Марио Леви
Истанбул беше една приказка (95)

Заключителни думи
Или: Прощално писмо^[1]

 

Драги/а …,

Когато бях на шест, за пръв път видях смъртта, и то върху лицето на прабаба ми, която в последните петнайсет години от живота си трябваше да изживява редица истанбулски улици с мътните си очи, които вече не виждаха слънчевата светлина. Какво ли означаваше — след като познаваш вечерната заря в морето — да погледнеш от съвсем друг мрак една стара, много стара приказка? Как се понасяше този мрак? На тези въпроси не можах да отговоря в първите дни, когато се опитах да се разходя в моя разказ. Право да си кажа, и днес не мога да отговоря на тези въпроси, въпреки многото думи, ретроспекции и смърти. В крайна сметка всеки живееше в собствения си мрак, посвоему, със собствените си гласове и докосвания. Всеки живееше в собствения си мрак, посвоему, със собствените си гласове и докосвания…

Беше мартенска сутрин. Снегът, валял безспир цяла нощ, беше покрил всичко с бяла пелена. Тогава снегът се задържаше много по-дълго от днес. Затова в домовете, които полека-лека се подготвяха за пролетта, тайно плъзваше безпокойството дали въглищата ще стигнат. Преносимите газови печки безспорно можеха да обърнат въздуха донякъде, но горещината от печка на въглища беше съвсем различна. Това знаеха всички. И всички познаваха малката радост, която даряваше такава печка, всички искаха веднага да се стоплят, когато идваха отвън, от студа и грееха ръце колкото се може по-далеч от почти нажежения капак. На нея печахме портокалови кори… Именно тази горещина превръщаше зимата в зима…

Тези времена не ми липсват. Тези времена не ми липсват въпреки невъзможното за потискане желание да се върна в изгубената страна на детството. Ала все още има един много специален разказ за мадам Перла, който бавно се пише в мен и който намира своето особено значение някъде в онези домове с печки, които се губят в други картини. Ето защо тук, в този малък разказ би трябвало да потърся причината за желанието си да пренеса онази топлина на печката от миналото в съвремието. Дали имаше други възможности, които въпреки всички усилия не разбрах, не осъзнах, да намеря подслон в онзи „климат“? Верния отговор на този въпрос може би ще получа, ако за последен път успея да се открия пред онова огледало. Че изобщо задавам такъв въпрос, вероятно ми показва, че ми липсва нещо, което не мога да назова, не искам да назова.

Да, в последните петнайсет години от живота си, доверявайки се на онази топлина, която за мнозина не притежава значение, прабаба ми се опитваше да живее с редица стари приказки в тялото на сляпа жена и да черпи сила от докосванията, само от докосванията. От днешната си дистанция не мога да кажа много повече. Мога просто да стигна до този бряг, брега на нейната самота. Това, което съумях да пренеса от миналото в настоящето, обаче изисква от мен да намеря наново, ако може така да се каже, да съградя наново онова време и тогавашния си живот с моите грешки, моите въпроси, моите задънени улици. Не ми е трудно да си спомня или да разтълкувам нещо. Иска ми се да вярвам, че не ми е трудно да си спомня или да интерпретирам нещо. Най-малкото като всяко дете имах своите тайни, скрити някъде приказки. И като всяко дете имах своите изгубени, никога ненамерени отново играчки… Не забравих онази стая. Никога не забравих разказа за онези песни, които превръщаха онази стая в истинска стая, разказа, който с всеки изминал ден нарастваше в мен. Не забравих… Тъй като не биваше да забравям онова минало, за да намеря отново себе си и да разкажа най-вече на себе си за него. Трябваше да си спомня, за да се сблъскам с истината на моята приказка; за да живея, да живея до края, трябваше също както в приказките да разказвам, без да ми омръзне, може би до сетния си дъх. Не забравих, не можех да забравя… Това може би донякъде беше и съдбата на онези, които непрестанно търсят, бяха принудени да търсят страната си. Може би затова истинските страни на „чуждите“ бяха само техните разкази; а железопътните и автобусните гари, свързващи кейовете с градовете, съдържаха скрита поезия, която не можеше да бъде записана. Може би затова някоя и друга тишина можеше да просъществува с нечутите гласове, които винаги оставаха вътре, винаги далеч от повечето други… Може би за прабаба ми, която дойде от онези времена при мен и която мислеше и чувстваше на онзи стар шпаньолски, който бе научила от майките си, това бе причината да използва собственото си мълчание като предпазен щит в истанбулските квартали извън „стените“, да съзнава, че това е нейната нерушима, нейната единствена непревземаема крепост. „Улицата“ й беше чужда, турският език, или казано с нейните думи „Turkças“, й беше чужд. Езикът на града, където бе родена и живееше, където бе видяла и изгубила дневния светлик, не я привличаше. Ала тогава, в годините й на млада жена, и бездруго никой не е знаел и не е можел да каже кой е същинският език на онзи град. След продължително, незаслужено заболяване, за което дядо не искаше да говори, един ден се беше събудила като сляпа жена, а в друга една нощ си легна в постелята, заспа и не се събуди повече. Погледнат „отвън“, животът й бе толкова обикновен… С течение на времето обаче щях да видя как зад тази простота, зад тази делнична приказка се криеше съвсем друга личност, която се бе опитвала да разбере и разкаже различни страни на своята битка в името на живота. Но за да проумея тази действителност, трябваше да направя или поне да се опитам да направя няколко крачки. При всички положения ми се струва забележително, че тя не се бе сбогувала с никого, преди да заспи своя безкраен сън; това ми се изясни след дълги размишления.

