ужасена. Но в раздразнението си Лорел реши да си го изкара на братовчедка си, да й напомни, че е време да прояви повече здрав разум и да престане да прощава непростимото. С решително усилие Лорел възвърна самообладанието си, потисна порива си и каза категорично:

— Връщаш този портрет, и точка.

Мишите очички на Софи Синклер трепнаха и тревожно се разшириха.

— Не мога да направя това! Та той е вече завършен — още отзарана го занесох на старейшините на епископалната църква „Св. Михаил“…

И негодуванието в гласа й веднага отстъпи място на самодоволна усмивчица.

— О, така ги изненадах! Отредиха му прекрасно място, точно във вестибюла. Ще виси там като паметник на безкористната преданост на скъпия ми покоен съпруг към църквата и църковната община.

После примигна и смръщи вежди.

— Така че, скъпа моя, и дума да не става за това, кое го предлагаш — заключи тя, отметна глава и двойната й брадичка се заклати. — Просто няма да го бъде.

В първия момент Лорел занемя и дъхът й спря. Каролайн предусети бурята и побърза да се намеси:

— Лори, скъпа…

— Никакво „Лори, скъпа“!

Лицето на Каролайн се сгърчи от удивление и обида и тя като ударена се сви в креслото си, но Лорел беше твърде разстроена, за да се съобразява с нея. Тя се облегна с две ръце на бюрото и прониза Софи с изпепеляващ поглед.

— И ти си похарчила последните ни петдесет долара за някакъв портрет на чичо Джонас, който да виси във вестибюла на епископалната църква?!

Леля Софи примигна на два пъти, после закръглената й фигура се изпъна във всичките си пет фута и два инча.

— Сметнах, че само това ще му подобава — отвърна тя с достойнство.

У Лорел се надигна нова вълна от обида и съмнение.

Силите я напуснаха. Тя рязко се дръпна от бюрото, прекоси стаята и застана с гръб към двете жени, които нервно я наблюдаваха.

През отворения прозорец се разнасяше тропотът на колелета и наглото хихикане на присмехулник; нататък по улицата някаква перачка простираше чисти чаршафи и си пееше натрапчив спиричуъл. Но в запуснатия салон на ъгъла на улица „Ламбол“ цареше напрегната тишина.

Безславният художник, отговорен за обезсмъртяването на чичо Джонас и за сегашните затруднения на жените, които последният бе изоставил на тоя свят, можеше да им нарисува един групов „Портрет на три птички“. Първата, Софи, беше като яребичка — жена, прехвърлила четиридесетте, която все още имаше самочувствието на шестнадесетгодишната дебютантка, красавицата на чарлстънското общество, чиито капризи трябва с готовност да се задоволяват. Беше преживяла война, недоимък, вдовство, коренната промяна на всичко, което познаваше, и през всичко това бе преминала дръзко, упорито отказвайки да види някаква промяна или да признае някаква загуба. Втората, Каролайн — откровена и скромна като орехче. Очите й угрижено шареха ту към майка й, ту към братовчедка й. И третата, Лорел, която в този миг с бялото си изопнато лице и гневния плам в очите най-добре можеше да бъде изрисувана като някоя гладна хищна птица.

На Лорел черното траурно облекло й отиваше по-малко, отколкото на другите жени, може би защото този символ на скръбта никак не съответстваше на неизчерпаемото своенравие, с което вършеше всичко — от начина, по който говореше и се движеше, та до съвсем не дамската и често пъти трогателна прямота на погледа й. У Лорел Синклер Лафтън нямаше и следа от скромност или почтителност, а тихото достойнство на траурните дрехи й придаваше суров и властен вид, който и най-богатото въображение не би възприело като подходящ за жена на нейната възраст.

Колосаният черен поплин подчертаваше естествената гъвкавост на фигурата й, иначе позакръглена или поне женствена, а сивите й очи придобиваха безжизнения цвят на стоманата. Най-голямото й богатство бе пищната кестенява коса, но Лорел нямаше нито време, нито склонност да изтъква ценните си качества. Така че я носеше на строг път по средата, здраво стегната в кок и повечето време я криеше под черна шапка или воалетка, за да я предпазва от праха. Не беше красавица и бе съвсем наясно колко ограничено е привличането й за противоположния пол, но това изобщо не я притесняваше. Имаше си предостатъчно главоболия и без да й се налага да отблъсква разни поклонници като празноглавките от хайлайфа.

