Марио Леви
Истанбул беше една приказка (58)

Кой беше изнесъл контрабандно килимите?

Че Несим и Рахел избрали за своя нова страна не Австрия, по-точно Виена, а Франция, е — честно казано — близко до ума. В онези дни Виена преживявала друга разруха, разпад. Преходът не бил граница, която можела да се види, да се проследи веднага; не можело просто да се преместиш от времето на едната страна във времето на другата страна по улиците на един и същ град. За старите си гости Виена естествено не се променила очебийно за кратко време. Несим обаче бил подвластен на самозаблудата си, по всяка вероятност, без да осъзнава, че лъжата била такава. Обичал своята самозаблуда, въпреки цялата чуждост, както мнозина други, които приличали на него… При тези обстоятелства Франция била още девствено място. Рахел знаела френски, така че щяла да се чувства по-малко изолирана в новата страна. Освен това след Виена Париж бил единственият европейски град, където синът на Аврам ефенди имал шансове за работа. Тоест, ако човек разгледа техния живот, различните аспекти на живота им, в онези дни пътищата водели натам, към този град, който им бил познат само чрез езика и чрез малките легенди, запазени живи в друг край на света… Годините след отпътуването ми изглеждат като тъмната епоха на разказа, която изчезва във водите на миналото. Това, което научих и зная, е, че поради връзките на баща си Несим първо въртял търговия с килими и че заедно с жена си и новородената им дъщеря живеел в предградие на Париж, без да участва много-много в градския живот… В тази фаза можем да разгледаме по-отблизо някои детайли, които един ден ще се върнат при нас с действителното си значение и които тогава ще можем да вместим другаде. Когато разказваше за онова време — както и преди, когато си спомняше пред мен за по-големия си брат — мосю Жак обикновено имаше вид на човек, който не се доверява напълно на събеседника си. Откъде идваше това чувство? Защото винаги искаше да закриля, да защитава до последно Несим? Или защото не искаше да види реално равносметката си за тези години? По някаква причина усещам, че един ден ще се върна на този въпрос по други пътища с други думи. Тъй като сега е възможно да осветя донякъде една останала в мрак част от разказа въз основа на онова, което научих като „версия“ на някои събития. В онези дни, сновейки между Лондон и Париж, Несим печелел доста пари, като организирал продажбата на определени „исторически килими“, които през войната „виенски приятели“ уж конфискували от църкви и джамии и изнесли контрабандно от Сърбия. Явно мосю Жак, от една страна, се гордееше, а от друга — се срамуваше заради това, което бе вършил брат му. Според мен срамът бе скритата част на айсберга. И тази част естествено бе обречена да остане скрита. Определени чувства оставаха завинаги в онзи мрак, докато не бъдеха докоснати, а накрая сякаш изчезваха. Само така мога да изтълкувам думите му, след като с лека усмивка беше разказал тези случки: „О, стига… Това е слух“. Изразът „виенски приятели“ не биваше да се отминава с лека ръка. Дали тези „приятели“ имаха пръст в съвсем неочакваното завръщане на Несим от Виена? В тази ситуация можем да си представим както „контрабанда“, така и „уговорка“… За жалост мосю Жак винаги скъпеше тези спомени, не можеше иначе — честно казано, всеки път знаеше точно къде да блокира пътя, водещ към определени „забранени“ зони. Да покаже и да подтикне към размисъл… Това бе една от игрите, зад които той и себеподобните му често се криеха успешно.