Марио Леви
Истанбул беше една приказка (19)

Топчетата на Мимико

В живота на всеки има много далечни, съвсем различни дни, нощи, сезони, които, изглежда, са останали на съвсем различни места. Това са преживявания, които правят човек такъв, какъвто е, които във вътрешния му мир неочаквано го срещат с неочаквани хора и го карат да си припомни не само със съжаление, а понякога и с известна радост тези взаимоотношения и преживявания, които се завръщат, повечето пъти с различен смисъл. В началото естествено не съм и помислял, че снимката в стария албум, която, по всичко личеше, е била захвърлена, един ден ще ми открие пътя за нов разказ, който непременно ще поискам да споделя с някого. Беше дебел албум със зелена подвързия и черни страници. Албум, който по тежест отговаряше на тежестта на някои спомени. Намерих го в музикалния шкаф, между плочи, които се слушаха все по-рядко. Лучо Гатика беше там… Хари Белафонте, Дийн Мартин, Франк Синатра, Бинг Кросби бяха там… Елвис Пресли беше там… Песните, които се слушаха все по-рядко, които никой вече не искаше да слуша, които бяха откъснати от живота, пазеха фотографиите, които се разглеждаха все по-рядко, за чието разглеждане се изискваше смелост… Та нали човек все се стреми да избяга от това, което биха могли да възкресят някои спомени, картини, гласове, думи. Докоснах албума някак колебливо, по-точно: напрегнато. Това докосване може би означаваше внезапно да докоснеш спомените на други хора, чужди спомени. Жулиет забеляза това. Направи ми знак с очи, който ме насърчи. Не за пръв път се разбирахме на този език. Животът ни беше събирал и в други езици, а и с течение на времето щеше да ни събира в други езици, с други думи и погледи. Знакът на Жулиет беше малък подарък и в тази ситуация означаваше позволение да продължа. В края на краищата нали знаеше, че въпреки своята неувереност се радвах да напредвам във времето на други хора и да проследявам изгубената им някъде диря. Наясно бях, че в действителност няма да стигна до хората и местата върху фотографиите така, както го заслужаваха наистина. Това пренебрежение важеше не само за наблюдението на напълно чужди лица, то важеше и за хората, с които бях живял години наред и влязъл в едни или други взаимоотношения. Но въпреки цялата неспособност имах своите мечти и разкази. В моите сякаш безкрайни разкази въображението ми раждаше отделни хора, убиваше други. Моите разкази… Заради лъжите, заради моите лъжи, срещу атаката на реалността, за да подиря още веднъж убежище в лъжите си… Снимките на първите страници бяха залепени грижливо, оттам нататък бяха оставени на произвола на съдбата. Незалепените снимки лежаха самотни една върху друга в средата на албума. Снимката, която ми откри пътя за онзи разказ, бе сред купчината. Беше малко по-голяма от другите и изпъкваше заради необичайния си формат. Сякаш там се криеше един от призивите, които не ти се иска да дефинираш, а е достатъчно да долавяш.

Повечето детайли са се заличили от паметта ми. Това, което виждах, беше подредена маса, на която се бяха опитали да увековечат и отпразнуват с вино специален фрагмент от живота. Вечерята навярно била съпроводена от музика. Музика, която както хората на снимката, така и разглеждащите я вече не чуваха, която бе далеч в миналото… Може би на тази маса в тази нощ повече отколкото в други нощи са били обсъждани, споделяни планове за бъдещето. Бих могъл да си го представя. Вдигнатите чаши бяха израз на благопожелания, надежди, подхранвани от няколко думи. Дали бъдещето действително е щяло да бъде по-красиво от досегашното? Кой знае… Щом вече били стигнали дотам…

Виждаха се съвсем старателно облечени хора, държащи на облеклото си, трима мъже в смокинг и три жени в деколтирани рокли, което тогава май е било модата на деня. На тази „снимка на щастието“ всички сякаш гледаха в имагинерна точка, която бяха създали за бъдещия си живот или за всичките си животи. Те, дошли от различни и живеещи в различни светове, гледаха в една точка, за да умножат и донякъде да увековечат един момент. Познавам такива фотографии, понеже съм бил и от двете страни на обектива. Затова и се заинтересувах какво ли се криеше зад тези погледи. Дали бе лятна вечер?

Беше покана за годежното тържество на Джени, братовчедка на Берти, с която вече не общувахме. И моя близка приятелка от миналото. Известно време се виждахме доста често. Дори преди да се запозная с Берти. Имахме много общи неща. Също и мечти… Както всички… После се разделиха. Отгоре на всичко ден преди сватбата. А онази нощ Джени бе толкова щастлива. Твърдо вярваше, че е намерила мъжа на живота си… Виж само как се смее — каза Жулиет.

Посочи руса жена, която гледаше с премрежени очи в обектива и държеше за ръка седналия до нея мъж с коса, пригладена с брилянтин. Ако се вложеше повече въображение, би могло да се каже, че се беше вкопчила в него. Желанието да задържиш, да се вкопчиш в един човек… На снимката сякаш се усещаше, че нещо се носи към забраненото, към някакво отхвърляне. Дали семействата, които едва ли не само чакаха да разгласят щастието си в такива вечери, липсваха единствено на тази снимка, или изобщо са липсвали в онази вечер? И оттук дали липсата не беше знак, че не желаеха да съдействат за продължаването на нещо забранено? Тази възможност не биваше да се зачерква с лека ръка в тези семейства, при тези условия на живот. Аз обаче избрах друг път, за да получа отговор на въпроса си, като и донякъде се надявах на нов разказ. Исках да разбера дали зад тази усмивка не стоеше любим, който трябваше да бъде забравен, от когото обаче тя все не можеше да се откъсне. Откъде да допусна, че въпросът ми, произтичащ може би от странно усещане, щеше да ме привлече към това неочаквано място…

— Да, обаче не така, както знаеш от опит или предполагаш — каза Жулиет. — Мъжът криеше докрай истината, опитваше да я скрие. Дърпаше се, воден от добри намерения, беше очевидно, че искаше да започне друг живот. Но в крайна сметка не издържа и се принуди да каже истината. Предпочиташе другия пол. Тогава остров Бююкада се потресе. Имаше скандал. Джени много обичаше Морис. Когато истината излезе на бял свят, задълго се затвори вкъщи. Едва се владееше. И един ден изведнъж реши да замине при леля си в Измир. Сбогувахме се в една сладкарница. Каза, че искала да започне нов живот. Беше намислила да стане екскурзоводка. Имала шансове, защото знаела английски и френски. След по-малко от година обаче се върна. После се хващаше на работа тук-там и спеше с различни мъже. Никъде не се задържаше. Сякаш за да забрави и да отмъсти на съдбата си… Тогава постепенно се отдалечихме една от друга. Един ден чух, че се омъжила за вдовец от Измир, баща на две деца, доста по-възрастен от нея. Не покани никого на сватбата си. Навярно бягаше от нещо. Може би се страхуваше. Това бе последното й пътуване до Измир. Не се върна в Истанбул. Или ако се е върнала, не знаем. Получих само едно-единствено писмо от нея. „Тук намерих отново щастие. Сега и аз съм щастлива жена“, така ми писа. — Тук Жулиет млъкна.

Имах чувството, че искаше непременно да каже още нещо за тази част от историята, но не можеше. Нещо между двете жени, което щеше да измести разказа на съвсем друго място. Евентуално детайл, който неочаквано си припомни и който явно искаше да запази за себе си. Мисля, че затова реших също да си замълча и само да слушам. После тя леко се усмихна.

— Джени беше много хубаво момиче. Още по-хубава отколкото на снимката. Понякога носеше косата си пусната. Рядко се среща толкова красив рус оттенък. Очите й бяха с цвят на мед. Усмивката откриваше всичките й зъби… На тази снимка усмивката й не е толкова хубава както друг път. Е, вероятно бе щастлива донякъде, но тази нощ бе като нещо непозволено. Ако я познаваше, сигурно щеше да се влюбиш в нея! — така каза.