Лорел беше на двадесет и три и бе носила траур почти през целия си живот — отначало за майка си, починала, когато бе шестгодишна; после за Джони Лафтън, триседмичния й съпруг, починал преди три години; а сега и за чичо Джонас, който се удави при миналогодишния ураган. Не смяташе, ме обстоятелствата в живота й са необикновени или пък достойни за съжаление животът и смъртта вървяха по реда си и бяха проблем, който никога не я беше занимавал. Единственото нещо, с което й бе трудно да свикне, бяха все повечето нови отговорности, които година след година се стоварваха върху нея.

При леля Софи и чичо Джонас живееше от края на войната, т.е. откакто се помнеше. Дъщеря им, братовчедка й Каролайн, имаше златно сърце, но беше болнава; леля Софи по всички практически въпроси беше не по-малко безпомощна от дъщеря си, а чичо Джонас, който до войната не бе подхващал никаква свястна работа, сега се бе заел със задачата да подпомага четирите жени в своето домакинство с ведра тактичност и пълна некомпетентност.

В тази среда Лорел узря някак много рано. Когато настойчивите кредитори хлопаха на вратата, единствено Лорел имаше куража да се разправя с тях. Когато чичо Джонас се прибираше късно след гуляй, оставяха на Лорел да го смъмри нежно и да го сложи да си легне, без да бъдат обезпокоявани останалите, които имаха крехки нерви. С домакинските сметки не можеше да се справя никой, освен Лорел. А щом леля Софи забъркаше някоя от лекомислените си щуротии, неизбежно Лорел бе тази, която я оправяше.

Но, Господи, колко уморена беше тя да се справя с всичко и да поставя всичко в ред! Нямаше ли поне веднъж животът й да е по-спокоен?

— Може би — боязливо започна Каролайн, — ако поумуваме всички заедно…

— Лично аз не виждам за какво е цялата тая врява — нацупи се Софи. — Добър човек като моя Джонас си заслужава да има паметник, а и…

— О, я млъквайте и двете! — сряза ги Лорел и притисна слепоочията си. — Трябва да помисля.

Но всичко, за което можа да се сети, бе чичо Джонас, обезсмъртен с маслени бои в църквата „Св. Михаил“ за последните им петдесет долара… Джонас, който неведнъж бе дремал на неделна служба, измъчван от упорит, неизлечим махмурлук и който бе изживял единствените си щастливи мигове под червения фенер на мис Елзи. При тази мисъл Лорел не знаеше да се смее или да плаче.

След малко Каролайн събра смелост и предложи:

— Може би, ако отидем до банката…

Но Лорел дори не я погледна.

— Банката може да ни помогне само ако я ограбим.

— За Бога! — Леля Софи шумно разтвори ветрилото си и гневно започна да си вее. — Какви неща приказваш!

Тя се извърна, отметна глава, намести се на тясното канапе изправена, с кръстосани глезени, а ръката й държеше ветрилото с вещината на абитуриентка.

— Трябва да ви кажа, момичета, че наистина не знам откъде се учите на такива маниери, въпреки всичкото ми старание…

Лорел пропусна думите покрай ушите си и се облегна на рамката на прозореца, съсредоточено свила вежди. Беше научила, че няма такъв проблем, който да не може да се разреши. Оставаше й само да намери разрешението.

Каролайн се надигна и прекоси стаята, внимателно придвижвайки изметнатото си ляво бедро — нейното проклятие по рождение. Докосна рамото на Лорел и меко каза:

— Моля те, не се сърди на мама! Нали я знаеш, такава си е.

Пред искреността на девойката и последното раздразнение у Лорел се изпари. Дребното, сериозно лице на Каролайн бе увенчано от облак светлокестенява коса, сърнените й очи се бяха разширили в няма молба. При вида на това лице малко хора можеха да й откажат нещо и Лорел не правеше изключение. Тя неохотно въздъхна и каза:

— Не се сърдя. — И повдигна вежди, като че ли се защитаваше. Без да иска, Каролайн винаги я караше да се срамува от не съвсем прекрасния си характер, а когато се срамуваше, Лорел смръщваше вежди. — Но честно казано, Каролайн, наистина ми се ще да престанеш да се правиш на чак толкова безгрешна светица. Ами ти си почти толкова ужасна, колкото и тя!

Каролайн се засмя, очите й блеснаха дяволито и бледото й лице стана почти лъчезарно.

