Марио Леви
Истанбул беше една приказка (91)

Кого бихте могли да убиете в онова мълчание?

Можеше да се твърди, че макар и малко късно Аврам ефенди, заедно с мадам Перла, бе открил едно „бягство“, действително бягство. Когато се вглеждаше в тази неочаквана тъмнина, виждаше, че тази жена можеше да му даде и други неща… Нямаше как да не види тази истина… А пък тя не беше единствената, която го придружаваше на неговите малки безмълвни разходки, не беше единствената, с която този „майстор от старо време“ споделяше своите години, своите „игри“; майстор, който в много моменти бе живял много мечти и който бе намерил своя свят, своя истински свят най-вече в онези „багри и форми“… Дори часовете, в които горе-долу всяка сутрин в кафене „Саръмадам“ се срещаше с мосю Моис, та на чаша горещ чай да преживее отново стари и нови неща, бяха за него часове на бягство… Бяха за него в онези дни най-голямото удоволствие подаръците, които двамата се опитваха да си правят взаимно, които той не искаше да загуби. Трябва обаче да се припомни, че те, пак за спомен от онази заедност, бяха купували за себе си и за другия билети от лотарията „Таяре“^[1]. И се държаха като деца. В дните на тегленето вечно бяха превъзбудени. Най-интересната страна на тази игра, която се повтаряше в определени дни от месеца винаги с едни и същи очаквания, бе, че героите, въпреки всички усилия, никога не получаваха повече от утешителни печалби, които едва покриваха залозите. Много по-важно от евентуалната парична сума за тях беше да спечелят премията като такава, тоест да покажат, че са в състояние да спечелят премия. И бездруго нямаше да похарчат спечелените пари, за това нямаха вече нито сила, нито ентусиазъм или желания… Осъзнаваха действителността, своята действителност. Накратко, надеждата или играта изискваха определена цена. Това бяха разбрали, най-сетне бяха успели да разберат… Сега имаха нови причини да вярват в наученото. Ненапразно бяха преживели онези години на онези места с онези хора…

Жак беше виждал много пъти двамата да разговарят в онова кафене. Понякога мълчаха, прекъсваха беседата с дълго мълчание, понякога — досущ пубертети — със съответната мимика си посочваха взаимно някоя привлекателна жена наоколо. Това бяха може би миговете, в които несъзнателно се опитваха да пробудят детето в себе си. И двамата се нуждаеха от нови малки „победи“… Не му беше трудно да си помисли, че освен за събитията на деня си говореха и за това какво им беше донесъл животът. Мосю Моис може би все говореше за своята годеница, за младежките си години в Париж, за Едит Пиаф, за това, че животът му се беше променил заради данъка върху имуществото и за свето „изгнание“ в Ашкале… Беше време, в което на някои хора бяха откраднати не само техните собствености, а и техните мечти. Но да се върнем на това, което баща му евентуално беше разказвал… Беше дълга история, ако трябва да я окачествим с обичания, доста банален, ала все още неизтъркан израз. Дълга, много дълга история… От тази история не можеше да се изплъзне дори Жак. Някои хора остават завинаги приковани към определени места… Знаеше, това не бе само неговата история, само тяхната история. Това знание, засилващото се от ден на ден осъзнаване на тази реалност, за жалост не бе достатъчно, за да прикрие усещането за поражение…

Сутрин на излизане от къщи даваше на баща си малко джобни пари. Това бяха моментите, в които никой не можеше да се върне в старите времена, не желаеше да си спомни за Халъджъоглу… Баща му използваше тези пари за дребните си разходи в кафенето и за да купи бонбони на внуците си. Парите за лотарийните билети заделяше от тези джобни пари. Понякога баща му искаше и малко повече, за да плати „за потребностите“ на приятел. И тези моменти придобиваха едно и също значение благодарение на тази дребна лъжа, която неизменно се повтаряше по един и същи начин, с едни и същи чувства. Дребна лъжа, напомняща за стара детска история… Тъй като и двамата знаеха за какво всъщност искаше парите. В определени дни татко Аврам пожелаваше да изпие няколко чашки мастика на едно от старите си места, та в мечтите си да се превърне пак в Аврам ефенди. Играта, естествено, се играеше според желанията, съгласно правилата. Тогава даваше на баща си една лира и го предупреждаваше със сърдечно строго изражение: „Но ми обещай, че няма да ходиш да пиеш, нали?“. Баща му даваше изисквания отговор, обяснявайки, че сърцето му и бездруго вече не понасяло алкохол. Даваха се и се приемаха обещания, но забраненото въпреки това се вършеше. Същевременно обаче тази малка игра все пак отразяваше една грижа на Жак. С думите си той всъщност искаше да покаже на остарелия си баща, че се безпокои да не би той да прекали с пиенето и претърпи злополука на улицата. Сега беше негов ред да се тревожи. Известно време баща му много се страхуваше, че като излезе, може би няма да се върне, ще умре на улицата… Честно казано обаче, това чувство, както и много от старите му чувства, бяха станали маловажни в годините, когато играеше онази игра. Беше време, когато с всеки изминал ден предчувствието за смъртта го завладяваше все повече…

