Георгий Мартинов
Калисто (41)

Пред финала

Последната година от полета се стори на екипажа на космическия кораб най-дълга.

Колкото по-близо беше желаната цел, толкова по-бавно течеше времето.

Все по-често и по-често калистяните и земните им другари проявяваха явно нетърпение — и в работата, и в разговорите помежду си, и просто в държането си. Все по-често Диегон трябваше да отговаря на въпроса: „Кога най-после?“

Всички знаеха, че звездолетът ще стигне на Калисто в определения, предварително пресметнат ден и че не е във властта на командира да ускори настъпването на този ден, но въпреки това питаха.

Единадесет години, тоест двадесет и две земни години калистяните не бяха видели родината си (за тях самите бяха минали по-малко години, но това не променяше същността на работата), не знаеха какво е станало през това време там, как са близките и приятелите им, дали са живи. Обзелото ги нетърпение сега, когато родната планета е толкова близо, беше естествено и понятно.

А що се отнася до Широков и Синяев, тяхното нетърпение имаше друга причина. Те бяха напуснали Земята от желание да видят и опознаят другата планета и с цялата си душа се стремяха към нея. Трите години, които щяха да прекарат на Калисто, бяха тяхната цел, за постигането на която търпеливо понасяха дългите години на пътуването.

И не биваше да се забравя, че докато за калистяните този междузвезден рейс беше последен в живота им (трудно можеше да се предположи, че някой от тях още веднъж ще се реши да лети към Земята), за Широков и Синяев той беше пръв. След три години им предстоеше да прекарат на звездолет още единадесет земни години.

През последната година мъката им по Земята изведнъж много се изостри. Досега те несъзнателно се залъгваха с мислите за Калисто. Сега, когато полетът завършваше, пред тях все по-ясно изпъкваше картината на връщането им към Земята. Нетърпеливо очаквайки финала, те, може би, без да съзнават, се стремяха вече не към деня, когато ще кацнат на Калисто, а към друг ден — когато звездолетът ще ги понесе към родината им.

И на тях последната година се стори безкрайна. Но когато годината се свършваше, те с учудване се увериха, че е минала много бързо.

Отдавна бяха включени двигателите. Сега те работеха със забавяне, намалявайки скоростта на кораба с десет метра в секунда.

Преминаването от безтегловно състояние към увеличена тежест беше по-осезаемо и по-болезнено, отколкото първия път, когато този процес ставаше обратно — от тежест към безтегловност. Вече не десет дни, а почти два месеца екипажът на кораба трябваше да прекара в легло. Изкуственият сън този път не мина без последици — няколко дни всички се чувствуваха зле и само благодарение на енергичните мерки на Сийнг възвърнаха нормалното си състояние. Понесоха съня по-зле, защото организмът (по-точно сърцето) бе свикнал да работи в условията на безтегловност и внезапно възникналата тежест, съчетана със значително повишилата се маса, беше тежко претоварване.

Когато всички напуснаха леглото, звездолетът вече бе забавил скоростта до двеста и двадесет хиляди километра в секунда и масата му, а също и масата на всичко, което се намираше в него, се бе увеличила само един път и половина.

Сега корабът летеше сякаш в противоположна посока. При отдалечаването от Земята цялата първа година относителната посока на полета му беше нагоре. Слънцето през всичкото време се намираше долу.

По-късно посока изобщо не съществуваше за екипажа. А сега силата на тежестта бе насочена към Релиос и звездолетът сякаш летеше право надолу. За да види Слънцето, Синяев трябваше да насочи телескопа си към зенита.

Отново свикнаха да ходят по под, да се изкачват и да слизат по стълби, да си служат с маси и кресла, да лягат в легло и да усещат как то хлътва от тежестта на тялото им.

Преходът към обикновени условия обаче не проникна изведнъж в съзнанието им. Мнозина дълго не можеха да свикнат да отмерват движенията си така автоматично като хората на Земята и на Калисто. Няколко дни Синяев дори трябваше да лежи, защото веднаж, влизайки, беше забравил, че има стълба, падна от доста високо и се удари зле.

— Не се ядосвайте! — шегуваше се Сийнг, давайки му първа помощ. — Когато летяхме към Земята, трима от нас също така пострадаха.