— О, нали знаеш, че не съм такава — призна тя и стисна ръката на Лорел. — Понякога толкова ме ядосва, че ми идва да я удуша. Но тя не трябва да го разбере, нали?

Лорел се почувства безсилна. Защо й трябваше на Софи тъкмо Каролайн да я защитава? Лорел беше сигурна, че ако се наложеше, тя можеше да отстоява своето дори и срещу Шърмановата армия, без да се затрудни кой знае колко. Но простодушното доброжелателство на Каролайн отново я разведри и след миг ъгълчетата на устните й се свиха в неволна усмивка.

— Не, мисля, че не трябва — съгласи се тя.

Каролайн притисна бузата си в Лорел.

— Не се безпокой, скъпа, все ще измислим как да се оправим, убедена съм, че ще измислим. Ако заедно поумуваме, просто сме длъжни да се сетим как.

Но това уверение, вместо да успокои Лорел, още повече я потисна. Тя мрачно се извърна и отново се загледа през прозореца.

Босоного негърче търкаляше обръч по тясното сенчесто авеню. По петите му подскачаше черно-бял шпаньол. Млекарският фургон тромаво и невъзмутимо се носеше към отбивката за файтони и възрастният кочияш вече се готвеше да скочи, когато рязко се отдръпна, застъпен от лъскава карета, теглена от четири коня. На Лорел й се мернаха шапки с ярки пера, дочу се звънлив женски смях и тя заинтригувано повдигна вежди, после се начумери, разпознавайки прословутите жени, които работеха за мис Елзи. Докъде стигна тоя свят, помисли си тя, проститутките да могат да обикалят из града в нови-новенички карети, накривили шапки, а почтените хора да дават и последните си нари за църквата и да гладуват за награда!

Внезапно тя застина. Дълбоко в съзнанието й проблесна идея, от която очите й заискриха. Отдръпна се от братовчедка си и тихо възкликна:

— Какво има, Лори? — В гласа на Каролайн прозвуча тревога.

Лорел нямаше време за обяснения.

— Сетих се нещо! — рече тя, грабна шапката си от закачалката и стремглаво изхвръкна през вратата, прескачайки стъпалата по две, при което фустата й най-възмутително се подаваше.

 

 

Ако някой го попиташе, Хю Кейзъм щеше да каже, че джентълменът от 110-та стая е идеален гост. Хю, чиито задължения на администратор му даваха възможност да служи като много достоверен източник на клюки в Чарлстън, изпитваше еднакво удоволствие както да наблюдава, така и да разправя какво е видял, но единственото му наблюдение за госта от 110-та беше, че има безукорно държание.

Вярно, не беше кой знае колко общителен, а да измъкнеш от него нещо за личния му живот беше все едно да му извадиш зъб, но пък за сметка на това всеки ден си предплащаше и не даваше никакво основание за оплаквания.

Повечето време прекарваше сам в стаята си. Само веднъж се разходи, и то до бръснарницата и до магазина. Хранеше се в ресторанта на хотела, тихо и самотно, и изглежда, имаше много пари за пръскане, защото си поръчваше все най-доброто. Никога не се опитваше да мъкне в стаята си жени, нито уиски, и не се качваше с обувки по завивките. Всички тия качества бяха направо достойни за възхищение у един хотелски гост и ако някой го попиташе. Хю едва ли можеше да каже точно какво у този човек го правеше толкова неспокоен.

Може би това, че за тринадесет години в хотел „Чарлстън“ Хю никога не бе виждал някой, който така явно да не е на мястото си. Чарлстън все пак беше пристанищен град и търговски център и населението му всеки божи ден представляваше същински панаир от хора, дошли отвсякъде. Но този мъж не беше случаен пришълец. Просто беше… някак необичаен.

Е, да, вярно, беше млад, хубавец. Ако се съди по загара на лицето и по загрубелите му ръце, беше живял на открито, имаше добри маниери и беше прилично облечен. Говорът му бе провлечен, тих, и не издаваше откъде е, а в лицето му нищо не се набиваше в очи. Но в начина, по който се движеше и се държеше имаше нещо, което караше полузабравените защитни инстинкти на градски човек като Хю бдително да се изострят. Имаше нещо и в очите му — наблюдателни, изчакващи и студени, безизразни и безмилостни като пистолет пред дуел на зазоряване, и също толкова неприветливи. Такива очи много рядко се срещат в спокоен и дружелюбен град като Чарлстън, а още по-рядко в изискан хотел като „Чарлстън“. И колкото повече се замисляше Хю, толкова повече се убеждаваше, че именно очите изостряха подозрителността му към този пришълец. И ако някой го попиташе, точно това щеше да му каже.

