Марио Леви
Истанбул беше една приказка (14)

Корабите на Карло

Мозес имал приятел на име Карло, лоцман в Босфора, който, както се хвалел, освен идиш говорел още тринайсет езика и постоянно вонял на алкохол, но никога не бил пиян. Както научихме от мълвата, този малко странен мъж, смятащ, че човек може да изживее истински приключения и любовни истории само в морето, на младини подарил сърцето си на девойка на име Силвия, която като него имала руски корени. Всичко започнало на празненство, на което били поканени двамата. Там в разговор с нея изразил убеждението, че при съставяне на менюто полските евреи проявявали по-лош вкус от руските евреи. Оказало се, че девойката интуитивно се съгласила с него и изявила желание да открият заедно нови неща. Така се разгарят някои връзки или родените от надеждата за връзка недоразумения. Може би затова толкова бързо стигнали до момента, в който се замислили за сватба. Започнали приготовления, определени били дати и направени уговорки за новия живот. Само че тогава Карло най-неочаквано получил прощално писмо от Силвия, в което тя най-сърдечно го молела за прошка.

В писмото си Силвия казвала, че по причини, които не можела да му обясни, се налагало да замине за Аржентина, нямала друг избор. Трябвало да подкрепи баща си, който изгубил имуществото и честта си, а тя била единствената жена, която била в състояние да му помогне. Понякога животът вкарвал хората и в много опасни взаимоотношения. Сега били времена, в които смелостта била подложена на изпитание. Решенията, взети в такива времена, щели съвсем незаслужено да засегнат някои хора. Това била вероятната причина за угризенията, които цял живот съпровождали някои връзки. Оставала само надеждата един ден да получи прошка. Един ден, след като поживеели с други хора…

Едва-що получил писмото, Карло хукнал при Силвия. Търсил я къде ли не, ала не я намерил. Нищо не научил от съседите. Внезапно усетил, че всички знаели нещо, но предпочитали да не го кажат. На следващия ден отишъл на кея. След като цяла нощ бродил по улиците и площадите, където се разхождал със Силвия, стигнал на кея в момента, в който корабът напускал пристанището. Силвия и баща й били на палубата, и двамата изглеждали много потиснати. Махнали му. Силвия извикала на Карло: „В никакъв случай не тръгвай след мен. Няма да ме откриеш в големите градове. А дори да успееш, видяното няма да ти хареса“. Казвайки това, явно се опитвала да прикрие силната си мъка и безизходица. Бащата я държал за ръка с наведена глава. Карло и Силвия се гледали, докато се загубили от очи. Карло не можел да промълви нито дума. Нито дума…

По това време Карло работел в счетоводството на голяма компания за морски транспорт. Обичал да гледа през прозореца минаващите по Босфора кораби. След онази случка поискал да бъде по-близо до корабите. На директора, мосю Лазаро, който винаги се отнасял бащински с него, обяснил, че не можел повече да работи в счетоводството, зад бюрото, морето го зовяло и имал желание да стане лоцман на Босфора. Тъй като имал малка лодка и повече или по-малко познавал професията, надали щял да се затрудни да сбъдне желанието си. Пък той, мосю Лазаро, можел да използва връзките си, за да задейства нещата. Според мосю Лазаро само последното изречение на Карло било правилно, респективно убедително. Със сигурност можел да използва връзките си, за да даде едно рамо на Карло, когото обичал като син. Но дали и решението било правилно? За какво му било да гони химери, като тъй или иначе можел да напредне в службата? Карло казал, че нямал нужда от повече пари, просто искал да гледа Истанбул от друга перспектива. Поспорили. После забелязали, че застъпват непримирими становища. Преди да предприеме необходимите стъпки, мосю Лазаро пожелал да поговори с майката на Карло. Двамата и бездруго били свързани от години чрез нещо много тайно… Не било трудно да се отгатне какво ги свързвало, понеже той помагал на отрасналия като полусирак Карло да получи образование, а и за други работи. С времето Карло си бил научил добре урока и ги оставял насаме за важните им делови разговори. Така постъпил и сега. След доста време те влезли при него и казали, че били съгласни да му помогнат да сбъдне желанието си.

След това Карло бил години наред лоцман в Босфора. Дълги години наред… За да е по-близо до корабите, които идвали от далечни морета в неговото море… За да бъде първият човек, пресрещнал кораба, който връщал Силвия… Само че Силвия не се върнала. Как живеела там — това никой не знаел и не научил.

Жилището, което Мозес намерил, за да подслони Шварц, било квартирата на един негов странен приятел. Карло много отдавна вече не ходел там. По онова време предпочитал да нощува на лодката. С всеки изминал ден пиел повече и говорел по-малко. Мозес го навестил и му описал положението на нещата. Карло първо замълчал, после казал: „Познавам пътешествениците. Щом е дошъл дотук, значи си има причина“. Шварц можел да остане в жилището колкото желаел. Било апартамент в Юксеккалдъръм, на стръмна пресечка под Венецианската кула, просто запуснато, малко, с оскъдна мебелировка, жилище, което издавало или по-скоро искало да издаде на влезлия в него какъв живот е бил живян тук. Тъй като от години стояло празно, налагало се да го пооправят. Това задължение възложили на Ева, която за кратко го направила обитаемо.