— При вас процентът е бил два пъти по-малък — намръщен от болка, неволно се усмихна Синяев. — Ние сме двама, а вие — дванадесет.

Най-сетне настана денят, когато Диегон събра в централния пост целия екипаж и тържествено обяви, че звездолетът е навлязъл в пределите на планетната система на Релиос.

— След четиристотин и осемдесет часа ще бъдем на Калисто — каза той.

Можете да си представите колко се зарадваха калистяните при тези думи. Черните им лица грейнаха като от вътрешна светлина. Дори винаги невъзмутимият Миенион се развесели.

Широков и Синяев от все сърце поздравиха скъпите си другари.

Дните потекоха много по-бързо.

Разговорите не преставаха, но ако до този ден темата им беше Калисто изобщо, сега разговорите добиха вече личен характер. Калистяните разказваха за близките си, за своите планове, за по-нататъшния си живот и известно време нямаха общ език с гостите си.

Широков и Синяев разбираха състоянието им и не се обиждаха.

Екипажът на звездолета вече можеше да вижда Калисто. През телескопа тя изглеждаше като малка звездичка, но всеки от калистяните беше способен по цели часове да я гледа.

Планетата видимо се приближаваше. От ден на ден ставаше по-ярка (разбира се, само през телескопа). Скоро можеха вече и да я различат — изглеждаше като тесен сърп. До нея се появиха две светли точки — спътниците й — двете луни на Калисто.

На четвъртия ден след тъй важното за всички съобщение командирът на кораба отново ги помоли да се съберат в централния пост.

Угасна светлината, „отвориха се“ екраните и познатата картина на звездния свят обкръжи кораба. Само че сега отдолу я закриваше плоскостта на пода.

Всичко беше както обикновено, но имаше някаква разлика, нещо се бе променило и събралите се в централния пост не разбраха веднага в какво именно се състои промяната.

Централният пост беше осветен отвън!

Нямаше го онзи черен мрак, който настъпваше винаги, когато загасяха светлината. Хората се виждаха помежду си.

— Релиос! — развълнуван каза Виениян, но колкото и тихо да бе произнесъл думата, всички я чуха.

През долния екран, който беше до самия под, проникваше слабата още, но ясно забележима светлина на Сириус-Релиос. Той изглеждаше като голяма звезда, но лъчите му достигаха и най-отдалечените граници на системата, където сега се намираше корабът.

Светлината идваше от слънцето на Калисто, но и Широков, и Синяев изпитаха същата радост като калистяните, за които тази светлина бе скъпа още от детството.

Дълго не включиха осветлението в централния пост. Звездоплавателите, които толкова отдавна не бяха виждали своето слънце, се наслаждаваха на лъчите му, още съвсем слаби, но напомнящи им за толкова много неща.

През следващите дни централният пост стана място, където се събираше целият екипаж. Калистяните без желание излизаха оттук и при първа възможност пак се връщаха. Те с радост наблюдаваха как светлината на Релиос става все по-ярка и по-ярка, колкото повече корабът се приближаваше към него.

Когато Релиос бе вече толкова близо, че не можеше да се гледа с незащитено око, Широков и Синяев узнаха още една техническа подробност в устройството на екраните. Единият, пред който се трупаха калистяните, потъмня, сякаш се покри със сивкава ципа. И от ден на ден тя ставаше все по-тъмна, намалявайки блясъка на слънцето. Но макар че видимостта се беше влошила, калистяните продължаваха наблюденията си.

Широков искрено споделяше преживяванията им и се радваше заедно с тях, но без да иска, някакво смътно чувство на огорчение не го напускаше. Като поговори със Синяев, разбра, че и той изпитва същото. Причината беше, че калистяните се приближават към Релиос, а Слънцето бе останало нейде безкрайно далече и щяха да минат много години, докато отново го видят. Радостта на калистяните сякаш подчертаваше това.

На кораба брояха вече не дните, а часовете. Всеки от звездоплавателите в който и да е момент можеше да каже колко часа има още до финала.

Ако неочаквано се разбереше, че звездолетът ще закъснее дори с един ден, това щеше да бъде тежък удар за екипажа му, толкова напрегнати бяха часовете на очакването. Но космическият кораб не можеше да закъснее. Той летеше по вечните и неизменни закони на механиката и движението му в пространството беше също тъй точно и безпогрешно, както движението на самата планета, към която той се стремеше.