Хю стоеше на хотелското стълбище откъм улицата, разсеяно чистеше зъбите си и се наслаждаваше на утринното слънце. Той кимна на младата вдовица Лафтън, която мина покрай него, и се понацупи, че тя не отвърна на поздрава му. Понечи да викне подпре й, но тя изглеждаше толкова заета, че усърдието му едва ли щеше да се възнагради с нещо повече от студено кимване. А и вече бе стигнала до ъгъла, а той нямаше намерение да търчи подир нея. Сви рамене, пак се облегна и се върна към ленивите си размисли за тайнствения мъж от 110-та с безмилостните очи. В същия момент нещо го засенчи, той вдигна поглед и срещна същите тези очи.

Автоматично Хю се изправи, хвърли клечката за зъби, а пръстите му нервно се заиграха с вратовръзката. По лицето му се разля широка раболепна усмивка — още един признак, че е притеснен. Самото присъствие на пришълеца го правеше някак прекалено раболепен.

— Добро утро, мистър Тейт. Излизате да поразгледате града, а?

— Ами да…

Сет Тейт плъзна разсеян поглед по улицата. Хю беше забелязал, че прави това всеки път, когато влиза или излиза от стаята или от хотела. Отначало любопитстваше за какво ли се озърта, но постепенно осъзна, че Тейт не търси нищо — просто оглежда, проверява, изучава… Този му навик също караше Хю да се чувства на тръни.

— Е, хубаво е. Денят е прекрасен за това — каза Хю, малко приповдигнато. Изпитваше огромното желание този мъж да се махне. Не че имаше някаква причина, просто всеки път, когато го срещнеше, страшно му се щеше да е по-далеч от него. Но вече беше разбрал, че Сет Тейт никога в нищо не бързаше. Той тръгваше едва когато се подготвеше, и се движеше тихо и предпазливо, сякаш се прокрадваше. Като индианец, хрумна му изведнъж на Хю, въпреки че през живота си не бе виждал индианци, освен стария Джо Уилямс, който, когато се напиеше, твърдеше, че е получероки, а когато изтрезнееше — че е полукрийк.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — бързо предложи Хю. Засърбя го зад ухото, но той мъжествено се сдържаше да не се почеше, въпреки че нямаше кой да оцени това. — Да ви повикам кон или кабриолет, или пък файтон?

Погледът на Сет Тейт бавно се върна към Хю, а той, не издържайки повече, се почеса.

— Може и да можеш да ми помогнеш. — Гласът на Тейт беше глух и безизразен. — Търся една жена.

Хю примига и с мъка преглътна — не от изненада, тъй като в това нямаше нищо необичайно, макар в тия сутрешни часове да му се струваше малко непристойно — просто от облекчение. Човек, който така открито изразява една най-обикновена нужда, в края на краищата не може да е чак толкова страшен.

— Ами, добре — прочисти гърлото си Хю и застана малко по-непринудено. — В града имаме няколко много изискани… ъ-ъ… заведения и ако не се замисляте много-много за кесията си, бих ви препоръчал заведението на мис Елзи — ей там, точно зад оня ъгъл. Е, разбира се, още е малко раничко, но…

Младият мъж развеселено се подсмихна.

— Ето нещо, което си струва да знаеш. Но засега имам предвид една точно определена жена.

Хю го погледна с любопитство:

— Така ли?

— Казва се Лори Синклер. Познаваш ли я?

Този път Хю примигна единствено от изненада.

— Да нямате предвид вдовицата Лафтън?

Тейт не отвърна.

У Хю нахлуха противоречиви чувства. Едното, по-силното, беше чувството за самосъхранение, което му подсказваше да каже на тоя пришълец каквото иска от него, и да се приключи. Другото, по-благородното чувство, бе насаждано у него от детинство, а може би и още по-отдавна — казват, че у джентълмените южняци кавалерството било вродено още от майчината утроба. Та то му налагаше на първо място и преди всичко да защити дамата. Вторият подтик изведнъж надделя и докато набираше кураж да устои на безстрастния поглед на Сет Тейт, по горната устна на Хю избиха капчици пот.

— Дали пък не бихте могли, сър, ъ-ъ… — запъна се той, — да ми дадете някаква представа за… за това каква работа имате с тази дама?

