Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Каллисто, 1962 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Елка Хаджиева, 1966 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Георгий Мартинов
Заглавие: Калисто
Преводач: Елка Хаджиева
Година на превод: 1966
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо (не е указано)
Издател: Народна култура
Град на издателя: София
Година на издаване: 1966
Тип: роман
Националност: руска
Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“
Редактор: Зорка Иванова
Художествен редактор: Васил Йончев
Технически редактор: Живко Станкулов
Художник: Александър Денков
Коректор: Надежда Добрева; Лиляна Малякова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8682
История
- —Добавяне
Двама!
Безкрайно дълга се стори на Широков тази сутрин. Той почти не се откъсваше от прозореца, очаквайки да види познатата кола. А тя все не идваше.
Когато часовникът показа, че вече е минало девет, а професора още го нямаше, Широков не се стърпя и отиде при Щерн.
Завари директора на обсерваторията в кабинета му, същия, в който прекараха паметната нощ срещу двадесет и осми юли, когато тайнственият още космически кораб летеше над земята и не се знаеше къде ще кацне.
Цяла вечност сякаш бе изминала от онази нощ!
Щерн не беше сам. Той седеше в същото кресло и в същата поза като тогава, протегнал късите си крака и скръстил ръце на корема. Срещу него на дивана седеше Козловски.
— Може ли? — попита Широков, като се спря на вратата.
Щерн обърна глава.
— А, Пьотър Аркадиевич! Много се радвам, че ви виждам — каза той с такъв тон, като че ли не бяха се виждали няколко дни. — Сядайте.
— Знаете ли кога ще дойде Михаил Михайлович? — попита Широков.
— Вече домъчня ли ви за него? — усмихна се Козловски.
— Михаил Михайлович току-що се обади по телефона — отговори Щерн. — Ще се позабави. Ще бъде тук в два часа.
— Услужете ми се колата си. Ще отида при него.
— Колата е винаги на ваше разположение — отговори Щерн. — Но толкова ли е спешно?
— Не мога да чакам.
— Къде ще търсите Куприянов? — попита Козловски, който през целия разговор ласкаво и внимателно гледаше младия учен. — Не е ли по-добре да го почакате тук? Напразно се вълнувате. Михаил Михайлович знае какво искате да му кажете, а и ние също знаем. Сега вече той одобрява намерението ви.
— Сега?…
— Отначало беше против. Убедиха го обаче, че е необходимо…
— Вие не знаете какво ме измъчва — пресече го Широков.
— Не е чудно — меко каза Козловски. — Много неща могат да измъчват човека пред такава крачка. Но въпросът дали сте подходящ за земен представител на Калисто… — Широков смаяно погледна секретаря на обкома. Козловски се усмихна — отдавна е обсъден и решен положително — довърши той.
Щерн сложи ръката си върху ръката на Широков.
— Освободете се от тези съмнения — каза той. — Нашата планета може само да се гордее, че човек като вас ще бъде неин представител. Велика и почетна задача стои пред вас. Мило и драго бих дал да съм на ваше място, но годините… Вървете уверено напред!
— Е, ами сега ще идете ли да търсите Куприянов? — попита Козловски.
— Ще го почакам — каза Широков.
— Михаил Михайлович добре ви познава — каза Щерн. — Той пръв се досети. Е, отначало беше против вашето намерение, но после, както ви каза Николай Николаевич, разбра, че е разумно и необходимо. Въпросът бе разгледан от всички страни. Не ви казвахме, защото не искахме да влияем на решението ви. Бяхме уверени в него. А ако се разколебаете… Ама че глупости! Може ли човек да се откаже от такова велико дело! Питахме се само как ще се отрази на здравето ви пребиваването на Калисто. Куприянов се посъветва по този въпрос със Сийнг и дойдоха до заключение, че всичко ще е благополучно…
— Със Сийнг?
— Ами че с кого другиго? Калистяните много ви обичат и се радват, че тъкмо вие искате да посетите родината им.
— А защо не ми казахте по-рано?
— А вие защо мълчахте? Доскоро ни тревожеше само едно нещо — че ще летите сам.
— Доскоро?…
— Да, но сега вече не ни тревожи — каза Щерн. — Вие ще имате другар.
Широков поривисто се изправи.
— Кой е? — възкликна той.
За миг си спомни… Козловски учеше езика на калистяните… Нима е той?!
— Георгий Николаевич Синяев — отговори му Щерн. — Него го привлича онова, което вас навярно ви плаши — няколкото години летене с космическия кораб.
— Синяев…
— Вие като че ли сте разочарован? — попита Козловски.
— Не, но мислех… Стори ми се…
— Че съм аз? Да ви кажа откровено, имах такова намерение, но ми дадоха да разбера, че не бива. Нали не съм учен, не мога да принеса голяма полза.
— Георгий Николаевич ще извърши на звездолета огромна работа — каза Щерн. — На кораба има най-съвършени астрономически уреди и той ще има предостатъчно работа през време на целия полет. А вие ще имате другар и по-леко ще понесете дългата раздяла със Земята. Каквото и да казвате, ала е трудно. Двама ще ви бъде по-леко.
— Синяев не знае езика на калистяните.
