Георгий Мартинов
Калисто (53)

Ежедневието на Калисто

Наистина не се наложи да чакат дълго. Не минаха дори пет минути и над терасата се появи въздушно превозно средство. То много приличаше на лодката, спряла в подножието на стълбището, само че имаше къси крила. Но когато то се спусна почти съвсем отвесно, крилата му изчезнаха в корпуса и веднага се разбра, че и то е като лодката. Очевидно олитите бяха предназначени за разходка не само по въздуха, а и по вода.

Широков и Синяев внимателно наблюдаваха кацането. Олитата на Сийнг не увисна във въздуха, както на острова, а се спусна на терасата.

— Навярно това е стара конструкция — каза Синяев. — И наличието на крила потвърждава същото.

„Стъкленият“ похлупак се повдигна на тънки металически лостчета, Сийнг бързо излезе и влезе в дома, без да даде възможност на двамата да го посрещнат.

— Вие трябва колкото се може по-рядко да се излагате на прякото действие на лъчите на Релиос — каза той, като се ръкува с тях по земен обичай.

— Нима може цели три години да стоим вкъщи! — възрази Синяев.

— Не е и необходимо. Но докато организмът ви не е свикнал, трябва да бъдем предпазливи.

— Искаме да разгледаме Атили.

— Това може да стане от олитата. Помните ли похлупака на кораба? Под неговата защита можете да прекарате колкото искате, без да се страхувате.

— А нима и на олитите ви похлупакът е такъв? — попита Широков.

— Не. На нас не са ни нужни такива похлупаци.

— Е, тогава?

— Бяха допуснали малка грешка — каза Сийнг. — Приготвили похлупак на кораба, а не се сетили за олитата. Но всичко вече е направено. Вашата олита ще пристигне ей сега.

— Наша олита?

— Да, специално за вас. Похлупакът й вече е готов.

— Кажете, Сийнг — запита Синяев, — отношението ви към нас изключение ли е, или то е обикновена норма на поведение?

— Не ви разбирам напълно.

— Ако такъв специален похлупак бе необходим не за нас, а за някой калистянин, щяхте ли да го направите?

— Естествено. Сега ви разбрах. Не се безпокойте! Ние се отнасяме към вас така, както и помежду си. Мога да ви докажа това. Ето моята олита например. Такива апарати вече са излезли от употреба. Но аз не мога да управлявам новите, както не могат да правят това и всички ония, с които летях до Земята. Изостанали сме от живота. И по наша молба произведоха дванадесет олити от стария тип.

— Но нали пристигнахме на Калисто едва вчера?

— Какво от това? Направата на такъв апарат не изисква много време.

— Много искам да разгледам вашите заводи — каза Синяев.

— Никой няма да ви пречи.

— Да не бързаме — рече Широков. — И за това ще дойде ред. За днес ще бъде достатъчно да разгледаме града и да посетим Диегон. Той тук ли е?

— Да, всички отседнахме в Атили.

— Скоро ли ще пратят олитата ни? — нетърпеливо попита Синяев.

— Това може да научим. Но аз не ви съветвам да излизате точно сега, когато Релиос е в зенита.

— Сийнг е прав — каза Широков, забелязал недоволството по лицето на приятеля си. — Защо напразно да рискуваме? Един-два часа ще минат бързо. Аз например мога да задам много въпроси и тук. При това съм и гладен.

— Вие още не сте закусили?

— Просто забравихме. Пригответе се, Сийнг! Ще ви задам толкова въпроси, че ще ви отворят много работа.

Калистянинът се усмихна.

— Страхувам се — отговори той, — че ще бъда лош консултант. За единадесет години животът на Калисто чувствително се е променил. Много неща на мен самия са неясни. Съветвам ви да повикате някой от вашите нови познати.

— Но кого? — попита Синяев. — Да безпокоим Женсийнг, е неудобно.

— Защо пък? Ако е свободен, той с радост ще долети при вас. Но най-вероятно е да е зает. Повикайте Гесиян — той знае всичко. Или Виег Диегон.

— Гесиян и Биеси — реши Синяев.

— Добре — каза Сийнг. — Биеси е опитен инженер.

