197 1854 година и тя е нето много и радостна, и весела, нето пък тъжна и с черни теглила надарена за живущите клети българи, които живеят и преминуват дните си в черни тежки мъки под турското тежко тиранство. В това време да тръгнеш в път да вървиш и там покрай пътя, дето са воювали българските воеводи и знамя побивали под дебелите хладни сенки, тамо, дето са юнашко хоро играли и народни песни пели, сега не може пътникът, като в пътя върви, от кон да слезе, място да намери кон да си разходи или ако е с кола, празно място да намери да пусне воловете си да понапасе. Всичко разкопано и разорано, останали само едни собствени гори, които ги беища владеят.

Не беше добре и за анадолските дангуля, черни голи манафя, които, кога отиваха московина да хващат и да си вземат по пет-шест московски моми хубави, сега захванаха да капят и да се връщат един по [един] или на стотях един голи, боси, болни и примрели, забравили да си вземат от московските моми за жени, 198 но и техните си забравили и искат да ги разпускат, не рачат жени. Кротички като хайванчета, лежаха двама една нощ у дома. Единът беше болен и тъй казваше: „Москофинът сприщи ни на едно място там и измряхме от глад, конете ни едни други фъшкиите си ядяха, а ний ядяхме конско месо. Ама сега, ишалла, ако си ида жив, най-напреж жена си ще заколя. Защото тя ме накара, та се потеглих насам. Като беше рекла: «Урум елия се разваля, всеки отива за яма (плячка), а ти тук ще стоиш!». Баща ми е много богат, но аз от жена си не можох да стоя“.

Имаше едни много хубави пищови, продаде ги на баща ми за 50 гроша. Имаше един сърмалиен фишеклик със сто гъргълъка, който му бил купен за две турски лири, 200 гроша, искаше за него един алтън, но аз го купих без пари.

Сутрената, когато да си тръгнат, събра си дисачките, тури и гъргълъка в дисагите и отидоха да си изваждат конете да си отиват. Аз извадих гъргълъка от дисагите, та го взех и пак ги свързах. Те си извадиха конете, туриха си дисагите и „хох ча кал, чорбаджи“ [остани със здраве, чорбаджи] и се не чуха, нето видяха. А мене се не стига краят, бир да се научех да крам, ама такова нещо с пари се не купува.

Аз съм най-добре сега, нов живот живея, няма училище, нето учител да се трудим да учим урок, нето пък учител да ни заповядва. Имам хубава кобила, хвърковато тича. Ариф бей от Голямо Кадиево даваше на баща ми 2500 гроша да я купи, но аз я не давам и баща ми много ме обича. За мой хатър купих й пояслък и гем с червени хубави пискюли, седло хубаво. Имам хубав силяхлък, пищови, нож белосап и сърмалиен гъргълък. Хоро знам да играя, даскал Герги беше ни изпекъл и ми доде като харизано. Хванах да се хващам при момите да играя хоро. Залибих си любовница Деша Владев Стоянова от село Ахърито. Още един кусур (недостатък) имам и него направих. Купих си гайда и захванах да се уча и за скоро изучих: „Кой ти купи кундурките, ха-ха, кундурките, де-де-е, кундурките“ — и захванах бая да разтропувам момите. Ходех по оран и капан, къде къра с шенлик и къде село с гайдата, захванаха момите да се ослушват откъм къде ми чуват гайдата, да си сторят хал, та да ме посрещнат в селските улици, че не знам дали на свирнята ми толкоз имриндисали да не могат да се наслушат, или с мене искат да се срещнат. Дивитя и той лай на кръста ми с желти телени синджири.

Идем нейде на хоро, аз съм начесал крътмите, нагиздил съм се. Те, жените, май обичат да завиждат: „Мари блазе на тази майка, дето има тоз гиздав и хубав момък, той е граматик, знай да чете и хубаво да пей песни, сега се учи и гайда да свири (да си късаш главу от свирня), бая взе да разтропува момите (…). Ще стане белли, Петков Драгия ще й изяде духалото.“

НА ДОКТОРА СЛАВЯ ЙОВЧЕВ СВАТБАТА И ПО ЕДНИ ГАЩИ ВОДА. Доктор Слави Йовчев ще се жени и ще взима за жена Донка Нейчев Христева от село Ахиево. Доде неделята, деня на сватбата, впрегнаха покрити коля, както му адетят (обичаят), накачиха се зълвите, та запяха, засвириха гайдите. Хаджи Мариноолу Петър от Стара Загора беше кум, трябва да му се играй чипница, за да му угодим на кумството. Сняг до колене, ний играем напреж кума, той гордо върви напреж колята, барем да беше му се откъснало от сърце по пет пари да ни даде, дето му толкоз играхме и тъпкахме снега. Отидохме на Ахиево, събраха се от четири-пет села момци и моми, стана хоро голямо. Желю, коруджията на Емин бея, който беше утрепал един българин от Айданлий и беше лежал в одринския затвор пет годин и в Цариград две, той си беше дошел наскоро. Още се лошей, че човек убил и, друго, че е Емин бейов коруджия. Той взел един хубав джоб, че влязъл в хорото вътре, че което момче или момък влезе в хорото, с джоба удря в гърба, в главата, дето завърне, догде да излей и избегне момчето от хорото. Ний, като гледахме, 201 макар и да биеше Желю, прищя ни се да влезем в хорото и да опитаме честта си. Влязохме тримата — Герган Господинов, Сиво Стоянов и аз, Минчо Кънчев, — прегърнахме се тримата кабадаи и гордо вървим и гледаме при кои моми да се хванем да играем хоро. Желю коруджията каза веднъж: „Излезте“, каза втори и трети. Аз му казах: „Какво право имаш ти да ме пъдиш от хорото, ти изляз, аз съм момък, ще ходя и ще гледам, която мома харесам, при нея ще се хвана да играя хоро, ако ме приеме“. Аз още несвършил да му говоря, на Сивова гръб изтуптя джобът и залепна на плещите му. Сиво дръпна ножа, извади го до половината из ножницата и пак го повърна, нали й аргатин, толкова му й силата. Дръпнах аз белосапия и Герган отсреща: „Хъ сега, коруджи Жельо“. Желю бяга, ний го не оставяме, наложихме му хубай костите. Най-подир избягна, та се изгуби. Мерлям той да е имал много роднини!

Видяхме даулджиите циганя̀, бейските аргатя̀, назъри и коруджии, кой с нож, кой със сопа и кол, питат за нас и ни търсят под земята. Ще се бяга, беганова майка не плаче. Не можохме да 202 идем и при конете си. Сива не видяхме, той се скрил в една плевня. Ний се изчегърихме, не можохме да сполучим да минем по моста, но прегазихме, арга беше плитък, но старата река дълбока. Ний бягаме, а те ни гонят и пристигат, изпразнихме по един пищов насреща им, те, ако и да се поспряха, но трябва да успяваме, че и старата река ще се минува и гази, че е дълбока. Додохме до старата река и не гледаме, че е голяма, скочихме във водата до пояс, новите гащи се напълниха с вода. И не са гащи като гащи, ами можат да вземат около 50–60 оки вода, че са нови, от дебел вълнен шаяк, водата се не изцежда, бреговете високи, лесно се не изпълзява нагоре. Най-подир излязохме в Молловата кория, залепихме се за дръвите и захванахме да гърмим насреща им, те се върнаха назад, а ний извадихме по едни гащи вода. Изцедихме си гащите и отидохме на Ахърито на сватба, която беше на Неделя Петрова, тропнахме си малко хорце и се конущисахме със светулките, че не лук яло, не на лук мирисало.

БЕЗГРЕШНИ АГНЕТА. Нашите старозагорски ятаци и гнездото на кръвопиеца Балабанджия, като толкова строго го търсят, да го уловят или убият, да защитят и опазят околията в тишина и свобода на населението от обири и клане от прочутий кръвопиец Балабанджия Ахмедаа, когото куршум не хваща… Емин бей и другите негови съмисленици туриха Али Байрактар, прочутий агнеедец, от село Сюлмешлий да търси и гони Балабанджията — или жив да го хване, или главата му да донесе. Този прочут кокошкаджия Али Байрактар събра няколко голи турци и черни цигани и тръгна от село на село да търси прочутий гнил труп Балабанджи Ахмедаа.

Ходи, яде агнета и мазни медени баници по селата, деня агнета, пилета, баници яде и зулуми струва на бедните клети сиромаси, та ги бий да не крият Балабанджията, но да му го кажат, за да го улови за ухото и жив да го закара или затътри подарок на Емин бея. Деня клетите сиромаси мъчи, а вечер яде и пие с Балабанджията, уроспии разиграва и от обир пари делят. Най-подир си даде оставката, като каза, че на много места го посрещал и по пътища завардювал, та му куршум хвъргал, но куршум го не хващал и не било негова работа с такъв прочут юнак да се бори и живота си в огън да хвърга, и децата си сираци да остави. Да турят друг, по̀ юнак от него, да го търси и улови за ухото.

ОТГДЕТО СИ ДОШЪЛ, ТАМ ДА СИ ВЪРВИШ. Като зачува това един гол арнаутин на име Шабан, който продавал боза в град Стара Загора, отишол, та се представил на управлението и казва: „Аз се наимам да ви уловя Балабанджията, когото вий искате, но само ми дозволете и упълномощете“. Тогавашний кадия много настоявал и искал да се намери колаят на тоз прочут Балабанджия и най-подир се скарал с Емин бея. И какво вече правили, стрували, упълномощили арнаут Шабана.

Шабан събрал около 15 души арнаутя с бозаджийски семерлии коне, нехранени и мършави, и ги повежда. Като да влиза в Ахърито, среща Камбура Коля Стойков, който беше чифчи-кеясъ, на Парча Заим носи дисаги, в дисагите ракия, препечени кокошки и баници. Шабан го попитал: „Къде отиваш, чорбаджи?“, а Колю Камбура казал: „Отивам да кръщавам дете, кум съм според нашия закон (съдъч)“. Шабан казал: „Море и аз ще дода с тебе, на кое село ще кумуваш?“.

Колю Камбура върви, върви, все корията гледа. Шабан се сетил и разтърсил дисагите и видял, че не е кумска работа, ами на хайдути хляб носи. Забира коня напреж и Колю право ги води в Маджарската кория на гости при Парча Заима. Но нали имало караул, караулът, като видял Камбура Коля, че иде и 205 подире му калабалък конница, слял от дървото и казал на Парната. Но Парча Заим пиян, догде кон стегне и да се качи, Шабан хамен пристига. Парча Заим се качил и пуснал ата на бяг, като налапал и ножа в уста. Шабан го замерил с ръждивата си бозаджийска пушка, та го ударил, но Парната, като със силен ат, избягнал в текето и там плюснал, та умрял. Шабан се връща и право в Арабаджиево и като че турил Балабанджията с ръка в дядови Таневи.

ТУК МУ Е ДЖУМБЮШЪТ. Балабанджиевите вардачи, като видели Шабана, казали на Балабанджията и той по-скоро с другарите си накачат се на конете си и излизат из село навън. Гледахме битката: Балабанджията беше се наметнал с едно бяло каракачанско кебе. Балабанджията, като мина през гробищата, покрай воденицата по моста и тръгна покрай реката към Къръмската воденица. А Шабан вървеше и той подире му, откъм ливадите страната, и се попържат. Като отидоха при ракитите, захванаха битката. Но Шабан не можа да успей, раниха от другарите му един и му взеха натварения кон. Шабан се върна и отиде в града.

206 Шабан остана осрамен и всички му се смеят. Изгуби се Шабан и ето го след няколко време се завърна, та доде с избрани гегалии арнаути, Балабанджията под земята търсят. Но Емин бей каза на Шабана: „Отгдето си дошол, там да си вървиш“ — и пак се скараха кадията и Емин бей, но беят успя, та изпъди Шабана. — Ах, кишати море.

ТУРЦИТЕ МНОГО СЪРДИТИ, НАСТРЪХНАХА И ИСКАТ ДА СИ ОТМЪСТЯТ. Кадията не знам как сполучи или на Емин бея се не хващаше вяра, че има и българи юнаци. Съгласиха се, та пуснаха няколко души турци и българи да преследват и уловят Балабанджията Ахмедаа. В тези юнаци бяха Колю от село Хрищени и Райноолу Колю^[1] от Стара Загора. Щом излязоха, и на третий ден намериха един от другарите на Балабанджията в прочутото хайдутско турско село Киспитлий, Кел Хасана, когото убиха в ръженицата и хрищенецът Колю му донесе главата, та я наби на един кол всред Стара Загора на големия алан. Най-мъчно стана на турците, когато Колю заби главата на Кел Хасана на кола, та му засука мустаците и му удари два шамара по страните. Това като видяха, турците настръхнаха и побесняха от яд. „Какъв е този гяурин, та се гаври с юнашката глава на прочутий Кел Хасана, другаря на Балабанджията!“ — извикаха всички зрители турци, мъже и жени. „Удрете, едноверци, на идолопоклонски ръце останахме“.

Тези думи като се изговориха, между турците стана грозен вик, най-много кричаха женските туркини: „Удрете!“ Камъните бяха неброими в главите и гърбовете на Коля хрищенеца и Коля Райнов и ако не бяха им помогнали циганските тесни улици да избягнат, бяха добити с камъни, както убиха святий архидякон Стефана^[2]. И това им беше възнаграждението за една кръвопийска глава, загдето избавиха на толкоз бедни сиромаси и прочути търговци живота от нея.

Колю хрищенецът не можа да живей в селото си, но отиде, та си опази живота при хаджи Йорга Стоев в чифлика му на Талашманлий, та му пасе козите 4–5 годин безплатно, защото и хаджи Йорго беше един от страшните, и негова път се не минува, и той хапе. А Колю Райнов си живя спокойно в Стара Загора, защото и той си не поплюваше, всеки не можеше да му минува пътя; той инак правеше, проваждаше ги такива при Мохамеда да ядат пилаф и да им слугуват четиридесет райски моми.

