Марио Леви
Истанбул беше една приказка (90)

Разговори из нощни улици

Дали наистина е съдба, когато мнозина вярват, че добрите и лошите времена винаги се редуват? В онези дни, в които бе така обвързан с живота, посрещаше с голяма смелост всеки проблем, в онези дни на надежда, в които вярваше, че още веднъж е преодолял големи страдания, си беше мислил за такава вероятност. Един ден на ставане от сън майка му се оплака, че виждала всичко замъглено, всичко около нея било сякаш зад „пелена“, която просто не се вдигала. Отидоха на лекар. Диагнозата донесе неочаквана вест, променила целия живот. Нямаше лечение, което да изцери заболяването. Е, нямаше опасност за живота, но пълната загуба на зрението беше неизбежна. Майка му прие мълчаливо и новото състояние. Реши да остане няколко дни в стаята си насаме със себе си, със своите спомени, своите преживявания.

Диагнозата се оказа вярна. Една сутрин майка му се събуди в продължил дълги години мрак. „Ще свикна с това, и с това ще свикна“, само това каза. С времето свикна и с това. Свикна с това. Във всеки случай даваше вид, че е свикнала. Преживя още петнайсет години по този начин. В това време се затвори още повече в себе си. Избра още по-дълго мълчание. Хранеше известни страхове, особено се боеше, че е ослепяла от черна магия. Полека-лека обаче съумя да се върне към живота и да участва донякъде в него, да следва линиите на новите си дни чрез нови докосвания, „да усеща нови цветове“ заради ново пробуждане. В онези дни още веднъж се осмели да поведе битка за нов живот и въпреки цялата несправедливост да съумее да живее със съдбата си…

Всеки тъжеше по свой начин, по различен начин за състоянието на майка му. Пред лицето на тази промяна всеки се чувстваше задължен да провери взаимоотношенията си с мадам Перла. Лилика се страхуваше да не изгуби голямата си опора. Тъй като беше вярвала, водена от най-дълбоко убеждение, беше искала да вярва, че единствената силна и надеждна жена в живота й ще я закриля докрай. Освен тази вяра в онзи дом не й оставаше друг избор… Мадам Роза за пореден път се опита да се избави от статуса на „чуждо момиче в семейството“. За баща му това бе мигът, в който трябваше да се попита какво бе оставил в миналото, в миналото с жена си; нещо повече — беше фаза на изпитание за съвестта. За Жак пък беше време, в което с нова отговорност пое бащинския си дълг. След тези дни се сближиха още повече. Сякаш всички в семейството искаха да платят цената за това, което бяха вземали в миналото, подарявайки на мадам Перла частица от своята душа. Когато седяха заедно в тези нощи, майка и син отначало често си говореха за дните в Халъджъоглу. Когато го молеше да й разкаже, той говореше търпеливо, опитваше се да си припомни детайли и понякога се повтаряше. Подробностите бяха нужни и на двамата, за да съградят отново света на сигурността в онези приказки…

Понякога мадам Перла беседваше дълго с мъжа си. Ала и тогава предпочиташе да слуша. Баща му й разправяше всекидневни случки, носеше новини „отвън“. Двамата живееха в различни стаи, сега бяха като приятели, които деляха един дом. Това разделение стана по желание на майка му. Сякаш бе поела бремето на това разделение, за да се обвърже по-тясно със света, на който искаше да се отдаде. В този свят имаше както своя реалност, така и своя мечта. В онзи свят чрез различни докосвания се опитваше да разбере наново живота си. Научи се например да намира „своя път“, „своите пътища“ в апартамента с помощта на ръцете, вървейки съвсем бавно; а когато денят спря да се различава от нощта, тоест тя се озова в постоянен мрак, успяваше да задоволява основните си потребности. Това бяха пътищата, които всички можеха да видят, да разберат. Съвсем други, отколкото другите пътища на самотата, отколкото пустите пътища, към които никой нямаше да се приближи… Понякога сутрин по челото или ръцете на майка му се виждаха малки синини. Отначало я питаше и получаваше отговори от сорта на: „Нищо важно, от възрастта е… Ще мине…“ или „Блъснах се във вратата“. А не беше толкова трудно да открие истинската причина. Мадам Перла, която навремето беше впечатлявала всички околни с походката и фигурата си, се блъскаше тук и там, когато в безсънните си нощи се луташе из жилището. Очите му се пълнеха със сълзи, идваше му да прегърне и да целуне майка си. Ала някак не можеше да направи тази крачка, която бе толкова малка и същевременно толкова голяма… Защо? Като си мислеше за този въпрос и отговорите, дори в дните, в които правеше равносметка на живота си, в него възникваше празнота. Освен това с времето свикна с това състояние. Затова и престана да задава въпроси, да задълбава твърде много. Знаеше, че в някои нощи, когато всички спяха, тя бродеше сам-сама из къщи, като се опитваше да не обезпокои другите; тогава докосваше предметите, особено старите предмети, и с неясни, непонятни думи разговаряше с някого, по всяка вероятност с „Перлите“ от миналото. Този факт бе наблюдавал многократно, когато нощем беше ходил до тоалетната. Много добре разбираше, че трябваше да бъде безшумен и да не я смущава. Тези часове бяха може би часовете, в които тя бе намерила себе си, в които „виждаше“ по-ясно своя живот…

Въпреки че живееха и спяха в различни стаи и нощи, баща му се привърза още по-силно отпреди към своята Перла, своята безценна Перла, жена си, която по-рано бе наранявал много пъти. На пръв поглед тази връзка, изглежда, се беше превърнала в една от връзките, наблюдавани при множество двойки. Без съмнение и други хора познаваха тези чувства, базирани върху угризения на съвестта, които често се подготвяха незабележимо в такива взаимоотношения… В такива времена се появяваха угризения на съвестта и страх от смъртта. Всичко това навярно отговаряше на истината, но освен него я имаше тревогата за Несим. Заради нея той по всяка вероятност бе съумял, заедно с жена си, да стигне до крайната точка, без никой да разбере. В периодите на временните си изчезвания баща му трябваше да асимилира невъзможността да внесе малко светлина в нещата с Несим. Тук ставаше въпрос за друга тъмнина, изживявана с други думи и погледи… Съвсем друга тъмнина, която се опитваше да се разкрие, да се разбере чрез нови докосвания… Тъмнина, която пораждаше чувството, че биваш прогонван от тези квартали, тези улици… Да държиш за ръка един човек, да чувстваш, че го държиш за ръка, в тази ситуация може би означаваше потребността, а също и тайното желание да държат теб за ръка… Истината, същинската истина и бездруго не можеше да се проумее „отвън“.