Марио Леви
Истанбул беше една приказка (6)

Да можеш да говориш идиш край Венецианската кула

По онова време пътуванията траели много дълго. Толкова дълго, че пътуващите можели да изживеят смисъла на пътуването и риска във всичките им измерения. И може би ще успеем да си представим по-добре усещането за авантюра и корабите, поели курс към съдбата, ако се опитаме посвоему да съхраним живо мястото, възникващо у нас благодарение на тези дълги дни и нощи, заради нашето днешно време, един нов свят, който ни принадлежи.

Решили да погостуват на братовчедите на Мозес в Истанбул, преди да потеглят за новото място — Лондон. Тези братовчеди отдавна напуснали Одеса и се заселили в Истанбул. Че един ден трябва да се срещнат — така и бездруго пишело в честитките за празниците, които те през всичките тези години като добри евреи нито веднъж не пропуснали да изпратят в Александрия. С годините желанието дори нараствало. Всички те носели в сърцата си непреходни спомени, които с времето ставали все по-ценни, защото се съхранявали в най-различни страни, животи и чувства. Ето че моментът настъпил.

Церемонията по посрещането, организирана за Бронщайнови в Истанбул, била красива, но същевременно сякаш начало на неочаквана история. Начало на красива, неочаквана, объркана и тъжна история… Тъй като още при първата среща се оказало, че двете страни били живели коренно различно през изтеклите петнайсет години. Норберт Фелман, братовчедът по майчина линия, който не само знаел чужди езици, но и притежавал вроден предприемачески дух, а освен това международни връзки, които с безпогрешния си усет за подходящия момент използвал, за да установи редица контакти в чужбина, бил натрупал солидно състояние като пълномощник в няколко пътностроителни проекти на османската империя. За това богатство, по-скоро този разкош, свидетелствал откритият автомобил на кея. Той бил част от празненството, задължително трябвало да се покаже на другите, които години наред били живели на други места с други хора. Само така болката от дългогодишното изгнание може да се превърне в извор на радост и слава. Ала какво да кажем за другите, които не били преуспели? Които били принудени да останат на места, на които не желаели? Роднините, прекарали дълги години на такива места, много добре познавали тези чувства. Но какво правихте през цялото време там? Това бил въпросът. Кой обаче трябва да отговори на въпроса и кой всъщност го задава? Невинаги е лесно да се отсъди, като се вземат под внимание определени подробности. Но в нашия разказ това бил въпросът, който Мозес по-скоро си задал сам, докато пътувал от непознатия кей по непознати улици към непознато бъдеще. Но какво всъщност правихте през цялото време? А Ева, силната дребничка жена от Рига, по време на това пътуване стискала силно ръката на мъжа, който щял да бъде единственият в живота й. Защо? Защото и тя неволно си задавала този въпрос, или защото усещала, че нещо я зовяло в друга посока? За да съм точен, не зная. Тъй като мога да гледам тези хора само от далечна дистанция, не бих искал да продължа въз основа на малобройни детайли или на онова, което са ми разказали други. Това, което зная, е, че Бронщайнови — като оставим настрана всички въпроси и свързаните с тях чувства — по този път влезли съвсем бавно в град, неотговарящ на очакванията им. Ето защо на това място от разказа ми се иска да си представя, че Мозес е погледнал часовника си, часовника, останал от времето му в Одеса. Е, добре, да допуснем, че по време на пътуването Мозес е погледнал още веднъж часовника, да, да допуснем, че в този момент часовникът е бил единственото истинско богатство в живота му. Можем да си представим този момент в ранни зори. Рано сутринта… Както часът на раздялата с Одеса.

В Истанбул, където по онова време имало броени автомобили и където имигрантите от други страни въвеждали нови житейски модели, променящи града, се наблюдавал бавен, много бавен, разностранен упадък. Въпреки това в онези години някои хора се придържали неизменно към навиците си, били запленени от места и неща и присъствали на дадени събития само като зрители. В онези дни Норберт проявил голяма близост към Мозес. В ослепителния си осемстаен апартамент на площад „Таксим“, обзаведен с антични мебели и скъпи картини, обръщал внимание, може да се каже, на най-деликатните подробности, за да създаде уют за скъпия си братовчед и жена му. Тази деликатност стигнала дотам, че в приготвената за тях стая сложил не само радио, но и рамкирана снимка от детството им на тоалетката.

През последвалите дни двамата, Норберт и Мозес, водели изчерпателни разговори. Твърде изчерпателни, двамата насаме… За да възкресят старите дни от детството и юношеството. Сякаш искали да се уверят взаимно, че въпреки изминалите години и всичко преживяно безспорно имали нещо общо, което все още било живо и трудно за разрушаване. Мозес разказвал за Александрия и тревогите си относно бъдещето и за Яков, за болестта си и че бил по-добър шивач, отколкото баща. Норберт говорел за работата си, за своите успехи, за двореца, за времената, в които винаги можели да се намерят нови пътища. По-късно отворил дума за истанбулските евреи, че дори на улицата можело да се говори на идиш. И препоръчал на Мозес вместо да ходи в Лондон, да остане в града, в който той живеел от години, където никой не бил обречен на глад и където пред човек, ако си отварял очите, по всяко време се откривали най-различни възможности. Това несъмнено бил един от неочакваните моменти, които дават друга насока на живота. В тези разговори, при тези срещи Норберт не само направил предложение, а дал и дума — ако Мозес се съгласял да остане наблизо — да му помогне да отвори ателие, тъй като имал доверие в шивашкото му изкуство. Освен това щял да пусне в ход връзките си и да му осигури много клиенти. А колкото до болестта на Мозес… познавал съвсем наблизо лекари, които имали достъп дори до двореца. Но всичко това в крайна сметка били само подробности. Най-важното било да възродят старото чувство, да преодолеят отчуждението помежду си. Искали да се опитат при променените обстоятелства да спечелят старите дни заради още по-хубави дни и нов живот. Предвид всичко онова, което се било случило, просто имали нужда от някого от роднините, някого от старите дни.

За всичко това разговаряли с часове в ресторант с изглед към Босфора. И така започнала истанбулската авантюра на Мозес и дребничката жена от Рига — доколкото успях да науча — след като неочакван разказ почукал на вратата им в неочакван момент. Ето че сега имали нови, други причини още веднъж да повярват с цялото си сърце на съдбата, въпреки че заради неизбежните въпроси в душата си влезли малко резервирано в този разказ.

На първо време поживели у Норберт. След това се нанесли в доста по-малко жилище в сянката на Венецианската кула, за пореден път отчитайки с разочарование факта, че в своята история били принудени да се задоволят със значително по-скромен живот, отколкото мнозина други. Мозес отворил малка шивачница близо до „Тунела“. Първият му клиент бил германец, който му бил представен като инженер и който посредничел при установяване на контактите, необходими за международните сделки на Норберт. А Мозес, който направил първите си тегели в Истанбул, си мислел, че сега разбира малко по-добре какво и кого къде е загубил. По същото време, в един студен зимен ден се родила Олга. Да станат още веднъж родители след шестнайсет години — това дарило Бронщайнови с нова жизнерадост въпреки всичките им трудности. Двамата изпитвали непоносим копнеж по Яков, когото били принудени да оставят в Александрия и който скоро след това поел към нов живот в Америка. И едва ли не изглежда, че усилията им да запълнят голямата празнота, довели до този неизбежен резултат.