Но щяха да изминат още няколко години. Една вечер след ден, в който бе ходил да пие, баща му се прибра по-уморен от обикновено и каза, че пил много, но „трябвало да направи“ това. По пътя покрай рибния пазар срещнал Ицхак Сапорта, когото не бил виждал от години. Ицхак му се сторил направо смазан под товара на множество проблеми, сякаш уморен от живота. Вместо да се ограничат с разменени набързо няколко думи, двамата седнали и си излели болката. Почерпил Ицхак, тъй като все пак навремето бил негов майстор. Жак помнеше много добре Ицхак Сапорта. Ицхак беше един от калфите от ателието в Халъджъоглу. След пожара беше продължил да упражнява професията си и, благодарение на създадените контакти, скоро бе намерил нова работа. За жалост катастрофата с данъка върху имуществото бе засегнала и него. Бяха научили, че за да плати дълговете си, е продал, е трябвало да продаде своите килими доста под цената им. Това бяха дни, в които лешоядите се виждаха по-често и летяха много по-ниско от обикновено… Ицхак бе успял да плати дълговете си, но според слуховете не се беше съвзел след този случай. Малко по-късно почина тихо и кротко в своя ъгъл, в кръга на последното си семейство. Междувременно бяха минали близо две години, откакто случайно научиха за смъртта му. Следователно беше абсолютно невъзможно баща му да е срещнал Ицхак Сапорта.

Като се вземе предвид този факт, е интересно, че за своята игра бе измислил този разказ. В онази вечер почина внезапно, без „да се обади на никого“, малко след като със смаяно изражение и сякаш вече не разпознаваше околните, седна в креслото си. Всички бяха някъде из жилището. Доколкото си спомняше, Роза беше в кухнята. Той самият се канеше да донесе малко въглища от балкона, за да понапали печката. Майка му навярно бе в стаята си, седеше на леглото и прибираше с фиби дългите си бели коси преди вечеря. Лилика сигурно беше в салона, в своя ъгъл до прозореца и пак ръкопляскаше на някого. Децата бяха в собственото си време… Той чу приглушен шум… Малко след това Лилика се втурна паникьосана на балкона и извика: „Padre! Padre!“. Веднага изтичаха в салона. След виковете на Лилика всички и без това бяха дошли в салона. Баща му лежеше проснат на пода и сякаш искаше да каже нещо. Носеше бял костюм, кремава риза и бяла копринена вратовръзка, бели чорапи и обуща. Това прикова вниманието му в този миг. След няколко секунди всичко свърши… Жак погледна първо близките си, после пред себе си и каза без заобикалки: „Загубихме татко“. Всички се изумиха, когато след кратко мълчание майка му реагира, хокайки съпруга си: „Е, браво, Авраме! Пак не се обади! Ще си платиш за това!“. После съвсем сама, бавно и без да помоли за помощ, се оттегли в стаята си. Какво по какъв начин видя там в първите часове, за кого си спомни най-вече — това никой не научи. Знаеха само и видяха, че не проля и сълза за своя съпруг, единствения мъж в живота си, че не показа своите сълзи даже на близките си. Дали това бе единственото, което лишените й от зрение очи можеха да почувстват? Такава реакция може да се стори невероятна, озадачаваща на мнозина. Може да се учудят и на думите й за смъртта на мъжа, с когото е била вечно свързана. С малко разбиране обаче можеше да се проумее, че в основата на двете реакции бе дълбока любов. Освен това в тази любов се криеше позицията на достойна жена; тази оценка бе в абсолютно противоречие с мнението на мнозинството, което за пореден път виждаше необикновените хора само отстрани и изхождаше от предположението, че майка му се бе примирила със съдбата и бе посрещала с упорито мълчание похожденията на мъжа си. Въпреки всичко беше обичала мъжа си до последен дъх, мъжа, който бе искал да живее живота си до известна степен пипнешком, винаги малко по-добре. Беше съвсем друга форма на нежност това, че тя, щом взорът й угасна, реши да погребе тази любов изцяло в душата си. Не искаше да обвързва мъжа си само защото бе принудена да живее като зависима от други жена; не би го понесла. Любовта често придобива значение на истинска всеотдайност посредством мълчание. Тя изживяваше своята самота, действителната си самота на това малко място и в „съзерцание“. Беше самота, която както всяка дълга истинска самота не беше споделима. Дълга, понасяна с търпение самота, която се опитваше да се предпази чрез мълчание… Самота, основана на факта, че един мъж, който бе открил много тънкости в детайлите, в багрите, останали скрити за другите, че този мъж така и не бе видял действителното значение на любовта на жена си и приписваше нейното оттегляне в себе си само на „другото“ състояние, което бе предизвикано от съдбоносната промяна. В нейното оттегляне не се таеше гняв, нито огорчение, а най-малко пък намерението да породи угризения у другите. Това положение на нещата бе изяснено напълно от майка и син в многочасовите разговори, които водеха. Най-голямата болка на мадам Перла беше, че мъжът й така и не бе разбрал действителното значение на тази любов. На любовта им вечно липсваше нещо. Че майка му и след принудителната раздяла, причинена от смъртта, почти никога не говореше за Аврам ефенди, той си обясняваше с волята й да продължи, да продължи на инат играта. След онзи ден на раздяла тя се сещаше за мъжа си само при много специални случаи. Това бяха моменти, които бяха много далеч от онези поетични моменти, породени например от песен по радиото или аромата на ястие от по-раншно време. По-скоро бяха обичайни мигове, на които никой не отдаваше значение, в които тя забелязваше колко й липсваше нейният дългогодишен спътник, да речем, когато някой затръшваше входната врата или когато тя се спъваше в пискюл от килима. Тези сцени същевременно бяха и последните сцени на нейната житейска драма, която тя трябваше да продължи сама… Мадам Перла си спомняше за мъжа си в онези сцени, в онази инсценировка, която изглеждаше умело подготвена, не в моментите, които всеки познаваше или очакваше, а в мигове, които никой не смяташе за важни. Дали в тази позиция, освен решението да заговори наново за онази дълбока значима връзка не се криеше и желанието да си отмъсти лукаво за дребните изневери, вероломства? Защо не? Нима точно тези малки шеги, тези неповторими детайли, забелязвани само от малцина, не придават цвят, истински цвят на нашия живот?