Жулиет изпитваше голямо удоволствие да ме дразни и да се изживява като моя старша сестра. Май тази страна от характера й ми допадаше най-много, макар че доста се различавахме по възгледи и начин на живот. Това бе същевременно леко еротично „сближаване“, еротична покана, добре прикрита под симпатична форма. Само че естествената й нежност в онази събота, когато бавно се задълбочавахме в снимките, бе насочена повече към Джени, отколкото към мен. Беше дъждовен следобед. Докато разговаряхме за нея, Джени оживя за миг в съвсем различно време. В този момент ми се прииска да разбера дали Джени с нейната усмивка, с нейната неподправена усмивка живееше и извън този албум. Знаех обаче, че не мога да изисквам това от хората, принадлежащи към разказа. Трябваше да проявя разбиране. Някои хора, които за кратко минават през нашия живот, заемат място в него, принадлежат само към фотографиите. Най-важното бе да докосна леко тези снимки, да ги докосна, без да ги повредя. Да ги докосна леко. Заради момента, открит ненадейно, за да му отредя незабравимо място. Това навярно е един от най-деликатните, един от основните въпроси в историята. Важното е да не се разруши магията. Доколко някой, несъпреживял момента на снимката, може да вникне в хората, които са го изживели, и то след като са изминали години? Тази несигурност усетих, когато взех албума в ръце; също както по-рано на други места, когато бях докосвал други снимки и дръзвал да нахлуя в други времена.

Несигурността бе и причината, поради която в този миг реших да оставя Джени на фотографията и да я накарам да оживее с разказаното от Жулиет. Освен това ми се струваше, че другият герой на разказа, претърпял, принуден да претърпи реално бягство, искаше да разкаже съвсем различна авантюра. Не можех да пренебрегна проблемите, които биха възникнали, ако поисках да чуя историята на Морис от устата на Жулиет, която нямаше допирни точки с този „крамолен тип“, защото, от една страна, беше малко консервативна, а от друга — защото той бе накарал Джени да страда. Информацията би ме отвела при съвсем различен човек. Когато попитах за Морис, Жулиет реагира точно както очаквах: с неприязън. Замълча, отпи глътка от нескафето си с мляко и сметана и дръпна няколко пъти от цигарата си. Това е важен детайл. Защото тя много добре умееше да използва такива моменти. И тогава устата й повече миришеше на тютюн. Което странно защо ме привличаше сексуално…

— Дълго не бяхме чували нищо за него. Сякаш се беше изпарил. А после един ден се срещнахме на Бююкада. Седяхме в едно кафене, което не обичаш. Беше с рус младеж. Бяхме на няколко метра от тях. Тъй като беше претъпкано и шумно, не можех да чуя какво си приказват, а само, че говореха на английски. От физиономиите им заключих, че обсъждат важна тема. От време на време млъкваха, прекъсваха разговора и поглеждаха към морето. Вероятно само аз го бях познала. Беше доста променен. Надебелял, с окапала коса, но много елегантен, много поддържан. Погледите ни се засякоха един-два пъти. Не ме поздрави. Или не си спомняше, или не желаеше да си спомни. Дали ако бях отишла при него, би поискал да поговорим? Според мен да. Може би щеше да поиска, но дали щеше и да го направи, това не зная. Сега малко съжалявам, че все пак не опитах. Тогава обаче имах чувството, че нещо ме възпира. Нещо, свързано с мен. Всъщност имаше и друго… Аз нямах място в сценария. Навярно това съм усетила в този момент. Бяхме се отчуждили един от друг… — каза тя.

Живеехме във време, в което противоречивостта привличаше друга противоречивост. Затова отговорих:

— Били сте в различни истории… Не е могъл да постъпи другояче. Доколкото виждам, вече не е имал кой знае каква свобода на действие в живота си. Очевидно е искал повече, отколкото да живее в разочарование, че не го разбират, както заслужава. Това чувство не ми е напълно чуждо. Мисля, че любовта му в крайна сметка не се отличава много от онова, което ние определяме като любов. Същинският проблем може би е, че не е можел да сподели това чувство с околните, да го сподели така, че околните да го разберат.

— Да… Но доколкото виждах, физиономията му излъчваше самоувереност, защото се бе научил да не обръща внимание на хорското мнение. Сякаш вече бе приключил сметките си с хората от този свят, които го бяха оставили ужасно сам и от които се бе отдалечил принудително. Неговото равнодушие, отчуждение май произтичаше донякъде от това. Дали бе съумял да разчисти и сметките със себе си? Един ден чухме, че се самоубил. Доста след онзи ден… Според мълвата не могъл да понесе, че любовникът му го изоставил, за да се върне в родината си. Може би онзи ден е обсъждал раздялата с русия си приятел — каза Жулиет.

Споменавайки бягството, тя искаше да намекне за друга форма на бягство, така мисля. Усетих го. Жулиет искаше да се отдръпне не само от Джени, но и от Морис. Човек трябва да избяга от живота на едни, за да се настани в живота на други. Толкова много хора градят съществуването си върху такива бягства… С течение на времето разказът щеше да продължи под съвсем различна форма в съзнанието ми и полека да подготви друг разказ. Сякаш го предчувствах в онзи съботен следобед по време на нашето малко пътуване — бягство. Трябваше обаче да почакам. Трябваше да почакам, нещо по-важно: да се науча да чакам. Топлият сандвич с кашкавал беше както винаги вкусен. Отпих глътка и от нескафето със сметана. Жулиет беше майсторка в това отношение, умееше да създава подходяща атмосфера за малки ритуали. Жилището й беше едно от двете жилища, където обичах да пия мляко. С времето бях открил защо този детайл е важен за мен. След като почти всички бяха поели нанякъде…

Погледнах лицето й на снимката. В същия момент си помислих, че се е разхубавила с годините. Лицето до мен беше малко по-тъжно, ала носещо отпечатъка от живота и изразително. И Берти се беше променил доста. Беше остарял. После обърнах разговора към двойката, седнала срещу тях. Посочих мъжа, който веднага изпъкваше сред шестимата, гледащи в обектива, който едва ли не заявяваше своята различност.

— Колко му е далечно всичко това, колко му е чуждо… Смокингът, жената до него, тази подредена маса… — казах.

— Това е Мимико. Истинското му име беше Хаим, но всички го наричахме Мимико. Дълга история. Една от историите, които разказваш, искаш да разказваш всякога — каза тя и се усмихна леко, ала някак тъжно.

В онези дни, но и още по-рано, Жулиет беше от хората, вярващи на историите, които исках да разказвам и искам да разказвам и занапред. Голяма роля играеше фактът, че в миналото беше учила за театрална актриса. Решаващото обаче, което я правеше специална в моите очи, бе може би вродената й интуиция. С течение на годините, в различни взаимоотношения щях да се запозная с много други жени, които ме впечатляваха със силната си интуиция. За разлика от тях Жулиет от определен момент нататък се осланяше единствено на усета си. Това бе силната, но несъзнателно и неразвита страна от нейния характер. Освен това имаше закръглен ханш и голям бюст. Заради женската привлекателност… Да докосне женско тяло е една от най-тайните мечти на всеки неопитен младеж. Спомням си. Когато говореше за историите, тя гледаше хем нежно, хем женствено. Това бе незабравим момент от нашите взаимоотношения. Имах усещането, че разкриваше една от съкровените ми тайни. Чувствах се по-разголен, отколкото ми се искаше. В същия момент забелязах, че сме седнали много близо един до друг на канапето, че краката ни се допират. Беше миг, който никога нямаше да се върне, който изживявахме в цялата му плътност и който предлагаше безброй възможности. През цепката на полата се виждаше, кажи-речи, целият й крак… След това тя бавно изправи гръб и изтръска пепелта от цигарата си. За да върне вниманието ми към фотографиите, поднови разговора от мястото, където го бе прекъснала, опитвайки се да прикрие лекото треперене на гласа си. С едва доловима нотка на виновност в гласа започна да разказва подробно за Мимико, за човека, който никога вече нямаше да напусне съзнанието ми.

