Марио Леви
Истанбул беше една приказка (75)

Вие пътувахте по сребърно море

Измина горе-долу година. И ето че една вечер баща му го повика в онази стая. На стан беше окачен килим, който изглеждаше чисто нов. Резултатът беше забележителен. Отначало огледа шедьовъра, новосъздаденото произведение с очите на чужд човек. За пореден път не намери думи да изрази чувствата си. Сега си спомни главно, че баща му се беше усмихнал в тези мигове, изпълнени с радост, като дете, похвалено за успеха си.

На другия ден занесоха килима в дюкяна. Там баща му пожела да чуе историята с всички значими подробности. За продажбата трябваше да се намери заслужаващ доверие човек, който „да си държи устата зад зъбите“. Това не беше лесно. В такава ситуация не се знаеше кой на кого какво как би разказал. Но след толкова години в занаята баща му естествено си имаше връзки. Дали иначе би се сетил моментално за Сетрак ефенди, който познаваше световните пазари и беше наясно кой килим къде се ценеше най-много? Последният имаше дюкян близо до хотел „Пера палас“, където постоянно влизаха и излизаха чужди, понякога тайнствени посетители и където, освен скъпи редки произведения на изкуството имаше и артикули, които невинаги можеха да се покажат на всеки. Сетрак ефенди дойде веднага щом получи обаждането. Спуснаха решетката и силно развълнувани му показаха артикула. Сетрак ефенди също не скри вълнението си от това, което видя, и без да се замисли, даде за „такъв артикул“ поисканите две хиляди лири.

Доста години по-късно Жак срещна отново Сетрак ефенди. Бяха лоши времена, преминали в бедност, с различни нови трудности и със спомена за изгубени малки моменти на щастие. Както ателието, така и дюкянчето бяха вече много далеч. За семейството се беше очертал нов път. В новото им жилище в Асмалъмесджит имаше няколко килима, които бяха успели да спасят от „онзи пожар“. Няколко килима, които бяха спасили от „онзи пожар“, които бяха успели да вземат със себе си за новия си живот, за „последните дни“, за „външните евентуалности“. Сетрак ефенди, изглежда, не беше в по-добро положение. Доста отдавна бе отстъпил дюкяна си на двама братя от Кайзери. Онези артикули бяха отишли в друго време — незнайно къде, в нови разкази. Може би затова неговата обвързаност с миналото се прекъсваше толкова бавно. Ръцете му трепереха. Мънкаше и често примигваше. Явно отдавна бе попаднал под властта на алкохола. Съзнателно самоубийство стъпка по стъпка… Онези години бяха завлекли много хора, много чужденци непредвидено на неочаквани места. Поговориха си за това-онова, за менящите се времена, към които не бяха могли да се нагодят. За новите времена, които не разбираха достатъчно и към които не можеха да се нагодят напълно… Колкото приказки можеха да се разменят на крак, естествено… И бездруго, което бе нужно да се види, се виждаше. Радвал се да научи, че Аврам ефенди бил жив, все така държал на живота въпреки новите времена. Колкото до сривовете, изгубеното, неизбежното… Може би било по-добре Жак да не казва на баща си, че са се срещнали, че го е срещнал „по този начин“… Даде му дума. Нямало да му каже. Щял да запази тази среща в тайна, въпреки всичко, което срещата разбунила у него.

После попита за килима. При този въпрос Сетрак ефенди първо се усмихна и каза, сякаш издаваше тайна: „Килимът е в Лондон. В един музей“. В музей в Лондон… Измъчена, тъжна беше усмивката, която в този момент се изписа на лицето му. Измъчена, тъжна усмивка, зад която обаче същевременно се криеше и малко гордост…

Когато се прибра, видя, че не може да изпълни обещанието, дадено на Сетрак ефенди. Същата вечер сподели с баща си новината, която — макар със закъснение — въпреки всички преживелици не бе загубила стойността си на радостна вест. Тази вечер пак си поговориха за старите времена. Баща му каза: „Ех, яд ме е, че Кеворк ефенди не доживя това, не доживя да види успеха на своя чирак“. Килим, на който бе вдъхнал нов живот, висеше в музей в Лондон… Може би го знаеха само малцина, малцина щяха да го научат… Може би с течение на времето вече не бе останал абсолютно никой, който да знае това. С времето нямаше да се знае нито в какво състояние е бил някога килимът, нито как е стигнал до сегашната си форма за една година в онази стая; нямаше да се знае нищо за майстор Али Бурхан, нито предисторията, която килимът бе изживял у „мъжа от Тебриз“. Е, добре. Сега килимът беше там, висеше в музей. С усмивката си баща му наподобяваше човек, тихомълком награден за нещо, което някога бе преживял и рискувал. Да, беше имал забележителна мечта, която с течение на годините бе променила само формата си. Всеки килим, който напускаше онова ателие, който произхождаше от ателието на Аврам ефенди, бе малко произведение на изкуството; тези килими трябваше да са прочути и да останат в паметта с това. Това беше мечтата… Изживявана, поддържана мечта, която бе осветявала онези дни.