БАЛАБАНДЖИЯТА СЪНУВАЛ ЦАРСКИ СЪН, ЧЕ СТАНАЛ ЦАР И ЧЕТИРИДЕСЕТ РАЙСКИ МОМИ МУ СЛУГУВАТ РАДОСТЕН. Кое чувствително сърце не се разтреперва при това страшно заплашвание, че Балабанджията куршум го не хваща, и кой българин не ще заплаче, като си припомни онези нещастия, които са търпели нашите клети сиромаси от Балабанджията? Колко търговци, колко сиромаси станаха негова жертва! Колко невинни моми и деца са бивали завинаги отлъчени от родителите си и след като претърпявали големи безчестил, свършвали мъченически временния си живот! Бащи и майки са погинвали с хиляди от Балабанджийската адска злоба!… Но само от Балабанджията ли са търпели нашите търговци и клети сиромаси? Ами от неговите защитници и ятаци, от колджиите му?

Този проклетник кръвопиец Балабанджия дотолкоз се беше прочул, че куршум го не хваща, той ходи — къде плени, къде обира — свърталото му беше в Арабаджиево: в Руканя Петка, дяда Таня Дерменджията, Велев Петка и Андона Кънев. И не знам тия негови пазители и ятаци дали имаха някаква полза от него, но тя махала в него време се наричаше Балабанджийска махала, 209 а нашата се наричаше Карадаа махлеси, т.е. непокорна на Балабанджията.

Доде при баща ми Приходана Иван и казва: „Аретлик Кънчо, вижте да се примирите с тоз дявол, защото много ви се заканвал, ще доде някой ден посред пладне да ви изсече малки и големи, дайте му малко пари да си отървете главите“. „Нека доде, аретлик Иване, ще стане белли кой кум, кой побащим, тъй му кажи, по-скоро да доде“. Доде свако Добри Русев и той казва на баща ми: „Баджанак, вижте да се баращисайте с този душманин, дайте му малко пари, с него шега не бива; онзи ден доде, та се разпаса, една шепа куршуми паднаха от пазвата му, дето му хвъргали“. „Баджанак, нека доде и аз да му хвърля, че да видим дали куршуми ще падат или черва и лайна ще се точат. Иди му кажи, нека доде да си изпитаме честта и покажем юначеството“. Ракаджията Слави от Стара Загора, който продаваше ракия по селата, казва на баща ми: „Кънчо, този душманин Балабанджията ще ви изяде, много ви се заканва, иска джинса ви да свършува и децата малки и големи да изколи“. „Нека доде, ще се опитаме кой кум, кой побащим, ще точим шарени чалми“. Камбура Йорго Стойков от Ахърито: „Батьо Кънчо, това бясно куче много ви грози и 210 се кани, дайте му 5000 гроша да си отървете главите и парите аз ще му принеса и ще ви баращисам, тогази от никого се не бой“. „Йорго, иди му кажи на това куче да ми не опява… Хем да си уший нова кесия, и ти си направи семер, кога носиш парите, да си не убиеш гърба, защото много магарета съм видял с обелени гърбове“.

На Балабанджията с коля и коне носеха събраните пари в града неговите колджии и ги предаваха на жена му. Той освен обири по пътищата и къщя, много мъки е налагал. На мъже нагорещени юрсочници е завивал на вратовете и нагорещени пиростии налагал на главите за пари. А на жените мамите е рязал и като им вземе и слюнката из устата, взема им и живота.

Старозагорският кадия Мехмед Хулеси ефенди Къбръзлъ, който прави три години кадилък, той справедлив, но, от друга страна, парагьоз и лаком за пари, и вземаше много пари от ресим на разните дела, разгледвани от него по тогавашните турски закони. А на Емин бея и на други още негови съмисленици не идело на гайдата, защото и те искат да си хапнат, и, от друга страна, защо да гони и мрази техния драгоманин прочутий юнак Балабанджия. Оплакали се от него в Цариград и го заменят с друг.

Емин бей, хаджи Хавуз и други още техни ортаци изпровождат Балабанджията да заварди пътя на Девебарган при Ченгене чешма. Кадията хваща талига с кирия, качва се на нея заедно с харема си и шестнадесетата си годишна дъщеря и две по-малки деца и втора талига за дрехите си и тръгва за Цариград. От Стара Загора като тръгва, минува през следующите села: Муратлий, Голямо Кадиево, Арабаджиево, Талашманлий, Азаплий, Карабунар, Сурут, Смалвий, Девебарган, ще пие студена вода на Ченгене чешма. Балабанджията с дружината си чака лова си. Ето и той пристигна. Кадъ-баба̀ ефенди, още неспрял талигите да слезе да си сръбне студена вода, да вземе аптез да си стори намаза, Балабанджията с дружината си спира талигите и заповядва на кадъ-баба̀ ефенди да слезе с харема си, дъщеря си и децата си от талигата, отключва сандъците и взема лирите, които бил спитърхал в тригодишния си кадилък в Стара Загора. Взимат на жена му елмазените пера и бисери от шията й, разхвърлят всичките им дрипи и като не останало нещо за плячка, обезчестили жена му и дъщеря му, а кадъ-баба̀ ефенди сам Балабанджията го осъдил и наказал по азиатски обичай.

На кадъ-баба̀ ефенди намазаха талигите и юкят му олекна, много хлъзно ще върви и скоро ще пристигне в Цариград, и като пристигнал, ако го не било спряло морето, още щял да върви. Като слял от талигата, право отишъл, та се оплакал на Бабаалието, той бил аркалия, вземат му думите под внимание и в часа изпращат тридесет души конници войска. Тези конници, като пристигнали в Одрин, взели с тях заедно прочутий бюлюкбашия Джефера ага със заптиетата му и тръгват да търсят Балабанджията.

Балабанджията, плячката, която беше взел от кадията, като пристигна в с. Арабаджиево, делили я в дяда Таня Колевата къща. Тази плячка, тези жълтици не можле да ги пречетат, ами с тасче ги мерили, та ги делили. Балабанджията се засмял и казал: „Аз нали ви казах съня си, че ще стана цар. Царят колкото мене пари няма, ай тъй се вземат пари. Онзи ден сте обрали един поп — говори на другарите си, — взели сте му сахатя и 100 гроша пари. Още веднъж поп не закачайте, че ставате уралла, аз досега не съм закачал попове. Ще ходя свободно по пътищата и ще правя каквото ща, и от никого се не плаша“.

Вуйчо Драго Кавалджи Минчев от с. Ахърито доде и каза на баща ми Кънча Стоянов Латинов: „Бате Кънчо, оня дявол Балабанджията ме прати да ви кажа, че той желай и иска да ви доде на гости да се опрости с вази и да бъдете отсега нататък приятели. Какъв отговор ще ми отговорите, да ида да му кажа, защото чака у дома и ме задължи скоро да се върна да му кажа“. На това отгоре баща ми нищо не му отговори, казал му: „Постой, почакай ти малко тука, в къщи, аз ай сега ще се върна и ще ви кажа как ще съгласим“.

Баща ми ходи и скоро се завърна и каза: „Драго, ще кажеш на онова куче, мадем, че иска да се баращисува с нази, нека доде срещу неделя вечерта часа по едина“. „Той заръча да приготвите хубава ракия, препечени цели агнета в пещта и сладки баници, и две-три препържени пилета. Той ще се зарадва и усмей до ушите сега, като му кажа“. „Драго, кажи му, че ще приготвим всичко. В Чаушина Стояна на къщата, там право да доде, хаде много здраве му носи, дявол да го вземе, ще се опростим като кучето и котката“.

Баща ми Кънчо, кога остави вуйча Драга и излезе навън, той ходил при чича Господина Кънев да се питат дали да приемат Балабанджията да им доде на гости и да се баращисат с него. Това съгласили и двамата и да опитат този опит какво ще излезе от него и каква сетнина ще бъде.

В събота срещу неделя баща ми Кънчо и Господин Кънев повикаха Генча, Дълъг Коля и хаджията, Стояна Делинейков, Мънча и Чаушина Стояна Къневи (брат им Колю беше убит и заклан от самий Балабанджия), та им казаха да се приготвят добре с оръжия край плетищата, около двора на Чаушина Стояна, кога доде Балабанджията.

Вечерта срещу неделя всичко за ядене и пиене приготвиха, ето и часът едина стана и гостите се зададоха. Атовете им цвилят и с краката си земята къртят. Кънчо и Господин ги посрещнаха, та ги поканиха и заведоха в къщата на Чаушина Стояна. Атовете им 214 разводяха и ги вързаха, та ги нахраниха и гостите в къщи се целуваха, та се опрощават, но все кучешката, никой от сърце не може да се увери. Как са пили, как са яли, те сами знаят. Едно младо от другарите на Балабанджията често от къщи навън излазяше, та се разгледва по двора, и за него казваха, че било помаче, а то не било помаче, ами Иван Сокирооларя, джинси от село Мисилимито. Когато ядяха и пиеха, караулът беше нареден кой където може около двора: Нейко, Рашо Генчеви, Нейко и Генчо Хаджиеви, Теню, Герган Господинови, Къню Чаушев, Слави Кънчев и аз, Минчо Кънчев, бях се окичил с оръжия и стоях срещу вратата зад черницата. Освен нази и аргатя̀та с брадви и тарпани, ако да беше станало някоя ала-вера, какво ли чудо щеше да стане. Пък Гагата Минчо Делийнеков, уплашен, от страх, като чул, наврял се в един бъз и на другия ден по пладне се показал, та излязъл от бъза налице.

Сутрената, кога да си отиват, един от другарите на Балабанджията, Каба Салих от Енибеглий, поиска да се бръсне, повикаха Филипа Гайдаджи Митев, та му обръсна келявата кратуна и си отидоха. Кънчо и Господин, кога са яли и пили с Балабанджията, и те са биле обръжени с оръжие, както и Балабанджията, тъй им било условието.

В 1854 год., юлий, 20-и ден, хаджи Мурадаа от с. Карабунар изкарал от околните села меджия моми, булки, момци да му женат даром жито. В този ден Балабанджията и още трима негови другари ходели на меджията, какво са правели, какво са стрували, взели едно турско момиче, около 16–17 години, и го отнели из Еледжика, та го обезчестили и отишле на с. Пишмана, та кондисали в дяда Гена на къщата. Баба Геновица им постлала една нова плъст под сайваната на хамбара. Те седнали, а баба Геновица отишла да им приготви гозба за ядене.

Казува ми баба Геновица, когато им сложила да ядат, Балабанджията, като ядял, думал си: „Защо ми пресяда залъкът, та не моя да го глътна“. В това време баба Геновица отишла, та се качила на боклука^[3] и видяла, калабалък конница иде откъде Караманлий в Пишмана, и конницата я видели и пуснали по-бърже конете си, тя се върнала и казала: „Ахмедаа, голям калабалък конница иде в село“. Балабанджията мислел, че е караасъ Джефераа, аретлика му, засмял се и гордо изговорил: „Да додат, като стана, ще ги скълцам като краставици“. Другарят им Иван, от Сокироолар джинси от с. Мисилимито, пролапал набърже и станал, та се качил на коня си и казал: „Чакай да видя каква й тази конница“. В това време сполучил, та избягнал.

216 Балабанджията още ядял, когато от конницата едно манафче пристига в двора. Балабанджията, като го видял, скочил на крака, та се изправил, манафчето го замерило, пушката пукнала и Балабанджията се търколил и пак скочил да бяга през плета. Манафчето го застига, та го проболо с щика на пушката и казало: „Гъзънъ, соктомънъ, Балабан, я сени куршум тутмаз имиш“ [На щерка ти, Балабане, да го…, нали не те ловеше куршум]. Балабанджията пушнал с пищова си, но не можал да сполучи и паднал, а двамата му другари хукнали да се качуват на конете си; на седлата коланите биле разпуснати, не можле да сполучат да се качат, заварила ги конницата, та ги избили.

Юзбашията, като ги опоскал, много желтици намерил в кемерите им. Хванал една кола, та ги нахвъргал в нея и ги занел в Карабунар. Балабанджията бил още жив. Емин бей, като чува, проважда много пари на юзбашията, по-скоро да го удуши, да не мой да казва нещо. Юзбашията прибира парите, отрязал им главите. Викал циганина Кьор Руся, та им одрал главите. Балабанджията окачил му гнусното тяло при Сурут в ливадите на една круша, а двамата други окачил на каваците при моста на река Съзлия до Карабунар. А кожите на главите им натъпкал със слама, та ги занел в Цариград на кадията бакшиш, да си направи пача. А Кьор Руси циганинът, който им одра главите, уплашил се и след четирийсет дена умря, та стана курбан на Балабанджията.

217 Високата кула падна, та се съсипа, рогатий дявол антихрист, който беше зинал, като да лапне всичкий свят и пак да не насити кръвопийните си очи, гръмна се от гръмотевица и падна с глава надолу. Кючеците, които играеха, та се кълчат, чампарите им паднаха и те се разчекнаха, мюзевирджиите онемяха, колджиите почерняха и полудяха за милия си господар, който стана храна на птиците и мухите, за да му изядат месата заедно с окапалите кости, на когото от черните теглила человеческите сълзи не паднаха на суха земя, та трябваше да я напоят и умокрят, за да им се хване думата на страданията и клетвите, които са изпращали към небето за помощ.

