Марио Леви
Истанбул беше една приказка (54)

Деца на онова море

Отчаянието, както и убежищата, необходими заради отчаянието, все пак вкарваше някои хора временно в много приятни ситуации… При това не беше лесно да се разказва за убежищата, но не беше и просто да се живее в тях. При опита да включа мосю Жак в такъв един разказ, чрез едно ново изречение или изречение, за което с готовност се заблуждавам, че е ново, още веднъж се натъквам на свидетелка. Свидетелката е не друга, а Олга, която неизменно живееше в своята самота и в неутолим копнеж. Онази страна съхраняваше и надеждите на двама души, в които те искаха да се приютят заедно, но най-напред себе си… Заради тази надежда героите, изглежда, се доближаваха до някои нощи, които не бях видял дотогава. Мосю Жак говори; опитва се да опише какво е изгубил, какво му е било отнето безвъзвратно с липсата на Джери… Олга слуша и както винаги преминава границата на слушането. Този адрес безспорно бе най-добрият адрес в рамките на поставените предели. Само че тя не можеше просто да бъде обикновената добра жена, която умееше да слуша „както трябва“, да слуша и да вдъхва доверие, тъй като в подобна авантюра бе свидетелствала в полза на „противната страна“ и забелязваше някои чувства, които никой друг не би могъл да регистрира… Детайлите бяха различни и естествено трябваше да си останат такива. Все пак сегиз-тогиз се случваше някои разкази да се слеят в неочакван момент въпреки времената, хората и дори „разстоянията“ помежду им. По времето, когато Олга въпреки цялото разочарование била решена да вярва в „забранената“ връзка и да я продължи докрай, по всяка вероятност бе разказала или се бе опитала да разкаже за Шварц зад неговите различни маски на този толкова значим за нея човек, осветявал донякъде нощите на нейната самота, в които била „сама със себе си“. Така че гласът, с който дълги години наред, така да се каже, до последно бе уверявала, че Джери живее, сигурно живее някъде, беше може би гласът на този разказ. Някои моменти сякаш се потвърждаваха в друго бягство. Като отчитам всичко това, ми се иска да разбера малко по-добре и да се опитам да опиша картината на тази съвкупност в мен. Иска ми се да обхвана наново тези незабравими, непреходни моменти. Тези моменти ме подтикват да кажа, че Олга спечели мосю Жак най-вече благодарение на Джери, като се посвети на историята на Джери с цялото си същество. Със сигурност беше „там“ със специфичния аромат на своята „женственост“ и с всичко онова, което този аромат съживяваше и извикваше в паметта. Според мен обаче трябва да се потърсят и други причини, за да се обясни връзка с такова продължително дихание при дадените обстоятелства. Дали магията бе разрушена след големия скандал в „дюкяна“? Положителният отговор на този въпрос би бил несправедливост преди всичко спрямо Олга. Такава несправедливост няма да извърша никога, не бих могъл. Въпреки това трябва да се опитам да разбера по-добре една промяна в онова, което ми беше предадено. Невъзможно е да го забравя, да го изтрия напълно от паметта си. След онзи ден мосю Жак много се промени. Оттегли се в своята мълчаливост, в онази дълбока мълчаливост и с времето, след толкова много смъртни случаи, взе да се чувства малко по-близо до собствената си смърт. Дали в онези дни само жените му бяха тези, които го обвързваха донякъде с живота, които го обвързваха и държаха обвързан с различни чувства, разочарования, надежди и угризения на съвестта?… Дали беше възможно заради Джери да направи няколко крачки по друг път, които никой нямаше да види? Навярно знаех отговорите на тези въпроси, поне можех да ги предположа. Можех да се опитам да дам различни отговори на въпросите и оттам да проникна до други факти. В тези дни обаче най-знаменателното ми се струва, че той повече от всякога мислеше, искаше да мисли за притчата за „блудния син“. В подходящото време можеше и да интерпретира по друг начин някои приказки. Веднъж ми каза, че не било далеч времето, когато отново щял дълго да разговаря с баща си. Имал какво да му разкаже за създаденото от него семейство, чиито части се опитал да държи сплотени. Имал чувството, че се бил върнал от дълго пътешествие. Щял да разкаже и за това какво бил видял, съумял да види… Беше облекчаващо, умиротворително чувство… Спомням си… Бяхме в „дюкяна“… Беше поредната вечер, в която според мнозина нямаше абсолютно нищо особено. Той погледна към стената зад масата, където година след година бе висяла онази фотография, и каза: „Татко копнее за нас“. После стана и опакова прашната снимка с майсторство, усвоено с течение на времето, така че друг човек не би успял да я разопакова толкова лесно. Снимката показваше баща му като „истински османец“ с фес, кожено палто, бастун и мустаци. Беше направена в зимен ден, малко преди пътуване за Будапеща и Виена… Това нямаше да остане последният му разговор с тази снимка. Откачането на снимката беше знак за сбогуване, за оттегляне. Това можеха да разпознаят най-добре Олга и чичо Киркор. Аз, разбира се, не научих какво е казвала Олга след това, в техните нови нощи на самота. Границите на разказа, който искам да напиша, да разкажа, възпрепятстват проникването ми в това място. И все пак си спомням думите на чичо Киркор: „Още не сме умрели, шефе“.