Никой не искаше да отида в онази стая, онази последна стая, но по-голямата ми сестра, която с течение на времето ме запозна с доста „забранени неща“, ми помогна да прекрача тайно прага. Доколкото зная, това беше първото ни съучастничество. Тихо отворихме вратата, като гледахме да не ни забележат. Върху прабаба ми лежеше избеляло парче плат, което сякаш съвсем бавно бе загубило първоначалния си цвят с други хора в онези дълги коридори на миналото. „Сега тя спи напълно спокойно“, каза сестра ми, след като леко повдигна плата. Вярно беше. Това, което видях върху онова лице, беше дълбок, кротък, невинен сън… Дълбок, невинен сън, който напомняше, че всичко всъщност беше по-просто, отколкото си мислехме… Смъртта не се различаваше от съня. Онзи сън, който видях в онзи миг, беше само малко по-студен от съня, който познавах. Малко по-студен, малко по-тих, малко по-бял… Също и смъртта, която много години по-късно видях върху лицето на баба ми по бащина линия, ми напомни на онзи сън. Смъртта на баба ми означаваше да ме изтръгнат от един от майчините езици на детството ми, стария шпаньолски, който ми предлагаше уютно кътче; смъртта на прабаба ми пък означаваше разрив с онези приказки, чиято стойност осъзнах едва когато опитах да се върна по онези места. С други думи, островите съвсем бавно се откъсваха от сушата, от малки острови в един безкраен процес от раздели… Това, което оставих зад гърба си в онези дни, днес ми се струва като разкази от много далечен свят. Във всеки случай сега чувам онези гласове още по-добре, кой знае, може би и защото съм се отдалечил на порядъчно разстояние от онези разкази. Отново се чувствам малко по-близо до онези гласове и слухове и мога да видя малко по-добре какво се крие зад онези картини. Преоткривам се в онези картини, с непознати или смятани за забравени лица. Поне един за друг живеехме с приказки. С приказки обичахме, с приказки бяхме родени, с приказки умряхме… С приказки… С приказки, които никога нямаше да свършат… Без да знаем къде започваше миналото, действителното минало… С приказки… С приказки, които никога нямаше да свършат… Разказвахме си един на друг приказки… Приказки… За да можем да погледнем към миналото и от друга перспектива, от собствения си прозорец… Тогава естествено не се замисляхме, че бихме могли да се изгубим в онези приказки и да се отчуждим от някого, който ни бе дори много близък…

(…) Ходенето в онази къща след сякаш безкрайните нощи, в които получавах астматичните си пристъпи, изглеждаше като част от ритуала, необходим за „нашите приказки“. Когато времето настъпи, щях да видя, че това, което — донякъде, без да забележа — бях открил там, щеше да ме отведе до друго дълго „съчинение“, което бе написано в съвсем друга страна. Не можех обаче да очаквам от прабаба ми да прояви интерес към онази страна на действителността, моята действителност. Нейната съдба бе да остане в един малък, специален разказ, който познаваха само малцина. Може би затова, за да навлезем в тази приказка, трябваше да се насладим пълноценно на картините и думите, които езикът изискваше от нас… Героинята на моите приказки направи няколко кръга около главата ми с ръка, стиснала няколко пъпки карамфил, изрецитира молитва с треперещия си все по един и същи начин глас — откъде, от кого я беше научила, това никога няма да узная — и се помъчи да прогони злите духове от мен. Накрая пъпките карамфил трябваше да се хвърлят в печката, която по това време беше вече победила нощния студ в салона. Бяхме в къща, където нощите се изживяваха със студени сенки и гласове, а дните — от днешната ми гледна точка — с всички липси и цялата недостижимост. В този момент в ухото ми нахлу тихо пращене и припукване. Тихо пращене… За да изживея още веднъж онази магия на онова място, онази защитеност, да си спомня за тях или никога да не си позволя да ги забравя. Може би обичах карамфилите заради тяхното ухание, което свързвах с този спомен, все исках да ги срещна в някои стихотворения. Исках да опиша своето време, своето лично време, като с всеки изминал ден бавно и безшумно се приближавах все повече до чувството, което една къща пораждаше у мен. Там щях да се запозная с най-различни по вид мъртъвци, както и с различни животи, надежди, възкресения и щях да се науча да нося моите мъртъвци с различни чувства, заедно с тези, които бяха живели там с тях, които подобно на другите хора бяха живели насила…

Като се замисля за всичко това, ароматът на карамфила ми открехва друга врата на асоциации. Това ухание го имаше и в синагогата, в която ме водеше дядо. Старовремски сребърен предмет, който имаше фини дупчици, който наподобяваше по-голям лимон или артишок и който тогава ми напомни за боздуган от древните войни, пълен с пъпки карамфил, бе размахан след кратки молитви, така че в помещението се разнесе благоухание. Предполагам, от благодарност към Бог, задето бе създал уханието… Тези моменти бяха най-хубавите моменти от богослужението. Всички молитви се бяха врязали незаличимо в паметта ми може би най-вече заради този мирис, понеже завършваха с този малък ритуал. Беше последната молитва. Доколкото си спомням, беше последната молитва, която съумях да занеса, пожелах да занеса на местата, където живея сега… Лицата зад картината вече не помня. Единственото, което помня, е усещането за щастие, което се отразяваше в погледите на онези, изживяващи там в съботната сутрин своята заедност. Онези, които от цялото си сърце бяха свързани с вярата, прекарваха останалите часове от деня със своите семейства или едни с други. За мен обаче през лятото следваше вълнуващото къпане в морето, докато през зимата главното беше да не закъснея за матинето в киното в единайсет. Беше време, в което още не бяхме загубили морето в Истанбул. Времето, в което плажовете на Истанбул още съществуваха, сега изглежда старо, отдавна отминало време. На входа за плажа имаше още една възможност да подчертаеш своята уникалност, като вместо билет за общодостъпните кабини се плащаше такса за ключ. Който се преобличаше в обществените кабини, вземаше всичките си дрехи на плажа, за да ги остави на определеното за целта място, който имаше частна кабина, вземаше със себе си само плажната кърпа. Като му дойде времето, други „приключения“ превърнаха тези кабини в събития за мен. В най-големите, най-пламенните приключения от ранната ми младост. Тъй като в тези кабини тайно се натискахме… Всичко това беше още по-хубаво, когато лодос не разбъркваше и не замърсяваше морето. Когато духаше лодос, това означаваше изхвърлени на брега динени кори, чепки от грозде, водорасли и медузи, чийто произход тогава изобщо не можех да си обясня. С други думи, никога не знаехме предварително кога с какви маниери ще ни посрещне морето. Тогава бяхме на онези брегове… На онези брегове… На плажовете от нашето детство… В нашите фази на развитие… В нашите самоти… С всичките ни скрити чувства, които можеха да пробудят наново, в неочакван момент онази меланхолия у нас… Ала в крайна сметка по този начин можеше да се открехне вратата към старите разкази.