ПАРАСТАС. Балабанджията като вдигнали с колата за в Карабунар, в когото, като го разтърсили, намерили писма, в които пишело имената на следующите лица: Таню Колев, Петко Велев, Андон Кънев от с. Арабаджиево, дядо Желю Куманов от с. Ахърито — Джефераа, караасъ, изпроводил ахчията си арнаути на Ислямаа да повика горните написани лица за в Карабунар при юзбашията. В селото нямаше още известие, че убили Балабанджията. Ислям доде в село и каза, че Балабанджията убиха, ама никой още не хваща вяра. Най-подир, като повика горенаписаните лица и ги закара в Карабунар, всички повяруваха, проводиха кеята по нивята да обади на всички, които са по нивята, да си додат в село. Ний женехме на нивата Бентя. Като близо до село скоро си додохме в село. Една бъчва вино беше приготвена при Кънев Господинова дюкян. Господин Кънев, Кънчо Стоянов, Тодор Герганов, Дечо Гергев, Грозю Краев, Стоян Стаматов и други, които бяха пристигнали от нивята — в този ден старо, младо, жени, деца вино пиха, песни пяха, гайди свиреха, хора играха и все Балабанджията споменуваха и старите често ходеха покрай плетищата, та го преливаха. В тези дни щяха да му плащат данък следующите лица: Тодор Герганов 1800 гроша, Дечо Гергев 800 г. и 12 кила жито. Житото закараха на жена му (един от колджиите му Добри и син му Таню Дечов, които откраднали едно кило жито и парите разделили), от Грозя Краев 1200 гроша, 12 джепкеня сукнени, една дълга тевтичена хаба, от Стояна Стаматов 1500 гроша. Този данък не можа да го прибере този път. Преди три дни Андон Кънев закарал с кола пари, та ги предал на жена му. Бакалинът Биньо от Тирфилий носел едни дисаги пари с коня си. Като пристигнал до село Могила, научил се, че го убили, и той се върнал и усвоил парите. И тъй на много места му останаха пари и малко хора прокопсаха от тях. В нашето село освен Диня Танев не останаха други хора, но и той не видя хаир от тях. Таня Колев и Андона Кънев пуснаха от Карабунар, та си додоха, а Петка Велев, Петка Иванов (Руканя), дяда Желя Куманов от Ахърито^[4] и Каварналията Хюсеин закараха в Едирне, та ги затвориха, които лежаха три месеца. Пуснаха ги, та си додоха, а Каварналията Хюсеин там пукна в затвора; казват, че Емин бей подкупил, та го отровили, защото беше назърин на чифликя в Ахиево.

Емин бея и Папазоолу Митя закараха в Цариград; Папазоолу Митю скоро се отърва, та си доде, защото беше хитра лисица. Емин бея държаха три години и много пари даде, догде да се избави, с коля пари караха в Цариград и кога го пуснаха, бяха му запретили 40 разкрача да има право да иде до полицията. Но тази заповед 40 дена не трая, пак он пали, он гаси и всичко от него се пита и управлява.

НА КУКУМЯВКАТА ЧЕСТТА НА КРАКА ДОХАЖДА. Балабанджията, когато да отива на карабунарската меджия да го избират за цар, на когото столнината щяла да бъде в село Карабунар, минал през нощта през селото Джадъгьол и като носел на коня си едни мешиневи дисаги с пари, дотегнали на коня му и той ги снема от коня, та ги затръня в плета на глух Петка Минчев, че кога се завърне, ще си ги вземе. Но като се избра за цар, догде да си уреди работите, плетът се посъборил тук-таме; глух Петко Минчев захванал да го повтупва и преправя, изтупва мешиневите дисаги с парите, взема ги и в къщи. Този глух Петко 220 беше богат, но беше и много скъперник, на човека един залък хляб не даваше, ако и хамбарите му да се пукаха, мъчно се вземаше едно зърно жито за някоя черква или беден човек. Балабанджията го обичаше и му ходеше на гости, затова му остави тези пари в царуванието си, да му бъде министър на финанциите. Балабанджията сега царува в магарешкия рай, яде тлъстия мазен пилаф, разполага се, та се весели с райските моми, които му са определени от великия му пророк Мохамеда, за да му слугуват и пеят — вечная му пропаст, а глух Петко Минчев тапани париците му, но и нему не останаха, ами станаха на турците плячка.

СЕЛО АХИЕВО. ПРИХОДАН КОЛЕВАТА КЕМЕНЧА. Поженахме и повършахме харманя; в тази година земледелието беше средно, много хубави бостани имаше; момите взеха да се събират вечер да кладат седенки, да предат и пеят песни. Ходили бяха и от нашето село Приходанов Колю и някои още други момчета на Ахиево на седенки; ахиевските момци ги изгонили и не ги пуснали на седенките си. Приходанов Колю доде в село и разказа, че не ги пуснали ахиевските момци да идат до седенките. Докачени от това безчестие, нашите по-големи момци наговориха се да отидат една нощ да им претъпчат седянката. Аз, ако бях по-малък, нали имам хубав силях, нож, пищови и 221 сърмалиен фишеклък, и аз се приготвих. Доде уреченият ден, събраха се: Диньо Танев, Коста Петков, Руси Бакърджията, Рашо Генчев, Герган Господинов и още други от село момчета (Господин Димитров най-голям нож имаше). И аз тръгнах с тях; отидохме през нощта в село Ахиево; седянката беше накладена и момите, събрани, викаха, та се пукат да пеят, стари жени, насядали около огъня, предат и си приказват. Като приближихме селянката, Колю Приходанов засвири с кеменчата, нахванахме се всички на хоро, поведе го Динко Танев с нож в ръка, три пъти претъпкахме с хорото и старите баби догде да станат. Още въртяхме хорото, Кондуза Желязко, по-зъл, нали е Емин бейов аргатин, извадил ножа, повел всичките аргатя и циганите тъпанари и други още от селото, та ни погнаха. Ний не можохме да се съберем да минем по моста при могилата, по-многото прегазихме през реката, от които бях и аз единът, минахме реката, запушкахме с пищовите и те се върнаха и ний си додохме в село сърдити и мокри, по-многото като под плет — какво ни правят старите баби, та ги претъпкахме; на кеменчата не остана не кириши, не лък.

ДЯДОВА ГОЧЕВ РЪЖЕН. Като нямаше в това време във всеки двор кладенец, то се събираха момите на едина кладенец вечер да взимат вода и ставаше на кладенеца като сбор от моми и момци. Ний обичахме в това вечерно събрание да посещаваме дядова Краюв кладенец за честта на Божка и Станка Мирчева, а Сиво Генов за Жела Гочева; какъв дявол влезе между Сива и Жела, сбиха се той и тя. Сиво извади ножа, но кобилицата по-дълга, Жела натовари две-три на Сивова гръб. Ако не бяхме се намесили и ний, то още щеше да има. И на Жела хълбокът се изкриви, и кобилицата й с ножовете я съсякохме, ако и чичо й Слави извади кол от плета да я отърва, не можа да успей, догде Жела не яде хубав бой от ножове.

ВТОРО ОТМЪЩЕНИЕ. Доде време да пеем срещу Колада вечерта коладнишки песни според народний обичай Герган Господинов, Сиво Генов, Илчо Тодоров, Господин Димитров и аз, Минчо Кънчев, на които бях и станеник (…) Ний заехме в тази махала да пеем, гдето да се падне нам да пеем и на Жела Гочева. Пяхме в дядови Грозеви и в Краюв Славови, третата къща — в дяда Гоча. Стягай се, Желю, ще ти пеем. Отворихме вратата, насядахме около огъня и захванахме да пеем първата песен за дяда Гоча: „Свят Никола града гради, града гради, три черкови, манастири“. Захванахме и на Жела да пеем тази песен:

Почукали са градом порти, пъргом скочи малка мома,

та отвори градом порти, не са гости като гости,

най са гости сватовници, сѐ кметове, сѐ попове.

Сватували, хортували, отговаря момина майка:

„Нямам дщерка за женене, че ми й дщерка твърде малка,

твърде малка, глупавичка, че тя не знай стан да тъче,

223 че си няма тънки дари, тънки дари копринени,

че тя не знай шев да уший, шев да уший тънка риза,

че тя ми й твърде малка, твърде малка, глупавичка,

на четиридесет и три години…“

Четиридесет и три години — думата тежка стана; догде да излезем из вратата навън, дядо Гочо ни изкара с ръжена навън и когото халоса, коджа му държа влага. Баба Гочевица и тя Меше Копаран джинси, и тя нехай, но за Жела стана по-лошо, не можеше сама да дохажда за вода, бой, ама какъв бой, нямало кой да бий кабадаѝ.

1855 година, 1 януар, сурвахме из село за Новата година, та събрахме краваи, на вторий ден святи Силвестрий ходехме с лазарица из село на онези къщи, които имаха биволя, та ни пригощаваха за здравето им. На 7 януар, по Святи Иван Предтеча^[5], ходехме да къпем с вода из село за здраве, та събрахме малко пари, с които купихме вино, та послужихме старите хора от селото, тъй му й обичаят, коладиишко и иванско вино се казваше. В този обичай, в това събрание, като се напият от виното, на много места е ставало убийство.

ПРИЛИЧА МУ ДА СТАНЕ СВЕТИЯ, НО КОЯ ЩЕ ГО ОСВЕТИ. Разгневих се веднъж на баща си и намислих да го оставя и да забягна и да ида в някой манастир, да стана чер калугер, но не знам накъде има манастир. Или пък да ида в Едирне при някой търговец (долна манджа не яде), но тук няма кой да ме 224 отправи или заведе. Този план планирах аз и мухите бръмнаха в главата ми, та ми разбъркаха мозъка. Един ден майка ми отиде в лелини Йовини на гости, аз намерих добър случай и свободно време, та си събрах новите дрехи, свързах ги, та ги турих в дисагите и ще бягам право в Рилский манастир „Святи Ивана Рилский“. Прибрах си и книжките, но мъчно ще се носят на гръб. Още едно ми й мило — силяхлъкът, гъргълъкът, пищовите и ножът; чудя се дали и тях да взема, че да възседна хубавата си хранена кобила и по-бръжко да пътувам и пристигна в Рилский манастир.

Като се приготвих, излязох да се видя с приятелите си, че през нощта ще пътувам; майка ми дошла си от гости и намерила дисагите. Аз ходех из село и се завърнах и щом влязох в къщи, и майка ми изнесе дисагите и ме попита: „Защо си събрал дрехите и книгите си в тези дисаги?“. Аз не излъгах, казах й право: „Мамо, ще ида в Рилския манастир и ще стана чер калугер“. Майка ми захвана да плаче и да ме убеждава да се оставя от този път, в когото съм тръгнал, и много плака, та си припява. Аз ми домиля, казах й, че се отказах от мнението си, гдето бях намислил. Майка милей за чедо, вади дрехите от дисагите, та ги разгъва и още по-жално си припява. Като слушах, много ми домиля, казах: „Стига плака, не те оставям, отказах се от мнението си, гдето бях намислил, ако е грях това, гдето ме раздума, нека е ваш“ — и излях из къщи навън и тръгнах да ида къде сред село; ето насреща ми Иванка Митева, усмяла се, накичила се и станах чер калугер; още какво остава — бой на умряло: то да й бой, лесно, ами — примка.

СКАКАЛА БАБА, СКАКАЛА, СЕГА ГО НАСКАКА. Аз като бях намислил да ставам светия, сега искат да ми дадат и светица. Баща ми като си дошъл, майка ми да му разправи всичко за мене, което бях намислил, и той казал: „То е лесно, да го оженим, да видим къде ще иде“.

Нападнаха ме мъже, жени, от едни се откопча, други ме захванат да ме убеждават да ми пристане Станка Мирчева — Станка Мирчева сгодена в Джамбазито за Манджук Димова син Теня. Баща ми не ми дава сладък залък да хапна, мъчи ме. Най-подир обещах се от уста, а от сърце не, лъжа ги. Срещу неделя додоха от Джамбазито с две коля ядене, пиене, та й пиха годежа. В неделя беше сватбата на Христа Вълчев, който вземаше за жена Тана Главанак Димитрова. Събра се сватбата, засвириха гайдите, стана хоро голямо, при Станка беше се хванал и годеникът й, когото прехванах и се хванах при Станка, и то не стига, ами взех и китката от него, която беше взел от Станка, та я скъсах напреде му. Пехливанинът Ради, Кълвача и други още от Джамбазито земята ще бият, ама не съм в Джамбазито, ами в Арабаджиево. Аз този калпазанлък направих, дано по-скоро я затътрят в Джамбазито, да се отърва и аз от нея. На Станка очите й станаха четири за мене. Брат й, Гоната, майка й и всичките им комшии наблягат за мене. Джамбазци заскачаха да я водят оттук. Майка й, брат й и сама Станка не рачи тъй, искат със сватба. То не е тъй, но дано я взема да ми пристане.

Цяла неделя джамбазци такаха — един си иде, друг доде, мене мъчат оттук, аз деня ходя при Станка, вечер се крия. Най-подир в събота вечер срещу неделя имаше в нази един търговец, който, като се научи от баща ми, даде ми ножа си и ми каза: „Ако я доведеш тая нощ да ми люби една ръка, ще й дам десет желтици бакшиш“. Аз се премених, натъкнах ножа и пищовите и отидох на Станкината сватба. Сватовете идат, тя още има надежда да ми пристава и да я взема за жена. Като поиграх в къщи с другите й гости, които бяха дошле на сватба, отидох при Станка, която беше в другата къща със зълвите, извадих ножа, та разсякох на парчета одраната овца, която висеше окачена на бакърницата, та я хвърлих на кучетата. Казах: „Станке, сбогом, на добър ти час“ — и излязох, тя изрева със сълзи без глас и си остана (…)

227 КЛЕТАТА ГАЙДА, КАКВА Й БИЛА ОРИСНИЦАТА. През деня в неделя Станка Мирчева, като издари всичките си роди и роднини, повикаха и мене да дари и аз отидох. Тя ме дари един хубав пешкир, изработен от нейните собствени ръце и си взе сбогома от мене.