— Не се заблуждавай от погледите му. В действителност онези дни бяха едни от най-щастливите в неговия живот. Въпреки всички лъжи и разочарования това бяха най-щастливите му дни — така започна разказа си. В този миг пак се запитах дали човек усеща колко необходими са истинските свидетелски показания, ако желае да разбере чувства или изживявания, които са му много далечни. Познавах тайните истории на хората, които се виждаха на снимката. Едва след години щях постепенно да приема, че и аз принадлежах към семейството на тези хора и волю-неволю завинаги щях да принадлежа към него — след като, мисля, се бях научил да не се срамувам от тази неизбежност.

— Всъщност по-скоро Берти е човекът, който би могъл да ти разкаже за детството и юношеството на Мимико. Израснали са в един квартал. Бил странно дете. Другите често го поднасяли, понеже говорел малко и бил затворен — продължи Жулиет.

— За повечето хора да се подиграваш на други е само начин на самозащита, най-простият начин да прикриеш собствените си слабости или да отклониш вниманието от факта, че се чувстваш смутен или застрашен от различността — казах. Тя се усмихна, сякаш потвърждаваше думите ми. И все пак й беше много по-важно да продължи разказа за Мимико и да се върне в онова време. Стори ми се, че се опитваше да се освободи от някакъв вид плен. Може би беше стремеж да се освободи от сянката на човек, когото по всяка вероятност неволно бе оставила някъде в миналото. Стремеж да се освободи от миналото… Като разказваше, като се опитваше да сподели, дръзваше да направи вид признание. Моята работа бе само да слушам. Междувременно всичко бе придобило лек оттенък на малък ритуал в памет на един човек.

— Берти все обясняваше ситуацията с това, че Мимико бил полусирак. Загубил баща си шест месеца след раждането си, така че не знаел какво е бащина любов. След това за семейството, което дотогава живеело нелошо от производството на мастика и вино, започнали тежки дни. Мадам Виктория била принудена да поеме и бащината роля. Били общо трима, но въпреки това семейство… Нещо трябвало да се случи. Шестмесечното бебе, майка й, която се нуждаела от грижи, нова трудова ситуация… Не е ли както в евтините романи, които всички обаче обичат да четат? Или както във филмите, на които кривим устни? Както и да е. Това са спомените на Берти за детството. За дните, когато жилищните блокове все още носели женски имена. Като се замисля за Мимико, се питам защо някои истории трябва да са толкова горчиви. Дали е лесно? Още в първите дни се озоваваш в живот, който не искаш да е такъв. С всичките му принуди, цялата безизходица. С познанията, които придобила от мъжа си, мадам Виктория веднага започнала работа в производството. Какво да прави, трябвало да се грижи за прехраната, да изхранва семейството. В първите дни съдружникът на мъжа й, мосю Димитро, бил много отзивчив, въвел я в подробностите на работата, проявил коректност и в паричните въпроси. Като приятел, по-голям брат, който в най-тежките дни не оставя близките си самотни. Но така било само в началото. След това се появили определени сексуални претенции. Мадам Виктория първо се дърпала, за да не предаде паметта на мъжа си, после все пак склонила. Може да е станало и по нейно желание, не зная, никой от нас не знае. В края на краищата била хубава, привлекателна, още можела да мине за млада и в крайна сметка била самотна. От едната страна била работата, а от другата — неудържимите от никоя преграда желания… Ако искаш да знаеш, като се замисля, връзката им изобщо не ми се струва толкова противоестествена. Мимико обаче, доколкото разбирам, страдал много от така наречените делови съвещания, заради които мосю Димитро често идвал у тях и се застоявал до късна вечер. Тези дълги нощи бяха до голяма степен виновни за неговата доживотна раздразнителност, за недоверието към хората, за неговата затвореност. Мосю Димитро често викал Мимико на трапезата, отрупана със сервираните от мадам Виктория предястия. Карал го да пие мастика и разправял нецензурни вицове, които момчето не разбирало. За да стане Мимико голям, да стане истински мъж. А той тогава бил осем-деветгодишен и по думите на Берти в тези нощи най-силно мразел мосю Димитро, страхувал се от него.

Представяйки си сцената, човек може би ще се сети за известните и преизвестни, неизчерпаеми мъжки истории. Аз обаче впоследствие разучих, че мосю Димитро не е бил любовник в традиционния смисъл на думата, печелещ благоволението на различни жени, а току-що женен и непознаващ друга жена, освен съпругата си мъж, хилав, болнав астматик. Така че изборът на мадам Виктория трябва да се подложи на преоценка. Но въпреки всичко в това, което се случвало около нас, имало толкова истории, чрез които безмилостно се убиват толкова чувства, в които се повтарят с изтъркани изрази умишлено толкова лъжи, за да не останеш сам, да не бъдеш изолиран, да останеш при мнозинството. Онова, което Жулиет усещаше, подхождайки към тези спомени, беше много ценно за мен. Тъй като тя бе от хората, които ми показваха едно от многобройните лица на лъжата, които ме учеха да я разпознавам. Замълчахме. Помня, че мълчанието ни бе красноречиво.

— Мимико явно е бил деликатно момче — продължи Жулиет. С гласа си, школуван благодарение на миналото й на актриса, някак твърде много се доближаваше до ролята на разказвачка на истории. Бавно прокара лявата ръка по косата си, по тила и челото, после свали поглед от снимките и отново го насочи към мен, с едва доловимата си усмивка пак се преобрази в жената, която обичах. Краката ни леко се докоснаха. Беше подбрала превъзходно точния момент. Още веднъж се почувствах напълно разголен… След това се върнахме към снимките. Заради онова време, заради нашето време, нашите времена…

— Естествено, момчето не разбирало всичко. Достатъчно било, че се чувствало изолирано, като виждало, че в онези нощи майка му принадлежала на друг мъж. Понятна и, както знаем, отчаяна реакция на момче срещу майка му в тази особена ситуация… Мен ако питаш, тези нощи се отразили сериозно на отношението му към жените в неговото бъдеще, на представата му за жените и довели дотам, че към всяка връзка пристъпвал с опасението, със страха да не бъде изолиран. Същевременно мадам Виктория всъщност била много добра, великодушна, нежна майка. Мимико никога не забравил и това. Доколкото зная, искал да я запомни завинаги такава. И този период не продължил много. След няколко години мосю Димитро внезапно умрял. Фабриката била продадена на търг. Не им останали много пари. Мадам Виктория не се предала, сетила се за друга своя дарба и започнала да шие. Всеки ден обикаляла различни къщи, а в дните, в които Мимико не трябвало или не искал да ходи на училище, го вземала със себе си. Тези дни повлияли върху света на фантазиите му, но, доколкото зная, не само върху неговия, а и върху света на връстниците му. С пробуждането на сексуалността някои от тези фантазии станали по-необуздани. Много по-необуздани от позволеното… Може би защото все още не били разбити, кой знае. Това научих както от мои стари приятели, така и от Берти. Мъжете май са малко по-наивни по сексуалните въпроси. Каквото виждал и преживявал в дните, когато майка му ходела да шие по къщите, как жените се събличали преди пробата, без да обръщат внимание на присъствието му, всичко това Мимико описвал цветисто на приятелите си. Това били редките моменти, в които играел главната роля между приятелите си. Заради забавния, комичен и леко пресилен стил на изразяване понякога сам се поставял в смешно положение, въпреки това станал „царят“ на тези разговори.

