Марио Леви
Истанбул беше една приказка (37)

Във водите на едно бягство

Онова, което Берти разказа за Кеймбридж, бе сякаш останало от малка приказка. Някакъв Кеймбридж от малка приказка, който се бе опитвал да не забрави с течение на годините, въпреки всичко преживяно там или по причина на преживяното там… На това място ми се ще да припомня още веднъж, че исках да пиша заради онези, които живеят, опитват се да живеят със своите приказки, които всеки път си съчиняват малка приказка от незабравените градове и хора в живота си. Одеса, Александрия, Ню Йорк, Истанбул, Виена, Париж, Коломбо, Рио, Лондон… Имаше приказки за тези градове, които онези хора бяха съхранили до края на дните си. Тези приказки живееха заради тези хора, трябваше да бъдат извикани за нов живот заради тези хора. Сега, след като дългите разходки из града с Берти са в далечното минало, вече не мога просто така да кажа с кои картини неговата приказка за Кеймбридж придоби значение за мен. Предполагам, че приказката извика и двама ни от различни места и времена в един и същ разказ. Ала за да разбере разказа, човек трябва да познава хода на историята. Корените на приказката, която Берти донесъл в Истанбул от Кеймбридж, били в невидимия крах на една мечта. В приказката един град посреща един младеж, който прави крачка към съвсем нова надежда. Стараехме се да стъпваме съвсем тихо в онези улички, без да си го казваме изрично, но още по-важно: без да си пречим. Пристигнал в града в есенен ден след недотам дълго пътуване с влак. Отначало живял в малък хотел. Хотела държал интересен мъж със „странен“ акцент. Не след дълго се оказало, че „странното“ се дължало на шотландските корени на мъжа. Още по-интересното обаче било, че чудноватият собственик на хотела по думите му бил „недооценен“ професор по астрофизика. Три дни след пристигането на Берти го поканил в стаята си. В стаята имало голям телескоп. Стените били облепени с бели картони, изписани с изчисления и формули. Мъжът все повтарял: „Един ден ще открия най-далечната звезда. Ще видя звездата, която никой не може да види“.

След като поживял в хотела, Берти се нанесъл в стаята си в студентското общежитие на Кеймбридж. Стаята била една от „старите“ в колежа… Била голяма, светла и с камина… С времето се научил и да пали камината. Студените зимни нощи, в които дълги часове седял пред пламъците, били нещо много специално, което никога нямало да забрави. В тази стая преживял дълги, много дълги нощи. Дълги нощи, изпълнени с очакване, самоанализи, разбор, в самота и в компания… Градът изисквал такова вътрешно странстване от онези, които искали да останат определено време в неговите стаи. А стаите, гласовете били на разположение на сенките, които оставали, трябвало да останат в тях. Дали Берти искал да узнае кой обитавал стаята преди него, какво от неговия живот и раздели останало в нея? Честно казано, не съм и помислял да задам този въпрос в нашите вечери. Същият въпрос би бил уместен, когато след няколко дни в новия град Берти си купил велосипед на старо за своите „дълги излети“. Това, което съумях да видя по отношение на онези дни, бе, че велосипедът пробудил у него копнежа да тръгне по пътя за свободата. Копнежът да тръгне към свободата… Символ на свободата…

Да избяга, просто да избяга… Сякаш там имало нов живот… Сякаш на другото място живеели други животи. Сякаш в другите нощи можели да се открият други багри, други миризми, друго дихание… Имало толкова много хора, които както в онези дни, така и след онези дни вярвали в тази мечта, в тази лъжа. Много хора също като Берти искали да навлязат в тези „други“ животи с нова, достойна за възобновяване надежда… Може би, за да потърсят различността, вероятно за да се спасят, отдалечат от „вътрешната“ „многогласна смърт“, която не се чувала отвън. Ала за да се разбере, че „чуждите улици“, които придобивали значение в чуждоезиковите светове, невинаги се отваряли за онзи свят, би трябвало и да се знае, че животът на пеперудите е много по-кратък, отколкото си мислим.

Дали би могло да се твърди, че мексиканката Марселина, дошла в Кеймбридж от друг континент, за да научи английски, осъзнавала подобна истина? Берти срещнал Марселина за пръв път в кръчма под открито небе. Дали това бил моментът, в който започнал разказът? Наистина ли се срещнали за пръв път там? Мястото било важен сборен пункт за студентите. Кръчмата била построена на мост, наричан „Мил“. Отдолу течала реката. Това била и малката й „особеност“. Отначало се опитали да се запознаят отдалеч с бегли погледи. С бегли, плахи погледи, или по-точно: с погледи, сякаш бягащи от нещо, което всеки можел да назове посвоему. С други погледи, с други моменти, сред други хора… За този момент обаче най-голяма полза бих имал от страничен наблюдател. Тъй като, докато ми разказваше историята едва дълги години по-късно, Берти все още се опитваше донякъде да се скрие. По тази причина Марселина зае мястото си в нея като млада девойка със сърдечна усмивка. Заради тези мигове… За да „съживи“ тези мигове завинаги… Тези мигове станали миговете, в които тези бегли погледи на няколко пъти се срещнали. В онези дни обаче имало и други хора, други гласове, и те били изкушени да ги изживеят. В онези дни там винаги имало чужденци. По-късно се запознали по някакъв повод. Пак били в тази кръчма над реката. Пили бира, разговаряли за родните си страни и се опитали да споделят очакванията си от града, в който се запознали. Било четвъртък вечер… Дали Берти не обичаше затова най-много тези вечери? Дали не правехме по тази причина дългите си разходки из Истанбул предимно в четвъртък вечер? Всеки път, щом се сетя за този детайл, малко се натъжавам. Някои крачки по този път направихме може би несъзнателно. А пътят би ни отвел до някои неизяснени фрагменти от разказа… Когато узнал, че Марселина е от Мексико, Берти се опитал да общува се нея с помощта на разваления испански, който научил в семейството си. Значението на скритата в това „разлика“ ми се изясни едва след години, когато се опитах да се вживея малко повече в картините на стар разказ в мен самия. Така че разбирам донякъде по-добре топлотата, която Берти открил в този език. Това означавало, че направил първата крачка към един език, крачка в малката защитена зона на един език. Била една от крачките, чиито последици са известни, за които обаче се смята, че във всяко отношение са строго индивидуални и посвоему поетични.