— Знае го, само че още недостатъчно. Спомняте ли си, в лагера ви казвах, че освен мен и друг взима уроци при Лежнев.
— Той отдавна ли е намислил това?
— Навярно по същото време, когато и вие. Но сподели с нас желанието си, преди да напуснем лагера.
— Изненадан съм — каза Широков. — И съм много радостен. Георгий Николаевич има ли близки?
— Да. Той също не е женен, но родителите му са живи. Има сестра и двама братя. Изтъкнахме му това обстоятелство, но той не промени решението си. Бях у тях и той пред мен говори с близките си. — Козловски нервно потърка ръце. (Широков добре познаваше този негов жест, който изразяваше вълнение.) — На родителите му, разбира се, е много тежко. Може никога вече да не видят сина си. Двадесет и пет години не са малко. Баща му, стар комунист, участвувал в гражданската война, разбира, че синът му се решава на велик подвиг. Одобрява го. Сестрата… братята също, но майката… Какво обаче може да се направи? Той е непоколебим.
— На него навярно му е много по-тежко, отколкото на мен — замислено каза Широков.
Той нямаше близки. Родителите му бяха загинали през Великата отечествена война в обсадения Ленинград. Братя и сестри нямаше.
Сега бе вече съвсем спокоен. Всички посрещнаха желанието му с разбиране и съчувствие. Страхуваше се от разговора с Куприянов, но според Козловски и той не ще го разубеждава. Неочакваната новина, че няма да бъде сам на звездолета и на Калисто, беше нещо повече от една приятна новина. Когато му казаха, че ще има другар, той разбра защо се е колебал. Изпитвал е страх от пълната откъснатост от хората, от пълната самота сред калистяните, които все пак са му чужди и не съвсем разбираеми. Да летят към Калисто двама — той и младият астроном, — не е като да бъдеш сам.
— Решението му много ме радва — повтори Широков.
— Както и вашето него — каза Щерн.
— Той знае ли за мен?
— Засега още не, но когато научи, естествено много ще се радва. Ние и на вас нищо не казахме за него, докато сам не ни доверихте своето решение.
— Всъщност аз нищо не съм ви доверявал — засмя се Широков. — Казах само, че искам да говоря с Михаил Михайлович.
Въпреки уверението на Козловски, Широков с тревога очакваше идването на Куприянов. Знаеше какъв тежък удар е за професора неговото решение, знаеше как бащински го обича учителят му, но дори заради него Широков не можеше да се откаже от полета към Калисто.
Прибра се в стаята си. Не искаше с никого повече да говори, не искаше и никого да вижда, докато не приказва с Куприянов.
Професорът дойде, както беше обещал, в два часа. Сигурно Щерн или Козловски веднага са му разказали за сутрешния им разговор, защото Широков не успя да потисне вълнението си и да стигне до вратата, когато тя се отвори и професорът влезе в стаята.
Широков очакваше да види лицето му разстроено и да чуе упреци, задето нищо не му е казал, но не стана така. Лицето на Куприянов изглеждаше както обикновено. Поговориха си много по-спокойно, отколкото очакваше Широков. Едва по-късно, когато си спомняше подробностите и израза на лицето на Куприянов, той разбра, че привидното спокойствие е било само маска, зад която професорът е скривал истинското си състояние.
С нито една дума той не го упрекна, разпита го подробно за плановете му и ги одобри. Поговориха дори и за това, кого да поставят на мястото му в института.
— Довечера — приключи разговора Куприянов — ще свикам съвещание с участието на калистяните. Там ще уточним всички подробности.
Той стана, минутка сякаш се поколеба, после рязко се обърна и тръгна към вратата. Вече хванал дръжката, той за един дълъг миг погледна Широков право в очите и каза:
— Само че ние с вас, Петя, няма вече да се видим.
И излезе.
До съвещанието, което щеше да се състои в кабинета на Щерн в шест часа вечерта, Широков не излезе от стаята си. През тези часове преодоля и последните си колебания. И оттогава до старта на звездолета той уверено вървеше напред към поставената цел. Беше взел окончателно решение и нищо вече не можеше да го разколебае.
Когато видя, че пристигна председателят на академията, Широков тръгна към кабинета на Щерн. В коридора срещна Синяев. Младият астроном вече знаеше, че ще има спътник.
Лицето му с чисто руски черти, малко чип нос и буйна кестенява коса се стори на Широков променено. Сякаш бе състарено, посърнало и само очите му гледаха както винаги бодро. Личеше — не му е било леко да вземе решението.
Широков и Синяев не бяха другарували и дори малко се познаваха. Едва преди месец за пръв път се видяха, но сега, като се срещнаха пред кабинета на Щерн, приятелски се прегърнаха. Много години наред те щяха да бъдат повече от приятели.
— Докрай! — каза Синяев.
— Докрай! — отвърна му Широков.
Заедно влязоха в кабинета. Прекрачиха прага и едновременно, сякаш се бяха уговорили, погледнаха назад.
Зад гърба им оставаше предишният живот. Напред ги очакваше друг — неизвестен и малко страшен, но те смело вървяха към него.
И двамата знаеха — връщане назад няма. Но те и не искаха да има!