Лицето на Тейт дори не трепна.

— Имаме общи приятели. Трябва да й предам нещо.

На Хю много му се щеше да повярва на това. То би могло да обясни толкова много неща — и какво правеше Тейт тук, в града, и откъде е, и що за човек е (защото ако имаше някаква връзка със Синклерови, би следвало да е безупречен човек), и най-вече защо разпитва за младата мисис Лафтън така хладно и незаинтересовано. Разбира се, също толкова бяха и нещата, които не можеха да се обяснят с това — защо бе изчаквал толкова, докато потърси „общата приятелка“, защо явно не знаеше фамилията й по мъж, нито къде живее, защо беше отседнал в хотел, след като чарлстънското гостоприемство беше добре известно и домовете на видните семейства разтваряха врати пред съвсем непознати хора за цяла година и повече, стига да са им представени, пък ако ще и от далечни познати, дори и само с някое писъмце. Но Хю не искаше да се замисля върху онова, което не знаеше. Щеше му се да повярва на очевидното, на най-успокоителното, и това желание бе толкова силно, че вътрешното му облекчение разцъфна в топла, любезна усмивка.

— Е, мистър Тейт, с това трябваше да започнете. Те живеят ей там, на улица „Ламбол“ — една малка жълта къща, посред улицата, просто не можете да я пропуснете. А и толкова приятно ще им бъде да се запознаят с вас — доста отдавна не са посрещали външен човек. Между другото — великодушно добави той, — мис Лафтън ей сега мина оттук… — Очите му зашариха по улицата, докато откриха познатия облечен в черно силует пред витрината на шивачницата. — Ето я там, отсреща, пред магазина на мис Мейсън. Ако побързате, можете да я настигнете.

Очите на Тейт проследиха погледа му, той поблагодари набързо и заслиза по стъпалата.

И щом се отдалечи, Хю се облегна на перилата и се върна към обичайните си размисли. Значи Лорел Синклер, помисли си той и не можа да не се учуди, че Тейт не беше споменал нито за мис София, нито за мис Каролайн. Все пак трябваше да признае, че цялата тая работа изглеждаше странновата, и се надяваше да не е сбъркал.

Лори Синклер значи, отново си помисли той, обърна се и си влезе. Да, това вече бе нещо, което можеше да разкаже, ако някой го попита.

Сет без усилие проследи жената сред уличната тълпа.

Пред магазина на мис Мейсън тя беше единствената облечена като вдовица, от глава до пети в черно. Докато прекосяваше улицата, той се мъчеше да измисли как да я заговори, но тя отмина нататък и той пое на известно разстояние след нея.

Походката му беше ленива, изражението му — отегчено, но мисълта му работеше. Лорел Синклер Лафтън, — вдовица, а съдейки по това как се изрази за нея администраторът, също и почитана жена. Интересът му се пробуди.

От такова разстояние, при това в гръб, не можеше да добие кой знае каква представа за жената, така че бавно се приближи към нея. Смяташе да я настигне, да я задмине и да огледа лицето й, но точно тогава тя направи нещо странно — спря, озърна се крадешком наляво-надясно и се шмугна в една уличка. Сет реши, че си струва да я проследи още малко.

Лорел Лафтън се движеше твърде бързо за жител на Чарлстън. Всичко в този град беше бавно — и жуженето на насекомите, и ветрецът, който от време на време повяваше откъм реката, и тежкият тропот на конски копита, та дори и гърленото, лениво произношение на местните жители.

Сет никога не бе виждал нещо подобно на тежката мараня, която се изпаряваше от улиците, стичаше се от дърветата като мъгла, пропиваше в ризата му много преди обяд и овлажняваше чаршафите нощем. В такава мараня човек трябваше да пристъпва бавно и предпазливо — тя притъпяваше усещанията, изцеждаше силите и Сет не можеше да се начуди как е възможно някой да иска да живее тук.

Тук никога нищо не беше спешно, никога за нищо не се бързаше. В света, от който идваше, и най-малкото забавяне можеше да струва живота на човека и той не можеше да привикне с темпото, с което се движеха тукашните жители. Пък и не бе сигурен, че иска да привикне.

Всеки път, когато излизаше от стаята си, посягаше да затегне кобура си, и всеки път трябваше с хладнокръвно усилие да го оставя обратно. От дванадесетгодишен не бе ходил без револвер на хълбока и сега без него се чувстваше по-гол, отколкото без дрехи.