— Сега ще се свържа с тях. — На Широков се искаше сам да изпробва екранната връзка. — Чие име да назова?

— Което и да е.

— Впрочем аз не зная малкото име на Гесиян.

— Казва се Сиен.

— У нас, на Земята, имаме име Сеня — каза Синяев.

— Наричайте го така, ще му е много приятно.

— Сигурен ли сте?

— Напълно.

— Все пак попитай него самия — посъветва го Широков.

Синяев се приближи до екрана, натисна бутончето и високо произнесе:

— Сиен Гесиян.

Очакваше, че екранът, както и първия път, ще изчезне от погледа му, но той си остана „на мястото“.

— Докато виканият не натисне бутончето — поясни Сийнг, — екраните няма да се включат.

— А ако точно в този момент някой иска да ни повика? — заинтересува се Синяев.

— Екранът му за миг ще потъмнее, което означава „заето“.

— Сложна техника!

— О, не! Съвсем проста е.

След минута, минута и половина екранът „изчезна“. Пред тях се появи стая в дома на Гесиян. Пред екрана стоеше Биеси.

Широков и Синяев с интерес очакваха да видят още един калистянски дом, обстановката му, но като съзряха Биеси, моментално забравиха всичко. И двамата се смутиха, изчервиха се и не знаеха как да излязат от това положение, недопустимо според техните понятия.

Трудно е на човек да се отърси от дълбоко вкоренените понятия. Схващанията на хората, изграждани години наред в миналото, не могат изведнаж да бъдат сменени с други, макар и по-съвършени.

Биеси беше в светлосива съвсем прозрачна дреха. Тялото й сякаш бе обвито с лека мъгла.

Разбира се, на нея изобщо не й идваше на ум, че в облеклото й може да има нещо „нередно“. Тя радостно поздрави хората от Земята.

— Много се радвам, че ви виждам! Гесиян ей сега ще дойде, той е в басейна.

Широков и Синяев се стараеха да я гледат само в лицето. Биеси не забеляза смущението им, тя не познаваше земните хора и не можеше да тълкува израза на лицата им.

Сийнг обаче забеляза.

— Нашите гости ви молят да дойдете при тях — каза той.

— С най-голямо удоволствие.

— Знаете ли къде са настанени?

— Разбира се.

— Е, тогава чакаме ви — и след тези думи Сийнг изключи екрана, навярно за най-голямо учудване на Биеси.

— Какво има? — попита той, като се обърна към Широков. — Кръвта нахлу в лицето ви. Защо?

На такъв прям въпрос можеше да се отговори само също тъй прямо. Но дали Сийнг няма да сметне гостите на Калисто за диваци?

„Нали познава живота на Земята — помисли си Широков. — И при това е лекар.“

Синяев както винаги излезе по-смел от своя приятел. Той естествено и откровено обясни на Сийнг защо са се смутили.

— Добре! — каза калистянинът. — Напълно ви разбирам, ние трябваше сами да се сетим. Това няма да се повтори.

— Какво смятате да правите? — разтревожи се Широков.

Сийнг очевидно разбра мисълта му.

— Не се безпокойте — каза той. — Калистяните ще ви разберат. Вие още не ни познавате добре. Моля ви, излезте от стаята за две минути.

Широков и Синяев се спогледаха. Една и съща мисъл се мярна в главата им — дали не искат прекалено много от калистяните? Но не им оставаше нищо друго, освен да изпълнят молбата на Сийнг.

— Много неудобно се получи — каза Синяев, когато минаха в съседната стая. — Но аз съм доволен, че стана така. Ако тя дойде при нас в този си вид, ще ни бъде неловко да сме в нейната компания.

Широков си замълча.

С кого говорѝ Сийнг и какво точно каза, те не узнаха, но вече никога и на никого не видяха такава дреха, в каквато бе Биеси.

Младите съпрузи долетяха съвсем скоро. На Широков и Синяев беше приятно да видят Гесиян, когото искрено бяха обикнали. Те успяха да скрият неволното си смущение, когато влезе Биеси, облечена сега в съвсем лека дреха, но не и прозрачна. А колкото до младата калистянка, тя сякаш дори и не разбра каква е била „грешката“ й.

