Марио Леви
Истанбул беше една приказка (59)

Вие пренесохте незабравимата си страна в малкия град

Независимо какви са игрите или самотите — да подириш убежище при друг в последния си момент, с последните си думи, понякога означаваше и да прегърнеш силно живота, своя живот. Опитвайки се да погледна от прозореца на реалността към това, което е било изживявано там в онези много далечни за мен дни, осъзнавам, че Несим и брат му въпреки всичките си различия са делили една съдба. Ако се вземе под внимание историята на онези бури, оставащи вечно в душата, излиза, че жените им са имали много голямо значение в живота на тези двама братя и — ако можем така да се изразим — са били тяхната магия. В ролята, играна от тези жени, освен тяхната мълчаливост и чувствата, които те увеличаваха и закриляха чрез мълчание, както и освен надеждите, имаше и вътрешни разговори, които сякаш нямаха край… Олга и мадам Роза бяха превърнали мосю Жак в пленник на два различни разказа, които не можеха да се разделят толкова лесно, които по-скоро се допълваха. Може би цената на мълчанието, на избраното мълчание бе, че никъде не можеха да отидат. Доколкото мога да заключа от наученото, връзката между Рахел и Несим е била подобна. На онези фотографии Рахел останала жена, която търсела хармония, можела да дава и получава хармония. Тази хармония се криела в една усмивка. Чрез тази усмивка тя изразявала своя „възглед“, своето старание да се утвърди в живота. Била от жените, които привличали, умеели да привържат човек с мълчаливост. Можех да разбера тази деликатност, можех да се опитам да разбера езика на такова мълчание въз основа на неизречените думи. Ето защо можех да разбера, че затворен тип като Несим — по силата на евентуалната самота или вечерта на едно „завръщане“ — се открил пред жена, на която от все сърце вярвал, че може да се довери, мечтаейки за дълга, много дълга заедност. Доколкото разбрах, Рахел била от жените, които можели да бъдат търпеливи и да вярват в Утре. Позицията й по странен начин напомняше за това, което бе преживяла и трябваше да преживее мадам Роза. И при двете възникваше чувство, което будеше асоциации на различни места и не бе лесно за назоваване. В това чувство може би се криеше онази „съдбовна концепция“, която преодолява страни, климатични зони и дори времената. Ако например в някоя част от разказа бяха срещнали Ева, която никога не бяха виждали, биха я разпознали без затруднения. Глас, дошъл от много далеч, създаваше тази близост. Този глас се беше погрижил да съумеят да изтърпят по „правилния начин“ пътуванията, дългите житейски пътувания. Рахел се запознала с различните аспекти на тези пътувания. Тези аспекти станали причина въпреки преживяното да не забрави онези исторически, незаличими дни, респективно да не изгуби надежда за друго Утре. Дали в тази ситуация не следва да си изясним за пореден път, че търпението, способността за търпение до краен предел е част от женствеността, „женската роля“? Това, което узнах, неволно ме кара да задам този въпрос. Рахел, изглежда, се идентифицирала силно с този женски образ и с онова, на което я научила историята — както когато изпратила Несим във Виена с убеждението, че един ден ще се върне, така и в Биариц, където заради тази „заедност“ се нагърбила с нова битка. В определен момент Несим проумял, че търговията с килими била недостатъчна, за да поминува в Париж, и избрал живот встрани от обществото и големите градове, като се заселил в едно „местенце“ на Атлантическото крайбрежие заедно с жена си, която никога не го оставяла сам. Това била най-далечната, крайната точка, до която можел да стигне на запад. В авантюрата на човек, който трябва, вечно трябва да бяга от нещо, това е важен детайл. Също толкова важно според мен е и че се отказал от търговията с килими, независимо по каква причина. Тъй като с това прекъснал последната връзка с Истанбул. Може би тогава Несим направил първата крачка към друг свят. Някои подробности от този път обаче изглеждат изгубени завинаги. Тук ни посреща мрак, сравним с годините в Париж. Зная, че някои писма от Несим до брат му от първите години на новия живот, които биха помогнали за по-доброто разбиране на тези дни, се пазят в една от стаите. Мосю Жак каза само, че прибрал някъде писмата, но