Вие се връщате при вашите разкази с тези чувства, със загубите, които можете да понесете по-лесно, след като сте минали покрай различни хора и сте изпитали новите им лица. По този път все повече ще оценявате възможността да живеете някъде във вашия град, с онези думи, които не свършват, които продължават поне в някои хора, и с картините, които са били подхранвани и съхранявани от думите. В тази ситуация без страх от вашата история, от сенките, които сте оставили зад себе си, може и да се запитате за мотива защо сте изпитвали потребност да вярвате до последно в някого, в нещо. Защо, заради кого, заради кои светове са били изживени онези животи и смърти?… Дали други хора биха разбрали, оценили онези малки битки в онези домове, дали биха се заинтригували от тях, след като онези, които са се нагърбили с тези битки, са изчезнали напълно?… А като премислям възможните отговори, които и аз, и други даваме на тези въпроси, естествено излиза, че е абсолютно без значение къде в Истанбул, по кое време и при какви условия съм роден и съм живял. Може би в тази фаза можем да говорим само за свидетел, за пътя на едно дете, което се опитва да обясни с нови езици вътрешния си мир. В това положение няма смисъл да си спомням в кои училища съм пълнил главата си с ненужни знания; също както и да мисля за това, кои играчки съм изгубил, в кои мечти е трябвало да ги оставя. Онези хора се разпиляха, всеки от тях отиде някъде другаде. Тези хора, които години наред бяха очаквани заради различни надежди, преживявания, копнежи, сега са далеч, много далеч, заедно с тези, които са ги чакали. Ако обърна поглед назад към миналото в светлината на това, което можех да видя, още веднъж неволно се замислям за множеството животи, които бяха отложени с оглед на едно неизживяно по-късно бъдеще, които бяха убили безшумно и тайно това, което биха могли да живеят. Мисля си, че някои угризения на съвестта би следвало да се осмислят чрез мълчание и мисля за страховете, които диктуват процеса на изживяване. Сега обаче зная и какво означава да потънеш в някого, да решиш, че някой е важен за теб, и да си на негово разположение.

Ненапразно — като поех всички повторения върху плещите си — от доста години се опитвах да разбера и да разкажа историята на миговете, в които хората не искаха да се срещат лице в лице, където бяха преследвани от сенките на миналото и гласовете, които искаха да забравят; историята на онези кошмари, които не могат да се разкажат и от които се мъчеха да се избавят въпреки цялата си безпомощност. Това бяха миговете, в които сновях из стаята си, метър след метър, километър след километър, отдясно наляво и отляво надясно, от ъгъл на ъгъл, убеден, че вървях по невероятно дълга улица, докато се опитвах да излея в съчинение онези сякаш безгранични кошмари. Докато сновях, ми се струваше, че нещо изригва от душата ми. Все едно в тишината на нощта някой те наблюдава… Тогава животът в онази стая води до халюцинации… До халюцинации… Детето, което живее в стаята и което даже тук се смята за пленник, иска да разкаже за неузрели бадеми, въпреки че никога не ги е вкусвало, изживявало. Зелените бадеми спадаха към „друга пролет“. Босилекът спадаше към „друга“ лятна утрин. Часовникът показваше друго време… Може би единственият и най-сигурният, най-надеждният за онова време път бе да подхранваш с търпение онова чакане и да вярваш, че някои хора действително ще дойдат години по-късно. До леглото ми плачеше жена, чието лице, чието истинско лице някак си не можех да видя… Моят сън нямаше да свърши… Пренасяйки онзи сън в онова „съчинение“, винаги щях да се опитвам да го променям, като се криех зад други обичани и вярвани от мен думи…

(…) Всеки запазва един разказ, чиито части, чиито фрагменти един ден се опитва да събере, за да продължи някак живота си. Дали това не е стремежът рано или късно да се върнем от изгнанието към нашата същност, към нашия собствен малък свят? Изгнание, което възниква от чувството, че години наред живеем заедно с нежелан, неизменно оставащ чужд човек, че учим в нелюбими училища или прекарваме дългите, дългите дни и нощи в неподходящи професии, докато си представяме, че някъде ни чака нещо друго, достойно? Не зная. Не зная или право да си кажа, предпочитам да не зная, да не се затварям в границите на един-единствен отговор. Сега обаче ми се иска да заявя, дори само този въпрос да ме доближи повече до човека, когото все още се надявам да намеря. Тъй като да се върнеш, да се върнеш след всичките тези раздели означава донякъде и да влезеш в нова стая, стая, която никога не си виждал. Ала какво е мястото, на което се връщаш, на което можеш да се върнеш след толкова години? С кои хора ви сблъсква тази стая? Отвъд границата вие волю-неволю трябва изцяло да разчитате само на себе си. В онези ваши мигове отвъд границата вие чувате гласа в себе си… Сега трябва да посегнете към онази ръка… Трябва да уловите онази ръка… Трябва да докоснете онова лице. Душевният пейзаж на другите с онези угризения на съвестта, онези дълбоки линии, които можете да опишете само заради вас самите, съвсем бавно ви е довел на това място.