„Демонстрацията“ на мадам Перла обаче не приключи дотук. Тогава тя пое доброволно задължението да оправя пискюлите на килимите в апартамента. Никой, освен нея не биваше да върши тази работа. Беше впечатляващо как изпълняваше, успяваше да изпълни тази работа безпогрешно въпреки особените обстоятелства. Същото желание за перфекционизъм се проявяваше и когато подреждаше масата, плетеше дантела, чистеше боб. Сякаш тази жена, която в своето време бе получавала множество комплименти за очите и погледите си, искаше съвсем бавно да се привърже към онзи живот, който вече не можеше да види, с верига, която бе намерила сама… Както в жилището в Асмалъмесджит, така и по-късно в Харбийе тя живееше своето малко, безмълвно старание. В онези жилища тя имаше и своите слънчеви часове, които можеше да изживее пълноценно. Когато се преместиха в къщата, по-точно в апартамента в Харбийе, търговията му вървеше вече добре, наистина добре. Нанесоха се в ново, модерно жилище с парно отопление, станаха обект на завист от страна на роднини и познати, които трябваше да изкарат още някоя и друга година в „Тунела“ до кула Галата. Берти се подготвяше за Кеймбридж. Олга беше на специално място, на много специални места, които никой не би поставил под въпрос. Мадам Роза беше вкъщи и дълги години наред създаваше у него впечатлението, че живее в пленничество… Лилика беше починала. Джери растеше и за да порасне още повече, щеше да избере съвсем друга, много далечна държава… Дюкянът в Султанхамам също растеше. Той се числеше към уважаваните търговци в средите на текстилния бранш. Всеки път, когато си мислеше, че баща му не бе доживял да види какъв авторитет бе постигнал след толкова много усилия, в душата му се разливаше дълбока тъга, която не можеше да сподели с никого, неясна тъга, примесена с радост и малко гордост, която се опитваше да скрие. Колко дълъг беше пътят от онзи пожар до това място… Онези улици, онези къщи ги нямаше вече… Сега там бяха нови обитатели и техните мечти… Нямаше ги вече старите стаи и техните стари богатства. Човек трябваше да приеме промените и факта, че действителността можеше да се променя също като живота. Нещо повече: когато обзираше живота си, можеше дори да каже, че — независимо от понякога неизбежните копнежи — всекидневните условия за живот се подобряваха все повече. Основните чувства обаче не се променяха, не можеха да се променят въпреки разликите във външния вид. В различните къщи бяха следвали едни и същи мечти, бяха се опитвали да поддържат едни и същи навици и морални представи. Едно от най-важните правила на деловия живот за него например бе да плаща стриктно дълговете си. Баща му беше посочил пътя, казвайки веднъж за полиците и чековете: „Хартийките са само за честни хора“. За честните хора дори бе достатъчна дадената дума, дори една обикновена дума… Думата беше „задължение“ и същевременно означаваше доказателство за респект пред това, което някой бе направил или мечтал. А който не беше честен, за него малките хартии и бездруго нямаха значение. Никога не беше губил това убеждение.