Олитата на Гесиян, както преди малко Сийнговата, кацна на терасата, а не остана да виси във въздуха, макар веднага да пролича, че има съвсем друга конструкция. Синяев тутакси попита защо кацна.

— О, просто за икономия — отговори му Биеси. — Аз изключих полето. Искаме да прекараме с вас по-дълго време, ако нямате нищо против. Колкото и малко, но все пак енергията се хаби. А освен това може би ще има вятър… не помня точно.

Тези думи напомниха на двамата земни хора, че на Калисто времето е подчинено на програма. Биеси не си спомняше дали за днес е определен вятър, или не.

— А какво ще ви попречи вятърът? — попита Синяев.

— Ако оставя олитата да виси във въздуха без надзор, вятърът може да я отнесе — засмя се Биеси. — Веднаж ми се случи такова нещо.

— Случи се, наистина! — подхвана Гесиян. — И аз трябваше дълго да търся нашата олита. Ние с Биеси бяхме в гората. Излизаме от гората — няма я! Изчезнала. Ами сега? Питам: „Да не би да сте забравили да изключите полето?“ — „Струва ми се, не.“ И таз хубава! Олитата ни се намери на три километра от гората. Добре, че прелетя един калистянин. Сниши се и пита: „Не е ли ваша онази олита, дето лети сама ей там?“ Цялата работа е, че с изключено поле олитата тежи точно толкова, колкото да не се издига от въздушното налягане. Всъщност тя нищо не тежи. Вятърът я беше понесъл като перушинка.

Сийнг се смееше. Широков и Синяев слушаха сериозно. Този шеговит разговор им разкриваше много неща от всекидневния делничен живот на калистяните. Колко се различаваше той от земния!

— Закусете с нас — покани ги Широков.

— С удоволствие — в един глас отговориха Гесиян и Биеси.

— Не може ли някак да ни бъде донесен багажът? — попита Синяев. — Искам да се преоблека.

— Това е съвсем лесно — каза Сийнг.

Той отиде до екрана. Скоро се появи стая, която нямаше нищо общо с видените досега. По стените й имаше много екрани, но с доста по-малки размери от техния. В средата — маса с наклонен плот, а пред нея кресло. Нищо друго нямаше в стаята. В креслото седеше млад калистянин.

— Още не съм дал сигнала за повикване — каза Сийнг. — Той не ни вижда.

— Кой е той?

— Дежурният по сектор. Пред вас е оперативният пост. Оттук се осъществява координацията на работите, извършващи се в дадения сектор. В Атили има осем такива сектора. Освен това има и централен градски пост, който обединява работата на секторните постове. Там има няколко дежурни. Централните градски постове съгласуват дейността си с постовете на уритите, нещо като вашите „области“. А постовете на уритите от своя страна постоянно са свързани с поста „Калисто“, който е централен за цялата планета. Така се осъществява у нас необходимият ред в работата.

— Тази система е остаряла — намеси се Гесиян. — Трябва да бъде заменена с някаква друга. Постът „Калисто“ едно време е бил пряко подчинен, на съвета на планетата и тази система е имала смисъл. Сега съветът фактически не съществува. Но както виждате, старата система съществува. Това е то консервативността на мисленето — прибави той и сви рамене.

Широков се усмихна. Всичко на този свят е относително и Гесиян, разбира се, е прав. Но странно звучеше думата консерватизъм, употребена за калистяните. Всичко, което Широков и Синяев знаеха за тях, не допускаше дори мисълта за закостенялост и привързаност към остарялото, отживялото.

— А кой пречи да се въведе нова система? — попита Синяев.

— Навикът — отвърна Гесиян. — Мнозина смятат, че и старата система напълно отговаря на предназначението си.

— Вие казахте, че съветът на планетата вече не съществува. Кой тогава трябва да каже решаващата дума?

— Всеки, който пожелае, може и аз. Но няма да я кажеш, като знаеш, че не всички са съгласни.

— А как ще се узнае това?

— На десет дни се провежда обсъждане. Всеки може да предложи нещо свое, ново. Ако няма възражения, предложението се осъществява.

— От кого?