Но къде съм днес, когато обмислям тези въпроси и преориентации? На кое място съм в „семейството“, онова семейство, което се опитах да реконструирам, също и с това, което добавих от други семейства, от животите, които остават в границите на моята истина, моите мечти, от малките триумфи и пораженията, които вечно ни се иска да запазим в тайна? В такива времена ме обзема усещане за абсурдност, усещане за изоставеност, което, мисля, не мога да споделя с никого. Отново съм на кръстопът. Колебая се между отказ от всички имена и асоциации с абсурдността у мен, за да бъда като нормален човек, и продължението на пътя в онзи стар разказ заради други думи. Винаги съм искал да опиша тази нерешителност. Може би ще нося тази нерешителност в името на онова изречение до сетния си дъх. До сетния си дъх… Дори да зная, че никога не ще намеря истинското място на някои чувства… А години наред ме преследва мечтата да разкажа за тези хора. Може би тази мечта за кратък, много кратък период бе в състояние да напомня за малкото моменти на любов, малкото истински моменти. Всеки разказ, за който не се знаеше кога ще свърши, имаше съвсем специфично обаяние, и беше еднакво важно да изживееш и да разкажеш историята. В дните на моето люшкане между нереалните мечти този дълъг разказ изигра роля и при желанието ми да се уединя на някой остров; исках да изглеждам като доброволен изгнаник, който на един остров, на собствения си остров пише своите спомени вместо някого, вдъхновен от романист, който ми е вдъхнал тези незабравими чувства. С други думи, имаше ред причини за умножаване на илюзиите, моите заблуди. Тази малка мечта ме наведе на мисълта да уредя на „онзи остров“ неочаквана среща за онези хора с всичките им разкази, в чиито „съчинения“ исках да участвам, среща, подготвена без тяхно знание. Тъй като „онзи остров“ напомняше не само за изгнание, но и за пленничество, за принудителен съвместен живот. „Островът“ бе избран, защото предлагаше възможността в дадените рамки да се преживее както сплотяване и среща, така и раздяла. Ето защо можех да събера всички тях, лицата от едно семейство евентуално на сватба в най-хубавите им дрехи, най-сигурния им маскарад, без да забравя различните хора зад тях. Там те може би щяха да поискат да изиграят още веднъж хората, които никога нямаше да бъдат. Понеже трябваше да отложат още веднъж споровете си за неопределено време, трябваше да забравят взаимоотношенията, в които някой тайно им отнемаше възможността да зададат други въпроси на онова, което изживяваха. С напредването на разказа обаче трябваше да приема, че тази мечта, тази среща бе абсолютно неосъществима. Тъй като всеки един беше в собствената си самота. Всеки един беше в своето заточение. Всеки имаше своята усмивка, която искаше да запази за себе си. А с безсъдържателни фрази се показваше — безспорно както навсякъде по света — че всичко е наред. Трябваше да се издигнат стени. Винаги щяха да се иззиждат стени… Другояче не мога да обясня тази глухота, която преживяхме един с друг, с която неизменно бяхме принудени да живеем. Местата и хората, където отидохме, към които вярвахме, че трябва да отидем във времена, в които живеем, искахме да живеем в истинския смисъл на думата за няколко възможни мига, а също и нашето отвяване към нови острови на самотата не мога да обясня другояче. В тази ситуация ми остава само да попитам при кого, къде и кога сме изгубили ключовете за това приключение… Случваше се само един поглед или една дума да ни повика на това място… Само един поглед или една дума… За да разберем и най-вече да можем да кажем от кои мечти с какви поражения излязохме, какви реални загуби трябваше да преживеем…

(…) Следователно дали е останало още нещо от това, което преживях тогава, когато се запознах наново със стените на моето основно училище, или от онези съботни следобеди, които със своите размазани картини бродят из спомените ми, когато в зелената си ученическа манта неохотно участвам в церемониите по вдигане на знамето?… По време на церемонията отличните ученици имаха право да държат знамето. Веднъж и аз бях удостоен с тази чест, но приех тази награда по-скоро като наказание, когато със слабите си ръце трябваше да нося тежкото знаме пред тълпата ученици, която тогава доста ме плашеше. Да държа знамето ми помогна учителката Тюркян, за която си спомням единствено заради меланхоличната й усмивка и която майка ми харесваше още повече, понеже краткият й нещастен брак бе завършил с развод. Ето как лека-полека попаднах в кошмар. Чувството, което пораждаха у мен тракането на лъжиците в столовата и гръмогласният смях на моите нови приятели, беше предвестник на неизпитван дотогава страх. Аз направих първите крачки със затварянето в себе си. Това може би беше свързано и с факта, че един ден трябваше да ида до тоалетната по време на час, но някак не се престраших да кажа на учителката Тюркян, така че се подмокрих и отгоре на всичко реших да остана в това състояние до вечерта, до тръгването за къщи. Не бях и свикнал с турските тоалетни. Дупката им ми изглеждаше много голяма. Въпреки че оттогава е изминало много време, така и не можах да забравя това. В един от кошмарите си пропадах в зейналата бездна. Там, където дупката свършваше, имаше и други деца, които също като мен бяха паднали в тази празнота, в този черен мрак. Въпреки всички усилия не им се удаваше да стигнат до горе. Само някои от големите сегиз-тогиз успяваха да излязат. Те обаче не ме виждаха, не ме чуваха. Само един от тях ме гледаше усмихнато с все по-страховити очи. Опитвах се да викам, но не успявах. Той се усмихваше. Сякаш знаеше, че не можех да викам и че гласът ми не можеше да се чуе. Дали мълчанието, дълбоката тишина действително бяха най-тъмните, най-невъзможните за описване улици на онези кошмари?…