С фрази като „Какво видях само! Какви ханшове, какви гърди!“ привличал другите, търсещи развлечение. Разказвал например как една дебелана натикала обратно изскочилите от сутиена й гърди, как на друга й се видяло дупето изпод впитите между бедрата гащи или че на трета от гащите й стърчали срамни косми. Според мен си измислял повечето неща. Но измислици или не, във всеки случай е сигурно, че по онова време впечатлявал силно приятелите си. Дори Берти години по-късно описваше тези разговори със сладостно вълнение. Не бива да се пренебрегва още нещо. Не зная дали си го забелязал. Разказите за видяното всъщност се явявали дребното и малко коварно отмъщение на Мимико спрямо приятелите му, които го изолирали. Коварно, но и справедливо отмъщение. Понякога, за да ги накара да завиждат, друг път, за да ги заблуди… Най-важното обаче било, че зад всичко се усещал скрит копнеж. По онова време му отнели много скъпоценна приказка…

В училище не блестял с кой знае какви успехи. Учел в търговска гимназия. Майка му нямала възможност да го прати в чуждоезикови колежи, където постъпили негови приятели от детството. Все по-ясно разбирали какво означавало да преживяват ден за ден. В търговската гимназия Мимико бил принуден да се съобразява с още една особеност. Бил единственият евреин в училището, съучениците му викали „евреина“. В началото на средния курс, в онези трудни дни на пубертета, за пръв път бил споделен от Берти. С времето дистанцията помежду им се увеличавала. Докато през лятната ваканция приятелите се срещали с момичета под часовника на площада и цялата тайфа отпрашвала към Косата, Голямата обиколка на Бююкада, той оставал сам с майка си, защото никое момиче не се интересувало от него, и сам ходел да се къпе в морето. В онези години, когато бил принуден да осъзнае разликите между него и съучениците му, се затварял все повече в себе си. Можеш да си представиш останалото. Болката, че ден след ден ставал все по-самотен… И не стига това, ами и се страхувал да се качи на велосипед. Отначало ти се струва смешно, но като се замислиш, те обзема някакво странно чувство.

Права беше. Забелязаното от нея бе всъщност твърде важен детайл. В този момент това отново я превърна в съвсем различна жена. Във всичките тези сцени определено прозираше неговото огорчение. Да си принуден да ходиш сам на плажа, да копнееш за някои места и за онези, които ходят там, и — защо да премълчаваме — да им завиждаш за това; и сякаш не са достатъчни душевните бури, ами и да се правиш, че всичко е наред… Ето защо фактът, че не е умеел да кара колело, наподобяваше с нещо невъзможно за споделяне стихотворение… Болка, която изливате единствено във вас самите, в душата си, в дни, които не сте могли да изживеете. По-късно човек научава игрите и, ще не ще, с всеки изминал ден ги научава все по-добре. Един ден се оказва завладян от игрите, само от игрите. Докато намери собствената си игра… Спомням си, че това бе един от моментите, който ме свързваше с Мимико, в който го чувствах близък.

— Веднъж Берти ми каза, че е допуснал грешка, като е оставил тогава Мимико сам и че много съжалявал за егоизма си. Но по-късно вече нямало как да промени нещата — каза Жулиет, прекъсвайки размишленията ми. Стори ми се, че не искаше да упрекне Берти, а по-скоро да го защити. В гласа й се долавяше топлината, с която майка се тревожи за детето си. Със същия глас говореше и за Мимико, особено когато каза: — Мнозина го мислеха за ограничен, може би даже за умствено изостанал. Май тогава само аз бях на различно мнение. Според мен той просто не умееше да използва ума и способностите си като другите, това е всичко. Една вълшебна ръка, ръката на истинска жена би могла да промени всичко и отново да го свърже по-силно с живота и онези, които го отхвърляха. — И добави: — Естествено при условие че тази жена би се държала мило с него, от душа и сърце.

Каза това, без да извърне очи от снимката пред себе си, след като дълго бе гледала снимката, неочаквано стигнала до нея след толкова години. Очевидно бе, че с последното си изречение искаше да открехне вратата за друг разказ. Навярно затова попитах:

— А какво стана с майка му? С мадам Виктория?

Почувствах, че въпросът ми я зарадва малко. Сякаш й се искаше да ми каже, че съм попаднал право в целта. Познавах я дотолкова, че да я разбера. Вярвам го и до днес.

— Тя мислеше като мен. Повече от всички други желаеше синът й, който беше вечно сам, защото приятелите му се бяха оженили, сгодили или заминали в чужбина и все по-малко общуваха с него, да си намери подходяща жена и да се задоми. Мадам Виктория беше неука, но в никакъв случай примитивна жена. Беше смела и честна към себе си, така че можеше да проникне в някои факти. Животът я беше направил такава. Когато човек е принуден да се изправи сам срещу всички трудности, да търпи лишения… Но преди всичко беше майка. Естествено не беше съгласна с това, че синът й бе изключен напълно от обществото. Затова го увещаваше да участва в някои публични събития. Спомням си тези дни. Идваше на сказките в „Юнион франсез“ или в „Каза дʼИталия“, особено през уикендите, в най-хубавите си дрехи и с надеждата да си намери любима. Поведението му там беше някак чудновато, някак комично. Знаеш ли, когато е различен, човек носи своята различност навсякъде със себе си. Разликата бе само, че хората в тази среда бяха малко по-зрели и затова не толкова вулгарни, но пък по-коварни. Дали той осъзнаваше, че му се присмиваха зад гърба? Така и не разбрах. Тогава тъкмо се бях запознала с Берти. Когато разказваше за приятелите си, споменаваше и Мимико. Май му беше малко неудобно. Долових обаче, че тайно го обичаше и му отреждаше място, различно от това на останалите си приятели. Тук се намесваше и силата на гузната съвест. Скоро след това една вечер се срещнахме преди сказката в „Юнион франсез“. Странно, имах чувството, че го познавам отдавна. Сякаш бе приятел, когото не бях виждала много време. Или същият човек, когото си бях представяла. Повярвай ми, когато стиснах ръката му, не усетих и следа от чуждост. Онази вечер той ми правеше комплименти, каквито не ми беше правил никой дотогава. Заекваше. По-късно, много по-късно, научих, че този дефект се проявявал само когато бил много развълнуван. Сигурно ще се изненадаш, но заекването го правеше симпатичен, едва ли не привлекателен. Поне така го почувствах. Ще кажеш, ако някой неочаквано погъделичка честолюбието ти, се държиш любезно или се стараеш да окичиш с плюсове човек, който има недъг, за да симулираш превъзходство и така да понасяш по-леко собствените си недъзи. Няма да ти възразя веднага. Но фактът, че на мига харесах Мимико такъв, какъвто беше, има и други причини. Тях не ги знае дори Берти. Тези причини се коренят в миналото и са свързани със спомени и хора от далечното ми детство. Както винаги… По-късно Мимико спря да заеква, без да се усети. Тъй като загуби своята емоционалност. Но преди това по неволя изживя това-онова. Както всички, така и той щеше да има незабравима връзка. Една от всички връзки винаги дава насока на живота ни и предопределя другите връзки. Такъв вид връзка изживя и той. Силната си чувствителност загуби по-късно, много след онази вечер. Години по-късно… Един ден почти спря да говори. Ах, Мимико, нахалник такъв! — добави Жулиет. Това възклицание прозвуча много на място. Мисля, че сега, след като мога да наблюдавам от изговореното и избора на думи съвсем различен ъгъл, разбирам по-добре чувството, което искаше да изрази Жулиет. Ясно бе, че тъгата по Мимико беше много дълбоко, добре скрита в душата й. В кътче, в което Мимико бе много далеч от всички хора и по-защитен, отколкото навярно би могъл и да мечтае.

