Марио Леви
Истанбул беше една приказка (85)

Писма от Испания

Не само старите дни на детството, дори дните, последвали смъртта на Несим, бяха вече на недостижимо място. Това бяха дни, в които раздялата, дълбока раздяла, която още веднъж придобиваше смисъл чрез спектаклите, техните спектакли, бе влязла в техните домове, бе потропала на вратата на техните домове… Беше запазил онази смърт в тайна от родителите си, намирайки убежище в нов разказ. Според този разказ Несим отишъл в Испания заедно със семейството си. Там имал куп проблеми с разрешителното за пребиваване. Но с времето и тези проблеми щели да се разрешат. Само трябвало да потърпят, още да потърпят. Да потърпят и да изчакат, отново да съумеят да чакат… Животът не беше така прост както по-рано. Изискваха се много усилия, за да се превържат раните, които бяха нанесени на хората през войната. Войната, честно казано, още не беше отминала. Известно време трябваше да пише писма. И те трябваше да се задоволяват с тези писма. Съдбата ги подложи и на това изпитание. Оттогава насетне от време на време пристигаше писмо от Несим от Испания. Писмата естествено пишеше той. Сам той ги пишеше и сам той ги четеше на глас. После баща му обсъждаше написаното с него. Баща му даваше куп съвети на Несим. Както в писмата до Несим, така и в писмата, идващи от Несим, тези съвети винаги се вземаха под внимание, та лъжата да изпълни целта си. Спектакълът трябваше да продължи колкото се може повече. Какво ли не беше измислял в онези писма… Полет се омъжила, била щастлива, новороденият й син бил обрязан въпреки спънките… Рахел преподавала френски, а Несим — немски. Оправяли се и щели да се оправят още повече… Истанбулчани трябвало да знаят, че гледали с надежда на бъдещето; в тези трудни дни това трябвало да стига на всеки…

Дали тези обяснения наистина стигаха на истанбулчани? След години се замисли още веднъж за това, зададе си още веднъж въпроса, на който така и не бе могъл да отговори… Дали родителите му бяха усетили, че Несим е починал? Да, никога не бе разбрал. Никога… Тъй като след някое време и той самият стана част от спектакъла, който бе измислил… След някое време и той бе завладян от красивата постановка на спектакъла. Сега обаче по-скоро смяташе, че бяха разбрали: тези животи не са били живени така, както ги бяха заблуждавали. По този път, по пътя на съчиняваните писма бе предадена истина, която не можеше да се изрече. Всеки се опитваше да закриля тази истина, истината на спектакъла, както и това мълчание, без да се осмели пред другите да изтласка истинските факти на повърхността. Онези домове владееха изкуството на отбягването, познаваха тази позиция спрямо живота. Причината за това, че спектакълът продължи години наред, че тези писма се четяха като автентични писма, би трябвало да се потърси в това отбягване, да, в традицията на това отбягване. За да могат да понесат смъртта на Несим, Рахел и дъщерите им, те трябваше да се вкопчат в тази лъжа. Затова не беше трудно да вървят през онези години в тази форма, с тези крачки.

Когато след пристигането на Жинет в Истанбул писмата взеха да оредяват, замлъкването можеше да се обясни и по този начин. Всички искаха да отдадат обичта, липсващата обич изцяло на новия член на семейството… Несим сложил, така да се каже, началото на завръщането си в Истанбул, изпращайки най-малката си дъщеря при роднините. Членовете на семейството, които били разпръснати на различни места, трябвало да се запознаят. За онези, които искаха да поддържат лъжата, беше толкова просто да вярват в лъжата. Дори Жинет участваше в спектакъла. И тя играеше много успешно ролята си. Веднъж каза, че се подиграла на „убийците“, като съживила родителите и сестрите си в една лъжа, дала им шанс за друг живот. Заради тази черта обичаше Жинет, усещаше я близка. Да се съпротивяваш, да се съпротивяваш докрай, и в съпротивата да можеш да намериш собствените, същинските си пътища… Вярваше, че бе изпробвал, беше се осмелил да изпробва много от тези пътища. Местата, на които бе намерил своите близки, където наистина бе успял да ги намери, бяха по този път, а сега благодарение на този път можеше да вникне в това, което бяха преживели. Онези лица също бяха по онези пътища, както онези лъжи и липсите, които човек отнасяше със себе си в гроба… Сега, когато вече не виждаше хората от обкръжението си толкова често както преди, можеше да разбере малко по-добре местата, от които бе доста отдалечен… Както в своите, така и в очите на другите човек живееше само посредством битките си, посредством смелостта или малодушието, които доказваше в своите битки. Да знае всичко това — въпреки всичко преживяно, целия копнеж и целия срам — беше извор на малка гордост. Кой знае, може би животът беше спектакъл, по-елементарен отколкото се предполагаше. До това разбиране обаче не се стигаше толкова лесно, особено във фазата, в която трябваше да приемеш собствените си граници. Не беше лесно да обясниш на другите истината за някои чувства, без многократно да изтърпиш определени наранявания с все едни и същи поражения и заблуди… В „нараняванията“ бяхте съвсем сами… Само вие… Вие и вашата история… Вие и вашата история, при която все се бояхте да се върнете и да я разберете по-добре. Може би затова обичахте толкова „тишината“…