(…) Сънища или това, което е останало някъде в миналото, като насън… Къде още по-рано исках да разкажа, че миризмите, незабравимите миризми вдъхват истински живот на един град? Имаше например миризма на шоколад, която се разнасяше не само до нашето основно училище, намиращо се до пивоварната „Бомонти“, а в дните, когато духаше лодос, и до къщата с градината, където живееше баба ми по майчина линия. В тези часове улиците сякаш миришеха другояче. Един ден отидох с дядо до източника на тази миризма. Големите съдове, в които се бъркаше шоколадовата маса, не могат да бъдат заличени от паметта ми. Един мъж, когото всички наричаха майстор Йорго и който заради белите си коси тогава ми изглеждаше много стар, опитваше шоколада и казваше на околните нещо, което не разбирах. И аз поисках да опитам шоколадовата маса, но майстор Йорго каза: „Не може, младежо. Шоколадът още не е готов“. На изхода получихме като подарък голям пакет шоколад. Това беше готовият шоколад, какъвто можеше да се купи навсякъде… Майстор Йорго познаваше дядо от времето на военната им служба. Помежду им имаше стара, далечна, но недостъпна за лъжи връзка. И двамата по различен начин се мъчеха да се придържат към професията си и правилата на тази професия. За мен обаче магията беше във вкуса на онова, което се намираше в онзи казан. Обичах миризмата на още неготовите ястия не по-малко от техния вкус, от тяхната изисканост. Може би затова онези миризми ми напомняха за изгубените места, на които никога не можах да стъпя. Някои се намираха в онези къщи, които може би заради това успях да предам само в мечтите си…

Усещането за чуждост започна още в училище, по време на обедите в онези първи петъци. Тогава с голямо нетърпение чаках баба ми по майчина линия. Вкусът на топли кюфтета и пържени картофи, които тя носеше в канче, все още усещам в устата си. В един от тези петъци валеше обилен сняг. Слязохме в столовата. Раздадоха яденето. Аз вече бях притеснен. Затова не се смеех дори на гримасите на тогавашния си единствен приятел Селахатин, който, без да обръща внимание на предупрежденията на учителите, шумно сърбаше супата си и се капеше. След като порасна, дълги години беше алпинист, докато един ден една от алпинистките, в която бе ужасно влюбен, се омъжи за друг планинар — тогава „се разсърди на всички планини“ и не осъществи дори най-голямата си мечта — да изкачи Демирказик през зимата, а отвори в Мерджан дюкянче за копчета. Баба дойде именно по време на обяда. Още помня, че се усмихваше, докато слизаше по стълбите на столовата. Въпреки снежната буря бе успяла да пристигне навреме. В този момент обаче се подхлъзна на полепения сняг по подметките си и слезе по стълбите по-бързо от необходимото, и то — ако може така да се каже — на четирибуквието си. Чичо Дурсун, който винаги се притичваше на помощ на всички, се втурна да я улови. Той беше доста странен и постоянно отнасяше укорите не само на директорката и учителите, но и на някои родители, но въпреки това поемаше доброволно цялата тежка работа в училище — чистеше, ремонтираше електрически уреди, палеше печките, грижеше се да не се запушват отточните тръби на умивалниците и тоалетните. Нощем оставаше в училище и беше всеобщ любимец на учениците, защото умееше да имитира различни животни. Злополуката не беше сериозна. Съучениците ми се провикнаха през смях: „Яденето ти дойде! Яденето ти дойде!“. Само Селахатин не се засмя, а запрати няколко лъжици от супата си по неколцина присмехулници и затова бе наказан от Мюзейен, дежурната учителка, която винаги ходеше изправена, все едно беше глътнала точилка, да стои половин час на един крак, с което постави рекорд, който трудно можеше да бъде счупен.

От този ден баба спря да ми носи храна в училище. Така пожелах. Тогава се надявах да изчезна сред другите, държейки се като тях. В последвалите години, след онези рани, естествено разбрах каква безсмислена мечта бях преследвал с подобна надежда. Училището беше убийство, абсурдна война, ако човек се замислеше за онези рани…

Години по-късно се опитах да припомня на баба за онзи ден. Тя лежеше във Френската болница, в една от онези овехтели стаи, които бяха видели толкова много смърти, надежди и възстановявания. Лежеше кротко в кревата си и вече бе една старица, която вследствие на прекарания удар бе изгубила паметта си и най-вече способността да познава хората. Беше единствената нощ, в която дежурих при нея. Без да продума, тя мръдна глава и се усмихна неопределено, сякаш за да покаже, че си спомня за това, което разказах. Дали наистина можеше да си спомни? Не вярвам. По-скоро през ума й минаваха стари, много стари картини, които не можеше да сподели с мен. Стари, много стари картини, които не можеше да сподели, които освен това бяха загубили всички свидетели, картини, които бяха вече невъзможни за споделяне. Нямаше вече да изпитам и радостта да й нося тайно два-три залъка от ястията, които не биваше да яде заради високото си кръвно. С други думи, това бяха първите признаци, че вече нямаше да изживеем онова детинско съучастничество. В един момент баба замлъкна и дни наред лежеше в кревата, без да продума. Затова не зная и вероятно никога не ще узная къде и как се сбогувахме…