— Онази вечер той хвалеше Берти по начин, неприятен и за самия Берти. Каза, че бил много добър, много верен, много надежден приятел и че трябвало да съм много щастлива, че ще се омъжа за такъв човек и ще споделя с него живота си — продължи Жулиет. По лицето й пробягна едва доловима тъжна усмивка. Беше си припомнила нещо, което не можеше да каже, да изрази. Нещо, което бе дошло от съвсем различно време, от съвсем различно измерение… Нещо, което не може да се назове, което ненадейно идва от твоето минало и нахлува в настоящето, а след като докосне душата ти, безшумно си отива…

— Едва много по-късно разбрах какво целеше да предизвика с думите си. Когато започнах да го опознавам малко по-добре. Хвалебствията му бяха тайно малко отмъщение спрямо Берти за толкова предателства и пренебрегвания; и той си отмъсти тайно, много майсторски, като го посрами и унижи пред човек, означаващ нещо за него. Вероятно знаеше, че Берти рано или късно ще се засрами за това. Вероятно му беше повече от достатъчно, че в този момент само те двамата знаеха истината. Изреди хвалебствените си песни с топъл глас. С нюансираност, непонятна за всички, които го смятаха за недотам умен. Това бе едно от коварствата, понятни само за онези, които го познаваха по-добре. Но всеки човек изпитва потребност от самозащита. Мога да кажа, че поведението му тогава ми се стори оправдано. Сигурна съм, че и ти мислиш така — каза тя, сякаш очаквайки от мен отговор, дори подкрепа.

Аз обаче бях някак по-склонен да не коментирам. В този момент стремежът й да оправдае неговата защита ме смути. Преди да въвлечеш някой човек в толкова скъпоценната си душевна сфера, първо трябва да замълчиш. По пътя към този човек има известни стъпки, които наистина би трябвало да признаеш за напълно правилни. Така че си затраях, понеже не бях сигурен, кимнах и така потвърдих думите й, но с известно съмнение. Предпочетох да скрия несигурността си и отвърнах на обезпокояването с обезпокояване, като попитах дали впоследствие е виждала често Мимико или дали е правила опити да го види.

— Един ден го срещнахме в квартал Шишли под ръка с жена — каза тя. Ненапразно по-рано бе споменала уж между другото някои неща, ненапразно ми беше дала някои опорни точки. Стоях пред дълъг нов разказ, който щеше да ме отведе до нови въпроси и да породи нови картини.

— Беше се оженил и ни запозна със съпругата си. Казваше се Лена и още от първия момент пораждаше странно безпокойство у отсрещния. Беше привлекателна, ефектно гримирана. Ние се изненадахме и същевременно разтревожихме. Той изглеждаше щастлив, шегуваше се и се мъчеше да демонстрира колко се гордее с жена си и статута на съпруг, с една дума, както всеки друг. Поканиха ни на гости. Няколко дни по-късно отидохме у тях на вечеря. Мимико много се зарадва. Фактът, че се бяхме отзовали на поканата, за него означаваше, че приемаме брака му и него като съпруг. Затова онази вечер бе решен да играе докрай ролята на добър домакин. Лена бе облечена в зелена деколтирана рокля без ръкави. Дълга смарагдовозелена рокля. Пушеше с цигаре и от време на време ръсеше френски изречения от сорта на: „Chez nous la vie commence apres minuit“^[1]. Споменавам го, за да допълня обичайната картина, за която можеш да се сетиш. А цигарата й палеше Мимико. Естествено, носеше наметка, наметка от норки. По-късно я свали. Имаше хубаво тяло и трябваше да го покаже. Мимико се стараеше да потвърждава казаното от жена си — с възхищение, но и с леко треперлив глас. Смееше се, твърде много се смееше. Когато отидох с Лена в кухнята, използвал случая, за да прошепне на Берти, сякаш му доверявал важна тайна: „Страх ме е, много ме е страх“. В този момент салонът се сторил много голям на Берти и той си помислил, че е възможно да се загубиш дори в малък свят. Приискало му се да прегърне приятеля си, ала не го сторил. Лежащото помежду им време го възпряло да прекрачи чертата. А пък сега били по-близки отколкото през отминалите дълги години. Един миг, няколко думи били постигнали непостигнатото години наред, но въпреки това не успели.

В същото време Лена се доближи доста плътно до мен, като докосна първо талията, после ханша ми и каза, че тялото ми всъщност било много хубаво, но трябвало да се обличам по-женствено. Цялата се изпълних с неизпитано дотогава чувство, по гърдите и бузите ми се разля червенина. Помня, че сложих ръка на челото си и че Лена се засмя. Беше странно, много странно. Почувствах се като момиченце, като новачка. В този момент, съвсем за кратко, и аз стигнах до една граница. И същевременно проумях колко ужасна жена бе Лена, която възпламени, можеше да възпламени всяко докоснато от нея местенце. Това си впечатление споделих с Берти още същата нощ. Без да назова причината, като премълчах най-важния детайл. През следващите дни избягвах да ходя у Лена. Осъзнавах, че в мен се беше вселила друга жена. Друга жена, която преди това не бях виждала, познавала, усещала. С Берти бяхме женени от три или четири години. Бих могла да изживея нещо красиво, малка изневяра, което не ми беше хрумвало дотогава. Ала същевременно може би щях да предизвикам бедствие. Затова не предприех тази стъпка, не бях достатъчно смела за нея. Берти не знае нищо за това, което изживявах, чувствах в онези дни и никога няма да научи. И бездруго много по-важно бе какво се случваше по същото време в другата стая. Няколко думи, само няколко думи: „Страх ме е, много ме е страх“. Дали беше зов за помощ? Може би. Според Берти обаче и двамата, така или иначе, били стигнали до задънена улица във взаимоотношенията си. Вероятно нямаше и сили да се бори с Лена. Или по-скоро се боеше да не навреди още повече на Мимико, ако започне тази борба. Неговият приятел, когото ценеше, много обичаше, но чийто доверен приятел така и не бе станал, май бе направил погрешен, и то много погрешен избор. Ала въпреки всички болки, които му причиняваше този погрешен избор, беше с жена, отгоре на това изключителна, а според някои хора — истинска жена. Тази жена го плашеше, навярно изискваше от него тежки жертви, същевременно обаче му даваше шанс да сбъдне една мечта. Най-сетне в живота му присъстваше жена, телом и духом и с цялата си женска топлина. Нима това не беше по-добре, отколкото пак да остане сам, още повече след такава връзка? Така че трябвало нещата да се оставят на естествения им ход.

Понякога си мисля дали оценката на Берти, която в първия миг изглеждаше много прецизна, не бе само скалъпен претекст, понеже му липсваше кураж да помогне на своя приятел. Дали така не бягаше от него за пореден път, дали не го предаваше за пореден път? Никога няма да узнаем това, никога няма да съберем достатъчно смелост, за да зададем такъв въпрос. Тогава Берти попитал Мимико: „Какво да направя за теб?“. А Мимико отговорил само: „О, остави, все едно!“. И това без съмнение е важно. Дали е използвал „все едно“ в смисъл на „Няма вече път назад, просто трябва да знаеш какво става с мен“? Или: „Щом питаш сега, след толкова време, и бездруго не можеш да направиш нищо, най-добре забрави какво ти казах“? Не зная. Зная само, че и този въпрос няма лесен отговор. Като последно във връзка с тази вечер си спомням и погледите. Погледът на Мимико издаваше несигурността на малко дете, загубило пътя; в погледите на Лена се четеше покана.

С течение на времето всичко си дойде на мястото. Както е във всяка връзка… По-късно се срещнахме на годежа, който виждаш на снимката. Беше горе-долу година след запознанството ни. Тогава Лена ме погледна дистанцирано, незаинтересовано. Дали бе забравила случката, или искаше да ми внуши, че съм пропиляла шанса си? Или пък аз бях надценила някои вероятности, напразно си бях въобразила? Не се задълбочих, реших, че е по-добре да не се задълбочавам в това. Поне тогава… В сравнение с миналата година Мимико беше по-спокоен, дори по-весел. Или бе приел живота си, или беше цар на преструвките. Лена, както винаги, бе положила голямо старание за облеклото и грима си. Пак пушеше с онова дълго цигаре, пак вплиташе понякога в приказките си френски думи и изрази. Отново внушаваше, че със сочните си устни, погледите и стегнатия за възрастта й бюст е доста съблазнителна жена. Правеше се на сърдечна и играеше ролята на жена, даряваща околните с искрена усмивка. С това може би искаше да добави още колорит, различен коментар към ролята, която играеше онази вечер. И може би искаше да загатне колко съм сгрешила, като не съм събрала смелост да я посетя. Все едно, на масата всички бяха в настроение, както се полага за годежно тържество, за което се бяха подготвили по най-добрия начин.

