Hans Christian Andersen
The Snail and the Rose-Tree

Ханс Кристиан Андерсен
Охлювът и розовият храст

A hedge of hazel-nut bushes encircled the garden; without was field and meadow, with cows and sheep; but in the centre of the garden stood a rose-tree, and under it sat a snail—she had much within her, she had herself.

“Wait, until my time comes,” said she, “I shall accomplish something more than putting forth roses, bearing nuts, or giving milk, like the cows and sheep!”

“I expect something fearfully grand,” said the rose-tree, “may I ask when it will take place?”

“I shall take my time,” said the snail, “you are in too great a hurry, and when this is the case, how can one’s expectations be fulfilled?”

The next year the snail lay in about the same spot under the rose-tree, which put forth buds and developed roses, ever fresh, ever new. The snail half crept forth, stretched out its feelers and drew itself in again.

“Everything looks as it did a year ago! No progress has been made; the rose-tree still bears roses; it does not get along any farther!”

The summer faded away, the autumn passed, the rose-tree constantly bore flowers and buds, until the snow fell, and the weather was raw and damp. The rose-tree bent itself towards the earth, the snail crept in the earth.

A new year commenced; the roses came out, and the snail came out.

“Now you are an old rose bush,” said the snail, “you will soon die away. You have given the world everything that you had in you; whether that be much or little is a question, upon which I have not time to reflect. But it is quite evident, that you have not done the slightest thing towards your inward developement; otherwise I suppose that something different would have sprung from you. Can you answer this? You will soon be nothing but a stick! Can you understand what I say?”

“You startle me,” said the rose-tree, “I have never thought upon that!”

“No, I suppose that you have never meddled much with thinking! Can you tell me why you blossom? And how it comes to pass? How? Why?”

“No,” said the rose-tree, “I blossom with pleasure because I could not do otherwise. The sun was so warm, the air so refreshing, I drank the clear dew and the fortifying rain; I breathed, I lived! A strength came to me from the earth, a strength came from above, I felt a happiness, ever new, ever great and therefore I must blossom ever, that was my life, I could not do otherwise!”

“You have led a very easy life!” said the snail.

“Certainly, everything has been given to me,” said the rose-tree, “but still more has been given to you. You are one of those meditative, pensive, profound natures, one of the highly gifted, that astound the whole world!”

“I have assuredly no such thought in my mind,” said the snail, “the world is nothing to me! What have I to do with the world? I have enough with myself, and enough in myself!”

“But should we not all, here on earth, give the best part of us to others? Offer what we can!—It is true, that I have only given roses—but you? You who have received so much, what have you given to the world? What do you give her?”

“What I have given? What I give? I spit upon her! She is good for nothing! I have nought to do with her. Put forth roses, you can do no more! Let the hazel bushes bear nuts! Let the cows and sheep give milk; they have each their public, I have mine within myself! I retire within myself, and there I remain. The world is nothing to me!”

And thereupon the snail withdrew into her house and closed it.

“That is so sad,” said the rose-tree, “with the best will, I cannot creep in, I must ever spring out, spring forth in roses. The leaves drop off and are blown away by the wind. Yet, I saw one of the roses laid in the hymn-book of the mother of the family; one of my roses was placed upon the breast of a charming young girl, and one was kissed with joy by a child’s mouth. This did me so much good, it was a real blessing! That is my recollection, my life!”

And the rose-tree flowered in innocence, and the snail sat indifferently in her house. The world was nothing to her.

And years passed away. The snail became earth to earth and the rose-tree became earth to earth; the remembrances in the hymn-book were also blown away—but new rose-trees bloomed in the garden, new snails grew in the garden; they crept in their houses and spat.—The world is nothing to them.

Shall we read the story of the past again? It will not be different.

Градината беше оградена с жив плет от лешникови храсти. Отвън бяха полята и ливадите с крави и овце, а в средата на градината имаше розов храст и под него седеше един охлюв — той беше зает с твърде важни мисли, беше зает със себе си.

— Почакай само да ми дойде времето — каза той, — аз ще постигна нещо повече от това да се покривам с рози, да правя ядки или да давам мляко като кравите и овцете!