(…) В някои съботи дядо идваше заедно с баба да ме вземе по обед от училище. Това означаваше, че щях да прекарам края на седмицата у тях. Години наред се местех в различни стаи от техния дом, воден от копнежа да живея в истинско гнездо. По-късно този копнеж щеше да продължи в други домове, при други хора, щеше да се „описва“ с други картини и думи. Щях да пожелавам да каня други хора в други стаи. Други хора щяха да се превръщат в други стаи… С първите си песни се запознах в онзи дом. Тези песни бяха първите ми плочи на 45 оборота. Първите на 45 оборота… Вярвам, че един ден ще съумея да се върна при тези песни, заради тази стая, с разказите, които още не са написани за тази стая. Тъй като някои песни са незабравими.

(…) В течение на дните, месеците, годините гостуванията при баба и дядо все повече зачестяваха. Естествено, ученическите дни също приключиха, а там оскърбленията и раните, които бяха наситени с различни спомени и придобиваха значение, донесоха със себе си съвсем различни сбогувания. Това, че в парка „Спиро“ се научих да пия лимонада от бутилката, беше първият белег, че пораствам, започвам да пораствам, в очите на онези, които преживяват някои неща само мимоходом, никога не са досегнали живота по друг начин, освен само бегло. Такива хора са същите, които ни в клин, ни в ръкав изпитват децата върху таблицата за умножение, за да докажат на тях или по-скоро на себе си, че са пораснали. За мен обаче това бе един от най-важните белези, че бях пораснал, способен да се показвам на тези тесни места, между издигнатите тайно стени, както го искаха „другите“, „те“. За да можете да играете друг човек или по-точно повече хора, трябва да научите кого къде ще изоставите. Предполагам, че това е единственото средство да съхраните в душата си онова дете, което искате да поддържате живо до последно. Никой няма право да стигне до това дете, никой няма право да го докосва. Детето може да говори само с вас, единствено с вас. Вие можете да чуете този глас и в множество стари, преживени преди години, преди векове „съчинения“. Онзи глас тогава бе роден в онези хора с различни думи. Гласът се губеше заедно с онези хора в различни епохи и смърти. Чувството, че не можете да разкажете адекватно преживяното на друг, може да се потърси в желанието да защитите своята другост или в мислите, които са се въртели в главата ви по този въпрос… В размишленията дали да се обвържете с другост, с вашата другост, която всъщност ви превръща във вас самите… Това, естествено, си има цена. Изисква жертви. Изисква раздели. Трябва да се приеме, че няма път назад… Тогава се спирате. Мислите да останете в един от очакваните от вас мигове. Сега следвате себе си, само себе си. Щом е така, тогава кого или какво прегръщате, ако например на входа на киното прегръщате човек, когото отдавна не сте виждали, с когото сте някак свързани, който е заел място в незабравимо време от вашия живот, изпитвайки топлината на прегръдката наистина, без бягство в лъжа? Какво значение има „умирането в семейството“ за онези, които не са признали своята скука и своя гняв дори пред себе си, които в неделя ходят на ресторант, „винаги заедно“, без съответно да обелят и дума за грижа и оставят нерешени куп проблеми? Що за семейства са тези, в които не се задава сериозно нито един въпрос, а ако все пак се зададе, той никога не получава независим и смел отговор, семейства с жени, които като компенсация за такъв „безпроблемен живот“ неизменно биват задоволявани зле, погрешно, недостатъчно и бързо, и мъже, които смятат изпразването за оргазъм или без да се усетят, биват залъгвани с елементарни „женски номера“? Това са част от въпросите, които не ми излизат от ума по време на дългия вътрешен разказ за този град, в който живея, който се опитвам да разшифровам и който с всеки изминал ден се отдалечава от мен. Тези въпроси ми припомнят хора, които някак не могат да изживеят домовете си, защото имат „толкова много за вършене“; които правят пътувания, и то пакетни пътувания, за да опаковат по-добре изживяното; които вярват, че са намерили много решения чрез икономичните си коли, отвратителния си сервиз за хранене и сензациите в евтини вестници. Тогава ми се приисква да оставя всички тях окончателно на произвола на съдбата. Тогава ми се приисква да ги оставя в собствената им реалност, за да се открия в себе си. В крайна сметка бягствата, които ме отчуждават от онези хора, независимо дали искам или не, навсякъде по света, по-скоро по всяко време, бяха едни и същи бягства. Освен това за тези бягства междувременно вече има имена, които, ако се вслушаме в книгите, явно служат като справочници за нашия живот. Ние се намираме под чадъра на събраната мъдрост. Ако е така, дали тогава, за да се открия в себе си, трябва да тръгна срещу нов дъжд, този път нарочно, без да се замислям, че да изживяваш чувства, да дръзваш да ги понасяш с всички последствия, е много по-трудно, отколкото да разказваш за техните истории?… Някои поражения естествено убиха нещо в нас. Някои поражения естествено ни дадоха възможност да тръгнем към други поражения… Има ли обаче друг път да повярваш в своята история, да чуеш звука от своите стъпки или непрестанно да усещаш себе си насред тази битка?…