Джени много обичаше Мимико. Беше по-млада от него, но по странен начин се чувстваше като негова по-голяма сестра, макар да не се виждаха често. Казах ли ти, че бяха братовчеди? А освен това бяха близки приятели. Това ме изумяваше при всяка наша среща. Имаха си доверие един на друг. Джени бе наистина като нежна сестра. Навярно затова поиска Мимико да присъства на годежа й. Заради Лена и бездруго се виждаха рядко. Пък и мисля, че тя искаше да се избави от тайните си угризения. Рано или късно всеки се опитваше да възмезди с нещо Мимико; всички се смятаха за задължени да го възмездят с нещо. Всеки съзнаваше, че е допуснал грешка спрямо него. Затова някои шеги тази вечер бяха пълни с намеци. Вдигаха се тостове за доброто старо време и за бъдещето. Тази вечер всеки имаше надежди, всеки очакваше нещо от живота. Лена обаче, може би под въздействие на виното, загуби афишираната си в началото сърдечност и все повече се отдалечаваше от масата, макар че се мъчеше да го прикрие. Беше пила много, тя пиеше много. Е, не говореше несвързано, но под влияние на алкохола изпъкна страна от характера й, която иначе се опитваше да потули. Нещо не беше наред между двамата. Нямаше как да не се забележи. Знаеш, че в такива ситуации често е трудно да се направят нужните крачки. Страхуваш се. Страхуваш се от себе си, от крачките, които ще направиш, и от евентуалните последици, боиш се от онова, което може да кажеш или няма да кажеш и което не си способен да дадеш на друг човек. Години по-късно осъзнаваш, че е било чист егоизъм, може би опит за самозащита, което си е пак егоизъм. Тогава разбираш, че трябва да живееш с разкаянието, с твоето разкаяние.

След тази вечер предприехме няколко опита да се срещнем с Мимико и да го поканим у нас, което дотогава не бяхме правили, предлагахме му да дойде сам или с Лена. Той обаче все повече се отдалечаваше от нас; предпочиташе да стои далеч от нас. Изглежда, бе загубил доверието в приятелите си, в цялото си обкръжение. Или… Или не искаше други да видят истинското лице на жена му, която бе сметнал и приел за своя съдба. Много по-късно, когато всичко приключи, както се казва, безвъзвратно, щяхме да узнаем истината, но без подробности. Тази хубава, очарователна жена, която с невероятното си сексуално излъчване можеше лесно да заплени всеки пожелан от нея мъж и несъмнено бе пробвала или рискувала да се впусне в други забранени връзки, имаше зад гърба си вече два нещастни брака. Двамата съпрузи били богати чуждестранни търговци. Живяла няколко години в Лугано, няколко години на остров Корфу и няколко години в Александрия. Говореше се, че дълго била метреса на известен депутат. Но всичко това са само слухове. В нейно присъствие човек имаше чувството, че за пръв път танцува и пие, че изобщо за пръв път се наслаждава на нощите.

Беше левантийка, говореше италиански и френски като майчини езици и бе загубила семейството си още като девойка. Берти научи това от Мимико много по-късно, една вечер на чаша чай в „Парк хотел“. Това май беше единствената вечер, в която двамата стигнали до истинско приятелство. Според мен бяха видели докъде са стигнали, какво са загубили в напразните си опити да успеят в това или онова. Само така мога да си обясня защо Берти не скри, не се опита да скрие угризенията, нещо повече — срама си, докато ми описваше вечерта. По време на разговора за тази вечер остана открит един въпрос: Как така подобна жена е пожелала да се омъжи за човек като Мимико и да живее с него? Доколкото разбрал Берти, запознали се в „Каза дʼИталия“. Същата вечер отишли в ресторант в Тепебашъ, където хапнали и пили алкохол. Там Мимико за пръв път пробвал да запали цигара, което разсмяло Лена. Скоро след това се изкъпали в морето на Бююкада. Бил топъл есенен ден, по думите на Мимико — най-хубавият и най-емоционалният ден в тогавашния им живот. По-късно отишли в увеселителен парк. Там Лена предложила брак на Мимико. Нямала семейство, нямала близък човек. Най-вероятно ги събрали самотата, усещането за изоставеност. Направили съвсем скромна сватба. На празненството дошли няколко съседи, няколко далечни роднини. На никого не направило впечатление обстоятелството, че Лена не била еврейка. Присъствалите там също били пленени от чара на друга реалност, така че сто на сто си задали въпроса, който и ние си зададохме години по-късно. Кое бе подтикнало жена като Лена към решението да се омъжи за Мимико? Може би желанието да потърси закрила при друг човек, място да си отпочине, да си поеме дъх. Има обаче и други предположения. Бягство или желание да докаже нещо на някого или пък нужда от параван, за да продължи по-лесно забранена връзка… Да, има различни възможности. Накрая всичко се разви, както се и очакваше. Лена напусна Мимико две години след снимката, и то без да му остави никаква бележка, никакво обяснение. Представи си, посред бял ден внезапно си тръгнала, изневиделица, както и била дошла. За нас това развитие на нещата беше нормално, сякаш предвиждано. Добре, и ние както мнозина други бяхме наблюдавали връзката отдалече и без да се намесваме. Може би затова ни бяха убягнали някои детайли. И все пак някакво странно усещане, може би защото не вярвахме в тази връзка, ни беше подготвило отдавна за това развитие. Въпреки всичко ни беше жал за Мимико. Тъй като добре знаехме, че няма да му е лесно както на нас да приеме ситуацията. Та нали независимо от опасенията бе започнал своя брак, съвместния живот с големи надежди. Навярно затова не вярваше, не искаше да повярва, че Лена го е напуснала. Постоянно се утешаваше с мисълта, че е отишла някъде, за да уреди жизненоважен въпрос, и след като уредяла този въпрос, със сигурност щяла да се върне вкъщи. Отиде още по-далеч. Превърна тази лъжа в истина. Вероятно се нуждаеше от нея. Само така можеше изобщо да понесе онези дни. Опитахме се да не го оставяме сам. Но този път той ни отряза. Е, не го каза буквално, обаче ни го внушаваше недвусмислено с всеки жест. Според мен смяташе, че хора, които бяха загубили доверието му, на които вече не се доверяваше, нямаха право да го виждат в това състояние: Наказваше ни за нашето закъснение, изобщо за цялото ни закъснение. Наказваше ни, като ни лишаваше от съпричастие към болката му. Та нали и той се нуждаеше от някого, когото да накаже. Сега разбирам това малко по-добре. Същевременно обаче май бе започнал да обича самотата си и в самотата да открива друг човек в себе си. В дните на своето преображение напълно спря да заеква. И бездруго с всеки изминал ден говореше все по-малко, потъваше във все по-дълбоко мълчание. Бе поел по пътя към някаква лична мъдрост.

Малко по-късно прекъснахме изцяло връзката си. И този път безмълвно приехме ролята, която ни беше отредил. И този път безмълвно… Без да положим усилия, както го бяхме правили няколко пъти досега. По тази причина, водени от прословутата си сдържаност, не можахме да наблюдаваме дори ритуала на самотата, който Мимико извършваше много по-късно и в чиито очевидци превърна други хора. Все повече се затваряше в себе си. Това бе всичко, което виждахме. За да стои колкото се може по-настрана от нас и предишната си среда, излизаше рядко от къщи. Понякога ходел в ресторанта, в който вечерял за пръв път с Лена. Облечен елегантно, сякаш бил поканен по важен повод. Преди това запазвал маса за двама и карал да я украсят подобаващо, после седял там, очаквайки, че тя може би все пак ще дойде, тя, жена му, любимата му Лена, жената, към която останал привързан до края на живота си. След някое време започвал да се храни бавно, както изисквал ритуалът, като казвал на келнерите, че очакваната дама ще закъснее, но може да дойде всеки момент, затова да не вдигат приборите. Били се уговорили в случай на закъснение пристигналият пръв да започне вечерята. След ядене ставал, сякаш всичко било наред, благодарял на оберкелнера и изключително учтиво заявявал, че храната била превъзходна и че щял да дойде пак. Както научих, придържал се към този навик години наред. С времето келнерите разбрали каква е ситуацията.