Когато потеглиха сватовете да си отиват, ний, момците от нашето село, посрещнахме кума да искаме ергенски права за момата. (Тъй му беше обичаят, когато някоя мома се изселваше от село, та отиваше в друго село. Имаха тия права момците. Нямало кой да бий, срам голям, а пък не трябвало да се потъпче този обичай, защото останал по предание от деди и баби.) И главний управител на сватбата, т.е. кумът, не се противи, купи ни 7 оки вино и ни даде 12 гроша диш-хакъ. Вечерта купихме с парите суджуци, взехме виното и отидохме в една стая; виното не се изпива, додоха на помощ и стари хора женени. Като посръбнахме и похапнахме мезе, наду ни на песни и захванахме да пеем; най-подир Драгия Петков засвири с кеменчата и аз надух моята гайда. Нали Драгия ме надсвири на песнята „Чавдар паша иде“, и то ми не стига, ами се избърна, та ми рече напук: „Ти недей се надува с тази гайда, ами иди се учи, та стани поп, ти не си за гайдаджия, ами за поп“.

228 Аз, докачен от думите на Драгия Петков, надух тулума на гайдата, турих я на нишан, замерих с пищова, та я пушнах. Пищова гръмна и тулумът стана на решето. Сиво оплаква, Герган попържа, други се смеят. Драгия Петков: „Гайда му се прищяло, да върви да се учи да стане поп, а пък гайдата ще стане хубава чорба за момините сутра“.

Както речете, така е, аз ще ви попея една песен:

В село съгледници додоха, съгледници и сватовници,

съгледали и аресали една ми Цана на мама.

Скришом са Цана сгодили, със зор са Цана главили,

откак е Цана зачула, де ходи Цана, сѐ плаче.

Ден ходи Цана, ден лежи, Цана маме си думаше:

— Годиш ма, мамо, жениш ма, ала ма, мамо, не питаш,

ала ма, мамо, не питаш, женили ща са, не ща ли.

Пита ли, мамо, разпита, тез хора имотни ли са,

с комшии комшуват ли са, в черкова черкуват ли са?

Мама на Цана думаше: — Питала й, Цане, мама ти,

питала и разпитала, земи го, Цане, земи го, земи го,

дъще, не плачи, не плачи, Цане, не тъжи.

— Не ща го, мамо, не ща го, пиян е Иван, залян е,

Иван е на вино и за ракия бекрия.

— Земи го, Цане, земи го, Иван е от царско коляно,

земи го, чедо, земи го, послушай, Цане, мама си.

— Не ща го, мамо, не ща го, млада са, мамо, затривам,

млада ща да са погубя, не ма, мамо, затривай млада и зелена.

Аретликът Илчо Тодоров: „Аретлик, тази песня оная вечер кога я пя на сватбата, скъсаха се да плачат в другата къща и чакаха да влезеш, и булката беше готова да те нарамтути и да те носи, накъдето й кажеш, а ти доде, та нахрани кучетата с онзи дъргел, който беше приготвен за сватовете, и си излезе. То щеше да стане сватба без булка: думбала-лумбала шикалка, няма сватба никаква“. „И аз не ща жена зорлен, по бащината си воля. Много хора се мъчиха да ме убедят, само брат ми Слави беше съгласен с мене. Той ми казваше: да се не измамиш, никого не слушай, твоя си ум дръж, защо си още млад, женене има, разженуване няма“.

ВРЕМЕТО ОБЛАЧНО, МЯЗА МУ И ДА СЕ СВЯТКА. На другата вечер додох в къщи и седнах при огнището срещу огена близо. Баща ми, който беше си посръбнал, седеше в кьошето заедно с търговеца и се разговаряха. Огенът беше хубай накладен, аз често побутвам главните. Една от главните често пука и искри излизат от нея. Аз на шега казах: „Де, главня де, ти често пукаш, ама да не хванеш да се святкаш по гърба ми“. Баща ми се загледа в мене и каза: „Като гаче тъй ще стане“. Аз намерих време да му говоря и казах му: „Тате, ти искаш да ме жениш, ама аз още не съм за жена, млад съм. Искам да ме проводиш в града на училище, да се уча да чета“. Търговецът каза: „Това е много добре, дето е намислил, аз, ако беше довел булка, щях 230 ней да дам бакшиш, но сега, като чух, че не рачи булка, ами иска да иде на учение, ще дам бакшиша“ — и извади, та ми даде десет французки желтици, като ми каза: „Целуни ръка и вземи тези желтици, които ви подарявам, да идеш на училище да се учиш“. Аз му целунах ръка, взех желтиците и от радост не се знаех къде се намирах. Този добродушний и человеколюбив търговец не знам отгде беше и доколко е бил богат, но много крави и волове караше къде Бургас, които ги храни в нас няколко дена.

ПЪРВА СРЕЩА С АРАБ ЕМИНА В СЕЛО АХЪРИТО. Араб Емин е моя възраст. Ако и да се знаехме, сега се хубай запознахме и станахме даровни аретлици с него. Прочутий Кундуза Желязко, син на чифчи-кеясъ Стойка в Емин бейова чифлик в село Ахиево, се сгоди за Къна Камбур Колева, чифчи-кеясъ на Парча Заимката дуда, Араб Еминюва сестра в село Ахърито. И двамата прочути. Дигнаха сватба голяма да правят. Обичаят беше такъв: срещу петък вечерта момъкът прави засевки, а пък срещу събота — момата. Като имахме любовници в село Ахърито — Герган любеше Нана Бозакова; Сиво — Пена Пътева; Илчо — Вела Йоргова; 231 Йорги — Яна Драгова; мойта — беллия вареена-калена Дешка Стоянова, като идехме ний в село Ахърито, друго момче не можеше да замине покрай тези моми или да ги закачи. С тях сдумахме се и отидохме на Кънините засевки в с. Ахърито. Гайдите свирят, хорото играй и ний се хванахме на хорото при любовниците си. Един, на име Минчо, от Парча Заимските аргати, напил се и взел един пищов и трака срещу хората и срещу мене: „трак“ — и мина помежду ни, та ни раздели със светулчето; аз извадих ножа, та го погнах. Той бяга, аз го налагам по гърба, най-подир случи, та влезе в една аргатска къща, та го скриха; излезе Араб Емин, захвана да фука, аз и нему пет-шест ножа по гърба. Отиде да си взема ножа, пушката, хорото се развали, хората избягаха и ний се накачихме на конете, та си отидохме.

СВЪРШИХМЕ Я КАТО КУЧЕ НА НИВА, КАК ЩЕ ИДЕМ НА КЪНИНАТА СВАТБА? Баща ми и чичо Господин Кънев се научили, че сме били Араб Еминчето; ний мислим как ще идем на Ахърито и с какви очи ще се покажем, може по-голяма бела да стане, те ни насърчиха, като казаха: „Удрете, не се бойте, искаме да бийте, да ви не бият“.

В неделя стегнахме се, накачихме се на конете и отидохме на Кънината сватба в село Ахърито. Слязохме в уйчеви Драгови. Уйчо Драго, чифчи-кеясъ Камбура Колю, брат му Йорго и Колю Йоргов — те мои сродници и аркадаши; пък Парна Заимката Дуда без уйча и учиная пет пари не струва, те й подпират душата^[6]. Аз проводих уйча Драга и учиная, та отидоха да я придумат да се опростим с брата й Араб Емина. А те отидоха, какво са говорили, какво са стрували, видях водят Араб Емина. Араб Емин с пищови и нож, също съм и аз, и другарите ми (поклони се дяволу, догде преминеш моста). Опростихме се, аз му целунах ръка и станахме аретлици за три-четири ножа една ръка нищо. Не стига Кундуза Желязко, гдето ме прекара два пъти през реката, ами и на сватбата му биля.

В този ден гледахме сватба и играхме хоро като всеки момък; Киро Стоянов, Дешкина брат, покани няколко момчета да ги заведе в тях да ги нагости, аз, ако и да не съм му сродник, покани и мене. Отидохме в Киреви и заварихме в къщи гости, на които Камбура Йорго свиреше с гайдата, та ги веселеше, поканиха и нази, та седнахме на трапезата и похапнахме. Камбура Йорго, като свирите с гайдата, спря се и каза: „Момчета, яжте, че искам една песня от вази, че знайте ли онази вечер на засевките да не бях, какво щеше да стане. Кир-кир — смей се. — Даскалчето Минчо ще попей, че за друг път не се меся, ха-а-а — дивитя на пояса с желти телени синджири поднизан“. Ний се побутнахме. „Даскалче, ти ще пееш, няма кабил“. Аз, ако и да беше ме срам в тази къща да пея, реших се и захванах следующата песня:

Либили ми са, либили, Кирчо и Ганка двамата,

от малки, дор са големи станали,

дошло й време за сгледа.

Кирчо за Ганка проводи, да дадат Ганка на Кирча,

три пъти по три мина, че стават деветина.

Ганка моме си думаше: — А дай ма, мамо, а дай ма

на Кирча, на граматика, на Кирча, на даскалчето.

Да нося, да са нанося с моята герджик премяна

при Кирча, севда голяма,

да ходя, да се находя, в Кирчеви двори хубави.

Баба Стоеница, Дешкина майка, хардал усмяла се до уши, и Дешка в къщи. Камбура Йорго, що му трябваше да ме похваля, каза тъй: „Бате Стоене, хубай слушай това даскалче, ще му вземем ваша Дешка и ще ни стане зет“. Дядо Стоян се засмя, ний се засрамихме, станахме и из вратата, та навън.

НАСТАВЛЕНИЕ. Дядо ми Кавалджи Минчо беше се поминал (майкин ми баща), а баба Добра беше още жива. От старост малко беше пооглушала и тя чула и се научила, че сме [се] били с Араб Еминчето. В наставлението си прика̀за ми и тази случка. „Имаше, каза, един Чобан Иван от вашето село Арабаджиево, той имаше едно хубаво и зло куче с овцете. Един ден Чобан Иван, като си пасял овцете при Шумолатата могила, татък минувал стамбол йолу 234 (стамболският път), един турчин заминал из пътя с кон. Кучето залало и се хвърлило на коня отгоре на капулата, та хванало турчина отподир, за врата. Турчинът извадил кобура (пищова), гръмнал и убил кучето. Чобан Иван видял, че кучето му умря, имал пушка, вдигнал я, та замерил турчина; в минутата и турчинът снел пушката си и замерил Чобан Ивана, пушките пукнали, турчинът паднал от коня, тъй и Чобан се търколил на земята. И тъй кучето, турчинът, Чобан Ивана, и тримата ги заровиха този ден.

И ти, ако се биеш с турци, ще станеш тъй“. „Отсега нататък ще ги бия, сега захващам и още колко ще ги бия, бабо-о-о“. „Недей, айол, недей“ — и заплака.

Баба Добра ми даде наставление, но кой я слуша. Гледам, че булката я качили на колата и дари свойте си, ний се накачихме на конете и отидохме на сватбата да си вземем сбогома със светулчетата — тъй наричахме любовниците си. Аз, като бях роднина (едно потекло), викаха и мене, та ме дари Къна Камбур Колева един хубав пешкир. Спряхме се с конете срещу хорото, което беше отслабнало, и захванахме с аретлика Илча да пеем следующата песня:

Първан Калинки думаше: „Калинке, мома хубава,

не ти прилича, Калинке, хранена коня да ездиш,

алена феса да кривиш, син-зелен байрак да носиш,

отбор юнаци да водиш из Узун дълга чаршия,

най ти прилича, Калинке, Калинке, мома хубава,

на висок чардак да седиш, тънка коприна да предеш,

желти желтици да нижеш“.

235 С тази си песня докарахме внимание на всички, та опулиха очи срещу нас, слабото хоро се пусна и светулчетата докарахме близо срещу нас. Дядо Димо Герджиков, стар белобрадат, от село Маджарито, доде и хвана ми кобилата за дизгиня, глади я, та я милува и говори: „Блазе на тези майки, гдето са ви отхранили“.

Взехме си сбогома и като да излизаме из чифликя навън, зетят Кундуза Желязко стоеше отвън вратника. Що ми трябваше да го бутам, казах му: „Хубай те одрямали като мокро, отървахме се от тебе, да не газим дълбоките реки“. Пак лош, захвана да хука, ама няма що да стори, голям чул има на гърба му. Пушнахме с пищовите, препуснахме конете и туй беше.

ЮНАК АНДРЕЯ ЧУДЕСА ПОКАЗА.^[7] Мънчо Бял Герген от с. Арабаджиево и Кера Пътев Иванова от с. Ахърито се сгодиха и повдигнаха сватба и малко, и голямо от нашето село тръгнаха и отидоха, и без нази не ще да бъде, и ний отидохме с всички заедно. Нашето светулче и аретлика Илчевото, Дешка и Вела, играеха на хорото и пееха тази песен:

Мама Радя търсеше горе, в горната махла,

горе, в горната махла, в хладната механа.

Ний с аретлика се хванахме на хорото и захванахме да пеем следующата песен:

Мела е Еленка дворове, мела, помела ги е,

па е легнала Еленка, легнала, та е заспала,

лоша е съня сънила, лоша е съня сънила,

кървава е река притекло през нихни рамни дворове.

Гайдите свирят на борба и много човеци се натиснали на търкало, та гледат. Като чух, че има борба, и аз отидох да гледам, бореха се, надвиваха се, задърпаха и мене да изляза и аз да се боря. Няма що да сторя, разхвъргах се и аз и излях, та се борих със Стоил от Памукчий, когото надвих, след него Мартина от Маджерито, Нейча Станчев от Голямо Кадиево, и тях надвих. Разхвърга се казанджията Стоян — той на земята се не закачи, през трапезата го прехвърлих.^[8]

Прочутий Хинчо от Чираджий захвана да говори: „Аз ще изляза да си поиграя с аретликовото Кънчово даскалче“. „Ще излезеш, чичо Хинчо, ама знайш ли пролет на Мухтар Димитров Марийкината сватба какво те направи Бял Гергев Мънчо от нашето село?“ Хеле не излезе, какво ще хване от мене, и друг се не намери; хвърли кумът пешкиря на рамото ми, целунах му ръка и стига ли се края ми, като чух от хората, та говорят, че съм бил юнак.