— Как така „от кого“? От онези, за които се отнася.

— Не ми е ясно — каза Синяев. — Да предположим, че внеса предложение да се построи кула. Според мене тя ще украси града. Да предположим, че никой не възразява. А по-нататък? Кой ще направи техническия проект, кой ще даде материал и работна сила? Към кого да се обръщам?

Тримата калистяни се спогледаха. Като че ли не знаеха какво да отговорят на този странен за тях въпрос. Широков с интерес чакаше отговора.

— Сега аз мога да кажа като вас „не ми е ясно“! — рече Гесиян. — Предложението е внесено, възражения няма. Значи, се е харесало. Сега вече не само вие искате да се построи кулата. Като вас мислят мнозина. На Калисто има много архитекти, машини, строителни материали. Какво неясно има тук. Кулата ще се строи.

— От кого? — настойчиво попита Синяев.

Широков виждаше, че Гесиян просто не разбира другаря му.

— Георгий пита — намеси се той — кой ще включи работата в текущия план. Кой ще обяви почването на работите? Кой ще определи мястото на строежа и най-сетне кой ще състави проекта? Нали може да се случи така, че едновременно няколко души да почнат да работят над проекта на кулата.

— Това постоянно се случва. Рядко има един проект.

— Кой ще избере най-добрия?

— Самите архитекти. Те ще покажат един на друг своите работи и ще изберат.

— А няма ли да има спорове?

— Защо? Спорове винаги има. Но най-хубавото само говори за себе си. Ако аз съм направил по-хубав проект от вас, вие не можете да не признаете това.

Синяев погледна Широков.

— Безполезен разговор — каза той на руски.

— Когато проектът е готов — продължи Гесиян, — ще го включат в плана на сектора, ако работата е от малък мащаб; на уритата, ако е от по-голям мащаб, или на поста „Калисто“, ако е от общопланетен характер. След това всичко тръгва по обикновения път.

— Кой може да дежури на поста? — попита Широков, за да промени темата. — Това сигурно е много сложна работа.

— Не е чак толкова сложна. Трябва просто да се свикне с нея. Дежурен може да бъде всеки, който има склонност към такъв вид работа. Например аз не бих се съгласил, не ми допада. Но мнозина я обичат и дори се увличат в нея. Понякога след свършването на смяната дежурният отказва да отстъпи мястото си на друг. Желаещият да заеме мястото, а желаещи винаги има повече, отколкото е необходимо, е принуден да се обърне за подкрепа към дежурния на централния пост. — Гесиян се засмя. — Впрочем такива случаи има не само при дежурните, а навсякъде.

— Какъв е работният ден?

— Обикновен. Четири часа. Това е малко, за да се удовлетвори човек, когато той иска да работи. Но тук вече нищо не може да се направи. По въпросите за продължителността на работния ден решаващата дума принадлежи на медицината. А ние, медиците, смятаме, че четири часа са напълно достатъчни. Потребността от труд е задоволена, а организмът не изпитва вредна умора. Много често се внасят предложения за увеличаване на работния ден, но ние не се предаваме.

Докато водеха този разговор, дежурният по сектор няколко пъти се свързваше с различни пунктове на града. Виждаха как той повдига главата си, очевидно привлечен от звука на сигнала, и натиска някое от бутончетата върху наклонения плот на масата. В същия миг „изчезваше“ един от екраните и се появяваше вътрешност на дом, каюта на кораб или някакво странно помещение, може би заводски цех. Някакви калистяни говореха нещо на дежурния, а той повикваше други и говореше с тях. По едно време на един от екраните видяха втори също такъв пост и неговия дежурен.

Широков и Синяев не сваляха поглед от тази картина. Трудовият живот на Калисто минаваше пред очите им по екраните, които виждаха на своя екран. Така понякога на киноекрана се вижда друга кинозала, в която се представя друг филм.

— Защо ние виждаме дежурния пост, а оттам не ни виждат? — попита Синяев.

— Екранът е включен едностранно. Когато дадем сигнал, дежурният ще ни включи към един от екраните си. Това се прави, за да не му се пречи на работата. Щом желаещият да говори вижда, че дежурният е зает, ще почака, докато се освободи.

