Георгий Мартинов
Калисто (19)

Книгата

Обстановката толкова приличаше на земната, че Широков се почувствува някак неудобно. Изведнаж си помисли — дали не сънува? Само черните лица на домакините, с техните странно удължени, съвсем не земни очи, му напомняха, че е на гости у обитатели на друга планета, в космически кораб, донесъл ги неизвестно откъде.

Диегон седна до него. Бияинин, който навярно беше един от помощниците на командира, и Сийнг извадиха от шкафа (как другояче можеше да се нарече този предмет, толкова приличащ на обикновен шкаф?) две големи книги, подвързани с кожа, както се стори на Широков, и ги сложиха на масата, а после и те седнаха.

Какво ли имаше в тези книги?… Рисунки на хора, на животни или пейзажи от планетата, от която са долетели? Или звездни карти, които ще разкрият откъде е долетял на Земята този кораб?…

Диегон взе едната книга и я сложи пред Широков. Сийнг сложи другата пред Лао Сен.

Дълбоко вълнение обзе младия учен. Сега той ще види нещо, което човешките очи никога не са виждали…

Какви ли тайни ще се разкрият пред него?

Той забеляза, че ръката на винаги невъзмутимия китайски учен силно трепереше, когато разгърна книгата.

И Широков разгърна книгата.

На първата страница (листовете бяха плътни и дебели) видя… изобразен космическия кораб, на който се намираха. Това, изглежда, беше снимка.

Корабът бе кацнал сред широко поле, обрасло с ниска оранжевочервена трева. В далечината се виждаха някакви сгради. Около кораба нямаше нито един човек. Над полето плаваха облаци, също такива като на Земята. Цветът на небето бе жълтеникав. Оранжевочервената трева и жълтото небе придаваха на пейзажа някакъв фантастичен, неправдоподобен вид.

Широков внимателно се взираше в пейзажа на чуждата планета, видян за пръв път от земен човек. Тревата беше червена може би поради горещия климат на Калисто, но защо небето имаше такъв странен цвят?… Каква бе причината за това?

Той обърна страницата.

Тук имаше схема… схема на „слънчевата“ система, към която принадлежеше планетата Калисто. Тя бе също като схемите, които Широков много пъти бе виждал в книгите по астрономия, където се изобразяваше нашата слънчева система. В центъра й също тъй се намираше „слънце“ и около него — орбитите на планети. Планетите бяха дванадесет. Четвъртата бе оградена с червено кръгче и Широков разбра, че това именно е Калисто. Седмата като малко слънце беше обкръжена от петте орбити на спътниците й и напомняше на Широков нашата планета Юпитер. По схемата имаше някакви неразбираеми знаци, които по всяка вероятност бяха цифри.

Следващата рисунка пак представляваше корабът, вече летящ сред звездите. Зелена пунктирана линия минаваше от една звезда до друга. Фигурите на съзвездията бяха съвсем непознати на Широков.

„Тази рисунка трябва да се покаже на Семьон Борисович“ — помисли си той.

На следващия лист отново бе изобразено звездно небе с кораб, летящ по нето. Но съзвездията бяха вече познати. Зелената пунктирана линия липсваше. Широков позна съзвездията Голямата мечка, Орион, Лебеда и някои други. Една от звездите бе обкръжена с червено кръгче. Това беше „Слънцето“ на Калисто, но каква беше тази звезда, Широков не знаеше. Той забеляза, че Лао Сен разглежда същата рисунка (двете книги бяха съвсем еднакви) и му зададе този въпрос, но китайският учен не можа да отговори. Той разбираше от астрономия колкото и Широков.

Колко жалко, че с тях не беше Щерн или Синяев! Вече щеше да бъде изяснен въпросът, откъде е долетял корабът — въпрос, от който се интересуваше целият свят.

Диегон посочи обиколената с кръгче звезда, после посочи себе си и Бияинин. Широков кимна.

Да, звездата беше централното светило на системата, от която е долетял звездолетът.

В тази минута Широков се проклинаше, че не се е интересувал достатъчно от астрономия. Колко глупав е бил! Сега щеше веднага да разбере!…

Загадката обаче си оставаше загадка и той, ще не ще, трябваше да премине към следващата страница, без да си изясни тъй важния въпрос.

Обърна листа и замря…

Това беше снимка… но каква!

Много пъти хората са се опитвали да си представят как изглежда планетата им отстрани, от световното пространство.

Във всяка книга по астрономия може да се срещне описание на фантастичната картина — Земята в пространството!

И ето пред очите на Широков бе неговата родна планета, снимана от много хиляди километри. На фона на звездния свят висеше синкав, белезникав диск, обвит сякаш в прозрачна лека мъгла, през която смътно прозираха очертанията на Северна Африка, Средиземно море и южните брегове на Европа. Характерният „ботуш“ на Италия, насочил носа си към футболната топка на Сицилия, потвърждаваше, че това е Земята, а не някоя друга планета.

Тази снимка, която без съмнение ще бъде размножена, ще стане уникално съкровище, докато хората сами не се научат да летят в междупланетните простори и не успеят да направят друга такава снимка.

Широков с усилие се принуди да обърне листа.

На следващата страница бе изобразен звездолетът, кацнал… край лагера!

Рисунката беше прекрасна. Палатките, самотните брези, пътят, на който бе кацнало кълбото, всички най-малки подробности на местността бяха предадени с багри от ръката на добър художник. Значи, на кораба имаше художник!