След този ден мосю Жак продължи да идва в „дюкяна“. Но за разлика отпреди сега изобщо не се намесваше в търговските дела, а се забавляваше, ако ми позволите думата. Нали Олга и чичо Киркор бяха там, за да запазят докрай жива старата, незаменима памет, като история, която също носеше, криеше, съхраняваше тайни. Там имаше някого, който заради него все още се опитваше да поема дъх, да се вкопчи в живота. Той трябваше да повярва в това чувство, без да вижда заблудите. Думите „Още не сме умрели, шефе…“ говореха за дълбока обич, още по-важно: за чувство на съобщност. В края на краищата някои спомени никога не умираха, никой не можеше да ги разруши. Някои спомени никога не умираха, щяха да останат неразрушени… Няколко дни след тези думи чичо Киркор почина тихо и кротко в дома си от сърдечен пристъп. Тогава още веднъж се опитах да разбера наново играта, която дава посоката на живота. Къде бяха границите на абсурда, за кого, след кои оскърбления или разочарования започваше или се усещаше по-силно този абсурд?

Не са нужни големи размишления, за да се разбере, че мосю Жак бе най-засегнат от тази смърт. Това най-вече означаваше да погребе почти половинвековно общуване на друго място, което бе недостъпно за никого. Ето че сега имаше още една причина да стои далеч от „дюкяна“. Доколкото виждах, мосю Жак тръгна по път, където искаше да разбере, опознае и преоткрие себе си. В историята има стари приказки, стари легенди за стоицизъм, стоицизъм докрай. Тези легенди бяха написани в старите книги на чужд език. Да издържиш, да издържиш докрай, в други, срещу другите по пътя на живота. Това наследство всички ние се опитвахме да разберем посвоему и да живеем доколкото можехме… Въпреки жените му неговият път обаче беше преди всичко път на самотата. Път на самотата или път назад към изгубените извори… По този път той ден след ден се приближаваше все повече към себе си, ала най-вече към „своя бог“. Зная, при своя поврат това чувство изпитваха много хора, които познавах, които познавахме. Но да видя мосю Жак по този път — честно казано — ми направи силно впечатление. Тъй като можех да придам на неговата „разходка“ друго много лично значение. В своите усилия той вероятно искаше да намери в себе си ново, отсега нататък неразрушимо място за Джери, към когото се приближаваше с „безшумни крачки“. Ненапразно казваше в някои утрини: „Anoçe me sonyi kon Ceri. Ya estava bueno. Eçare azete al kal“ — „Снощи сънувах Джери. Беше добре. Днес ще ида в синагогата да му запаля свещ“. Този ритуал със запалването на свещта означаваше и пожелание за дълъг живот. Да, историята беше жива и в други езици, страни, емоционални светове. Маслото, което караше свещта да гори, се превръщаше в надеждата да се свържеш с други места и други хора… Децата на морето може би никога нямаше да забравят това чувство… Усилията на мосю Жак да се приближи към своите „извори“ не се ограничиха с тези крачки. Книгите, които четеше в последните си дни, бяха почти изцяло религиозни. Да разкаже или най-вече да „внуши“ прочетеното в тези книги — това от определен момент нататък го хвърляше в детински възторг. Накрая думите още веднъж се преплитаха по особен начин… Думите още веднъж се асоциираха по особен начин… Колко други пътища имаше, за да запишем, да се опитаме да забравим смъртите?