Един ден, когато случайно отидохме в онзи ресторант, келнерът Мухитин бей случайно ни описа този ритуал на хранене и ние разпознахме в мъжа нашия изчезнал Мимико. За моите представи хората там го обичали много. Там, в тази игра на лъжи… Стана случайно, вече ти казах. Наистина случайно. Светът е малък, нали така разправят. Мухитин бей беше от старите истанбулчани, очарователен възрастен мъж, преживял и препатил какво ли не. Беше висок, носеше очила с дебели рамки и говореше бавно, произнасяше всяка дума поотделно, което му придаваше характерно благородство. Правеше впечатление на човек, който през дългите години на страдание и неволя се бе научил да се наслаждава на живота. Говореше с погледи, сякаш виждаше какъв човек се крие у отсрещния. Като че ли това бе най-вече израз на неговата изисканост. Би могъл да стане великолепен изпълнител на характерни роли. Май ми приличаше на един филмов актьор, та затова си бях помислила така. Още помня този мъж и погледите, които съумяваха да пренесат зрителя в напълно различен свят. Въздействаше на другите като човек, който бе решил много въпроси в живота си, който се наслаждаваше на всяка сцена. Държанието му вдъхваше лек страх, изглеждаше някак снизходително, но и силно впечатляващо.

Държанието на Мухитин бей изобщо не беше снизходително. Напротив, той бе олицетворение на учтивостта. Движенията, походката му бяха премерени и, така да се каже, приятни за гледане. Докато се хранехме, се приближи към масата ни и се извини, защото забелязал, че сме от „онези“. Поиска да ни разкаже един спомен. Едва ли като зрителка съм очаквала с такова нетърпение друга пиеса. Разказа дълга, много дълга история. Историята на човек, когото познавахме, дори много добре, а именно — историята на Мимико. Така узнахме на какво бе присъствал в онзи ресторант. Този мъж, който бе много повече от свидетел, ни описа различни сцени, всяка от които придобиваше значение чрез различни детайли. Неочаквано при нас дойде стар, много стар приятел, дори седна на масата ни. Мимико винаги избирал тази маса. Мухитин бей каза, че най-сетне му се удала възможност да разкаже на точните хора историята, която отдавна искал да разкаже. Онази вечер била последната му в ресторанта. Дълги години работил, запознал се с безброй хора и накрая решил да се оттегли от професионалния живот. Всичко било станало толкова просто, толкова банално. Всичко се променяло или се било променило и изглеждало, че той намирал друг живот другаде, при други хора. Не само той самият, също и ястията, гостите, също и гласовете и слуховете, които правели ресторанта специален, се били променили. Това чувство било напълно нормално за възрастта му, всеки на неговата възраст го изпитвал и, ще не ще, трябвало да го преглътне. Но макар да осъзнавал фактите, това не изключвало да се чувства чужд на мястото, на което бил отдал годините си. Например единствено той знаел историята на малките пукнатини по някои използвани години наред чинии или че всички стари чаши за вино били изпочупени. А и само той знаел историята на жената, наръгана смъртоносно от мъжа си, след като както обикновено седяла със своя любовник на онази маса за двама. Сега обаче дошло времето да сподели всичко това. Да сподели… Ако евентуалностите, обстоятелствата го позволявали. Доколкото го допускали изминалото оттогава време и хората… Бил много щастлив, че занапред щял да живее при също така остарялата си сестра извън Истанбул, в Емиргян, в разпадаща се отвсякъде съборетина, но с изглед към Босфора и пълна с неразпадащи се спомени. Говореше ни за Мимико като за непознат приятел и незабравим човек. Пък и нямаше как да предположи, че го познаваме. Но мен ако питаш, знаеше повече, отколкото показваше, и то доста повече. Според мен Мимико му беше разказал цялата си история с всички болки и участници в нея, не само за Лена, а и за всички приятели, които го бяха изоставили и предали. Държанието му сякаш издаваше, че ни е очаквал, рано или късно, за да поговори с нас за всичко това. Сякаш искаше да каже: „Как мислите, защо стоях толкова дълго тук? Вас чаках“. Точно както в онези мистериозни разкази, от които дълбоко се трогваш, но и настръхваш… Вас чаках… Именно с това чувство, на тази маса, на която бяхме седнали случайно, изслушахме разказа за отминалите събития. На онази маса, без да забележим в кое време се намирахме.

Навярно само от чувство на вина не посмяхме да кажем, че сме познавали Мимико. Сякаш така бе по-добре. Мимико беше жив онази вечер, както би желал, беше там. Дълго след смъртта си… Оттогава бяха изминали може би четири или пет години, вече не си спомням точно. Сещам се само, че един ден научихме за смъртта му от кратък некролог във вестника, навярно убягнал на повечето хора. Знаеш ли, че всеки ден преглеждам некролозите и не ми е скучно? Не беше ясно кой е дал некролога. Пишеше само „приятел“. Погребението беше минало. Според последната воля на Мимико некрологът бе поместен едва след траурната церемония. Така и не узнахме кой е този приятел.

Новината потресе Берти. Същият ден ме заведе в уличките в квартал Тозкопаран, където бяха живели като деца и играли на топчета. Говореше за Мимико и страхотното му майсторство в тази игра, докато разказваше за старите улички и децата, които придавали напълно значение на тези улички. Всеки бил оставил топчетата си някъде в онези улички… Да, Мимико бил царят на онази игра. Никой в онези улички не можел да се мери с него. Това било едно от малкото умения в живота му, което наистина бил овладял до майсторство и което отгоре на всичко му доставяло удоволствие. Ето защо прекарвал часове в тази игра. Многобройни дълги часове… Не се вслушвал в гневните приказки и предупрежденията на майка си. Другите говорели, че имал цели торби с топчета. Той обаче обикновено твърдял, че преувеличавали. Дали било възможно да се съберат всички топчета на света? Дали животът на едно дете или на един човек, който не искал да напусне детството, щял да стигне, за да сбъдне тази си мечта? Мимико бил щастлив единствено с малкото си съкровище. За него всяко топче притежавало особен цвят, особена светлина. Берти, единственият посветен в това „тайно царство“, си спомняше много добре за всичко. Топчетата ги примамвали в съвсем различен, далечен свят. Или пък с едно топче можели да носят своя свят в джоба на панталона си. Както в приказките… Само че сега си измисляли своя приказка. Своя приказка… Така че поне за известно време да забравят напълно света, в който живеели, били принудени да живеят… Една вечер след училище пак бил погълнат изцяло от играта на топчета с приятелите си. И то как погълнат! Времето минавало. Вече се стъмвало, затова разтревожената мадам Виктория изхвърчала на улицата. Намерила сина си на две преки от къщи, по думите на Берти го открила на тайното му място, което Мимико предпочитал за дълги игри. Хванала го за ухото и го помъкнала към къщи. Пред всичките му другарчета от махалата, които не можели да се мерят с него по майсторство или били дошли да го наблюдават с възхищение. Точно когато се готвел за особено умело хвърляне. Тъкмо играели на „главоблъсканица“.