Тези пет страници отбелязваха пътя на звездолета от старта до финиша. Какво ли имаше на следната страница?

Тя беше изпълнена с математически формули. Знаците бяха чужди и неразбираеми, но това бе математика. Широков лесно позна характерните линии на геометричните фигури. Бяха същите както на Земята.

Нима можеше да бъде другояче? Математиката навсякъде е една и съща. Тя е наука, обща за цялата вселена.

„Нашите математици Щерн и Синяев лесно ще се ориентират в тези страници“ — помисли си Широков и неволно въздъхна. За него знаците бяха съвършено непонятни.

Следващите шестнадесет листа бяха посветени на математиката. Очевидно учените от Калисто възлагаха на нея надеждите си да намерят общ език с обитателите от други светове. Те са били уверени, че ще срещнат из пътя си обитаеми планети — доказателство бе тази книга.

Какво ли си мислеха звездоплавателите, като гледаха как гостите им равнодушно прелистват тези страници? Сигурно бяха дълбоко разочаровани…

Външно те с нищо не издадоха чувствата си.

След математическите, страници започваше… азбука!

Явно беше азбука! На всеки лист бяха едро изобразени по две букви.

Лао Сен се оживи и впи очи в непонятните знаци. Това беше неговата област!

Диегон стана и се облегна с лакти на масата. Позата му толкова много приличаше на позата на земен човек!…

Широков виждаше точно пред очите си лицето му — черно, набраздено от бръчки, със сиви устни и неестествено (ако в природата може да съществува нещо „неестествено“) удължени очи.

Бияинин посочи първата буква и произнесе съвсем меко звука „л“.

По дълбоко врязала се в съзнанието привичка Широков очакваше да чуе „а“, но азбуката на Калисто, изглежда, започваше със съгласна буква.

Той извади бележника си и искаше да нарисува знака, който означаваше буквата „л“, но Диегон спря ръката му. Посочи книгата, като му предлагаше да нарисува в нея земното обозначение на тази буква. Сийнг предложи същото на Лао Сен.

Земните хора разбраха, че домакините искат да обменят с тях азбуката. Това бе първият взаимен урок по езика. Сега стана ясно защо книгите бяха две. Едната бе предназначена за хората на Земята, а другата — за звездоплавателите.

Лао Сен предложи на Широков, който рисуваше хубаво, да се заеме с книгата на домакините. Младият медик старателно написа земното „л“ (руското) до „л“-то на Калисто.

След „л“ следваше „д“.

В езика на гостите имаше всичките букви на руската азбука с изключение на „ш“, „щ“ и „ч“. Непознати на Широков звуци нямаше.

Това щеше да ги улесни при изучаването на езика на Калисто, но затрудняваше звездоплавателите при изучаването на руски език.

Широков реши на всяка цена да научи езика на гостите.

Това намерение съвпадаше с тайните му мисли, които още по-упорито започнаха да го вълнуват, след като видя калистяните и се убеди, че те са също такива хора като земните, наистина с по-други черти на лицето, но все пак съвсем истински хора. В този момент той разбра, че неочакваната за него самия смелост, която прояви, когато му предложиха да лети с крилата, се дължеше на същото, за което той все още се боеше да мисли определено.

Книгата (по-точно албумът) завършваше с азбуката. Това беше само помагало за улеснение при първото общуване.

Когато последната буква („ж“) бе разгледана и „преведена“ на руски, Бияинин стана и тържествено подаде книгата на Лао Сен. Втората, с написаните руски букви, той притисна до гърдите си и се поклони.

Първият урок завърши.

Широков и Лао Сен много искаха да видят други книги и снимки, не с „учебен“ характер, но домакините очевидно решиха, че за първи път това е напълно достатъчно.

Всички отново минаха в централния пост. През „прозорците“ Широков видя, че при кораба стоят Куприянов, Щерн и двамата звездоплаватели, които бяха останали в лагера.

Трябваше вече да напуснат кораба.

Колко време прекараха тук, Широков не знаеше. Часовете бяха минали неусетно.

Този път кабината на подемника не се изпълни с никакъв газ. Изглежда, че той бе необходим само при влизане.

Диегон се раздели с тях в подножието на стълбата. Бияинин и Сийнг ги изпратиха догоре.

Когато отново се намери на върха на кълбото, Широков забеляза, че тълпата около кораба вече я нямаше. Хората бяха се разотишли. Дори от височина тридесет метра не се виждаше никой. Това показваше, че доста време са прекарали в кораба.

Лао Сен все държеше книгата в ръка. За да си сложи крилата, той я остави на площадката. Но когато пъхна ръцете си в „ръкавите“, вече не можеше нито да я вдигне, нито да я вземе. Бияинин вдигна книгата и я сложи в специален джоб на крилата.

Широков много искаше да се сбогува с домакините и да ги попита кога може пак да посети кораба, ала успя само да кимне и да се усмихне.

Страшничко беше да гледаш надолу и да си представяш, че трябва да скочиш от толкова високо. Куприянов и Щерн изглеждаха съвсем малки.

— Довиждане! — каза Лао Сен.

Той пръв разпери крилата.

Спускането мина напълно благополучно. Летателният апарат бе така просто устроен, че дори едно дете можеше да си служи с него. След няколко секунди вече бяха долу.