Ако не го лъжеше паметта, в онези години и без това бе живял с множество принципи… Всеки ден да обядва по едно и също време, в дванайсет и четвърт, бе за него един от тези принципи. В него влизаше и да не поръчва ядене „отвън“. Затова тогава си носеше канче с храна от къщи. Ястията — нерядко остатъци от снощната вечеря — бяха избирани от мадам Роза. По този начин работното му място беше винаги свързано с дома. Всяка сутрин се строеше мостът за връщането всеки обед или всяка вечер… Този факт осъзна едва години по-късно, когато трябваше да изживее други самоти, далечини, по-скоро непостижимости. Тогава всяка сутрин беше друго връщане… Навярно и личността на мадам Роза бе допринасяла за това чувство. Благодарение на тази личност би могъл да усети много близо любовта… В тази ситуация обаче любовта беше друга форма на пленничество. Пленничество в неопределени граници; а тъй като границите не бяха определени, пленничеството най-често се изживяваше несъзнателно. Това изживявано напълно естествено пленничество изваждаше наяве обаче и желани аспекти, които ощастливяваха едно лице, понеже то не искаше да отиде никъде другаде. Как другояче да се обясни малкото щастие в петък предобед, възникващо от строежа на онзи мост? Обикновено в тези петъци още от ранни зори се готвеха едно-две ястия за уикенда. Това бяха променящи се или завръщащи се според сезона, никога не изчезващи от тази печка гозби. Миризмата на прясно сварено месо например се разнасяше из всички кътчета на къщата, или няколко патладжана се печаха в жарта или пък пържеха… Обикновено сам си притопляше яденето в дюкяна. Грижливо разстилаше салфетка върху масата, пълнеше чашата си с вода, а сегиз-тогиз канеше и Киркор да участва в гощавката… Това ставаше в дните, в които мадам Роза го караше. Мадам Роза знаеше какви ястия обича Киркор и щом сготвеше някое от тях, слагаше още едно канче в чантата. Това бяха похвални моменти, чиято стойност се оценяваше. В тези моменти Жак и Киркор оставаха свързани с навиците и дребните радости, а в дългата си заедност в онзи дюкян бяха виждали най-лошите си времена и най-слабите си страни.