Играхме хоро както всички, отидохме да си стягаме конете, които бяха вързани в Камбур Йоргова дом; влязохме в къщи — къщата пълна с гости, между които беше и чираджийски Хинчо. Бати Йорго Камбура ме запъна да им попея една песен и аз за хатъра му, няма що да сторя, запях следующата песен:

Телалин вика, телалин вика, телалин вика

из Будина града, из Будина града, из Демиркапия.

237 Вика два дни, вика три дни, една ми неделя:

— Цоню ша са бори, Цоню Пехливанин,

с ръце демирлии, с пръсти челиклии.

Никой са не наима с Цоня да са бори,

с Цоня да са бори, с Цоня Пехливанин.

Наело ми са й, наело момче аджамия,

момче аджамия на дванайсе годин с негова сгоденичка,

той ще да са бори, тя ще да го гледа.

Отговаря Цоню Пехливанин: — Ако ша са бориш,

първен да каулим: ако та надвия, ша ти отзема, ша ти отзема

младата сгоденица и ша ти отрежа ръцете от лахтете,

ръцете от лахтете, краката до коленете.

Че са схванали да се борят Цоню Пехливанин и Коста копелчето,

борили са малко й млого, малко й млого, три дни и три нощи.

Дето Цоню хване, бели меса къса,

дето Коста хване, рунтави кожи дере.

Борили са три дни и три нощи, в кръви отънали,

река кървава текнала, пак са един друг не разпускат.

Разсърди са момче аджамия, че издигна Цоня Пехливанин,

та го в земя удари — у земята потъна, потъна и издъхна.

Потупа ме чичо Хин и каза: „Да живейш, ти днеска два пешкиря взе, един от пехливанлък и друг от кушуджулук“. „Три ще станат — и къде нашето село ще си вървя, и ще взема друг. Чичо Хинчо, ти скочи да се биеш с Мънча Гергев пролет, кога те надви, ама малко остана да те направи като Цоня Пехливанин, че скочи и с мене да се бориш; видя ли казанджията какво стана, ти по-лошо щеше да станеш, хем той се бори и с мечка“. „Даскалче, ти си ми аретликово момче, аз ти се радвам, зарад това се шегувам, да не ти излезе друг, като види мене. Зам да вземеш ти пешкиря“.

Като се върнахме от сватбата, ва̀рихме се на кушия, пак моята кобила замина и взех пешкиря.

В понеделник на окропа пак се борих, като надвих Гергана, Добря и Демирджиев Атанаса, взех пешкиря. Този Добри, като заякна, стана прочут борец и то му беше работата.

ДЕМИРДЖИЙСКАТА СВАТБА. Селският демирджия дядо Димитър сгоди сина си Атанаса за дядовата Енева дъщеря Злата в с. Шахпазлий. Като нямаше кум, покани баща ми да му стане и баща ми прие. Надодоха, та се събраха онези ми ти охохоолар, един играй, та се кълчи, друг пей и свири, всички в даровете загледани и смях; баща ми кум, гордей се. Отидохме на Шахпазлий да вземаме булката. И тук ще се боря, даскал Минчо. Нали й баща ми кум, сватбата наша. Памукчийски Стоил бил ми ханчлия от ахъристката сватба, излезе ми и сборихме се, и пак го надвих, излезе ми и едно турче от с. Сюлмешлий, и него надвих; баща ми вика: „Дръж, ако те надвият, не ти давам хляб“.

Видях, Стойкин Недялко се разхвъргува, уж сме роднина. Казах му: „А бе, бати Недялко, ти малко ли си се борил с други, ами и с мене ще си играйш. Остави се, зари добива ме тати“. Той ме послуша и аз взех пешкиря и се накокошиних като пате в решето, че съм станал пехливанин (…)

Стегнах се, натъкнах пищовите и ножа и хайде на хорото при дядовото Генчево момиче; тя да била любовница на Лесюолу Тодора от Карагитлий, щяхме да се бием с него, ако не бяха ни разтървали хората.

Свършихме сватбите и великите пости и искам да ида на училище в града, но училищата още ненаредени, хайде пак по хора̀та.

ДЯДОВАТА ОСМАНОВА ТОЯГА. Този дядо Осман Каварналията беше около седемдесетгодишна възраст, който беше назърин и коруджия в Дурашкия чифлик на даскал Любомира Младенов. Имахме два чифта волове (…) Аз ги изкарвах сутрин рано да ги паса. Една сутрена, като ги пуснах от агъла, те хукнаха и тук да ги стигна, там ги преваря, те се спряха при Стойнова мост и се запасаха в даскал Любомировата нива, която беше посеяна с жито. Аз стигнах воловете и сърдит хвърлих с тоягата си да ги завърна, която изгубих. Залутах се да я търся в житото, много тъмно беше. Мерлям, този дявол дядо Осман да бил скрит в сухата река, хвърли с тоягата си, та ме дупна в ребрата, стори ми се, че ме промуши. Очите ми светнаха и изведнъж намерих тоягата си, извадих пищова и пушнах върху му, който беше скрит в сухата река и имаше един демир-тепелия пищов, с когото чакна и той върху ми, но за добра чест не хвана пищова му. Аз се разиграх, та скочих върху му, пухнах го с тоягата по врата, той се надупи. Захванах го, та го наложих, както трябва, само го не заклах. Той се моли и реве: „Аман-а-а брак бени“ 240 (Милост, остави ме). Аман-заман, чакай да кандисам. Дявол да го вземе, толкова го налагах, пък като пребита змия завлякъл се в чифлика, познал ме и казал на даскал Любомира, че ме намерил с воловете в нивата при Стойнова мост в житото му да ги паса и съм го измамил, та съм го бил на умряло. Даскал Любомир казал на баща ми и на чича Господина, които ме викаха вечерта на дюкяна да ме съдят. Даскал Любомир: „Та па, Минчо, какъв биваш ти, та си пасеш воловете в моето жито и да биеш коруджията ми“. „Не съм, лъже, кучето, иди виж нивата си де е пасана, че го питай що лъже“. „Кардаш Господине, в кожи го завихме, каква лъжа!“ „Лъже, кучето, не съм, не съм, не съм…“ — и туй беше присъдата. Сетне скрито казах на баща си и на чича Господина, че го налагах и че тракна с пищова си върху ми, и те ми казаха: „Харно станало, но още искало“. Още остана да го заколя.

ДЯДОВАТА ОСМАНОВА ТОЯГА. Този дядо Осман Каварналията беше около седемдесетгодишна възраст, който беше назърин и коруджия в Дурашкия чифлик на даскал Любомира Младенов. Имахме два чифта волове (…) Аз ги изкарвах сутрин рано да ги паса. Една сутрена, като ги пуснах от агъла, те хукнаха и тук да ги стигна, там ги преваря, те се спряха при Стойнова мост и се запасаха в даскал Любомировата нива, която беше посеяна с жито. Аз стигнах воловете и сърдит хвърлих с тоягата си да ги завърна, която изгубих. Залутах се да я търся в житото, много тъмно беше. Мерлям, този дявол дядо Осман да бил скрит в сухата река, хвърли с тоягата си, та ме дупна в ребрата, стори ми се, че ме промуши. Очите ми светнаха и изведнъж намерих тоягата си, извадих пищова и пушнах върху му, който беше скрит в сухата река и имаше един демир-тепелия пищов, с когото чакна и той върху ми, но за добра чест не хвана пищова му. Аз се разиграх, та скочих върху му, пухнах го с тоягата по врата, той се надупи. Захванах го, та го наложих, както трябва, само го не заклах. Той се моли и реве: „Аман-а-а брак бени“ 234 (Милост, остави ме). Аман-заман, чакай да кандисам. Дявол да го вземе, толкова го налагах, пък като пребита змия завлякъл се в чифлика, познал ме и казал на даскал Любомира, че ме намерил с воловете в нивата при Стойнова мост в житото му да ги паса и съм го измамил, та съм го бил на умряло. Даскал Любомир казал на баща ми и на чича Господина, които ме викаха вечерта на дюкяна да ме съдят. Даскал Любомир: „Та па, Минчо, какъв биваш ти, та си пасеш воловете в моето жито и да биеш коруджията ми“. „Не съм, лъже, кучето, иди виж нивата си де е пасана, че го питай що лъже“. „Кардаш Господине, в кожи го завихме, каква лъжа!“ „Лъже, кучето, не съм, не съм, не съм…“ — и туй беше присъдата. Сетне скрито казах на баща си и на чича Господина, че го налагах и че тракна с пищова си върху ми, и те ми казаха: „Харно станало, но още искало“. Още остана да го заколя.

Това лято дядо Осман не можа да излезе вече от чифликя навън. Грешни биле даскал Любомировите нивя, на цяла махла воловете още от вечер в нивите му… Като заякнаха житата, преместихме се при Марко чаласъ в нивата, която беше посята с юлаф. Изтеглиха даскал Любомировите ниви зарад мръсното куче дяда Османа. Няма ли българи да хване назъри, ами турчин. През есента дядо Осман умря и отиде при пилафчиите.

241 АРИФ БЕЙОВАТА МЕДЖИЯ В СЕЛО ГОЛЯМО КАДИЕВО. В това време меджиите още съществуваха в празничен или неделен ден — оран, копан, с коля или жетва, няма почивка. Садулла бей изкарваше от следующите села: Боздуванджий, Топракхисар, Трънково, Налдикен, Карпусча, Караджалий, Малко Кадиево и Арабаджиево. Емин бей — Ахиево, Скендерлий, Шахпазлий, Памукчий, Арабаджиево и Ахърито. Ариф бей — в Голямо Кадиево и Малко, Ахърито и Арабаджиево. На тази меджия бяха събрани момци и моми от речените негови села да му женем ечемик на голямата нива при дядовата Янкова корийка, близо до лозята. Като женахме до пладне, отидохме в лозята да си наберем кайсии да ядем и да занесем на светулчетата. В това време беше вардач на лозята прочутий турчин Полвинката. Ний ходим от дърво на дърво, та берем кайсии и търсим Полвинката. Ето и той изскочи среща ни, вика, кряска, пърдя, налапал ножа в уста, ту кляка, ту става и мери ни с пушката си; не му държи да гръмне, но само се мъчи да ни уплаши или да му мине някой на ръка. Ний берем — Герган, Сиво, Йорги, Илчо, Рашо. Сполучихме, та го уловихме. Свалихме го на земята, взехме му ножа, че от главата до краката! Като го наложихме както трябва, оставихме го и отидохме на меджията.

Гайди, зурни свирят, тъпани думкат, поженахме нивата, отидохме в чифлика да ни гостят, кой ял, кой не видял, трътнахме едно хоро и си отидохме (тъй му беше обичаят, да видят и ханъмките).

Този дявол Полвинката отишъл в село, та ни обадил на баща ми и чича Господина. Отидохме си от меджията в село и ни повикаха да ни съдят. Съдиха ни, гадиха ни, вмъкнаха Полвинката в дюкяна и туй беше. Кайсии, круши в лозята — наши, Полвинката не ни вижда и не дохажда вече при нази.

СЕЛСКИЯТ КОРУДЖИЯ АРИФКАТА. Една сутрена, като бях изкарал воловете да пасат, заспал съм, а воловете влезли в мисира на дяда Таня. Арифката дошъл с магарето си над главата ми и вика и попържа; аз, сънен, скочих и замахнах с тоягата да го ударя, той се наведе, сполучих да ударя семера на магарето му изотзад, кочеджикът стана на парчета. Сетне му ударих няколко тояги в гърба; едно не стана харно — с една тояга не съм сполучил в гърба, ами в главата; пусти турчин цяло лято ходи с превързана глава и никому не каза, с мене стана приятел. Баща ми и чичо Господин знаеха, които го попитали защо си й превързал главата, той казал, че магарето се подплашило и той паднал от него, та си пукнал главата. Сетне го бил, та му вчупил семера.

ЕДИН ТУЛУМ СИРЕНЕ. Краюв Слави от нашето село беше повикал меджия, да му караме по една кола камъни от с. 243 Карагитлий, ходихме и се върнахме. Като минахме през Ахърито, този ден беше свята неделя, стари хора, момчета, момичета бяха се събрали да те́шат беглишкия харман. Там имаше и един турчин, настойник, на име Риза бей, при когото имаше една шиша̀, пълна с ракия, и той кьорав пиян; по-първия ден ходил да пали на Голямо Кадиево Ариф бейова чифлик, но не сполучил, само копите със сеното изгорил. Ний се отбихме от колята, та отидохме при момчетата, които те́шеха на беглишкия харман. Риза бей, кьорав пиян, подпухнал, забил белосапия нож в земята, бинлика с ракията пред него, около него седяха Комбура Йорго, брат му, кеята Камбура Колю, Колю Бойчев, Колю Йоргов, мухтарджията Господин и още други, които даваха команда да се отеше хармана по-скоро. А Бозака Стояна под земята търси, да му мине на ръце, ще го коли като яре или дере на тулум.

Риза бей, щом ни видя, че се запряхме при момичетата, повика: „Кънчоолу, ела тука“.^[9] И аз отидох. Каза ми тъй: „Аз ви давам от мойте моми по една мома, ама взимам един тулум сирене“. „Два давам, бей ефенде, и един фит отгоре, стига момата да ме хареса“. „Две ти давам, стига да ги искаш, ама ще попееш и една песня. Срежете карпуза и наливайте ракия“. Седнахме ний, аретликът Илчо, Герган, Сиво и от Ахърито аретликът Йорго Петров. Хапнахме от карпузите: „Не се забравя, Кънчоолу, ще пейш“. Камбура Йорго: „Попей му, няма как“. Колята отидоха в 244 село и ний ще правим гуляй по за една мома, която ще ни подари Риза бей ефенди.