след всичките тези години не помнел мястото. Къде беше това място, какво беше това място? Кои страхове или самоти бяха донесли тези писма в Истанбул? От кого мосю Жак искаше да скрие тези чувства и защо? Тези въпроси сигурно се струваха доста безсмислени на истинските свидетели. Стига да искаше, човек можеше да обясни загубата с обикновено мълчание, което бе свързано с възрастта и годините. Ако се проявеше разбиране, фразата „Bien guardato I maş buşkado“ — „Добре скрито и зле търсено“, използвана от мосю Жак за някои неща, които чисто и просто не намираше, би могла да се отнесе и до писмата. Така бихме могли да оправдаем основанието или поне неизбежността на лъжата. В края на краищата и лъжата имаше смисъл и съдържаше нещо вярно. Ако се изходи от тази възможност, сега нещо ме кара да кажа, че след онези ужасни дни на смърт мосю Жак евентуално бил склонен още веднъж да „резервира“ едно нещо за себе си, само за себе си. Това бил друг начин да скриеш или да се скриеш, да понесеш. Или по-скоро опитът да съхрани дните на изпитания, да им придаде смисъл?… Някои спомени не бивало да попаднат в чужди ръце. Нима и вие не бихте решили да „не покажете“ на външен човек тези фотографии, които увековечават определени спомени и замразяват някъде едно съвместно време? Желанието да не показва тези неща със сигурност имаше очевидно значение и история. Тези фотографии замъкваха нас или онези чужди гости в друг разказ. Сега вече истински важното на тези снимки е заблудата, мечтата, чийто край не искате да приемете. Ала докато не показвате снимките и предпочитате да ги запазите само за себе си и в себе си, една вътрешна рана ще се поддържа жива. Знаете, че въпреки всичките си мечти не можете да разкриете новото си чувство, действителното си чувство пред новия наблюдател. Избирайки мълчанието, по принуда сте се нагърбили да закриляте и защитавате вас самите и хората си. Било е необходимо решение, в чието основание ще повярвам още веднъж… Така че след толкова дълго време разбирам малко по-добре Рахел, която по думите на мосю Жак била „ангелоподобна“ жена, която през „целия си живот се опитвала да не се издава пред другите“ и която „понасяла живота си, без да се оплаква от своята участ“. Като имам предвид какво ми беше разказано за годините в Биариц, не ми е трудно да намеря светлина, която да ме отведе до действителност. За оставането им в това малко градче на Атлантическото крайбрежие, особено в началото, навярно била необходима тежка битка. Дали преселването от Париж в този нов живот било и нещо като подновено бягство? На този въпрос може би няма да мога да отговоря на нито едно място от разказа си.

Трябва да призная, че единственият ми достоверен източник са разказите на мосю Жак. Според тях Несим отишъл в Биариц с „надеждата да открие нови възможности в един туристически град“. Това било в началото на трийсетте години. Там „близо до брега“ Несим отворил магазин за чорапи на име „Les bas Nisso“. Възможно е трудностите при първите, самотните крачки да са породили депресия от давлението още веднъж да започне нов живот. Полет била на седем години, родената в Париж Анет — на две. Това били дните, в които Рахел била навсякъде „на линия“. Както в дните на чакане в Истанбул пак се опитвала да вдъхне нов кураж на Несим със своето търпение и своята усмивка. Както се наблюдавало при всички хора от онова време, които в такива дни били принудени заедно да се нагърбят с такава битка, всеки от тях трябвало да бъде още малко по-силен, още малко по-оптимистичен. Доколкото се виждаше, в този разказ, от една страна, имало всички проблеми, за които може да се сети човек с две малки момиченца при дадените обстоятелства, а от друга — трябвало да се понася изолацията на съпруг, който ставал все по-затворен и по-мълчалив, и който в някои нощи се оттеглял в стаята си, където предпочитал с часове да чете вестници и списания, идващи от Германия. Децата се нуждаели от постоянната закрила на майката и били възпитавани с любов и нежност. Да бъдеш майка в семейство… Това сигурно било времето, в което Рахел за пореден път полагала усилия да превърне новото си жилище в истински дом за близките си, като най-често си спомняла за времето в Истанбул, за това, което била оставила зад себе си в своя дом в Тепебашъ.