Ала звездолетът все пак не беше небесно тяло. Управляваше го волята на човека, а не законите на природата. Законите на природата не се променят, а волята на човека може да се промени. Нито Диегон, нито някой от другарите му допускаха, че могат доброволно да променят пътя на кораба и да отложат тъй горещо очакваната минута, когато ще кацнат на Калисто. Не допускаха и дори не можеха да си представят такава вероятност. Но когато до края на полета оставаха по-малко от осемдесет часа, звездолетът рязко измени направлението на полета и се насочи встрани от Калисто. И нито един човек на борда му не се огорчи. Нетърпението им, стремежът по-скоро да видят скъпите си и близки хора — всичко изчезна, изместено от друго по-силно, по-властно чувство. С още по-голямо нетърпение екипажът на кораба броеше часовете, отделящи ги от новата цел, за която доскоро никой нямаше и представа.

Случайността в живота играе голяма роля. Понякога тя обърква плановете на хората, понякога им помага. Но онова, което се случи на звездолета, с еднакво основание можеше да се отнесе и към двата вида случайност.

— Да идем в централния пост — каза Виениян на Синяев, който подреждаше заедно с него многобройните материали от астрономическите наблюдения, направени през време на полета.

— А какво интересно има там? — попита Синяев; той не обичаше да прекъсва започнатата си работа.

— Ленийнг се опитва да приеме съобщение от Калисто.

— Съобщение от Калисто?

— Да. И вчера се опита, но напразно. Може днес да успее.

— Не разбирам — каза Синяев. — Нима на такова разстояние звездолетът може да влезе във връзка с Калисто?

— Звездолетът не може, неговата станция не е достатъчно мощна, но от Калисто могат да ни пратят съобщение и ние да го приемем. Преди да отлетим за Миении^[1], уговорихме се, че пет денонощия преди финала всеки ден по едно и също време ще изпращат съобщение.

— Но нали казахте, че вчера не е имало съобщение.

— Да, и това много учуди Ленийнг и Диегон. Станцията на Калисто е достатъчно мощна. Наистина по времето, когато отлетяхме към Земята, техниката на космическата връзка беше още неусъвършенствувана. Може би причината се крие в това. Вчерашното разстояние може да е било все още твърде голямо.

— За тези години вашите инженери може би са увеличили мощността на станцията, дори положително са я увеличили.

— Не. Тази връзка няма нищо общо с вашето… радио. (Виениян едва изговори руската дума.) Станцията на Калисто трябва да съответствува на станцията на кораба, иначе връзка няма да се получи. Тъй или иначе те са принудени да използуват същата апаратура.

— Виениян, вие ме учудвате! — усмихна се Синяев. — Никога не бих предположил, че калистяните могат да бъдат толкова консервативни. Вие просто подценявате възможностите на науката и техниката. Причината за мълчанието на Калисто е много по-проста. Звездолетът закъснява.

— Да, ние закъсняхме деветдесет и един ден. Но нима можете да помислите, че те са престанали да пращат съобщенията? Разбира се, не! Те са ги пращали и ще ги пращат, докато корабът се върне или докато минат всички допустими срокове.

— В случая вие, разбира се, сте прав — каза Синяев. — Сега аз пък подцених вашите съотечественици. Да вървим! Това е много интересно.

Пред централния пулт те завариха всички членове на екипажа. И Широков беше тук.

Ленийнг, най-младият от калистяните, седеше пред пулта и внимателно гледаше малък кръгъл екран. Широков, а и приятелят му не предполагаха, че на това място има нещо като „радиостанция“. Дори им се стори, че никога по-рано не са забелязали този екран.

Стъклото му (или нещо, приличащо на стъкло) беше тъмно, почти черно. То смътно напомняше екран на невключен телевизор. Може би наистина беше телевизор и ей сега ще започне телевизионно предаване от Калисто?…

— Не — отговори Миенион, когато Широков го попита за това. — На такова разстояние още не умеем да предаваме образ. До нашето отлитане поне не умееха — добави той.

Ленийнг предупредително вдигна ръка. Дългите му гъвкави пръсти забележимо трепереха.

Всички се приближиха до него.

И внезапно екранът просветля, стана почти бял.