Иван мами дума: — Нали ти думах, нали ти думах, мамо,

недей пуска, недей пуска, мамо, наша Донка,

недей пуска, мамо, наша Донка, сутром рано, мамо,

вечер късно, на чушмата, мамо, чухлишката.

Чи са канят, мамо, чухлишките, чухлишките, мамо,

коруджии, коруджии, мамо, назърята.

Канят са, мамо, да я влечат, да я влечат, мамо,

и потурчат, сяката вечер, мамо, наша Донка,

наша Донка, мамо, на чушмата,

на чушмата, мамо, за студна вода.

И тази вечер, мамо, наша Донка

отиде, мамо, на чушмата,

отиде, мамо, не се върна.

И аз си обзех, мамо, каленфир пушче,

че отидох, мамо, на чушмата.

Там заварих, мамо, Донкините,

Донкините, мамо, нови стомни,

щом налети, мамо, и оставени.

По-нататък отидох, мамо, там намерих,

там намерих Донкините чехли,

щом събути, мамо, и оставени.

По-нататък отидох, мамо, там си видях

трима турка, мамо, анадолка,

тютюн пушат, мамо, ракия пият,

а пък наша Донка, мамо, доладжак им залива,

загледах ги, мамо, с мойто пушне и тримката,

пушче пукна, мамо, турци перперкат…

В това време имаше за тишина да пази турска конница около тридесет души; Ариф бей съобщил им и ги изпроводил за Риза бея. Ето и зададе се едно байраче. Камбура Йорго: „Бей ефенди, какво й това байраче, гдето иде?“

Бей ефенди скочи на крака, наведе се, та взе ножа, който беше забит напреде му в земята, та го налапа в устата си, взе в едната си ръка пищова, а в другата бинлика с ракията и хукна да бяга край селото и догде да го застигне конницата, той отиде, та се заметиризи във Владевата корийка и пушна срещу конницата. Изведнъж пукнаха десетина пушки и Риза бей се простря умрял на земята, който ни даде по една мома и взе по един тулум сирене от нази, та занесе и на Мохамеда мезе на ракията отгоре. Хайдутин беше, в хайдутлук отиде, каквото търсил, него намерил.

БЕЗГРЕШНАТА СЕЛСКА ПЛЯВА. Кесаджи кръвопийца Салиман Камарлията, Балабанджиева другар, Емин бейова коруджия, за когото бях писал в първата част. Господин Кънев и Кънчо Стоянов (в първото има пропуснато), когато бил заварден Балабанджията от тримата: Господина Кънев, Кънча Стоянов и Нейка Хаджиев.

Господин Кънев гръмнал и убил Салимана. Конят, като минал из пътя, гдето бил Кънчо Стоянов, той замерил коня и го ударил във врата. Конят не паднал. Раненият кон право из пътя, в кърви отънал, отишъл в Емин бейова чифлик, когото аргатите хванали и повикали Салиманица… Тя, щом видяла коня кървав, захванала да си скубе космите от главата и да реве. Излял кея Вълчо Сивков и казал: „Защо си дереш гъза сега, та ревеш. На хайдутлук отиде, каквото търсил, него намерил“. Чичо им Тодор войвода окачил Мерджановата глава вместо Видрица на 246 капъджибашиските порти, а братовите му синове Кънчо и Господин им стигнало ръка да му принесат жертва, курбан, Салиман Камарлията и да проводят кожата на коня да я припей Емин бей.

Нейко Хаджиев, като чул пушките, че пукнали, побягнал из гъсталака и си дошъл в село (такъва другар хваща мечка). Крачола Смаил, който беше коруджия в Емин бея, сетне назърин, още като порасте, стана големец и взе водениците арабаджиевска и къръмска под наем и тури Чаушина Стояна надзирател на водениците им. Чаушина Стоян, като му бяха обещали, че ще му платят хабата, с която погребаха Салимана, и до днес друга няма. Чаушина Стоян се напива една нощ и казва на Крачола Смаила, че Салиман е заровен с неговата хаба на Курбалията, в дядовата Танева нива. Крачола Смаил в часа повика баща ми Кънча Стоянов и Господина Кънев да ги изследва, но и без тях не можеше.

Това чух от баща си, че казали на Крачол Смаила, че Чаушина Стоян да му намери мястото, где е погребан Салиман. Господин Кънев казал: „Смаил (амджикоолу), на пиени хора ли уйдисваш като моя брат, дай да пием и всичката беглишка плява ще ви подарим и превозим даром. Ти сега купи нов чифлик на Аладаалий и знаем, че плява нямаш“.

И тъй отиде селската безгрешна беглишка плява за Чаушовата хаба и кесаджи Салимана Камарлията…

247 „ДАЙ БАБА ДА ВИ ПОБАЙ, ДА ВИ ЗЛО НЕ СРЕЩНЕ“. „ПОБАЙ МИ, БАБО, ДА МЕ НЕ СРЕЩНЕ“. „И ДА ВИ СРЕЩНЕ, ЩЕ ВИ ЗАМИНЕ“. „БАЙ МИ, БАБО, ПО-ДОБРЕ ДА МЕ НЕ СРЕЩНЕ“. Когато да тръгна да отивам на сватба или на хоро, майка ми вземаше три кръстеца сол, та ми по-байше на челото да ме уроки не хващат. Този път ми бай баба Минчевица (Капулката) Иванка. Тази вечер ще отивам на Ахърито на седянка. Слънцето залезе, през нощта часа по един и половина нямаше месечина и беше облачно и тъмно; аз се премених като на сгоден циганин брат му, натъкнах пищовите, качих се на хубавата си бърза кобилка, нагиздена Тодорка, и тръгнах за в Ахърито на седянка. Пристигнах в корията Чоралинте срещу Голямо Кадиево. Насреща ми в пътя ми се зачу тълпа от конница и ме повика да се спра. Аз не се обадих, нето пък се спрях, ами пушнах с едина пищов, като мислех, че и те са седянкаджии като мене. То не излезе така, ами те биле конницата, която ходеше за тишина по селата да яде клъсти кокошки и фитки и мазни баници, и тази конница застреля Риза бея в ахърската корийка.

Сега да видим кон боб яде ли; аз щом пушнах с пищова, и сабите изхлопаха на конницата, които се разделиха да ме забиколят. Ех, ако бяха ме хванали, какво ли щеше да стане с мене. Аз познах, че работата спукана, извиках на бърза Тодорка, где ще ме стигнат, пушнаха ми няколко гърмежа от пушки в тъмното, но и те ме не закачиха, хванах из тънкото пътче, през корията сеферя и Молловата кория, ушите ми хучат, мешите ме удрят по главата; за скоро преминах гъстите гори, прегазих двете реки и отидох в село Ахиево, защото това пътче е дърварско и право отива в с. Ахиево. Слязох, та си разводих кобилата бърза Тодорка и я целунах по челото и отидох в свата Иванови (подаджията), та я вързах и отидох на ахиевската седянка, защото и тука има хубави девойки да ни се радват и очакват бъднината си като от нази нехранимайковци…

Конницата, която ме погна, забърка ми дирите, хванала широкия път покрай къшлата и право в с. Ахърито. Седянката таман се разположила и конницата я забиколила: бой, бой, мъже, жени, кого как завърнат, бой на умряло, разпръснали ги като яребици, чуляк търсят, чуляка на Ахиево, не влиза в ръце; догде има хвърковата бърза Тодорка, много хора напразно ще ядат даяка.

Тези ахиевските реки стана три пъти ги прегазвах, но този път беше опърничаво. Дали ще имам четвертий път да ги газя — както се случи, ще ги газя, кога ловя риба или по друга случка. Като да й баба Ивана хубаво знаела да бай, да не беше ми баяла, работата беше спукана.

СЪН. Една вечер, като бях заспал, сънувах един сън, че се намирам на едно красно поле между хубави прекрасни цветя; в това красно поле имаше и черкви, от една черква излезе нашият селски свещеник Паскал Желев, доде при мене, сне от врата си епатрахила, та го надяна на врата ми, даде ми кръст и цвете в ръката и си замина.

Сутрената, като станах от сън, разказах на майка си съня си, когото сънувах. Майка ми каза: „Този сън, когото си сънувал, не е лош, той е добър, ти ще станеш поп“. „Мамо, трябва да се уча“. „Върви на пазар и не слушай никого, мене слушай, иди на даскал, та се учи“. И не се мина много време, отидох в Стара Загора да се уча.

СТАРОЗАГОРСКИТЕ УЧИЛИЩА. В училището „Святи Николая“ даскал Атанас учеше големите, а даскал Петко в една стая малките деца; в училището [в] Акарджа даскал Таню Беляев, при когото и аз следвах, а даскал Тачо Бангето учеше малки деца в една къща в махалата; даскал Иванчо и той учеше в махалата, в една къща, по гръцки язик.

В това време нямаше преглед, нето изпит в училищата да правят.

Даскал Минчо и Койчо Килитчията бяха черковни настоятели на черквата „Свята Богородица“, управляваха и училището в Акарджамахле. Изобщо се плащаше на учителя от церквата, но 250 и от нази вземаше учителят по две-три кила жито и един тулум сирене в годината. Като виждах реда в училището, захванах повечето да ходя на черква сутра и вечер да се уча, обикнаха ме свещениците поп Васил, поп Койо и поп Порфир и прочутий псалт гъркът Димитрото. Четях, слугувах в черквата, всички ме обичаха. Свещениците поп Васил, поп Атанас, поп Тачо, поп хаджи Санди, поп Койо, поп Порфир четяха български; поп Паскал, поп Тачо, поп Михалчо, поп хаджи Минчо и поп Хина — гръцки; в черквата отдясно пееха гръцки, отляво български. Аз седях в къщата на Койча Килитчията и на софрата им при тях ядях хляб. Син му Стефан Койчев ходеше при даскал Иванча, та се учеше гръцки.

Казах, че всички свещеници ме обичаха, защото им слугувах на драго сърце, каквото ми кажат. Много ме обикна и баба Доновка, от която нямах мира: „Ела, Минчо, на гости да ви гостя“. Ида в тях, сготвила като на кум, нагости ме и все дъщеря си Станка хвали; аз взех да се сятам де й бий топорът, ама пак ходех да се хрантутя. Много хвалеше дъщеря си, че не можела да надвий масури да й суче, тъй бърже тъчала.

Изляза по чаршията, Куру Петър ме вика на гости, и той има само една дъщеря Еленка, други деца няма.

251 1856 ГОДИНА. В тази година беше пасхата Христова, 15 априлия. Аз си направих хубави дрехи, купих си фес и станах половина гражданиа. Баща ми и майка ми много ме обичаха; когато да си ида в село, майка ми скришната от баща ми ми даваше пари и баща ми и той ми дадеше по някой грош, и аз имах мои, които ми беше дал търговецът.

Аз се премених, понагиздих с новите си дрехи, ходех на черква на второ възкресение. Баба Доновка от черквата ме повика, заведе ме в тях, та ме нагости и не иска да ме пуска да си отида в село, иска да се сгодя за дъщеря й Станка. Аз й казах лудостта, че приемам (а от сърце не), но трябва да попитам баща си и майка си, че тогава. Както и да е, откопчах се от ръцете й. Като да си взема сбогома с момичето й, даде ми един копринен пешкир баба Доновка, да се прикрия да ме не хване слънцето в пътя, цвете от Станка и сладки неща за ядене.

Тръгнах си от града и ще мина през Ахърито, оттам ми се минува. Хорото се беше събрало и аз пристигнах, натрупаха се наоколо ми жени, опулиха очи: „Гледайте, даскалчето дошло, какви хубави дрехи си направило и много му приличат“, аз се надувам като жаба в блато или пате в решето.

Учиная Драговица от Ахърито беше сестра на баба Доновка. Тя ме вика в къщи, та ме пита ще се годя ли за Станка или се годих, аз й говорих, че ако Дешка Стоянова е нейна дъщеря, ще се сгодя за нея.

ДОБРОДУШЕН ТУРЧИН. Априлий 20, 1856 г.^[10], в петък, на живоносний източник, имаха обичай, като се пусне черква „Свята Богородица“, в Акарджа махлеси да ходят, в училищний двор да правят водосвет, при чешмата, до която имаше железа за градска къпалня (шадраван). В това време, доколко се й дало свобода на българите, като излязоха от черква с черковските байраци, със свещениците и народа, захванаха да хвъргат фишеци нагоре, с огън подпалени.

Един от най-добродушните турци Али Осман онбаши, като чул гръмота, дохожда и вижда с очите си, връща се и отишъл право на хаджи Хаузовото кафене в Табаханата, гдето се събираха най-злите турци и табаци, та им казал: „Какво мислите, в идолопоклоннически ръце остахме“, оттам се върнал и отишъл до пътната врата на двора си и като бутнал вратата да отвори, пада на прага на вратата и от три дни умира^[11]. Този е един от най-добродушните турци, старец осемдесетгодишен, че на другите как е било на корема, като гледат, те сами си знаели.

ЖЕНСКИ ПРИМКИ. След Възкресение отидох в града пак да уча. Куру Петър една свята неделя ме повика на гости и без да ми забикаля, каза ми, че желай да ми даде дъщеря си Еленка и да ме приведе и направи зет, аз и нему не отказах. Баба Доновка се научила, повика ме в тях и ме попита и аз не я излъгах, казах й истината. Тя ми каза: „Аз това съм подушила, но ти се не лъжи“ — и тръсна един волски мехур, пълен с желтици, все махмудии и ермелици, и каза: „Ако вземеш наша Станка, тези алтъни вам ще дам да ги ядете“. Каза ми го и пак ги прибра. Лъгах, лъгах, не ща вече, напуснах училище и отидох в село да се женя.