(…) Сега, след като ми се удаде да стигна до плоскостта, на която мога да споделя с някого онези копнежи и онези животи, които се носят и с угризения на съвестта, няма как да не се попитам: Дали представата ми, че живеем най-пълноценно чрез мечтите си, се дължи на факта, че от определена точка на пътя нататък се научих да приемам пораженията и да не ги смятам за поражения, или че въпреки толкова много разкази още мога да вярвам в разкази? Върнах се и към приключението на лъжите, което все още не е изконсумирано докрай. В този смисъл горе-долу съм готов „за нещо“, поне „за нещо“. Тези преображения, тези илюзии правят вярата в писането изразима с думи, дори още повече — достойна за защита. Разбира се, има ги и самотните моменти на онази смъртоносна игра, когато отново и отново в променени сценарии се изживява чувството, че се местиш на друго място. В онези моменти си припомняте малките островчета на живота. Припомняте си онези сенки. Припомняте си дългия път, който сте извървели, за да стигнете до острова. Този път е вашият път, тази страна е вашата страна. Това време е вашето време… И сякаш идвате при някого, с планината от години, годините, които поради страх от рухването на вашето убежище, тихо и кротко сте зачеркнали като неизживени или в които по силата на същия страх сте се задоволявали само с ролята на зрители, а в определени ситуации сте се старали и да „консумирате“, неизменно водени от стремежа да отлагате, искайки да напъхате, по-скоро да затворите годините в малко думи, картини или предмети. Мечтаете да кажете, още веднъж, да можете да кажете с цялото си същество как сте отишли при някого, с планината от онези години, за да не си тръгнете никога вече. Тъй като това са неща, които сте виждали и не сте правили в различните си животи. Това е вашата невъзможност за ново начало. Това донякъде са вашите угризения на съвестта, вашите дефицити и вашите задънени улици. След онези загуби сте се научили и че никога не можете да останете сам много далеч от себе си или зад гърба си на друго място. Никой не е останал сам на онова място и в онова време, което няма как да се повтори. В играта, която изживявате със затворени очи, във вас се врязват съвсем дълбоко толкова много „линии“… Тогава се питате кой е издигнал тези стени във вас, за кого бяха направени онези фотографии на щастието?… Кого криеха стените, кой от кого се предпазваше?

(…) Безспорно има подобни въпроси в историята на онези, които търсят една „стара“ страна, мечтаят за нея в много страни по света, на шосето, което води към страната или още по-важно — отвъд стените, които крият онези градове от някои хора. Чие гето беше гетото? Кои езици, кои имена бяха забранени за „другите“ в онези времена, в които страховете и чуждостите се поддържаха живи и множаха от само себе си?… Историите на Милано, Варшава, Будапеща — ако се замислим за онези картини — щем не щем, ни отварят вратите към много разкази, водещи към гетото. Но независимо от това, изглежда, нещо ни очаква някъде далеч отвъд тези картини. Понеже навреме питате и себе си дали сред строителите и зидарите на онези гета и онези стени, които живеят в различни градове и на различни граници, няма и такива, които на драго сърце биха останали в онези гета. Ако тези стени не бяха построени, историята положително би била написана, би пожелала да бъде написана по друг начин. Историята би била написана другояче, би пожелала различни цветове да се срещнат с различни дни. Съмнението може би започва с усещането за празнота, възникващо на мястото, където не можете да се срещнете с „другите“. Тук съмнението ражда диханието на онези други песни, които все още ви е трудно да пеете. О, да, ние знаем, че след като са срутени, стените могат и да израснат отново. Така че чии бяха стените от определен момент нататък? Чии бяха стените? Дали принадлежаха на онези, които разделяха? Или на онези, които искаха да се разделят? В края на краищата всеки си създаваше свое собствено гето, живееше в свое собствено гето… Всеки се осъждаше на свое собствено гето, без да го забележи. По тази причина онези разкази донякъде ме отведоха до границата, от която нямаше връщане. Тази граница същевременно беше граница, на която трябваше да попитам и да проверя доколко правдоподобно бе това, което бях видял и чул и което бях успял да разкажа. Което си мечтаех да разкажа. Можеше да е „изживяно“ или пък „неизживяно“. Аз обаче трябваше да направя онази крачка, която щеше да ме отведе от другата страна на границата, за да опозная по-добре самия себе си. От това последва моето връщане в онзи квартал, на онези улици, които не бях употребил въпреки онзи разказ. Всеки обичаше своите стени, които бяха по-стари от историята. Всеки изпитваше потребност да покаже на друг какво е живял или по-скоро да получи одобрение за това. В края на краищата всеки бе на първо място пленник на самия себе си, палач на самия себе си и жертва на самия себе си. Там се намираха например и моите моливи, чиито връхчета често се чупеха, моите ароматизирани гумички, моят несесер с пергели, който за нищо не ставаше, също както и индигото и миризмата на паркетин.