Но тук и местата, и времената бяха други. А и той беше друг човек.

До петгодишната си възраст Пийч Брейди нямаше никакъв спомен. Полковник Айк му бе казал, че е бил не повече от тригодишен, когато го намерили в пустинята близо до някакъв преселнически лагер, станал жертва на индианско клане. През следващите две години не промълвил нито дума. Полковника го нарекъл Пийч, понеже мъхът на пухкавата руса коса по главата на момчето му напомнял джорджийска праскова, и Брейди — на името на някакъв човек от Изток, от когото много се възхищаваше, фотограф от времето на войната.

Първият спомен на Пийч бе за едно кобалтовосиньо небе, едно поле, почервеняло от макове, и едно пъстро конче, което се търкаляше из тревата. Той бе вдигнал очи към Полковника, бе се засмял, и така бе започнал животът му.

В началото бяха само двамата с Полковника. После към тях се присъединиха братята Бартоу и Рижия англичанин, и цели пет години се движиха заедно. После Джим Бартоу го застреляха в Шейен, а брат му Кейл го линчуваха, когато тръгна да преследва шерифа, застрелял Джим. Оттогава Мат Бартоу вече за нищо не го биваше. Една зима в Сиерите го хвана треска и през нощта умря. Рижия зацепи нанякъде сам. По-късно чуха, че бил убит в някаква престрелка при игра на покер в Майлз сити. И пак си останаха само Пийч и Полковника. А времената се меняха твърде бързо.

Пат Гарет пречука Били Хлапето. И братята Иънгър, и братята Джеймс — всички си отидоха или вече бяха на път. Телеграфни жици и железопътни линии разсичаха страната, там, където някога имаше бизонски локви, никнеха училища и църкви. Във времена като тия човек или се променяше, или умираше. И ако не Пийч, то поне Полковника бе достатъчно мъдър да разбере това.

Живота си Пийч бе прекарал на сладки приказки край лагерните огньове — приказки за старите времена, за някогашните мечти… и особено за една мечта, повтаряна и преповтаряна, докато най-сетне бе изгубила блясъка си. За полковник Айк и Огъстъс Синклер, за страхотните дни на войната и за златото… Дори и сега Пийч сякаш дочуваше гласа на Полковника, който я разказваше — всякога една и съща, без изменения:

— Двамата с Гъс бяхме като братя. Войната, да знаеш, толкова сближава хората… Грижехме се един за друг. Жена му и мъничкото му момиченце бяха за мен като собствени. Той беше богат, имаше плантация край Чарлстън. Чайнатри. А пък аз — нищо и никакво ратайче от Маунт Плезънт. Но двамата с Гъс, милия, се грижехме един за друг.

— Янките направиха пробив близо до Чарлстън и ние с Гъс бяхме отделени от частта си. Точно тогава се натъкнахме на вагонетката беше излязла от релсите там, където бунтовниците бяха прекъснали линията. Беше някакво чудо, синко. Чудо някакво…

Сет остави гласа от миналото да отлети в лятната мараня и с усилие върна вниманието си към настоящето. По устните му плъзна изненадана усмивка, когато видя жената в траур да се промъква през характерна градинска порта към задната врата на едно заведение, чиито функции би разпознал във всеки град, градче или търговска станция из страната. Тя бързо се шмугна вътре, без да се обръща.

Сет ни най-малко не се затрудни да определи що за къща е това. Първо, тя бе най-добре поддържаната по цялата улица — прясно боядисана, с чисти керемиди, с излъскани месингови топки на вратата — всичко говореше, че това е седалище на знаменитости. Второ, висок жив плет от лигуструм осигуряваше на клиентите дискретност, а и завесите на всички прозорци бяха спуснати, докато прозорците на почтените домове и кантори бяха широко отворени в този час — нещо, което предполагаше, че тази къща не предлага гостоприемство на утринни посетители. Оставаше един-единствен въпрос: каква работа има тук жена като Лорел Синклер.

Той постоя за миг, размишлявайки върху положението. Едно нещо бе научил от Полковника — че е глупаво да прибързваш в каквото и да било. След малко заоглежда улицата и откри каквото му трябваше — един негър, който седеше на тротоара и с мрачно негодувание следеше не особено оживеното сутрешно движение. Сет се приближи към него.

— Ей, ’кво ше кажеш да изкараш пет долара?