Мадам Виктория била наистина вбесена заради закъснението му. Онази вечер Мимико трябвало да изтърпи последиците от гнева й, който проявявала много рядко. Всъщност я познавали като доста спокойна, дори отстъпчива жена, но в такава ситуация никой не смеел да излезе насреща й. Според мен искала да защити себе си и това, което обичала. Нима й било лесно да се грижи сама за всичко? С течение на времето тежката борба за съществуване докарвала хората и до абсолютно нежелани моменти. Както виждаш, първо се опитвам да разбера, преди да отсъдя, но все още не мога да реша дали е имала право да излее целия си гняв върху сина си. Тъй като онази вечер Мимико не само бил посрамен пред другарчетата си, но и „изгубил“ всичките си топчета. Вкъщи мадам Виктория взела чук и направила на сол всички топчета. Един ден чух от свекърва ми как мадам Виктория казала, че много съжалявала за това. Оттогава бяха минали години. Всички бяха вече поостарели. Била „извършила малко убийство“. Така мислела. Никога нямало да си го прости. Но каква полза от срам или угризения след толкова много време? От онази вечер нататък Мимико никога повече не играл на топчета, никога повече не държал топче срещу светлината, не искал да чуе тракането на топче. Берти смяташе, че това било едно от решаващите събития, превърнали Мимико в мизантроп. Затова станал затворен човек. Изгубвайки топчетата, изгубил и своя малък свят, така да се каже, своето убежище.

Онзи ден минахме и покрай бившия магазин за велосипеди на Христо. Сега в сутерена вместо него имаше западнал вехтошарски дюкян. Нямаше нужда Берти да ми разказва повече. Разбирах, поне можех да си представя какво се беше случило.

Та така… Както вече споменах, мнозина смятаха Мимико за леко умствено изостанал или за безобиден луд. За мнозина беше страхлив, слабохарактерен. И заради това бе просто нехармоничен човек, който не бе намерил мястото си в обществото, в което живееше, и не умееше да формулира проблемите си. Знаеш, хората, които предпочитат да си останат в стадото или пък са неспособни на нещо друго, винаги се затрудняват да класифицират аутсайдерите. Но тогава всеки бе зает със своите проблеми и близки. В онези времена най-често се дистанцирахме от другите, много повече от необходимото. Мадам Виктория сигурно бе схванала положението му. Иначе е необяснимо защо за нея бе толкова важно синът й да се задоми, да се запознае с подходящо момиче. По време на онези ужасни нощи и самотни уикенди сексуалността му се беше превърнала в непоносим ад. Една майка може да усети това. Е, добре, строшавайки топчетата, тя бе унищожила и онзи защитен свят. Понятно обаче бе и друго: че хората нямат друг избор, освен — въпреки всички отрицателни преживявания — от определен момент нататък да потърсят убежище един при друг.

Мадам Виктория правеше за сина си всичко, което можеше и което й позволяваха способностите, ала почина твърде рано. Това означаваше, че Мимико въпреки всичко преживяно загуби най-сигурното си убежище, своя дом. Една ранна сутрин позвънил у родителите на Берти и казал на татко Жак, който отворил вратата: „Майка ми си отиде…“ След което силно развълнуван си тръгнал. Нищо повече. Татко Жак не разбрал веднага, че се е случило нещо наистина лошо. Събудил цялото семейство и им съобщил новината. Хукнали презглава към къщата на Мимико. Там Мимико отворил вратата и с отчаяни жестове показал, че майка му е отишла много далеч, но не бил в състояние да промълви нито дума. Втурнали се в спалнята, където мадам Виктория лежала безжизнена на кревата. Приближили се. Свекърва ми видяла две едри сълзи на бузите на мадам Виктория, които показала и на Берти. Две почти засъхнали капки… Явно не си била отишла толкова леко. Дали мадам Виктория се разплакала, защото имала силни предсмъртни болки, или защото мислела, чувствала, че ще остави сина си сам и беззащитен? Никой не знае. Но повече ми се иска да повярвам във второто предположение.

Берти щял да остане на драго сърце там, но нямало как. Почувствал, че Мимико предпочита да бъде сам. Така било и в дните след смъртния случай. Трябвало да се адаптира към новата ситуация. В онези дни всички проявили разбиране. Неговото всекидневие и бездруго не се променило кой знае колко от неизбежното тичане нагоре-надолу. Мимико продължил да работи в счетоводството на главния равинат; след известно време, когато му потрябвали повече пари, започнал да води счетоводните книги на няколко малки фирми.

Постоянно усещал липсата на майка си и като мнозина самотници чакал да срещне жена, любима, която да го дари с нежност и топлина. Живеел си търпеливо, без да дотяга на другите. И един ден дошла Лена… Въпреки всички страхове, които му вдъхваше, за него Лена беше сън. Тази жена може би не беше идеалната любима, ала беше сън, неочакван сън. Навярно затова така и не пожела да се събуди от този сън. Но на кого ли е лесно да заплати цената на различността? А финалната част от историята се разиграла при Мухитин бей… Поради смяна на собственика ресторантът бил затворен известно време. За Мимико това означавало да прекъсне най-важната връзка със съня си. Ако искаш, наречи го нова загуба на топчетата. Нова загуба на топчетата… Години след това, когато телесните сили, кажи-речи, го били изоставили… Това развитие отдалечавало Мимико все повече от околните; все по-често се замислял, че без тази игра животът му всъщност вече нямал смисъл. Бавно се ограждал с все по-високи стени. Един от малцината, които до края успявали да преодолеят тези стени, бил Мухитин бей. Той ходил няколко пъти у Мимико. Един ден дошъл с радостната новина, че ресторантът пак щял да отвори. Мимико бил поканен като почетен гост на тържеството, масата му била запазена… Мимико се усмихнал. За пръв път от години отново се усмихнал. Но изглеждал много отпаднал. Казал, че смъртта му наближава. В последната вечер Мухитин бей бил при него. Малко преди смъртта си Мимико споделил, че не можел да прости на подофицера, който така го зашлевил по време на военната служба, че оглушал с дясното ухо. За всички други бил сигурен, че направили всичко възможно за него. Никой от нас не знаеше за инцидента по време на военната служба. Нито Берти или аз, нито друг от близките му. Никой от нас… Мен ако питаш, даже мадам Виктория не е знаела. По-интересното беше, че не бе разказал на никого за увреденото дясно ухо и глухотата не се забелязваше. В сетната си минута пожелал някой да узнае за нея. Е, това е…

Бяхме стигнали до края на разказа. Потънахме в мълчание. След някое време Жулиет се обърна към мен и наруши тишината:

— Жалко, че не го познаваше!

— Сега вече го познавам — казах.

Тя се усмихна. Очите й бяха навлажнени. И преди това се бях опитвал да разбера и доколкото мога да разкажа истории за разкаяние и егоизъм. Зная, в такива ситуации има толкова много спомени и картини, но още повече шикалкавения, които придобиват по-голямо значение, щом си направиш вътрешна равносметка. А има и истории, които въпреки всички мечти няма как да проумееш, понеже не си ги спомняш и не можеш да ги споделиш с други хора. Затова ми се иска да вярвам, че Жулиет, съзнателно или не, не сподели с мен някои други чувства, скрити във фотографията. Защо например Берти е изтъквал като толкова важно майсторството на Мимико в играта на топчета? Или: Поради каква неопределима тревога Жулиет не е могла да разговаря с Морис в кафенето на Бююкада? Дали на снимката от онази вечер Лена е била наистина толкова далеч, както го е представяла? Каква роля са играели в самотните нощи на Мимико пробващите дрехи жени, които са го подготвили за различни радости и надежди? Кой знае, може би всичко идва от желанието да представиш един живот като изживян. От страх да не загубиш дадени хора, или по-точно: отделен човек… Днес разбирам още по-добре разказа, който Жулиет ми подари, тръгвайки от фотографията. Възможно е да е премълчала някои факти или да е украсила, подплатила това-онова с дребни лъжи. Та нали установихме, че лъжите понякога са оправдани.

Да, лъжите понякога са оправдани… Както лъжите, така и нашите лъжи. Нима иначе Джени би могла да каже в онова писмо, че е щастлива жена? Нима иначе Мимико би имал право да устройва онези ритуали на хранене, а Жулиет да твърди, че е отишла случайно в онзи ресторант на Тепебашъ?