Марио Леви
Истанбул беше една приказка (88)

Времето на „втората мобилизация“. Къде са ви труповете?

Времената във фирма „Хавагаз“ бяха ценни, незабравими дни дори само заради преживяванията с мосю Бюсак. Честно казано обаче, в тези дни, освен спомени, се таеше и проблясък от нова надежда. Той намери възможност да се стабилизира отново след всичките загуби, да изплати дълговете и още по-важно — да спести малко пари. Беше радваща сърцето сума, не само изработена, но и донякъде откъсната от залъка. Затова с години не бяха сменяли линолеума в жилището; в летните месеци не бяха имали възможност да ходят на острова; за да харчат по-малко за сода и лимонада, бяха заемали местата си часове преди началото на вариететната програма в градината „Джумхуриет“; бяха пътували по-рядко с трамвай и някои вечери бяха седели в салона на тъмно, за да пестят ток. Това бяха „сметките“ от онези дни, фотографиите на липсите в онези дни. Трябваше обаче да го приемат… Само с такива стъпки, с такива безшумни стъпки, които не искаше да показва на другите, които искаше да изживява донякъде „в себе си“, той бе успял да сбъдне лелеяната от години мечта. С наличните пари беше отворил дюкянче за платове в Султанхамам. Сега имаше достатъчно опит. След като бе изпробвал и зарязвал толкова професии, сега можеше да върви напред по новия път с повече самоувереност. Този път увереността не го излъга. Но животът понякога погаждаше и малки, неочаквани шеги на своите ученици. Шеги, чието истинско значение щеше да проумее едва много години по-късно… Дните на „втората мобилизация“ съвпаднаха точно с дните, в които се унасяше в своите малки мечти… Тогава в най-бурната фаза на Втората световна война, от редица „съображения за сигурност“ държавата реши да концентрира определен брой мъже от малцинствата или, както научиха, по-точно двайсетина хиляди души за извънредна мобилизация. Известно време се носеха различни слухове на различни езици в различна форма. Смяташе се за твърде вероятно германците да окупират Турция. Исмет паша, това не можеше да се отрече, водеше изкусна политика. С Чърчил разговаряше по-различно отколкото с американците и правеше всичко, за да не намеси Турция във войната. Имаше обаче и хора, които шушукаха за тайно споразумение с Германия и че уж била започнала подготовка за строеж на крематориум в Сютлюдже. И дали онази „концентрация“ не бе първата крачка по пътя „за там“? В действителност заедно с тях бяха „призовани“ и гърци и арменци, но това можеше да се тълкува и като временен параван до постигане на целта. В такава обстановка на несигурност и неведение страхът и съмнението са едва ли не безгранични. Ето защо тогава всички, принудени да тръгнат на това неочаквано пътуване, се тревожеха по различен начин за живота си. Другите имаха същия проблем. Сред гърците само малцина смятаха, че са поели към „последното си място“. Обсъждаха се „за“ и „против“ диагнозите. Но припомняйки си какво се беше случило в миналото, хората неминуемо си мислеха, че това ново пътуване вероятно бе организирано с цел окончателна разправа. Арменците също бяха обладани от страх. Те трябваше да заминат за Анадола. И за капак по-голямата част от групата бе изпратена в Йозгат…

Преживяното в първите дни бе предназначено за разпалване на страха. Отначало ги мобилизираха в цивилно облекло. Не се знаеше какво щяха да правят. Щом пристигнаха в Йозгат, голяма част от тамошното население ги посрещна с ругатни и викове: „Проклети неверници! Да пукнат дано тия неверници!“. Маршал Февзи Чакмак обаче навреме осъзна опасността; даде заповед да облекат всички във военни униформи. Така бяха по-добре защитени в тези тежки условия… Във всеки случай народът, който можеше да изпадне в ярост и по най-дребния повод, не събираше толкова лесно кураж да се нахвърли на войник. Това решение ги поуспокои, накара ги да се почувстват малко по-сигурни. Можеха да покажат какво или кои бяха, поне външно. Не им оставаше абсолютно нищо друго, освен да изтърпят тези дни. Съумяха да започнат тези дни с това убеждение и за пореден път да се опитат да се приспособят към това, което преживяваха, което трябваше да преживеят. Умееха да се вкопчат някъде, това беше друга форма на издръжливост, на битка… По силата на историческите уроци и бездруго правеха това. Отново си припомниха как да мълчат и да се затворят в себе си… Тази „убеденост“ и това „оттегляне“ обаче не бяха достатъчни, за да решат изцяло проблемите им. Например да не знаеш защо е започнала тази нова военна служба, кога и къде ще приключи. Това, че в различни дни рисуваха бъдещето си в светлината на най-различни възможности, можеше да ги докара до ръба на страха. Имаше един подофицер, който по време на утринна проверка се разхождаше по плаца и понякога крещеше: „Къде, къде са ви труповете? Още ли сте живи?“. Или идваше на „мущровка“ и крещеше: „Забравете Истанбул и жените си! Сега ние ще идем там!“. Една сутрин дадоха заповед: „Евреи, арменци, гърци, строй се поотделно!“. Тази „акция за разделяне“ стресна най-вече арменците. Неколцина арменци се смесиха с евреите. Тази сутрин студеният страх пак потропа на нечии врати. Бяха в Йозгат… В Йозгат… Понякога една-едничка дума бе достатъчна, за да събуди отново определени чувства. Скоро след това обаче се оказа, че вълнението е било неоснователно. Трябвало да ги разпределят. Сметнали за правилно да изпратят в гарнизоните еднакъв брой евреи, гърци и арменци. И дойдоха дните, в които криво-ляво започнаха да гледат към някакво „бъдеще“. Първо ги изпратиха в Чанаккале, после в Пендик. Пендик тогава още не беше квартал на Истанбул. Но защо да отричаме, в тези дни военната служба започна да им доставя известно удоволствие. Удаде му се да създаде добри взаимоотношения с капитана, който им беше ротен командир. Той го направи отговорник по разпределение на храната. Тази възможност — освен неизбежните проблеми — означаваше „сфера на влияние“, която не беше за подценяване, за пренебрегване. Понякога Жак се възползваше и от правото да взема самостоятелни решения. Капитанът му имаше голямо доверие и след известно време се отказа от досадните проверки, които правеше в началото.

Онези дни му се струваха не толкова лоши и заради тези спомени. Беше просто друго място и друго време. Или пък онези дни се намираха на приятно разстояние, бяха вече много далеч…

Тази военна служба продължи общо седем месеца. На Новата 1942 година отново беше на скромното празненство със семейството си. За пореден път се намираше на прага на нов живот. Раздялата с неговия капитан беше тежка и тъжна. Той си остана в армията. Скоро след това щяха да го преместят на друго място, докъдето неговият истанбулски другар нямаше да стигне може би до края на живота си. Ала поне се бяха научили да се доверяват — двама души, които идваха от различни места и знаеха, че пак ще тръгнат в различни посоки, въпреки това се бяха намерили, бяха съумели да се намерят на онова място и да изградят взаимно доверие. Това не беше лесно. Животът невинаги е толкова щедър към хората.