Да вършат „необходимото“ по най-правилния начин, често без да е нужна и една-едничка дума, безспорно беше част от тяхната съвместност или от желанието да останат заедно. В първия ден от годината например зарязваха всичко и по времето, когато повечето хора още спяха, отиваха в дюкяна. За да им върви през новата година, хвърляха на пода нар, а когато той се разпукваше и семената се разхвърчаваха във всички посоки, казваха своите молитви за себе си, за другия и за хората си. После изпиваха заедно по едно кафе и обсъждаха предстоящите задачи. После… После кротко се прибираха в домовете си. В онова време не допускаха никого до участие в този ритуал. Докато събираха разпръснатите семена на нара със старата метла, един от „талисманите“ на дюкяна, си пожелаваха взаимно още много такива мигове за в бъдеще. Дълги години наред имаха шанса да подновяват това благопожелание „там“… Дните си в дюкяна — освен със своите страхове и разочарования — прекарваха и с такива малки надежди. Като се вземе под внимание това, излиза, че сътресенията спадаха към неизбежните компоненти на живота… Сътресенията като неизбежни компоненти на живота служеха за по-доброто му разбиране. Дните на Националната отбрана и на военния преврат от 1960-а бяха преживени и криво-ляво превъзмогнати с тези чувства… Когато спечели малко пари, спазвайки правилото, купи на мадам Роза първо палто от астраган, после от норка, а по-късно в базара от свой приятел — бижутера майстор Дикран — пръстен със солитер. Естествено правеха пътешествия. Пътуваха до Рим, Милано, Париж, Лондон, Виена, Атина, Женева, Барселона, Палма де Майорка… До Лондон и Женева няколко пъти пътува и сам „по служба“… За Израел заминаваха да навестят роднини. Това бяха пътешествия, които се различаваха от другите, така да се каже, посещения у дома. Тогава нямаше нужда да търсят хотел и да харчат пари за хотелска стая. Затова пък носеха със себе си маса храни, за които „онези там“ копнееха, например домашно маринована риба тон, суджук, пастърма, питки и саламурено сирене… Това спадаше към неотменните задължения на тези, които тогава предприемаха тези пътувания. Няколко кила „незабравими“ храни от предишната страна като благодарност за безплатна стая… Ала това не беше само обикновена търговия. Така се възкресяваше едно чувство, възкресяваха се някои стари кулинарни преживявания. Възобновяваше се една надежда, която оставаше нерушима на някои места… Тези чувства не можеха да изпитат в други градове. В онези градове по всяка вероятност отсядаха само в препоръчаните от познати хотели, които бяха нелоши, които се ядваха… Накрая идваше ред на покупките, които трябваше да покажат, че се връщат от онзи град… Никога не си пречеха взаимно при тези представления.

Олга предпочиташе да си мълчи за това, което преживяваше. Изразяваше своята тъга и обида чрез държането си, но, ей богу, не казваше нито дума по въпроса. Сякаш в тази мълчаливост водеше скрита битка, която имаше нещо общо със запазването на нейното достойнство и с по-доброто разбиране за нейната женственост. Битка, в която ставаше дума за това да защити своето достойнство и да съхрани докрай своето самоуважение; битка, в която отказваше да използва своята безпомощност като предпазен щит и в която се надяваше рано или късно да конфронтира човека с неговата грешка… Макар такова едно решение в много случаи да водеше до самота… Тук, точно тук трябваше да остане сега… Сега знаеше това… Знаеше… Тъй като в пълната си самота, сега, когато вече нямаше никого, при когото да избяга, искаше да признае пред себе си, поне пред себе си, че въпреки всичко преживяно беше човек на малките крачки, че бе съумял да извърви дългия път само с онези малки крачки. Може би затова бе решил да прекарва уикендите заедно със семейството си, въпреки че копнееше за Олга, защото не се беше осмелил да направи други, различни от сторените крачки… В събота често ходеха на следобеден чай в хотел „Тарабя“. Понякога към тях се присъединяваха познати. В летните месеци след чая често ходеха в лятната къща на своя съсед Ставрополус, която бе близо до хотела. Малко след като първата му жена, родом „от острова“, дебелата Филича, която нямаше друга дарба, освен готвенето, почина млада, Михали Ставрополус се ожени за млада вдовица на име Афро, която преподаваше френски в гимназия „Зографион“ и която, без да губи време, постави своя съпруг на мястото му, жизнена, привлекателна жена, която с усмивката и погледите си можеше да завърти главата на много мъже. Ако в първия си брак бе водил много скромен живот, така че околните го наричаха дори „пинтия“, то след втората сватба Михали отвори широко кесията си и показа или трябваше да покаже, че беше много по-богат, отколкото предполагаха. Съгласно сключения брак заедно с Афро в къщата дойде и сестра й София. И заедно заживяха нов живот. Изглеждаха щастливи.

В началото пътуваха до „Тарабя“ с микробуса. По-късно си купиха кола марка „Десото“ — за тогавашните условия, кажи-речи, разкош, автомобил, който се хвърляше в очи. Използваха го само през уикендите. По пътя за работа той години наред предпочиташе маршрутка. Дълги години наред… Без да протестира, чакаше на опашка, даже в дъждовни, снежни, студени зимни дни, като все си повтаряше, че животът е дълга битка и това го осмисля. Това сигурно беше цената, задето не се боеше от бъдещето… С времето обаче и тези картини се промениха и плавно преминаха в съвсем друга историческа епоха. В първите си години Берти пътуваше до дюкяна с черен осемместен автомобил марка „Хъмбър“. Беше го купил от приключил мандата си висш служител в английското консулство. Времената се променяха… Както във всички романи, филми, шлагери… След работа Берти откарваше баща си вкъщи. Имаха отделни жилища… По пътя почти не разговаряха…