Марио Леви
Истанбул беше една приказка (92)

Да бях успял да намеря рози…

Едно чуждо, донякъде далечно око би могло да види в животите, завладявани само с малки крачки, единствено малки тръгвания. Това око навярно би видяло в тези крачки дори форма на стагнация. За да може обаче да се извлича малка, ала истинска радост от малките успехи, се изискваше съвсем друга житейска философия, която човек можеше да усвои единствено от живота. Това беше друга форма на майсторство… Друга форма на способността му въпреки погледите на околните, които му даваха сила, в някои моменти на самота или оттегляне да не игнорира изживяването на съмнения и разкаяние. Познаваше такива времена. Можеше и да говори за това, което бе оставил зад гърба си; предвид загубата можеше да възкресява чувства, които изглеждаха забравени, превъзмогнати и носеха нови проблеми. Беше преживял, щеше вечно да преживява такива времена.

Беше притежавал обаче и друго умение, което беше белязало живота му във важна фаза, което му бе позволило в някои часове наистина да се гордее със себе си. В очите на споделялите тези часове той бе останал непобедимият майстор на безике. Всеки неделен следобед се събираше с приятели в определена къща, където играеха на карти. Целта несъмнено беше да се срещнат, да прекарат заедно времето, да не се чувстват сами, да усетят принадлежност към група. Който е превърнал такива организирани събирания в неотменна част от живота си, познава много добре чувството. Също и заради майсторството си на тези маси май бе останал жив и здрав толкова години. Сякаш в онези времена беше основал малко кралство, чието съществуване не биваше да се разчуе сред другите. Малко кралство, което преминаваше границите на обикновената игра. Малко кралство, което можеше да припомни на някого, че един-два импулса понякога имаха голямо значение… Много години наред неделите бяха ставали по-пъстроцветни благодарение на тези чувства, беше искал да ги направи по-смислени. Чрез малките победи се бе опитвал да прикрие празнотата на тези недели, празнотата, за която не можеше да разкаже на никого… Приятелите му се сменяха, къщите, улиците, храната и начинът, по който се сервираше храната… Не се променяше обаче малката радост от събиранията и неговото превъзходство в безике. После полека-лека взеха все повече да оредяват… Стаите все повече се смаляваха, докато един ден започнаха да играят само в частните си стаи… Мнозина си бяха отишли… Той вече не знаеше кой „не си беше отишъл“ или с какви чувства и къде се бяха запилели останалите. Каквото знаеше, беше, че от години не беше играл безике и че единствено чрез онези картини можеше да си спомни за своето „голямо майсторство“, което бе изживял в много далечно време. Но така само осъзнаваше още повече своята самота и че времето, в което живееше, беше време „на други“. Това бе друг аспект на онова дълго умиране…

След като купиха колата, в неделя по-често ходеха на Босфора. Също и моментите, в които с децата дишаха морски въздух, когато сегиз-тогиз обядваха в някое от заведенията или на брега пиеха чай в колата — с топъл бюрек без плънка, поръсен с дебел слой пудра захар от бюрекчийницата в Бююкдере — спадаха към техните малки, често повтаряни ритуали. При това отделните действия имаха свое значение. Трябваше да бъдат заедно като семейство и още по-важно: трябваше да срещнат там другите… Онези малки спомени сега се връщаха при него с техните сърдечни, невинни, прости, неопетнени въпреки всички лъжи и измени картини… Копнееше за там… Дали можеше да разкаже на Берти и за своя копнеж? Ех, ако можеха някоя сутрин, някоя неделна сутрин да отидат там, на морския бряг… Разбира се, не би могъл да хапне както преди бюрек. И все пак за спомен от онези дни би могъл да си „открадне“ едно парченце. Поне един слаб чай, а ако и това не ставаше, би пийнал липов чай. И бездруго всъщност беше важно само още веднъж да отиде до морето, още веднъж да вдиша този мирис. Знаеше, там се бяха променили страшно много неща. Беше чул, че някои къщи се издигаха на мястото на други, а по телевизията беше видял, че някои улици се бяха загубили в по-широки улици. Само че той отдавна се беше научил какво да прави пред лицето на такива промени и загуби. Щеше да иде до морето, да се разходи по пътищата, които бяха пощадени от онези фалшификации, и да се преструва, че не вижда това, което вижда, е принуден да вижда… Да се преструва, че не вижда това, което вижда, е принуден да вижда… Точно така бе постъпвал при редица конфронтации в живота си или когато трябваше да преживее разочарование. Да се преструва, че не вижда… Годините го бяха научили да си слага тази маска, да играе този човек… Освен това имаше и друг път… И друг път… Можеше например там, на тяхното море да живее на собственото си море. В света на другите можеше да живее на своето море… Можеше да се опита в света на другите да съхрани или да съгради наново собствения си свят… Този разказ беше неговият разказ.