Минчо Кънчев
Видрица (5) (Спомени, записки, кореспонденция)

Част четвърта^[1]

 

752 ДИАРБЕКИР. В това село не можоха да намерят кираджии с катъри, ами с камили ще пътуваме. Додоха 25 души конница, та ни посрещнаха. Качихме се на камилите. Големецът ни, бинбашията, ги поведе и конницата след нас. Тръгнахме за определеното ни място Диарбекир, отстранен от това село 2 часа.

Като вървяхме, озъби се насреща ни, та са показа диарбекирската крепост^[2]. И за скоро стигнахме вилаета, който е отстранен от града Диарбекир 20 минути.

Тука ни посрещнаха наши българи, та ни казаха вместо „добря дошле“: „По-добря да не сте дошле, но като сте дошле, ша ви кажим добря дошле“. И те от нашата черга: заточеници.

Нашият големец тук се надяваше да го посрещнат конски опашки, но никак го не погледнаха. Повика ни валията, та ни попита: знаем ли да тъчем шаяци? Ний му отговорихме, че по нази жените тъчат шаяците. „Тукашните жени знаят на гръб бодил да носят“ — каза валията.

Стефан Сливков^[3] попита валията за колко години са ни 753 определили наказанието. Валията отговори: „Атанас Узунов за 15 год., а вий сте тукашни. Ако имате жени, деца, доведете ги тука, да не правите на две места разноски. Вий сте до живот изпроводени тука“. Това беше.

Слязохме долу, та се качихме на камилите. Бинбашията тръгна като мокро напреж, та поведе камилите и ни спря в средното кале до вратата на затвора. Камиларите си взеха камилите, та си отидоха, а нази блъснаха в дранголника при голите кюрди. Натиснаха ни едни гладни бълхи, бели и черни въшки, та се сбориха с нашите. Съсипаха ни да ги разправяме.

Вечерта додоха при нази диарбекирските православни араби, та ни казаха, че след три дни ще ни станат поръчители, да ни пуснат от затвора: свободни да ходим из града. Но кога ще додат тези три дни?…

— Постите ли или блажите? — попитаха ни.

— Не знаем, че е пости, не знаем на месеца дните и числото. Ний сме забравили себе си, камо ли пости и святи дни — казахме.

След тях додоха арменци. И те ни насърчиха, като желаят да ни станат поръчители и освободят от затвора. От 18–20 години заточени българи^[4], а попове и калугери бяха всички освободени из града под поръчителство на диарбекирските християни. Тази вечер арменци, сирянци и православни араби ни донесоха хляб и манджа, та ни нахраниха.

Проклети душмани! Дали мислеха да ни морят, та ни разкарваха толкоз по арабистанските голи пустини: покрай Божи гроб сме минали, 18 часа — Сахра, Харан, Дядова Якубов кладенец, Кюрдистан, Велика Армения — Ючмеезинска; остана кусур Мека-Медина, да преминем чолските араби и да го превземем.

Повикаха поп Еня, та излезе навън да се види с едно попче от софийските заточеници. Поп Еню, вместо да се разговаря с него, заплакал. Повика и хаджи поп Димитра, но той не беше си разправял всичките сметки с Михаля. Повикаха мене. Аз излязох, та го погледнах. То каймед кьосеси: брадата му едно щипало; поп Георги Тутмаников от село Видраре. Вместо живо-здраво да кажа, казах му: „Как е, попче, стърчи ли ти брадата?“. На поп Георгя му харесала тази дума. Не ми се седеше, защото ме беше разкършило малко треска. Разговаряхме се и влязох при другарите в затвора. След един час пак доде поп Георги, та ми изкомандарил и даде едно шише с ракия. Като изпих ракията, треската, която се готвеше да ме натисне, развеселих я, та и попях и песен:

Напуснете ниви и ливаде, оставете и жени, и деца, стара майка и мила сестрица, затворете къщи, покъщнини.

