Марио Леви
Истанбул беше една приказка (73)

Кого беше скрил Кеворк ефенди и къде?

Мадам Перла, която в дните на Халъджъоглу дълбоко впечатляваше със своята личност и своите „погледи“ и преди всичко плашеше със своята „мълчаливост“ околните, въпреки особеното си състояние, виждаше всеотдайността на снаха си. Затова и когато остаря и остана без сили, когато с всичките си вътрешни пространства се затвори в една-единствена стая, пожела да уведомят за смъртта й само Роза. Когато се сети за това, на устните му се появи болезнена усмивка. За пореден път осъзна колко му липсваше майка му… Това, което му липсваше, безспорно беше не само майка му, а и нещо друго, съвсем друга „работа“. Съвсем друга работа… Неизбежно беше поради голямото разстояние да вижда Халъджъоглу, детството си в Халъджъоглу в розова светлина, както „в други разкази“. Това беше времето, в което близък приятел на баща му, учителят по френски мосю Моис Пардо, често им гостуваше; той говореше малко, в това виждаше дори добродетел, беше духовит и смяташе Волтер и Русо за най-важните „герои“ в живота си. Преподаваше в училище „Кючюк забит“, където известно време бе учил Исмет паша и което тогава още не бе окупирано от англичаните. Бяха годините, в които един офицер бе убил еврейско момиче, чието име сега вече не си спомняше, защото не беше приела предложението му за женитба.

Къщата в Халъджъоглу имаше деветнайсет стаи на три етажа. Къща с деветнайсет стаи на три етажа, която гледаше към Златния рог, чийто салон се отопляваше с голям мангал, без електричество, където водата се вадеше от кладенец, където мастиката с различни вкусови вариации се съхраняваше в ламаринени бидони, където често идваха гости и където всички те живееха заедно…

Част от къщата бе отредена за ателието на баща му, което бе прочуто не само в османската столица, но и в редица европейски градове, особено във Виена, Будапеща, Лондон. Повечето търговци на килими и колекционери познаваха баща му. И в Големия базар, и в Тепебашъ винаги когато виждаха повреден, прокъсан или разпарчетосан килим от осемнайсети или деветнайсети век, казваха: „Това само Аврам ефенди може да го поправи“. Никак не беше лесно да спечелиш с труда си това доверие. Подобно на всички истински посветени в занаята беше прекарал дълги години в чиракуване, подготовка. Тези години го бяха отвели и в областта на натуралните цветове и получаването на трудни цветови нюанси дотам, където човек можеше да стигне само с дълбока отдаденост на тази задача. Той носеше в себе си стари, скрити познания. Тази тайна му беше предал майстор Кемани Кеворк ефенди, прочут в кръговете си реставратор на стари килими, при когото бе работил години наред. Заедно бяха преживели трогателна, незабравима история, която си заслужаваше да бъде разказана с множеството си детайли. Трогателното беше не само, че Кеворк ефенди смяташе за нужно, неизбежно да „прави упражнения“ със своя чирак и в извънработно време, така да се каже, като продължение на „работата“… Трогателното и удивителното по-скоро бе в същината на връзката между майстор и чирак, в това, че тя изобщо бе завързана. Тъй като разглеждайки историята на тяхната връзка и ситуацията, всеки би решил, че е немислимо арменски майстор да разкрие тайните си познания пред евреин. Именно в този пункт обаче Кеворк ефенди чувстваше своята самота. Той имаше двама сина, които бяха избрали други пътища и бяха отказали да продължат по пътя на баща си, майстора. Никога не бяха пожелали „от сърце“ да изучат занаята и неговите тайни. Къде бяха отишли, кого или какво бяха избрали — по този въпрос майстор Кеворк почти не отваряше дума. Само от време на време намекваше за „погрешни“ бракосъчетания, политически връзки, за смъртни случаи и мечти. Очевидно „до края“ щеше да запази в тайна някои болки. Бащата на Жак също не беше питал, не бе проявил кой знае какво желание да пита, а се беше задоволил с онова, което му дадоха, което искаха да му дадат. В крайна сметка връзката между майстор и чирак се състоеше в слушане, в това, че човек трябваше да се научи да слуша. Но как младият чирак изобщо бе дошъл при Кеворк ефенди, как бе успял, през коя врата бе влязъл? Това не беше напълно ясно. Бащата на Жак също беше мълчал по въпроса. Беше мълчал, ала веднъж, само веднъж бе споменал за стара съседска връзка, останала неизживяна пълноценно. Като девойка майка му имала хубав глас, който се чувал и зад няколко прозореца, и часове наред се упражнявала да свири на цимбал… Часове, часове наред… Докато се омъжила и седнала зад друг прозорец.

Накрая Кеворк ефенди поверил на своя чирак, в чието бъдеще вярвал от все сърце, всички тайни на занаята си, всички известни му познания за историята на натуралните цветове. Като се постарал съвсем бавно да му внуши, че някои цветове изискват пълно себеотдаване. Един ден изпълнил и последния си дълг и освободил чирака, който през всичките тези години бил с него, с думите: „Вече си подготвен, синко“ и го посъветвал да си отвори собствена работилница и да намери собствения си път, собствените си багри. Кеворк ефенди имал много познати сред приближените на двореца и голям авторитет, който го довел до султан Абдулхамит. Владетелят го приел няколко пъти в своята служебна резиденция. Побъбрили си малко за държавни дела и малко за жени. Така поне се говорело. Тъй като майсторът все разказвал за „големия хан“, бащата на Жак все си представял висок мъж. Веднъж отишъл с майка си до сарая да види как султанът тръгвал на разходка. Мъжът, който се качил в колесницата, бил много дребен. В този момент изпитал голямо разочарование. Дали можеше да се проумее истинската причина за това разочарование? Кого или какво разрушила тази неочаквана гледка, у кого и в името на какво? Къде бил по време на това недоразумение Кеворк ефенди, с кои мечти или тайни?…