— Значи, ние можем по такъв начин да надникнем във всяка къща?

— Разбира се, не. Такава връзка има с постовете и освен това с дежурните медицински пунктове.

Сийнг за втори път натисна лявото бутонче. Видяха как дежурният протегна ръка към пулта.

В следващата секунда стаята на поста мигновено „се обърна“ към екрана. Видяха я вече от другата страна и разбраха, че са ги включили към екран, разположен на противоположната стена.

Спокойният израз върху лицето на младия калистянин се замени с учудване и радост. Той скочи от креслото и дотича сякаш съвсем до тях.

— Хората от Земята! — възкликна той. — Нашите гости!

— Здравейте! — каза Широков.

— Знаех, че сте настанени в моя сектор, но не се надявах, че ще поискате връзка с мен. Много се радвам, че ви виждам!

— Нашите гости имат молба към вас — каза Сийнг.

— Готов съм да изпълня всичко!

Дежурният просто не сваляше поглед от Широков и Синяев. Младото му лице изразяваше такъв възторг, че те неволно се засмяха.

— Не сте ли ни виждали досега? — попита Синяев.

— Виждах ви два пъти. Веднъж у дома, когато говорехте от Острова на небето, а после тук, в Атили. Но това е толкова малко!

— Нашите гости молят да им бъдат донесени вещите, оставени на кораба — каза Сийнг.

— Всичките ли?

— Не, те са твърде много. Засега само двата… — Синяев се запъна, не знаеше как да каже „куфар“, не можеше да преведе думата на калистянски. — Двете големи кафяви кутии с дръжки и металически ключалки.

Сийнг разбра за какво става дума и обясни по-подробно.

— Веднага ще бъде изпълнено — каза дежурният.

Той се върна към пулта и направи необходимото включване. „Изчезна“ един от екраните и се яви познатото им помещение на командния пункт в кораба. Видяха командира, който веднага ги забеляза и ги поздрави с махане на ръка. Дежурният ясно и разбрано предаде молбата им. Широков и Синяев чуваха всяка дума.

— Хората от Земята са настанени в четвърти сектор 4472.

— Колко съжалявам, че не мога сам да изпълня молбата ви — каза морякът. — Вещите ви обаче незабавно ще изпратя.

Дежурният изключи екрана на кораба и отново се приближи към тях.

— Съжалявам — каза той, — принуден съм да прекратя нашия разговор. Вече няколко пъти ме викат. Наистина свързалите се с мене са видели с кого разговарям, но все пак…

— Ще се видим друг път — каза Широков.

Сийнг изключи екрана:

— Вещите ви ей сега ще бъдат донесени.

— Право да си кажа, съжалявам, че ги поисках — каза Синяев. — Нямаше ли да е по-добре сами да отлетим на кораба?

— Не мислете за това. Всеки калистянин с радост ще изпълни вашето желание. Вие сте гости не на един човек, а на цялата планета.

— На кого ще бъде възложено донасянето? — попита Широков.

— На някой, който в този момент не е зает.

— Ами ако не се намери такъв?

— Хора има винаги предостатъчно.

Не минаха и петнадесет минути, когато на терасата кацна олита. От нея излезе калистянин и извади двата куфара.

— Трябва да му благодарим — каза Синяев.

Излязоха на терасата. Калистянинът ги поздрави радостно, но не така възторжено, както дежурният по сектор.

— Много сме ви благодарни за услугата — каза Широков. — Може ли да научим вашето име?

— Казвам се Жиес Дниин. Приятно ми е, че можах да ви видя отблизо.

— Не ви ли затруднихме, като ви помолихме да ни донесете вещите?

— Вие не сте ме молили. Но аз с удоволствие изпълних вашето желание. Трябва ли ви нещо друго?

— Не, благодаря, нищо не ни трябва.

— Тогава ще продължа полета си. Желая ви добре да поработите на Калисто.

— Знаете ли кой е този? — попита Гесиян, когато олитата се скри от погледа. — Един виден геолог. Той е много известен учен.

— Но защо именно на него са възложили да мъкне нашите вещи? — възмути се Широков. — Или не са знаели кой е той?