В началото се разхождали дълго из улиците на новия си град, за да го опознаят, да го разберат и да се сближат с него. Разхождали се дълго, дълго и един ден се уловили за ръце. Защо тези детайли са толкова важни, тези картини, които въпреки толкова много други хора били запазени живи и „съхранени“ на друго място? Защо той някак си не можел да изостави детето в себе си, което много години по-късно още носело тези картини? От кои разкази, от кои протагонисти бил вечно преследван героят на разказа, който буди тези въпроси у мен? Кой беше Берти, кой бях аз, кои бяхме ние, най-вече кои бяха те на тези стари „детски снимки“, които не се показваха на всекиго? Зная, в това положение трябва да се каже още веднъж, че някои въпроси би трябвало да останат без отговор, а други въпроси да таят отговорите в себе си. Въпреки това в тази фаза ми се иска да поговоря още веднъж за една мечта. След като се срещнали в този град, идвайки от различни континенти, у тях се породила страст, в чиято различност искали да повярват. Тъй като всеки в крайна сметка искал да има разказ, който щял да остави някъде в живота си и един ден да разкаже на друг. Освен това някои „чужди градове“ можели да пожелаят подобни чувства. Някои „чужди градове“ можели да пожелаят подобни чувства…

Тъй като навярно невинаги било възможно да се каже докъде стигало отчуждението, обремененото с отчуждение значение. Това било донякъде и тайна, усещането да досегнеш неволно забранена зона и желанието да се преоткриеш, докато бягаш от собствените си призраци. За пореден път последвало това, което останало от разказа в различни времена или фрагменти — лъжа, която не е толкова лесно да се възпроизведе… Възникналото от тази лъжа можеше да ни отведе до поезията, която държахме заключена в себе си, пазехме изрично от другите. Навярно затова никога не забравих разказаното от него. Станало им навик да се срещат два-три пъти седмично. Срещали се само в определени дни. Дали причините се коренели в необяснимо, неизплуващо на повърхността решение или в „ритуала“ на тяхната заедност? Марселина се оправдавала, че имала много работа. Берти не се опитвал да наруши този ред, дори не му хрумвало. В тази връзка, изглежда, царяло чистосърдечие, чистосърдечие, което нямало как да потиснат, което не искали да потиснат… Тези дни се опитвали да бранят и да превръщат в свои, като живеели един за друг. Така живеели, навярно без да се осмелят да анализират някои чувства, скрити дълбоко у тях. Берти полека-лека свикнал с испанския на Марселина. Марселина усвоила някои фрази от испанския на Берти. Трябвало, така да се каже, донякъде да живеят в топлотата на този език, за да споделят взаимно чувствата си, това, което изпитвали, искали да изпитват един към друг. Всичко това не можели да изразят на английски. Английският бил техният „чужд език“. „Чужд език“, който използвали само когато се карали и искали да си починат един от друг…

Доколкото успях да разбера, по време на връзката си изучавали бавно живота. Берти никога не е премълчавал, че е трябвало да държи куп изпити по пътя за магистърската си степен.

Онова, което Берти ми разказа по време на нашите разходки с надеждата да запази едно време живо в друго време, беше може би много ценно за мен. Сред снимките, които ми донесе, имаше и няколко от кратки пътувания. В онези дни по време на ваканциите пътували — за Венеция, за да видят гълъбите, за Амстердам с неговите канали и за Брюж с неговите мостове. В тези пътувания се криеше важен детайл, който Берти не можеше да види, да долови истински. Всички тези градове или страни имаха „континентални води“. Дали от това е възможно да се направи някакъв извод? Може би. Само че аз все още не се чувствам способен да отговоря на този въпрос, тъй като в тези дни се чувствам доста отдалечен от някои от моите хора, но още по-важно: от героите на този разказ. Не намирам друг изход, освен да се доверя на нов, друг ден, за да заема малко по-лесно мястото си на онези фотографии.

Тогава си имали малка игра, дори по-скоро „извор на малко щастие“: да се забавляват с навиците и житейските възгледи на англичаните. В такива мигове се чувствали още по-близки. Тъй като намерили други, които можели да наблюдават като „другите“, които вместо тях трябвало да заемат мястото си другаде. Като се вземе предвид времето на тяхното бягство, излиза, че не е било никак трудно да забравят за своята различност — също и един пред друг — най-вече на такова „място за убежище“. Въпреки това обаче мечтаели да живеят в Англия, в някое градче далеч от хората и от Лондон. Мечтата била дълга, много дълга. Мечта, която била поддържана жива до края на следването на Берти… В края на краищата във времената на бягство всеки трябвало, бил принуден да носи своето бреме…