Животът я подложил на още едно изпитание. Докато обикаляла кафенетата с рекламни листовки за магазина, понякога получавала много интересни покани. Тъй като не била свикнала с такива особени мигове, това, което изпитвала при подобни предложения, можело да се развие в друг дълъг разказ за всеотдайността. Защото с цялото си същество да се жертваш заради собствените си деца, без нито за секунда да се замисляш за други възможности, да се опитваш да намериш мястото си в живота, да вървиш напред по такъв път като индивид, това било изискване, произтичащо от задължението й да създаде и поддържа магазина и дома си. Никой не бил принуден да слезе до извора на това чувство. Важно било само да го „запази живо“ и да знае как да го направи. Въпросът бил само да има кураж да носи последиците от онази отговорност… Устояването там, устояването докрай си имало цена… Всъщност тя платила тази цена вместо мнозина, повече от необходимото, в различни времена. Тази цена придобила друго значение чрез малко разкаяние, чрез петно, което ме кара да я видя в друга лична история, петно, което за добро или за зло трябвало да вземе със себе си в своите нови граници, своя нов емоционален свят. Тъй като в онези тежки дни, освен всички разбираеми болки Рахел изпитвала и болка за лудия си брат Енрико, когото трябвало да остави в Истанбул. Смятала, че така го е тласнала в още по-дълбоко мълчание и изгубеност. Енрико бил свързан с живота, света, който виждал и се опитвал да разбере, чрез сестра си. Според мълвата след неизбежната раздяла напълно се затворил в себе си и почти не говорел, през оставащото му време най-често седял в стаята си и излизал най-много да се нахрани или нощем, когато всички спели. При това все повтарял молитвите, на които го научила сестра му, и с течение на дългото време добавял към тях други, съчинени от него фрази, чийто смисъл сам не знаел или на които придавал собствен смисъл. Научил бил молитвите наизуст, без да знае смисъла им. Ала в очите на Рахел не било важно да разбира същинското значение на думите, които години, столетия наред запазвали живи онези молби. По-важно било, че чрез тези молитви брат й открил покой, свързвайки в ума си с тези думи различни, ценни за него съответствия, асоциации. Това бил езикът на общуване, напълно откъснато от реалния свят. В онези времена двамата се държали за ръце. На раздяла Рахел подарила на брат си молитвеник със сребърен обков. Този подарък бил завет, прощална целувка. Енрико щял да чете посвоему текстовете на староеврейски и да поеме към съвсем друга дълбочина.

По-големият брат на Рахел, Марсел, „атеистът“ — който неизменно бе развявал гордо като знаме „духа на Галатасарай“, възприет в гимназия „Галатасарай“, и който след като години наред бе аптекар, напусна работа, за да се отдаде само на четене на философски книги — при постъпването ми в тази френска гимназия ми подари заедно с няколко книги на Волтер, „за да подпомогне изучаването на френски език“, този молитвеник със сребърен обков като „много ценен семеен спомен“ с думите: „Има и такива книги… Не става въпрос какво пише в тях, нито за какво и на кого носи полза… Книгата беше на нощното шкафче на брат ми, който почина след големи страдания“. В онези дни не знаех какво точно е „атеист“, но под влияние на средата си мислех, че това навярно е твърде незавидно състояние. Марсел Алгранте бе човек, който въз основа на знанията и изискания си живот бе уважаван от околните. Това уважение обаче водеше дотам, че може би заради неговите отклоняващи се от общоприетото мисли другите се дистанцираха от него. Дали това беше малко отмъщение, което никога не бе назовавано така и което никога не се проявяваше открито? Все още не съм сигурен дали тези старания за поддържане на дистанция не се изясняват донякъде от реакцията на мадам Роза, когато един ден видя молитвеника. Спомни си за изказването на една от учителките си: „За жалост не мога да вярвам в Бог, във вашия Бог, затова съм доста обезнадеждена“, което Роза коментира с думите: „Атеизмът носи на човек само безкрайна болка. У всеки човек обаче има скрита религиозност. Не съм ли ви казвала, че никой не може да бъде истински атеист?