— Ами не е ли все едно — учуди се Биеси, — щом е могъл да го направи?

Широков и Синяев нищо не казаха. Струваше им се много странно, че са се обърнали към знаменития учен с молба да изпълни ролята на носач. Но явно калистяните не виждаха тук нищо особено. Човекът можел да свърши дадената работа — това според тях е напълно достатъчно да се обърнат към него.

— Защо той не остана да поговори с нас?

— Защото вие не изразихте такова желание — отговори Сийнг. — Вашите въпроси за нас са странни. Аз ви разбирам, защото съм свикнал с вас през годините, които прекарахме заедно. Другите няма да ви разберат. На Калисто схващанията не са като на Земята.

— Виждаме това — въздъхна Синяев.

Пренесоха куфарите в стаята, в която Широков и Синяев прекараха нощта. Тя бе старателно разтребена, но леглата не бяха побутнати. Широков каза, че са видели механичния чистач и попита дали всяка стая има такъв андроид.

— Всяка — отговори Гесиян. — Освен домашните машини има и машини, които почистват улиците и градините. „Андроидът“, както я наричате вие, е разтребил стаята, но не е побутнал леглата, защото той не умее да прави това. Навярно тук не е било спалня. Днес ще се направят преобразования в тази къща. Посочете къде искате да спите занапред и там ще поставят машина, която ще оправя и леглата.

— Впрочем защо ние спахте именно тук?

— Защото в тази стая е по-хладно, отколкото в другите. В къщата специално за вас направиха изкуствено охлаждане, но се оказа недостатъчно. Ще го усилят.

— Колко грижи! — възкликна Синяев.

— Разбира се, вие сте в по-особено положение — каза Биеси, — но който и да е калистянин може да помоли да направят промяна в дома му. Това е обикновено явление.

— А как ще научат, че някъде се нуждаят от услуги?

Широков и Синяев непрестанно задаваха въпроси.

Но все нови и нови възникваха на всяка крачка. На пръв поглед животът на Калисто и на Земята си приличаха, но всъщност по съдържанието си рязко се различаваха. И причината не беше само в по-напредналата техника. Основната разлика се състоеше в психиката на калистяните, в тяхното отношение към труда и един към друг. Тъй като напълно липсваше какъвто и да било държавен апарат, тази разлика имаше решаващо значение и определяше целия строй на живота. Никога и никъде не се прилагаше и най-малкото насилие. Всичко се вършеше доброволно, въз основа на личното желание на всеки калистянин да участвува в общите работи. Общественият строй на Калисто представляваше от себе си колектив, обединяващ цялото население на планетата, и всеки член от този многомилионен колектив отдаваше всичките си сили и знания за постигане на общата цел, поставяйки я над личното. Тази цел беше да се направи животът още по-хубав, още по-пълнокръвен, отколкото е в дадения момент, да се движи напред изкуството и науката, като се откриват и подчиняват все нови и нови природни сили. Прекрасен и безкраен път!

Земните хора искаха да научат колкото се може повече и колкото се може по-скоро абсолютно всичко. Сийнг, Гесиян и Биеси им отговаряха с явно желание. Това поощряваше Широков и Синяев и те не се стесняваха да питат.

Пьотър Аркадиевич си спомни как и калистяните на Земята го отрупваха с безбройни въпроси и колко трудно му беше тогава, защото още не знаеше добре езика. Така е! Това е в реда на нещата. Във всеки случай на калистяните е по-лесно, отколкото му беше на него.

— Затова са дежурните на постовете — отговори Биеси. — Ето, виждате ли този малък апарат? — Тя отиде до стената, на която видяха кутия, приличаща на високоговорител от радиоуредба, но направена от „кристал“ като пулта на „телефона“. — Той приема съобщенията на дежурния пост за необходимата работна сила. Когато искате да работите („искате“, а не „трябва“ — отбеляза си на ум Широков), включвате апарата и избирате, каквото ви подхожда, след което съобщавате на дежурния и работата се изключва от по-нататъшните съобщения като изпълнена.