— Очаквам нещо страшно грандиозно — каза розовият храст — мога ли да попитам кога ще се случи това?

— Аз нямам намерение да бързам — каза охлювът, — ти твърде много бързаш, а в такъв случай как би могло да се изпълнят каквито и да е очаквания?

Следващата година охлювът лежеше почти на същото място под розовия храст, който пускаше пъпки и разпукваше рози, винаги свежи, винаги нови. Охлювът се показа наполовина, протегна рогцата си и се прибра отново.

— Всичко изглежда както преди една година! Не е постигнат никакъв напредък. По розовия храст все така цъфтят рози, по-далече от това той не стига!

Отиде си лятото, отмина есента. Розовият храст непрекъснато се покриваше с цветове и пъпки, докато падна сняг и времето стана студено и влажно. Розовият храст се наведе към земята, охлювът пропълзя в земята.

Започна нова година. Розите се появиха и охлювът се появи.

— Сега ти си стар розов храст — каза охлювът — скоро ще изчезнеш. Ти даде на света всичко, което имаше у себе си. Дали това е много или малко е въпрос, по който нямам време да разсъждавам. Но е съвсем очевидно, че не си направил дори и най-малкото за вътрешното си развитие. В противен случай, предполагам, от теб щеше да излезе нещо различно. Можеш ли да отговориш на това? Скоро ти ще бъдеш само една пръчка! Разбираш ли какво казвам?

— Ти ме плашиш — каза розовият храст, — никога не съм мислил за това!

— О, да, предполагам, че никога не си се занимавал много с мислене! Можеш ли да ми кажеш защо цъфтиш? И как става това? Как? Защо?

— Не! — каза розовият храст. — Аз цъфтя с удоволствие, защото не бих могъл другояче. Слънцето е така топло, въздухът така освежаващ, аз пия бистра роса и укрепителен дъжд — аз дишам, живея! Черпя сила от земята, черпя сила от небето, всеки път изпитвам отново голямо щастие и затова винаги трябва да цъфтя, това е моят живот, не мога иначе!

— Ти водиш много лесен живот! — каза охлювът.

— Безспорно, всичко ми е дадено — каза розовият храст, — но на теб е дадено още повече. Ти си един от онези съзерцателни, мислещи, мъдри характери, един от най-надарените, които смайват целия свят!

— Бъди сигурен, че такава мисъл не ме занимава — каза охлювът, — светът не представлява нищо за мен! Какво общо имам със света? Достатъчно ми е това, което съм и което имам в себе си!

— Но не трябва ли ние всички тук, на земята, да дадем най-доброто от себе си на другите? Да им предложим всичко, което можем! — Вярно е, че аз давам само рози — но ти? Ти, който си получил толкова много, какво си дал на света? Какво му даваш?

— Какво съм дал? Какво давам? Плюя на него! Той нищо не струва! Нямам нищо общо с него. Създавай рози, ти не можеш да направиш повече! Нека лешниковите храсти дават лешници! Нека кравите и овцете дават мляко. Те всички имат своята публика, аз нося моята в себе си! Аз се оттеглям в себе си и там оставам. Светът не е нищо за мен!

И като каза това, охлювът се оттегли в къщата си и я затвори.

— Това е толкова тъжно — каза розовият храст, — колкото и да искам, не мога да се затворя в себе си, трябва винаги да напъпвам, да разцъфтявам в рози. Листенцата падат и биват издухани от вятъра. И все пак видях една от розите, сложена в книгата с химни на майката на семейството, друга от моите рози беше забодена на гърдите на очарователно младо момиче, а трета беше целуната с радост от устата на едно дете. Това ми беше толкова приятно, беше истинска благодат! Това са моите спомени, моят живот!

И розовият храст си цъфтеше простичко, а охлювът стоеше равнодушен в къщата си. Светът не значеше нищо за него.

Минаха години. Охлювът стана част от пръстта и розовият храст се смеси с пръстта. Възпоминанията в книгата с химни също бяха отнесени, но в градината цъфтяха нови розови храсти, нови охлюви растяха в градината. Те се вмъкваха в къщите си и плюеха. Светът не значеше нищо за тях.

Трябва ли отново да преповтаряме историята? Тя няма да е по-различна.