253 ДАРОВНИ АРЕТЛИЦИ. Араб Емин изкарал меджия от село Ахърито да му женат жито на нивата при Костандова кладенец. Ний се научихме с Гергана Господинов за тая меджия, качихме се на конете, та отидохме на меджията. Ако и да бяхме малко развалени с Араб Емина, но той с добро око ни посрещна и се зарадва, че сме отишле да му меджидуваме и снопи връзваме (да пази Господ от нашите снопи, дето ще ги връзваме). Хвъргахме с пищовите на нишан по крушите и той с нази заедно. Поженаха нивата, тръгнахме къде село, аз дадох да се качи на моята кобила, а аз вървях с жетварките до село. Закла патка, та ни гости, целувахме се и станахме ахрет-кардаши (райски братя). И наистина турчин, като му изпълниш очите, обикнува те, но пак е все кученце.

ОБРУКЛИЙСКИТЕ БАКАЛИ. Четири-пет коля, с празни бъчеви натоварени, отиват в Стара Загора за вино. На едната кола беше Тошоолу Иван. Изправил се на колата и като да влиза в село, с глас вика: „Има ли някой да се бори, да доде да се поборим“. Иван Тошоолу, още воловете от колата си непуснал, съблече си ризата, плеска ръце и се разхожда, и вика: „Кой ще ми излезе да се борим?“ Излезе му Рашо Генчев, Мънчо Гергев^[12] — и 254 двамата Тошоолу ги надви. И даскалчето ще се бори; съблякох си ризата и аз да се боря. Като да се срещнем и словим, Тошоолу извика: „Ох, дете, дете“. Схванахме се и Тошоолу на кавак, не щеш ли, защото го надвих, скочи да се бий, но не успя, тръгна си сърдит, с попържня.

Тошоолу Иван се скарал с дяда Райка, един от обруклийските бакали, и събира една потеря другари да иде да трепе дяда Райка бакалина посред пладне, и то в това време му докарал реда, когато всичките хора от селото са по нивята на жетва. Дядо Райко, като усетил, че ще го режат жив мръвка по мръвка, откача шишането от стената и един от другарите на Тошоолу захванал да скубе тревата и да бълва кръв. И като оставили тази си жертва, набили гората, а дядо Райко се освобождава от смърт.

Иван Тошоолу ходи седем-осем години по хайдутлук заедно с Калъчли Димитра^[13] от с. Турлашката махала, но на българи не думаше нищо и на много сиромаси купуваше волове, а гдето чуеше, че турци или от султанята правят злини на българите, строго ги наказваше и беше се прочул дотолкова, щото името му като чуеха турците, трепереха.

Най-подир, хайдутско село няма, Димитра Калъчлията обесиха, а Тошоолу премина във Влашко и там преживя до смърт в голяма търговия.

КОКАЛИ НЯМА, А КОКАЛИ ТРОШИ. Стоян Владев от с. Ахърито имаше сестра Тодора, оженена за Славя Краюв в с. Арабаджиево. Дохажда Стоян Владев на гости на сестра си Тодора, сестра му Тодора, като го нагостила и хубай напоила, наклопала дъщеря му Дешка, че даскалчето Минчо хортувал нещо лошо за дъщеря му Дешка. Какво да говори друго, като и тя има дъщеря, и ней й се иска да й стана роднина. Стоян Владев се напил с вино, както си имал и обичай, вечерта отива в къщата си и без да пита нещо, взема брадвата да съсече дъщеря си Дешка, но син му Киро взема брадвата от него, та я избавил. Всеки тегли въглена към него си, но Стоян Владев не разумял клеветата защо е…

ЖЕНСКИ МИШЕНИ С КУКИ ЗАКАЧЕНИ. От една кука се откачиш, с друга те закачат: баба Доновка и Куру Петър от Стара Загора, Кольо Йоргов от село Ахърито за балдъза си Стояна Узун Михалева от село Маджерито и други от село, Георги Минев Кюркчията от Стара Загора за балдъза си в Куфалчево.

Като бяхме приятели с Георги Минев, не можох да му изляза от хатъра, доде в село, поведе ме и отидохме на Куфалчево да видя балдъза му, дъщерята на Бинов Йовча. Хубава мома беше, ама не за даскалчето. Бинов Йовчо, брат му Петър — те биле аретлици с баща ми; Георги разправи какво им гостуваме, те от радост ни гостиха и им се иска да изпроводят момата с нази, но аз пак ги излъгах, че харесах момата, но ще проводя и баща си да я види и доведе.

ЗЛА ДУМА КАТО ЗЛА ЧУМА. Отидох с мойте другари заедно да се поразходим и да видим ахърските моми. Хванахме се на хорото и имахме обичай да си затананикуваме с аретлика Илча и позапяхме следующата песен:

Отдолу идат овчери, овчери вакли шиленца караха,

караха.

С медни кавали свиреха, свиреха. Стоян дружина думаше,

думаше,

— Дружина вярна, сговорна, сговорна, я повардете стадото,

стадото,

аз ще в село да ида, да ида, че съм зачул зла дума,

зла дума.

Зла дума като зла чума, зла чума, че са й Тодорка

сгодила, сгодила,

сгодила, пръстен менила, менила. Ако са й Тодорка

сгодила, сгодила,

по лице ще я позная, позная. Кога са мома посгоди,

посгоди,

тя хвърга бяло белило, бяло белило, червило.

Кога са ерген посгоди, посгоди, налага тежки борчове (…)

Думата „Тодорка“ изкара работата наяве. Пуснахме се от хорото и се оттеглихме малко настрана, гледам моята любима Дешка, взеха да се търкалят сълзи по очите й, като че иска нещо да ми продума. Аз я преварих и я попитах: „Ти ми се виждаш да си нещо кахърна или си лоша дума чула, че негде ще се годя“. „Срам ма й да ви кажа, баща ми дохаждал на леля Тодорка на гости във вашето село, леля Тодорка го лъгала и мене люто наклеветила, че ти си нещо лошо хортувал за мене; доде си пиян и мене с брадвата щеше да съсече, ако не беше бати ме отървал“. „Това ако е тъй, аз те не оставям. Аз не исках да се женя още, но много съм нападнат, реших се, ще се оженя, но и ти имаш ли 257 време да се жениш и обичаш ли ме от все сърце, да ме вземеш за мъж и другар?“ „Нека бъде Божията воля, аз ви обичам от все сърце, искам ви за другар да живеем заедно с вази, вземи ми пръстена, дай вашия“. Менихме си пръстените.

Подир този обред отидох в къщата на Стояна Владев, него нямаше в къщи. Поздравих баба Стоеница и казах: „Бабо, обичате ли ме да ви стана зет, съгласни ли сте да ми дадете ваша Дешка за помощница?“. Баба Стоеница, не знам от радост ли беше, от очите й сълзи рукнаха, не мой да ми продума. „Не плачи, бабо, не плачи — и побарвам ту ножа, ту пищовите си. — Кажи, бабо, майката е кодошка на дъщеря си“. „Като ни обичате, и ний ви обичаме, стига вий да се искате“. „Бабо, ти всичко знаеш и знаеш, че се обичаме, ами пригответе се, че довечера ще изпроводя сватовници да се сгодим. Дай да ви любя ръката и сбогом“.

КАКВА ЛИ ОРИСНИЦА? КАКВИ ЛИ ВЕСЕЛИ И РАДОСТНИ ГОДИНИ ЩЕ СЕ СЛУЧАТ, ДА ВИДИМ. КАКВИ ЛИ ПЪК, НЕ ДАЙ БОЖЕ, ГРИЖИ И ЧЕРНИ ДНИ ЩЕ ПОСРЕЩНЕМ В ЖИВОТА СИ. НЕКА БЪДЕ БОЖИЯТА ВОЛЯ. Отидох и заварих Недялка Райков от с. Ахиево, разговарят се с баща ми в къщи и той ми сватува за една негова роднина — това им беше разговорът, когато ги заварих. Не се бавих, казах на майка си, майка ми шепна на баща ми и двамата съгласиха и се зарадваха.

То всичко било готово за годеж, което ще се дава според обичая. Натъкмиха всичко чичо Мънчо Кънев и брат ми Слави, целунах ръка на баща и майка, те ме благословиха, отидохме вечерта на Ахърито в уйчеви Драгови; там заварихме Карабелята Атанаса Петрунов, от когото не се криеше за какво ходим.

ВЪЛЧАТА ПОГОВОРКА: „ЗАЩО ТИ Й ДЕБЕЛ ВРАТЪТ? — ЗАЩОТО САМ СИ ВЪРША РАБОТАТА“. Уйчо Драго, бати Слави, чичо Мънчо и Карабелята Атанас Петрунов отидоха да ми сватуват. Аз повиках аретлика Йорга Палата и ний отидохме след тях.

Сватовниците бяха в къщи, а ний се бяхме спрели при задника на къщата (килера), аз гледах през една малка дупка, из която се виждаше всичко, що се върши в килера. Дешка си чопли носа, доде при нея майка й и буля й отвориха един сандък, извадиха из него дарове и взеха да ги разгъват. Ето влезе при тях и Атанас Карабелята и почна да говори на Дешка така: „Посестримо^[14], ако не вземеш Минча даскалчето, да ти направя работа за моя шуря Лесеолу от Карагитлий“. Като чух тези думи на моя сватовник, който ми прави работа наопаки, косата ми се изправи и очите ми пламнаха като огън. Извадих пищова, пъхнах го в дупката и извиках: „Убит си!“ От килера му казаха: „Назад, махни се“, той назад из врачката… И говори чичо Стоенчо: „Слънцето къде нас огря, взимай бъклицата“.

Захванаха кучетата да ни джавкат и Киро Стоянов доде при нази и каза: „Я кои са биле, я, тя работата се свърши. Елате в килера“. И ний като просяци покорни намърдахме се в килера.

Ядоха, пиха и се поразвеселиха. Вуйчо Драго подушил, че сме в килера, доде хвана ме за ръка, та ме заведе при дяда Стояна. „Бати Стоене, ваше момче й даскалчето Минчо, което ви стана зет. Целувай ръка“. Няма кабил, мляс ръката, да е честито, честито.

Биля искат песня. Ще им се попей следующата песен:

В село сгледници додоха, сгледници и сватовници…

(…)

Изтананиках песента и не знам драго ли им беше или не, но баба Стоеница хардал, хич се не спира да тътри, и мене един копринен пешкир, та ме дари. Освен пешкира — башка и не й се ще да ме пуснат. Пушнахме няколко пушки, тъй става главеж.

260 ОПАК ИЛИ ОПАЧИНА. Баща ми отиде в града да приготви, каквито неща ще трябуват за сватбата, и да калеса Килитчията Койча за мъшък бабалък да ми стане на сватбата. Баба Доновка, като ближна комшийка с Койчови, зачула, че съм се главил, повикала баща ми в къщата си, казала му зестрата, която ми беше приготвила, и с многото си думи убедила го да върна и да се главя за дъщеря й. Баща ми си доде от града и гледам работата клони на друг ред. Захвана да ме убеждава и говори да върна и да се главя в града, ще ми даде баба Доновка много желтици и била много сърдита защо съм ги излъгал. Аз не говорих много на баща си и с две думи му доказах и той ме остави на волята ми.

СВАТБАТА МИ. Доде Килитчията Койчо от Стара Загора с три коля гости, който ми беше мъшък бабалък, а син му Стефан венчан девер. Премих се, закачулиха ме с един чул, накачиха ми сватбарски гиздила, впрегнаха колята, запяха зълвите, засвириха гайди и кеменча. Като да тръгнем от двора, опалиха ни между нищелки и майка ми на три места си протача пояса да минуваме през него и ни поръсва с просо през главите. Срещнахме кума, три пъти му целувах ръка и коляно и той ме благослови и кръстосува с ръка и говори: „Да си богословен вол“. Като излязохме из село навън, поогледах се, поотупах се, то съм заприличал на плашило. Смъкнах чула от гърба си и се качих на моята кобилка, и слушам много жени, които си говореха, че не било хубаво, дето съм хвърлил плашилото от главата си, и досега не било ставало това нещо, щял съм да урочасам. Какви уроки — Камбура Йорго от Ахърито надул гайдата, Прангов Иван от Ахиево кеменчата — уроки не, ами главата си да къса човек.

С хоро, с викот пристигнахме в Ахърито, отидох при булката и стъкмиха ме като дивак, влязох между жени и женски ръце, гелпиши, обичай и женски срамотии, изпълнихме всички обреди и най-подир благополучно взехме булката.

Поп Паскал Желев от Стара Загора ме венча с Дешка Стоянова^[15] по гръцки язик на 3 декемврий 1856 год. и аз се ожених и станах като другите человеци с жена другарка, да ми помага и разделя грижите и радостта между двама ни.

СВЯТИ НИКОЛА. По стария обичай на булката булото хвъргаха в четвъртък напред слънце, но ний погрешихме и изменихме обичая, хвърлихме булото във вторник. В сряда беше Святи Никола, бубалъкът Койчо Килитчия, като бърза да отиде в града за деня си, калеса и нази на гости и да прости булката. Срещу сряда вечерта впрегнахме колята и отидохме на гости, баща ми, майка ми и те додоха.

ДЕБЕЛИ ОЧИ. Като бяхме се разположили на софрата заедно с гостите на Койча Килитчията, които си беше калесал от града да му честитят бубалъщето и деня Святи Никола, доде баба Доновка невикана, улови булката ми Дешка за ръката и каза: „Чакай да му видя булката барим дали й по-хубава от наша… Имал право, булката му по-хубава. Млад се лъже за по-хубавото, нека му й честита. Чакай да й дам една пара за помен“. Булката й целуна ръка, взе си сбогома и си отиде.