Тя завъртя една малка ръчка и кутията заговори високо и отчетливо:

— В централния склад „В“ на четвърти сектор са необходими двама души за пренастройване на изчислителна машина тип „Гиир“. Корабът „Виери“ се нуждае от пет души екипаж, плава за Кусуди. В дом 289 и 2387 от втори сектор трябва да бъдат превключени приемните екрани на името на новите обитатели…

Гласът млъкна, понеже Биеси изключи апарата.

— Това са малки съобщения — каза тя. — Предават се непрекъснато, по реда на постъпването на молбите. Вечер съобщават за големите работи, набелязани за следващия ден.

— За тези работи, за които току-що чухме, сигурно вече са се явили желаещи? — попита Синяев.

— Разбира се. Никога не се налага съобщенията да се повтарят. Но онзи, който иска да се заеме с обявената работа, трябва много да бърза.

— Защо?

— Ще я вземат други.

— Нима работа не достига?

— Малко е в сравнение с броя на населението на Атили. Това са дребни, незапланувани работи. Те се извършват между другото, извън работното време.

Гесиян се разсмя.

— Тук се проявява нежеланието на калистяните да се подчиняват на медицинските изисквания — каза той. — Те уверяват, че тези дребни работи им служат за развлечение. Принудени сме да правим отстъпки.

— Но по-големите, плановите работи стигат за всички, нали?

Гесиян се намръщи.

— Общо взето, стигат. Но понякога се налага да измисляме работа.

— Коя е причината да се стигне до това положение?

— Автоматизацията. Основната част от работата се извършва без участието на хората.

— А какво ще стане в бъдеще?

— Смятам, че положението няма да се измени. И сега половината от населението на Калисто са работници на науката и изкуството. В бъдеще при още по-голямо развитие на техниката и на автоматиката броят на заетите с чисто умствен труд ще се увеличи — и това е.

— Излиза, че у вас още има разлика между умствения и физическия труд — каза Широков. — В какво се състои физическият труд?

— В управляване на машините и автоматите. Те могат да работят самостоятелно, но не във всички случаи. Нуждаят се от известно поддържане и настройка. А освен това и дребните работи, за които преди малко говорихме.

— Не питах това — усмихна се Широков. — Аз имах пред вид съвсем друг физически труд.

— Вие казахте — намеси се Синяев, — че половината от населението са работници на науката и изкуството. С какво се занимава другата половина?

— Струва ми се, че аз вече отговорих на този въпрос — учуди се Гесиян. — Освен учените и хората на изкуството на обществото са нужни лекари, инженери и много други специалисти. Ние имаме много и най-различни заводи; в тях работят хора. Изобилието не се създава от само себе си, то е резултат на огромен труд. Автоматизацията прави този труд незабележим, но той съществува. Впрочем вие се учудвахте, че един учен се зае да ви донесе багажа. В повечето случаи дребните работи се изпълняват именно от работниците на науката и изкуството.

— Но защо?

— Първо, защото на хората е необходим физически труд, само спортът не е достатъчен. А, второ, на работниците на умствения труд повече, отколкото на когото и да било е необходимо от време на време да се отвличат от своите занимания и да навлизат сред самия живот. Мнозина ежедневно се занимават с такъв труд в часовете на творчески съмнения и несполуки.

— Оставам с впечатлението, че всеки калистянин получава всестранно образование — забеляза Синяев.

— Донякъде това е вярно, но съществува и специализация. Аз например, както знаете, съм лекар, но познавам устройството на всички машини дотолкова, че мога да работя навсякъде.

— Колко години учат децата?

— За да получат общо образование, две години и половина. Изучаването на избраната специалност продължава неопределено време, но обикновено от две до три години.

— А от каква възраст започва обучението?

— От тригодишна^[1].

Пресметнато по земно време, това значи, че калистяните завършват висшето си образование на седемнадесет години. Сега им стана ясно как Гесиян и Диени, толкова млади, са вече учени.

— Нямаме търпение кога със собствените си очи ще видим всичко, за което ни разказвате — рече Синяев.

— Времето ви е достатъчно — отговори му Сийнг. — Днес е едва вторият ден от пребиваването ви на Калисто. Имате още година и половина, а по вашему — три.

— Ние обаче пак забравихме да закусим — каза Широков. — Така можем да умрем от глад на вашата планета.