Когато мислеше за онези дни, Жак обаче стигаше до извода, че баща му бе култивирал още една важна мечта, която споделяше с мнозина, хранеше заедно с мнозина. Тази мечта имаше нещо общо с притеснението, че човек би могъл да умре всеки миг и затова трябва да черпи с пълни шепи от живота; или пък извираше от чувството, че за да умре по-добре, човек би трябвало да се радва по-интензивно на живота. Човек трябваше да съумее да живее, да живее до последно… Да живее, означаваше да живее въпреки всички пречки… Да живее, за него означаваше малко алкохол, точно толкова, че да може да извлече наслада от всеки момент, ала по-важни бяха онези дребни неща, които му даваха неговите жени, понеже това, което изживяваше със „своите жени“, бяха неговите малки, потайни сърдечни авантюри. Но ако се разгледаха тези мечти, можеше да се установи, че пребивавайки в любимата си среда, Аврам ефенди май обединяваше мирно и кротко две различни души в гърдите си. Едната, свързваща чрез няколко автентични килимени възела бъдещето с миналото, сякаш бе отражение на „ориенталската“ му страна, докато „западната“ страна се базираше на втората му мечта, мечтата за живот на ръба в онези клубове, локали, алкохолните напитки и музиката в стил канто. Той умееше да живее с тези две личности. Пък и двете личности полагаха усилия да разрешат, да разберат загадката на живота, и двете личности полагаха усилия да се обвържат с живота.

Малките пиянства, малките сърдечни авантюри… Тук беше мястото, на което тогава в плана, на сцената се появяваше майката, за да крепи както семейството, така и ателието в Халъджъоглу… Мадам Перла знаеше много добре за какъв мъж се беше венчала и за кого щеше да остане венчана. Аврам ефенди винаги ставаше рано сутрин и отваряше ателието, преди да дойдат работниците; съставяше списък на задачите за деня и ги разпределяше, а щом работниците дойдеха, даваше своите указания; след това се оттегляше и излизаше. Никой не знаеше къде и при кого ходеше денем. Понякога се връщаше с плачещи за реставриране килими, понякога бе в настроение, което навеждаше на мисълта, че е изживял нещо. После дълго и много щателно проверяваше свършеното през деня. Тогава поемаше собственоръчно същинската работа, фината работа. „Докосванията“ в тези мигове принадлежаха само на него. Само на него… Часовете, които денем прекарваше навън, бяха също такава тайна, както и онова, което вечер правеше в заключената си стая.

Като изключим това, той имаше и голяма дарба на имитатор и комик. В някои зимни дни, щом се върнеше весел отвън, събираше в къщата си роднините, работниците и съседите, които му бяха най-симпатични, и изнасяше спектакли, като се преобразяваше в различни роли. За тези вечери Жак си спомняше смътно. В тези вечери всички се забавляваха до припадък, заливаха се от смях и се радваха на живота. Представленията най-често бяха импровизирани. Например той казваше на жена си да седне на долните стъпала и й правеше серенади пред всички зрители, хванал дълга метла вместо китара; рецитираше любовни стихотворения и на измислен френски или гръцки произнасяше тиради уж от класически драми. Това като че ли бяха моментите, които най-добре показваха на другите колко се обичаха родителите му.

Тогава се чуваше и че „повелителят на тайната“, който правеше всичко, за да черпи с пълни шепи от живота, в онези часове, в които изчезваше, без да даде обяснение на някого или да уведоми някого, няколко пъти бил видян с жена от Шехзадебашъ… Това обаче беше и си остана слух. Не беше проведено разследване; никой не пожела да научи истината. Тогава за тези, които познаваха онова „опиянение“, името Шехзадебашъ и бездруго бе равносилно на врата към свят на мечтите. Сегиз-тогиз ходеха там да гледат Минакян ефенди^[1]. Той си спомняше и някои певици на канто, чиито имена вече бе забравил. Но за детето, което беше преди много години, случващото се по пътя за там беше по-интересно от театралните пиеси, гледани в Шехзадебашъ. Нямаше как да забрави някои подробности… Обикновено пътуваха с лодка от Халъджъоглу до Ункапанъ. Тогава лодката се осветяваше от газена лампа. Майка му беше много красива. В Ункапанъ се качваха на файтон, за да идат до театъра. На връщане същата лодка ги очакваше на пристана. По това време морето беше обвито в различна тишина. Греблата потъваха съвсем бавно във водата. Съвсем бавно, с ритмично движение… Съвсем бавно, подчинявайки се на собствения си ритъм… В лунните нощи морето заблестяваше в сребристо. В онази тишина те пътуваха към Халъджъоглу по „сребърно море“. Светлините на нощта, тези малки, треперливи, стрелкащи се светлини докосваха водата в тази тишина. Тези светлини така и не угаснаха у него. Тогава обикновено скланяше глава на майчината гръд… След някое време затваряше очи и заспиваше. В тишината на нощта шумът на вълничките, които се разбиваха в лодката, бе за него като приспивна песен. Знаеше много добре къде и при кого беше в това време. Сякаш това чувство на сигурност същевременно съдържаше и страх. От погледите на майка му не можеше да се скрие нищо. Години наред му се струваше, че погледите на майка му можеха да разбират и тихичко да разказват…