“. Към този човек, който бе толкова различен от всички в семейството си, и до днес изпитвам специална обич. Предполагам, че изразих това чувство на друг език и тогава, когато се срещнахме и той ми разказа за непознатия ми „храм на братството“ и за старанието да се развива, също и показах, че ще проявя „заслуженото уважение“ към книгата. Искахме да вярваме в една възможност. До последно да вярваме в една възможност… Тази възможност в най-истинския смисъл на думата се състоеше в това, което книгата породи у нас. Сякаш предназначението на този подарък бе в последната минута да се помоли за тайнственото съживяване на един човек в друг живот. Разбирах. И вярвам, разбрах също, че Марсел Алгранте търсеше „друг Бог“. Твърде вероятно малките контакти доведоха дотам, че помежду ни възникнаха обич и малка солидарност. Тези контакти доведоха дотам, че в подходящото за него време щях да се сближа повече с този човек. В подходящото за него време щях да отдам още по-голямо значение на книгата. Сега обаче, на мястото, където го изисква разказът, трябва да вмъкна спомените, донесени от мосю Жак от малкия град, където бе заминал, за да гостува на по-големия си брат и племенничките си. Биариц бил град с някои особености, който притежавал своеобразна красота благодарение на океана. Жилището на Несим и Рахел било над магазина близо до брега. Заради солта, довявана от вятъра, витрината трябвало да се мие всяка сутрин. Английските туристи се изкачвали на дюните и часове наред възхитено съзерцавали вълните, които понякога достигали височина няколко метра. В бурни дни изгледът бил още по-красив. Жак също наблюдавал няколко пъти този спектакъл. Неочаквано се сетил за далечното море от детството си. Заедно с майка си отишъл на женския плаж до Златния рог… Не се научил да плува, поне не дотолкова, че да се осмели да излезе в открито море. Може би затова намирал вълните не само красиви, но и малко страшни. Гледката на вълните възбуждала чувство, което имало нещо общо със смъртта.

Тъй като градът бил близо до границата, често правели излети до Испания, в страната на баските. Несим помнел някои испански думи от семейната си история. Бил много щастлив, че майчиният му език бил повече или по-малко в сила в друга страна. Топлото чувство, произтичащо от това щастие, щяло да остане живо в него през годините, въпреки всички лъжи и заблуди. Двамата братя часове наред се разхождали по дългите пясъчни плажове на Биариц и си припомняли „старите дни“, детството си. Несим не съжалявал, задето бил избрал такъв живот. Бил щастлив. Обичал много жена си и дъщерите си. Истанбул вече не му липсвал. Било много трудно. В началото не вярвал, че ще свикне с живота на ново място, на това място, но в крайна сметка се получило. За пореден път му се удало да стане „тукашен“ на ново място… Не че не копнеел за някои картини или наслади. Та нали животът или това, заради което си заслужава да живееш, донякъде е и копнежът, донякъде утайката от чувството, което поражда преживяваното или непреживяното в миналото… С други думи, всяко заминаване, всяка раздяла си има цена… Всяко заминаване, всяка раздяла си има цена. Важно било само, че в този малък град, на това далечно крайбрежие били намерили нов живот. Онези градове, които навремето го привличали със своите легенди, бил загърбил още отдавна. Нямало да се обърне назад, в никакъв случай нямало да се върне. Имал нова среда, нови хора. Имал ново семейство. Имал нов език… Тъй като бил дребен на ръст, наричали го „Le petit Turc“. Бил „свикнал“ там. Когато със сегашната си самоличност се замислял за битката, с която се бил нагърбил, изпитвал както тъга, така и радост. Понякога изнасял малък концерт пред съседите си със стари шпаньолски песни и романси, както правел в онзи стар вътрешен двор във Виена. Бил обичан и уважаван. Сега бил един от тях… Единствено „развитията“ в Германия, неговата езикова родина, с която бил сърдечно свързан, го безпокоели. Отново решил да не говори твърде много по тази тема. „Ще отмине, и това време ще отмине. Дори «те» няма да пренебрегнат какво сме направили за тази страна“, казал веднъж. Кой би могъл тогава да знае, че онези вълни щели да стигнат даже дотам…