— Предаване! — каза Ленийнг неестествено високо.

На екрана се появи черна линия. Тя ту се стесняваше, ту се разширяваше, после изчезна и отново се появи.

Ленийнг бавно и внимателно въртеше стъклото. Линията престана да се движи и застина неподвижно — черна и отчетлива.

— Готово! — каза Ленийнг тъй, сякаш далечният оператор, който водеше предаването, можеше да го чуе.

Екранът се очисти. После по него се появиха и затрептяха причудливо начупени линии. Те сякаш излизаха от левия край на екрана и изчезваха зад десния.

Ленийнг бавно четеше на глас:

— „За Диегон… за Диегон… Чакаме ви… Кацане… на същото място… където… беше даден… стартът… Семействата… на екипажа… са здрави… поздравяват ви… заедно с нас.“

Пробягаха последните линии и екранът отново стана чист. После „радиограмата“ започна да тече втори път, но Ленийнг пак така я четеше на висок глас, а всички други, все тъй внимателно притаили дъх, слушаха. Това беше първият глас от Калисто от много години насам и те бяха готови да го слушат безкрай.

Когато текстът беше предаден и приет за трети път, екранът „угасна“ и отново стана почти черен.

Възбудени възгласи смениха тишината. Калистяните говореха всички едновременно и се прекъсваха един друг от желание да изразят радостта си. Никога по-рано те не бяха приличали толкова на земните хора, както в тия минути, когато получиха известието, че близките им са живи и ги чакат. Черните лица на калистяните сияеха от щастие.

Само Ленийнг не вземаше участие в общото ликуване. Продължаваше да седи на мястото си, сякаш му беше жал да се раздели с апарата. Явно съвсем несъзнателно, той бавно въртеше „стъклото“.

И изведнъж екранът отново светна. По внезапно променилото се лице на Ленийнг пролича, че това стана неочаквано за него. Той сподавено възкликна и стремително се наведе към екрана.

В миг настъпи пълна тишина.

Нима Калисто ще предаде извънредно още една „телеграма“?…

Черната линия не се появи. По екрана направо затрептяха начупените линии на текста, и то не спокойно както преди, а бързо и някак нервно:

— „От експлозията… — четеше Ленийнг — са тежко ранени двама членове от експедицията. Необходима е бърза помощ. Нямам на разположение никакви средства. Най-малкото забавяне заплашва ранените със смърт. Чакам отговор“.

Линиите на странното предаване изчезнаха, но екранът остана светъл.

— Какво значи това? — попита Бияинин.

— Приехме съобщението от средата.

— Това е ясно, но откъде е предадено и до кого е адресирано?

— Съобщението е адресирано за Калисто — каза Виениян. — Няма за къде другаде.

— А може да е от един звездолет за друг или от някоя от планетите до летящ кораб.

— В съобщението се споменава за експедиция. Смятам, че нещастието се е случило или на Сетито, или на Кетио — каза Миенион.

— Но как ще научим къде точно? — попита Синяев.

Той знаеше какво означават наименованията, произнесени от Миенион. Те бяха на планети от системата на Релиос, до които калистяните много пъти вече са извършвали полети с космически кораби.

— Трябва да почакаме отговора — каза Диегон. — Къде се намират сега тези планети? — обърна се той към Виениян.

— Сетито е близо до нас — отговори му астрономът. — Приблизително на същото разстояние като Калисто, само че от другата ни страна. А Кетио е много далече, почти на два милиарда километра.

— Какво е приблизително разстоянието между Сетито и Калисто? — попита Диегон.

— Мога да ви отговоря не приблизително, а съвсем точно. Четиристотин милиона километра.

— Значи, ако техниката на предаването не се е изменила, докато ни е нямало, отговорът трябва да се очаква след двадесетина минути — каза Диегон.

— Да, след толкова. — Личеше, че Виениян е озадачен. — Защо можахме да уловим това предаване? Нима на Калисто космическата връзка е все на същото равнище?

— Не е възможно — каза Ленийнг. — Но фактът си е факт. Нашата апаратура прие предаването.

Четиринадесетте звездоплаватели бяха силно развълнувани.

Какво ли се е случило на Сетито или на Кетио? Защо и къде е станала експлозия?