Разпродайте руни-вакли стада, сиви крави и сури биволе, па купете тънки, остри сабли, дълги пушки и златни паласки.

Да ударим, брате, на турчина, да откупим що е сърце мило,

да добием що е наше било.

Хайде, брате, нека Бог поможе, за кръст честни, за драга слобода, въшки да трепим, въшки бели и черни да делим…

* * *

ТЕШЮКЮР НААМЕ (БЛАГОДАРИТЕЛНО ПИСМО). Сутрената, като се съмна, направихме един харзовал до вали паша: да повика бинбаши Хюсеинаа едирнели да ни брои парите, които ни изеде от кириите с надказвание; и рушветите, които сме му дали — всичко 1479 ¼ — хиляда четиристотин и седемдесет и девет гроша и десет пари. Валията го не маял, викал го, та му казал: или парите, или коня ви ще продам, да ги платя на тези гарипи.

Мелязиминът беше станал на Станча^[5] приятел и ще носи писма на Станча да му ги изпроводи в Джамбазито. И за този му труд Станчо много пари му подари. (…)

ЗАГОРЕЛИ РЪЖДИВИ СМЕТКИ. Атанас Узунов, Георги Крадликов, Буюклу Кара Мустафа, Атанас чорбаджи Цвятков, Аргириадис — известиха му, че ще го вдигнат от Диарбекир и закарат в терсаната [на] 18 часа разстояние в Аргана Мадени. Хасковските заточеници искат да узнаят от Узунова: кое е причината за убиванието на гърка хаджи Ставря и открие комитета. Узунов изповяда всичко и не намерихме никаква погрешка в него.

756 САЛТ ТОВА НИ Й КУСУРЪТ! ДОЛУ СТОЙТЕ! Хасковските братя захванаха да се разправят и нападат един друг. Най-подир я докараха на бой, та се сбиха. „Долу стойте, оставете се, било каквото било, всички помежду си ще си помагаме един друг на грижите и черните теглила. Стойте!“ Не чуват. Скочих, та ги награбарях тримата, които се бяха уловили като петли, та ги направих на турска могила и разкъснах един от друг, та ги примирих, но и на мойта ръка се смъкна кожата. Опростих ги. И с Атанас Узунов се опростихме и сутрената изпроводихме със сълзи в Аргана Мадени; там има и наши българи, заточени по софийското приключение.

ПРИТЕСНЕНИЕ. Днес да ни пуснат от затвора, утре [да ни] пуснат, като казват отвън, че ще ни пуснат, душата ни се стиска: ще се пукнем. Стана неделя, ний още в магарешкий рай.

ХАДЖИ ПЕТЪР АБЛАХАТОВ. От православните араби хаджи Петър Аблахатов, който беше подал прошението за нашето пускане от затвора, доде, та ни донесе радост, като каза: „До един час сте пуснати всички от затвора и на всички ви намерихме кефили (поръчители)“. След ½ час ни пуснаха от затвора и тръгнахме из града свободни.

Боже, светнаха ни очите, като че се родихме изново: не отнапреж имаме уши, не отподир — опашки. Поп Минча, поп Еня, поп хаджи Димитра и даскал Я. Кочев ни взеха православните араби, та ни заведоха на манастира „Мар Козма“ (Свети безсребреници Козма и Дамян).

Изкараха ни от Цариград на 2 януар 1874 година: по море плавахме, по сухо вървяхме, падахме, ставахме, пълзяхме, почивахме — на 20 февруар стигнахме в Диарбекир, та си починахме в затвора, та попрекърмихме премалелите им бълхи и гладните им въшки според закона на магарешкий рай^[6].

ПЪРВО ПИСМО ДО БАЩА МИ КЪНЧА СТОЯНОВ.

Милий ми тейко!

