Марио Леви
Истанбул беше една приказка (81)

В този момент обичах най-силно баща си

Усилия, надежди, спомени… С течение на времето всеки щеше да разбере още малко по-добре какво бе загубено в онази нощ, в този пожар. Благодарение на тези загуби се отвори врата, довела дотам, че всеки разбра по-добре себе си, но и другите. Бяха се преместили от своя свят на сигурност в друг свят, в който се чувстваха много „по-голи“. Ето че вече не можеха да гледат живота от своите прозорци на „сигурността“…

Сутринта, след нощта на пожара, не събраха смелост да го изрекат на глас, но и двамата знаеха, че килимите, които там за няколко часа се бяха превърнали в купчина пепел, струваха близо петстотин хиляди лири. Доста голямо състояние за трийсетте години… За няколко часа бяха загубили доста голямо състояние. По-късно Жак щеше за кратко време да загуби съвсем неочаквано и други богатства. В този момент отново се усмихна. В „новите“ си дни, в които се задоволяваше само с наблюдаване, си мислеше колко смешни в своята самоувереност бяха някои хора от близкото му обкръжение, които бяха натрупали голямо състояние. Смятаха, че техните убежища никога няма да рухнат, че са непоклатими… Само да знаеха… В този момент му се прииска да сподели нещо с някого… Да сподели определени неща, които бе преживял, нещо просто, но незабравимо, отнасящо се до живота, техния живот… Отказа се… Те и бездруго нямаше да го разберат. Беше седял до баща си и не бе казал нито дума… „И борът е изгорял, виж. Вече няма да можем да слагаме масата под него и да пийваме вечер мастика…“ — беше казал баща му. Не бяха събрали сили да се погледнат в очите. Знаеха значението на бора в техния живот. Сега трябваше да погребат там много летни нощи… Дали в по-късния си живот беше обичал толкова пъпеши заради онези летни нощи? Дали затова му бяха толкова важни двата бора в градината на къщата им на Бююкада?… Дали затова цял живот беше вярвал, че боровете даряват човек със спокойствие?… Не бяха събрали сили да се погледнат в очите. Не се погледнаха, ала по всяка вероятност виждаха пред себе си едно и също място и едно и също време. Може би затова мълчанието помежду им бе многогласно мълчание. Мълчаха… После, след това дълбоко мълчание той каза с решимост, с едва ли не чужд глас: „Татко, ще затворим и дюкяна в Акарчешме. Освен това имаме още малко пари… Не се тревожи. Както каза, пак ще стъпим на крака, но с това въпросът за килимите е приключен. Имам нова идея“. Баща му мълчаливо гледаше пред себе си и бавно чертаеше в пръстта някакви безсмислени фигурки с пощадена от пожара съчка. Искаше още веднъж да погледа развалините отсреща. Още един път, безмълвно… А после… А после каза: „Както искаш, синко“. Беше се опитал да не издаде вътрешното си поражение. В този момент обаче можеше да направи само това, трябваше да се задоволи с тези няколко думи. Но за онези, които познаваха тези взаимоотношения, тези животи, няколкото думи, това малко изречение имаха много дълбоко значение. Беше моментът, в който се бе доближил, бе успял да се доближи най-много до баща си. Един от миговете, в които бе обичал най-силно баща си… Онези, които познаваха тези взаимоотношения, тези животи, бяха наясно, че такива мигове бяха голяма рядкост в течение на дълги години. Сто на сто и баща му бе усетил тази близост, тази топлина. „Както искаш, синко…“ Това изречение беше важно; то характеризираше прелома, който трябваше да бъде извършен след пожара. Тази нощ бе последната, в която баща му се беше отнасял към него бащински, държал се бе с него като „глава на семейство“. Сега беше негов ред… Право да си каже, още не бе съзрял за това. Ала понякога трудностите даваха и изходи, а изходите — решения. Трудностите раждаха нови стремления… А за кои от взаимоотношенията, диктували нашия живот, бихме могли да твърдим, че сме били подготвени?