— Аз мисля — каза Сийнг, — че експлозията е станала на кораб. В съобщението се казва, че има двама ранени, а участниците в експедицията нямат средства, за да им окажат помощ. Ако корабът не е разрушен, не би било така.

— Ако думите за помощта се отнасят за ранените, вие сте прав — намеси се Ниянийнг. — Но те могат да се отнасят и за самия кораб.

— За съжаление не — поклати глава Сийнг. — В съобщението се казваше: „Най-малкото забавяне застрашава ранените със смърт.“

Никой нищо не възрази на тези думи.

— А го уловихме съвсем случайно — каза Ленийнг.

В централния пост настъпи тежко мълчание.

Текстът на отговора се появи върху екрана след дванадесет минути.

Какво означаваше това? Дали Виениян е сгрешил и разстоянието между кораба и Калисто е много по-малко, или… трудно обаче можеше да се повярва, че предаването, на какъвто и принцип да се извършва то, е могло да дойде със скорост, по-голяма от скоростта на светлината!

Тъй или иначе, отговорът дойде по-рано, отколкото го очакваха, но в момента никой не обърна внимание на това странно обстоятелство.

„Спешно готвим кораб — гласеше съобщението. — Ще излетим след тридесет и шест часа. Ще пристигнем на Сетито сто и осемдесет часа след отлитането. Направете всичко възможно за спасяване на пострадалите“.

Значи, нещастието бе станало на Сетито, а не на Кетио.

— Трябва да почакаме и да чуем какво ще кажат те — пресипнал от вълнение, произнесе Сийнг.

— Ще узнаем след десет минути — каза Виениян. — Сетито е по-близо до нас от Калисто. — Той погледна с недоумение Диегон. — Но все пак как стана така, че толкова скоро приехме отговора на Калисто?

— Ще научим, когато завърши нашият полет — отговори Миенион вместо Диегон. — Това е нова техника и няма смисъл да гадаем.

Случилото се просто порази Синяев. Той не допускаше, че Диегон и Виениян са могли да сгрешат в разстоянията. Но в такъв случай калистянската техника е намерила начин за свръзка, извършваща се със скорост, по-голяма от скоростта на светлината. Наистина и на Земята някои учени смятаха, че скоростта на светлината не е крайният предел, но Синяев никога не бе споделял възгледите им. И ето че за един миг схващанията му бяха разбити на пух и прах от безспорния факт. Съобщението бе изминало своя път два пъти по-бързо, отколкото би го изминала радиовълната.

Един истински учен не може да не се вълнува от подобни „изненади“, а Синяев беше истински учен и сега, без да сваля поглед от стрелките на часовника си, с трепет очакваше дали следващото съобщение ще дойде със същата невероятна бързина. В тези минути той забрави всичко и навярно по-нетърпеливо от всички, които се намираха край пулта, очакваше отговора от Сетито.

Отговорът се появи на екрана след десет минути и половина!

Нямаше никакво съмнение!

Отговорът беше кратък и страшен:

— „Сто и осемдесет часа за нас са все едно триста — прочете Ленийнг. — Ще бъде късно! Ресиин“.

Екранът угасна.

Няколко секунди в централния пост никой не продума нито дума.

Диегон, дълбоко замислен, вдигна глава и погледна Миенион. В очите на командира на кораба се четеше ням въпрос. Той нищо не каза, но главният инженер на звездолета го разбра.

— Напълно е възможно — отговори той. — Натоварването е допустимо.

Диегон бавно плъзна поглед по лицето на всеки един от екипажа. Всички го гледаха право в очите и беше ясно, че от всекиго той получи безмълвен отговор на своя неизречен въпрос. После се обърна към двамата учени от Земята.

С шестото си чувство Широков и Синяев разбраха какво ги пита погледът на Диегон.

— Разбира се! — каза Синяев.

Широков само кимна в знак на съгласие.

— Много добре — каза Диегон.

Централният пост веднага се изпразни. Калистяните бързо го напуснаха и се разотидоха по каютите си.

— Елате! — каза Сийнг на Широков и Синяев. — Трябва да легнете в леглата си.

— Пак ли ще спим?

— Не, но трябва да легнете. Все пак скоростта е голяма. Завоят ще причини допълнително натоварване на организма.

— По-бързо! — каза Диегон. — Не губете време. Ще чакам само пет минути.