На 2 януар 1874 г., като ни изкараха от Цариград, та ни качиха на вампора, та плавахме 8 дена и 8 вечера по морето, на Скендерун (Александрета) ни снеха от вампора. И тръгнахме по сухо, та потъпкахме Арабия, Армения и Кюрдистан. И с Божия помощ превзехме диарбекирските тъмници. Но и тук имало набожни и человеколюбиви християни, наши братя, православни араби, които станаха поръчители за нас, та ни извадиха от затвора. И днес сме свободни из града.

Няма с какво да ви се похвалям. Само ще ви се похвалям с драгоценното си: здрав съм. Колкото ни суркаха, още по-надалеч да ни бяха тътрили, по-здрав щях да съм. Не съм си починал още, само ви пиша да знайте на кое място и град се намираме.

Приключените писма предайте според адреса, до когото са написани.

Книги за прочитане, ако мойте ми проводи, които бележа в приключеното, проводете, или с второ писмо ще ви пиша за всичко надълго.

Децата гледайте. За мене се не грижете. Бог е добър за нас. Един ден ще се открие нашата невинност и узнай нашата правда пред света.

Поздравим Ивана Русев от Гюрюджий. Да му кажете, че кога пътувахме, брат му, Бойчо Русев, се разболя от шарката, та го оставихме при арменския владика в град Сиверек. Ще седи там, догде оздравей, и ще го проводят при нази. Да не помисли, че е умрял, та го лъжа. Болестта му е лека. Ако е умрял, защо ще го лъжа, да му не пиша правото.

Като ви поздравя с приличните поздравления всички ни домашни, роднини и приятели, оставам в добро здравие.

* * *

В манастира „Мар Козма“ (Свети Козма) седяхме един месец в една порутена тъмна стая четворицата: поп Минчо, поп Еню, поп хаджи Димитър и даскал Янко Кочев. Тази стая, като ни беше несгодна, пазарихме една къща с кирия от баба Хампа по 40 гроша в месец да й плащаме, та се пренесохме в нея. И тази къща е срещу манастира: врата срещу врата, два разкрача ги дели [от] улицата.

ПАЧА. Като се редяхме наред да си пазарим за ядене от чаршията, веднъж в моя ред се падна да купувам пача. Тука пачите пърлени ги продават и не знам, че задните крака режели до кичиците. Пазарих една глава с краката за 20 пари. Взех главата, даде ми и 4 крака: двата от кичиците отрязани. Аз искам 4 цели, до 759 коленете отрязани крака. Турчинът си бил в правото, но аз дивак: искам до коленете да са отрязани. Хвърлих двата крака. Турчинът се спусна отгоре ми да ме бий. Аз му казах: „Дръж, и аз това търся. Ако сме гарипи вечно до живот заточени, та не съм като вази дивак“. И аз се спуснах, та го натиснах и забрах с юмруци по врата. Никой се не намеси в кавгата ни. Всеки казва: „Гарип ебеди менфи“ [Горкият осъден на вечно заточение]. Разтърваха ни, та ми дадоха 4 цели крака. Взех ги и си отидох.

Баба Хампа видя краката и ме попита: „Баба̀ Минчо, каква пача си купил?“. Аз й разправих. Та се смя, смя… Кога доде реч за пача, тя казва: „Проводете баба̀ Минча“. Но и аз се научих, не правя веч дума за 4 такива крака, но както ги купуват всичките.

СТАНАХМЕ БОГАТИ. В Аргана Мадени живеят старовременни гърци, които нямат от нищо хабер, че гърци и българи имали вражда помежду си, че били нарекли българите схизматици^[7]. Те едно знаят: ортодоксус христианис. Като дохаждат на „Мар Козма“, казаха ни, че имали вино. Ний пазарихме 4 тулума вино да ни донесат, които не се мина много време — скоро ни донесоха виното.

Сега сме богати: вино имаме, ракия баба Хампа вари от сухо грозде, та продава. Виното хубаво, но от горещината скоро се вкисна в тулумите.

РИБА. Купихме си с поп Енча една серкмя, който знайше хубай да я хвърга, та ходяхме в реката да си ловим риба.