Марио Леви
Истанбул беше една приказка (78)

Жената на италианския посланик, крачки и други песни

В онази къща преживяха и Балканската война, и дните на окупация. Това бяха най-вече дни на отдръпване, на затваряне в себе си… Да, онези дни означаваха за едни страх, за други надежда, а за трети пък бяха дните, в които усещаха как смъртта съвсем бавно се приближаваше към тях. Тогава непрекъснато се страхуваха от нещо, въпреки всички убежища и възможности. Бяха се страхували от маршовата крачка на българите, страхуваха се и от чуждите бронирани кораби, които навлязоха в Босфора, макар да знаеха, че биха могли да намерят скривалище в статута си на чужденци. Страхуваха се, когато индийските офицери дойдоха в ателието да разгледат килимите. Въпреки че и по-рано в дома им, в онова ателие, вече бяха идвали редица прочути чуждестранни гости… С други думи — бяха свикнали с „други“ посетители. Освен експертите по килими от Будапеща, Лондон и Сараево сред посетителите имаше и пълномощни министри, висши офицери, генерали и хора от върхушката. Често идваше например италианският посланик с жена си. Вече не помнеше името му. Помнеше обаче, че тогава беше в пубертета и сексуалността му беше пробудена. Жената на посланика беше изключителна хубавица. Години наред бе сънувал прошарените й гъсти коси, хванати на кок, мургавия тен, зелените очи и закръгления ханш… При всяка тяхна среща тя се шегуваше с него, като слагаше ръце на раменете му и леко докосваше бузите му с гърди. Дали тази жена продължаваше малката еротична игра с него, защото усещаше тайния му интерес към себе си, или защото все още го смяташе за малко, сладко дете? Така и не научи това. В някои нощи продължаваше играта насън. В онези сънища тя, жената със закръгления ханш, му се явяваше гола… Срамуваше се от тези сънища и се боеше, че тя може да познае какво вижда насън. Само че нито тези страхове, нито срамът можеха да му попречат да си съчинява тези непристойни фантазии. Тази жена бе принцесата на сексуалното му пробуждане. Имаше закръглен ханш, малък бюст и много хубав аромат… Колко странно, че не помнеше името й. Ето как, с течение на времето някои хора изчезваха зад пелена от мъгла. След тях оставаха моменти… Само моменти…

Сред прочутите посетители на ателието беше и Лиман фон Зандерс^[1]. Дните, в които идваше, бяха специални дни, бяха незабравими дни… Генералът говореше на немски с по-големия му брат. Тези дни бяха далечни, много далечни дни… Далечни, много далечни дни… Колко далеч в миналото бе сега това, което се беше случвало там, колко невинни, безупречни изглеждаха онези хора от днешна гледна точка. Тогава нито Несим, нито Лиман фон Зандерс, нито другите не можеха да предвидят предателството на Германия спрямо определени хора, спрямо „нейните хора“… Може би затова техните разговори бяха „детински“, съсредоточени върху мечтата за един по-добър свят… Тогава пътищата на брат му полека-лека започнаха да се отделят от неговите. Например вече имаха „различни“ стаи. Също и дните, когато в онази къща заедно пускаха филми, запознаваха съседските деца с мечтата, наречена кино, бяха много далеч в миналото, както и вълнението, което изпитаха при пристигането на грамофона. Прожекционният апарат се управляваше с ръчка; беше елементарна безформена машина, но достатъчна, за да увлече децата от онова време в напълно различния свят на фантазията. Колкото до грамофона обаче, в ушите му бе останал най-вече гласът на Ефталя^[2], от която се възхищаваше и баща му. Гласът на Ефталя… Призивите — газели^[3] на мюезините… Дали имаше и гръцки песни? Не, те се появиха по-късно. Много по-късно… Когато в други квартали, в други времена се изживяваха други гласове, когато други нощи се удължаваха до други сутрини…

Така дойдоха и отминаха дните на Халъджъоглу… Търговията в дюкяна в Акарчешме също не вървеше зле. Неговите преживявания го бяха привлекли към професията на търговец. Майсторът занаятчия, майсторството, с всеки изминал ден се отдалечаваше все повече от него. По този въпрос така и не разговаря с баща си, но някои решения, изглежда, бяха взети отдавна. Те можеха само да се опитат да се разбират взаимно, или — което бе още по-важно — да не се нараняват взаимно. В края на краищата всеки живееше свой живот, всеки се беше опитал да изстрада своя живот, да го осмисли. Трябваше да минат дълги години, за да го разберат, да съумеят да го разберат наистина. Можеше да се предвиди, че някои разочарования щяха да се превъзмогнат едва чрез разочарованията, изживени с други… Това бяха само малки приготовления, само малки крачки, които един ден позволяваха на човек да събере кураж за конфликт, както със себе си, така и с човека, който го е разочаровал. След някое време обаче очакваният конфликт щеше да се окаже вече абсолютно ненужен. В онези дни, дните, които те изживяваха с малки надежди, копнежи и отлагания, върху къщата в Халъджъоглу щеше да се стовари голяма катастрофа. Катастрофа, която щеше да промени из основи техния живот и съсредоточените върху бъдещето чувства. Никога нямаше да забрави подробностите от онази нощ.