Побащим Койчо Килитчията откупи кеманета, гуляха, пяха, свириха, играха и като да си тръгнем, помайчима Койчевица Съба подари ни стамболски петел и кокошка, да си въдим. Килитчията Койчо и жена му Съба много ме обичаха, хеле пък баба Станковица, баба му, на жена му Съба майка й.

Още едно престъпление. На връщане минахме през Ахърито и тук му трътнаха накъсо един гуляй сватанаците. То белли, най-подир отидохме си.

ПОРАНКИ. Калеска доде да идем на поранки в събота срещу неделя. Баща ми, чичо Господин Кънев, свако Добри Русев и чичо Мънчо Кънев качиха се на конете, мама, чина Господиновица и Мънчевица леля Йова, булката и аз — на колата и тръгнахме. Леля беше песнопойка, също и сестра й, мама, дигнаха едни песни в колата и отидохме на дяда и баба на гости.

263 Имало един обичай да се говей на дяда и баба и в къщи да не влазяме, догде не ни подарят нещо. Това направихме. Дядо подари мене крава, на булката овца, продумахме и в къщи влязохме. Кравата, като ми я докараха, нея намери вълкът да я изяде, а овцата се изгуби.

Тази неделя беше сватбата на аретлика Йоргя Палата. Енорийский им свещеник Порфир Попвасилев от Стара Загора дошъл да венчава сватбата, доде да се видим и да ми честити булката, защото се много обичахме с него. Като се поразвеселихме, прищя му се и той да пей и каза: „Аретлик, да изпеем едно «Достойно ест». Да изпеем“ (…)

264 Едни се кръстиха, други слушаха, хората, кога посръбнат, биват по-набожни. Доде им на ум да им пея. „Нека даскалчето попей на дяда си една песня“. Ще се слушат, ще пея, е-е-е…

(…)

271 Камбурът Йорго наду гайдата, направиха и хора, кога си тръгнахме, Андоски Стоян бърже изнесе един бакър вино, баща ми го даде, та го изпи моята кобила бърза Тодорка, че кой ще стои въз нея (…)

272 ИЗБИХА НИ. Наший даскал Марин в 1855 година пак беше честит да бъде два-три месеца учител в селото ни. Събрал 10–12 деца да учи в сламената къщичка на Сийрек Басана Славя Коев, случило се, та се задали една тълпа цигани с коне, той ги видял и извикал на децата: „Бягайте, избиха ни“. И децата кое в плета се намушило, кое в купите в снега се забило, и това му беше даскаллъкът, изкарал ума на децата.

ТОВА МОМЧЕ ЩЕ МИ ИЗЯДЕ ХЛЕБЕЦА. Когато булката в понеделник ходи да полива на кума и ръка целува, като се върнахме от кума, отидохме и на даскал Любомира Младенов да полей булката. Даскал Любомир имаше дюкян, който го държеше под наем Георги Попкостадинов от Стара Загора, и учеше 10–15 деца в дюкяна си. Като ме видя, каза: „Това момче ще ми изяде хляба“. И тъй стана, гаче й бил пророк. Понапил се, заспал една нощ и обраха му дюкяна: една мера вино, две оки ракия, орехи, едно свесло червен пипер и гащите му, докачил се и сърдит си отиде в града и не помисли още веднъж да се повърне в Арабаджиево.

1857.^[16] В 1857 година, януарий, 18-и ден, ме условиха за учител в родното ми село Арабаджиево за гроша 1200 и 12 кила 273 жито в годината и тази плата, като се разметне, ще плаща всеки баща за детето си, колкото гроша му се падне за година. Тръгнах из село с кеята, та написах колко деца ще ходят да учат.

Поправихме параклиса „Святи Петър“, който беше изпочупен и съборен таванът му. Събрах децата, които додоха за учение, и започнах да ги уча. Додоха от селата Ахиево, Маджерито и Ахърито няколко деца и още можеше да се съберат, но тази беше причината, че на всеки баща не му се даваше пари да учи детето си, имаше и бедни хорица, които, ако и да желаеха да си учат децата, нямаха що да сторят, освен да ги приставят воловарчета в турците или по̀ в богатите, който се нуждай.

Параклисът беше близо до кулата на Дормуш бея Заимския; през пролетта захванаха често да ме посещават ханъмките в училището. Що ми й трябвало, имах преведена на турски език с български букви Авраамовата жертва Исака, която им прочитах, но между тези туркини появи се и друго. Захванаха да се подиграват с мене и да ме чакат; това лошо, не ще Авраамов прочет, си казах аз, но те ме не оставят, дохаждат и ме не оставят на мира.

ТОВА НИ БЕШЕ КУСУРЪТ. Един неделен ден поканих брата си Славя Кънчев, Ганчоолу Генча Ганчев, Сивча Тодоров, Грозя Мирчев, Мънча Стоянов, та впрегнаха две коля, та отидохме в селските кории, та насякохме четири дълги дръви и издялахме ги и ги изправихме при училището, та направихме една клепалница, от кулата по-висока.

Първата неделя закачих клепалото вечерта и сутрената бих клепалото, нищо нямаше да се чуй. На втората неделя качих се и захванах да бия клепалото, наизскочиха тези ханъмки из чифлика и додоха, та ме забиколиха, дигна се един викот, пръцок; аз не чувам какво хоротуват, мисля, че играят на клепалото, аз още по̀ наблягам и бъхтя с чуковете дъската. Когато се спрях, познах, че не е игра, ами искат да ме бият, уж бяхме станали роднина; не съм ги оставял да спят спокойно, затова, ако бия още веднъж клепалото и им разваля спокойствието на съня, ще ме добият, това ми казаха. И като ми надумаха най-лоши и гнусни думи, оставиха ме. Аз казах: „Кога ще доде другата неделя, че да ви кажа как се спи спокойно. Вашият ходжа по-отвисоко вика, нам не додява, вий що се сърдите“.

ПОМОЩ. Отидох в Стара Загора, та се оплаках на хаджи Господина Славов^[17] и на даскал Панев Анастаса и те ми казаха: „Не можем ти помогна, остави се, недей клепа клепалото, те са турци“.

275 ДАСКАЛЧЕ ИЛИ АХМЕДЧЕ, ОТ ДВАМАТА ЕДИН ЩЕ МРЕ. Тази неделя вечерта не клепа клепалото. Сутрената рано отидох, качих се на клепалницата и си поизмърморих: „Назлъм, бели галени ханъмки, какво сте сега сладко заспали, ще ви стресна и разбудя, и съня ви ще прекъсна, че каквото стане, да става. Хайде назлъм падишах дюмбел ханъмлар, сизин ашкън за токмакларъ. [Хайде галени, мързеливи царствени ханъми, от любов към вас, към клепалото.]“ Това ми беше молитвата. Ударих с токмаците и се хванах да бия клепалото. Не бях спрял, още биех клепалото; ето Ахмедчето, назъринът на Дурмуш бея, се зададе по бели гащи и по бял кюлаф на главата му и хубава тояга в ръката му, иде право при мене и псува, както му доде. И аз съм приготвен както трябва. Доде при клепалницата и казва: „Слез“. А аз му викам: „Качи се, ще станем на кълбо“. Най-подир, не ща да седя цял ден на клепалницата, захванах да слизам. Ахмед ага се готви да удря още слял не слял. Скочих на земята и догде да ме удари, словихме се, аз го натъпках на земята, взех му тоягата, помачках го с колени и „чухут дортмеси“ [мушнах го по чифутски], оставих го, той си тръгна с псувни (…)

КАТО МЛАДА БУЛКА ПРЕД КУМ. Същата сутрена, когато се мачкахме с Ахмедчето, отидох, та разправих на Петка Велев, той се изсмя презглава. Казах на чича Господина Кънев, той така каза: „Малко дошло“ и го напсува на майката турска. 276 На баща си казал-неказал оше, ето довтаса Дормуш бейова кея Петър, викат ме в чифлика на одаята да ме съдят.

Кънчо Стоянов, Петко Велев и Господин Кънев поведоха ме и ме изтъкмиха като булка пред Дормуш бея; беят не беше лош человек, той беше много добър и добродушен човечец. Съдиха ме, съветуваха ме, най-подир заключиха на аджамалъка ми, опростиха ми. Ахмед ага се готви да ме бият, но и с него ни опростиха.

Беят знаеше български, попитах го: „Бей ефенди, ами дъската да хлопаме ли? Това село е българско, падишахът дава изин черкви да се правят, а вий запретявате. Една проста дъска бием срещу празника си и вий ни спирате“. „Отсега ще бийш дъската вечер, както ви й обичаят, а сутрена — кога изгрей слънцето“. Завързахме и узаконихме кога да бия клепало. Аз си отидох, а нашите чорбаджии останаха да се поразговарят още с Дормуш бея.

1858 ГОДИНА. В тази година ме условиха за 1500 гроша и 15 кила жито и платата ще ми плащат изобщо, а не на момче както първата година. Не можох да уча децата в училището „Святи Петра“ от ханъмките, които често дохаждаха да посещават училището.^[18] Благодарение на дяда Ганча Добрев, който беше направил една нова къща, там заведохме децата и захванахме да учим спокойно.

ТАЛАШМАНЛИЙСКИТЕ СВЕТЦИ. Селският ни говедар Къню Минчев до де в село, та разказа, че се посветили в Талашманлий дядо Кирю, дядо Грозю, дядо Никола, дядо Тодор и кеята Ялънджи Петко и хвръкнали, та се извъртели около Торнагьол. Само Червен Иван не можал да хвръкне, ами само се въртял, та подскачал около гьола. Видял нашият учител, най-първий даскал Марина, който (…) пристигнал с една голяма книга, та му почел над главата, и Червен Иван хвръкнал, та се посветил.

Наший даскал Марин тази година беше се условил в с. Азаплий да учителствува и не знам каква погрешка е сторил, та го побили малко в село. Хукнал да бяга и пак го пристигат в Талашманлий, та му теглили още една хубава мандра, това ти й светиите и даскаллъкът в тези години.

СЛЪНЧЕВА МАЙКА. Таз година за нази беше много весела и благополучна. Само за циганина Дели Ахмеда беше опърничава.

Циганинът Дели Ахмед донесе два палешника с череслата на Кънев Господинова дюкян. Кънев Господин го попита: „Отгде открадна тез железа, Дели Ахмеде?“ „Ех, вуйчо, като вървях в пътя, лъсна ми се, сякам, че е слънчевата майка, кога отидох, то да било, дето прави хляба. Аз ги взех, беки другаде не ще да правят хляб“.

В този разговор пристигна от Азаплий Трепан Герги, на когото биле откраднали железата, намери ги и хванаха Дели Ахмеда, на три сари го биха и като го пуснаха, не се видя, пукна се да бяга.

Бележки

[1] Никола Райнов (Колю Пантата), споменаван често по-нататък, е роден в Стара Загора (1815–1876 г.), участвал дейно в революционното дело: член-основател на Старозагорския частен революционен комитет, участник във въстанието от 1875 г., когато бил заловен и обесен в Пловдив. ↑

[2] Отнася се за канонизирания за светец от източната православна църква ерусалимски архидякон Стефан, загинал мъченически за Христовата вяра. ↑

[3] Баба Геновица качила се на боклука, та повикала на тяхно дете и помахала с ръка да се върне назад. Случайно войската я видяла, помислила, че тях вика. ↑

[4] Тези хорица за права Бога теглиха тримесечен затвор в Одрин. ↑

[5] Ивановден. ↑

[6] Като беше вдовица, те й знаеха всичките тайни кучешки работи. ↑

[7] Чети в първа част. ↑

[8] Този пехливанлък беше момчешки. ↑

[9] […] ↑

[10] Авторът много често отбелязва не само пълната дата, но и деня на дадено събитие, обаче невинаги тези данни са точни: отбелязаното число за деня не отговаря на съответния ден от седмицата. Затова при нужда трябва да се прави справка със запазените календари за съответните години. ↑

[11] Отиде в ада на Мохамед да казува. ↑

[12] Мънчо Гергев (Минчо Георгиев?), споменаван многократно в следващите страници, е участник в революционното дело, особено във въстанието през 1875 г., когато бил ранен в сраженията, заловен и изпратен в затвора в Одрин. ↑

[13] Димитър Калъчлията (Димитър Стоянов Котев), родом от с. Торлакмахле, дн. Загорци, Сливенско, хайдутувал с дружина из цяла Източна България, участвал в помощ на руските войски през Кримската война, заловен в Шумен в началото на 1859 г. и обесен в Русе през 1861 г. ↑

[14] Кога се женил, била му венчана зълва. ↑

[15] Починала през 1871 г. ↑

[16] За начална година на учителстването на поп Минчо са известни три години: 1855, 1856 и 1857. Самият той не е последователен и във „Видрицата“ посочва две години: 1856 и 1857 — може би се касае за учебната 1856–1857 г., но 1855 г., която се среща у някои автори, трябва да отпадне. ↑

[17] Хаджи Господин Славов (1811–1893), роден в Стара Загора, влиятелен първенец и общественик, председател на училищното настоятелство и на българската община в Стара Загора, деец от национално-църковната борба; дописник и разпространител на български възрожденски вестници; първият кмет на Стара Загора след Освобождението. ↑

[18] Тези ханъмки взеха с друго око да ме гледат, не за Авраамовата жертва, но за друго… ↑

Към следващата част или към съдържанието

Минчо Кънчев Видрица (3) (Спомени, записки, кореспонденция)

Метаданни

Данни

Видрица

Информация

История

Сваляне / Връзки

Част втора

Минчо Кънчев
Видрица (3) (Спомени, записки, кореспонденция)