Там обаче, освен всичко, което бях изоставил или с което се бях разделил, беше и просещият епилептик на уличния ъгъл, който вечно ме стряскаше с усмивката си; беше и мадам Вера, която въпреки богатството, къщите, давани под наем, и скътаните си пари вечно обикаляше квартала в лекьосани, опърпани дрехи и с чорлави бели коси; беше нейният обожател, таксиметровият шофьор Кемалетин, откачалникът, който устройваше с клиентите си излети до някоя бирария и не изпускаше мач на футболния отбор „Ферикьой“; беше продавачът на вестници Олеко, „комунистът“, който не пропускаше случай да охули Партията на справедливостта; и Пинокио Гатенио, лъжливият монтьор, който наистина имаше дълъг нос и по цял ден вонеше на алкохол; дърводелецът — астматик мосю Оскар, години наред до късна нощ бавно отпивайки от своята мастика, работеше в работилничката си върху „художествен“ бюфет за някого, когото не познавахме, и малко преди да завърши произведението си, внезапно почина от сърдечен инфаркт; и Мюнип бей, който в редки вечери, за собствено удоволствие и винаги на отворен прозорец свиреше на своята лютня и най-много обичаше мелодията „Съмнение“. Там бяха и търговецът с надути цени Бекир, кюрдът; мълчаливият Талат, който гладеше и колосваше прането и не говореше с никого; педерастът Аслан, който винаги избираше момчета с мазолести ръце за чираци в своята юрганджийница; и чичо Селахатин, книжарят педофил, за когото всички казваха, че страдал от неизлечима амнезия и който често ни подаряваше цветни моливи и разтегателна хартия; и мадам Алис с нейния галантериен дюкян, която ми казваше, като съм пораснел, да съм дойдел първо при нея да купя гащи и сутиен за любимата си и която заради тази оферта често си представях гола с нейните яки хълбоци; беше и джуджето Кемал, помощник-аптекарят, който правеше и инжекции и много обичаше да споделя с другите задълбочените си знания относно всевъзможни отрови, който вечно ходеше с бяла риза и вратовръзка и един ден се самоуби точно с една от тези отрови… Когато си припомнях образите на тези хора, не ми беше трудно да вярвам в мечти. Не беше трудно да вярвам в мечти, не беше трудно да вярвам и в нови истории. Може би затова онази къща винаги ме очакваше на онова място. Може би затова години наред се мъчех да напредна в множеството разкази за улици и жилищни кооперации, с надеждата да опозная по-добре себе си и другите. Моят път не клонеше към приключване. Живеех съвсем бавно мечтата си, намирах съвсем бавно думите си, учейки се на „изоставяне“, на „убиване“…

Е, добре, кои мигове от мен самия, които никога не мога да си взема обратно, дадох на онези хора, които се опитах да опиша и да разбера в моя дълъг разказ, кои от приближените ми хора предадох? В кой от моите характери исках да се скрия най-вече при опитите си за идентификация? Тези въпроси безспорно очакват друго значение и други въпроси, в свят, в който сексуалността се предлага с всичките си илюзии, или по телевизията, също като войните, се показва само с други аспекти; където истинските мъчители не са известни и без съмнение все така се разхождат сред нас; където с всеки изминал ден губим все повече своите нови житейски сфери, своите вятърни мелници, своите огледала, които отразяват нас самите.

Тъй като въпреки надеждите всеки умира първо сам за себе си в своята стая. Вашето място в онзи дълъг разказ се определя единствено от това, което сте успели да разкажете, още по-важно — което сте успели да дадете на другите. Това обаче, което действително не беше за разказване, което не искаше да бъде разказано, където се срещаха лъжа и истина, бе навярно мястото, което един ден волю-неволю се е наложило да видите. Ала на онова място, мястото, което няма да споделите дори с най-близките си, вие криете единственото истинско нещо, истината, която никога не сте проявили интерес да анализирате, проучите с въпроси и разберете. Поезията на тази недостатъчно огряна от слънцето стая обичах най-много в моментите на мълчание. Онези стаи таяха и историята на задоволяването с нещо малко, което всеки можеше да съживи с други имена и асоциации. Онези стаи може би бяха същевременно това, което сте запазили от вещите си, с които не сте могли да се разделите, бяха вашите алкохолни напитки, които така и не изпихте, а кътахте за друг път, бяха вашите непрочетени книги, вашата неподдържана градина, вашето море, в което не плувахте, вашата непостроена къща. Но историята на задоволяването с онези „неща“, „нещата“, които са пъхнати в онези малки, стари, прашни календари, жадуваше други гласове и друго сутрешно събуждане. Онези хотелски стаи с техните саксии с цветя, в които се ходеше само по време на летуване, ненапразно бяха подхранвали онази жизнерадост. Онези телефонни обаждания ненапразно бяха възраждали онези надежди. Предметите в онова време криеха все нови и нови предмети…

(…) В „онези неща“ с онзи копнеж безспорно се вдъхваше живот както на малките болезнени радости, които човек не можеше да сподели веднага, така и на радостта, че може да открие малка поезия или непрестанно да мечтае за нея. Впрочем беше един от онези дни, в които можех да усетя онова „съчинение“ с цялото си същество; бях се задълбочил в разказа, черпейки сила от „тези неща“. Седях на морския бряг, в онова кафене, за което се бях опитал да разкажа преди години в друг разказ. Беше един от последните летни дни. Един от последните дни на лято, което с нищо не се различаваше от други лета… Надявах се, че това, което бях видял, бях съумял да видя, щеше да ми позволи да напиша съвсем ново, девствено изречение, въпреки старото чувство, събуждано в мен от онези стари лета, които не бях могъл да изживея, чийто разказ само ми се беше удало да напиша. Рибарите тъкмо се връщаха с улова си. Сезонът на скумрията беше започнал. Погледнах скумриите, които прехвърляха от лодките на брега, и си казах: „Докато пораснат достатъчно, ще мине още един месец. Въпреки това като си тръгвам, ще взема няколко. При всички положения мога да ги изпържа в тигана“. Скумриите, първите скумрии бяха предвестници на съвсем специален уют. Добре беше да се хапват с бял лук, маринован в зехтин, лимон и сол. Беше ранна съботна утрин. Още твърде рано, за да изпитам скуката на уикенда, а и твърде рано за тъгата на неделната вечер, както и твърде рано за посетителите, които идваха с цялата фамилия в това кафене, където въпреки глобалното замърсяване чистият въздух още не бе изразходван, и говореха за красотата на морето с изтъркани фрази, като се гледаха един друг с празни очи… На една от масите седеше възрастен мъж, обърнал лице към морето. Необяснимо чувство ме привлече към него. Седнах на съседната маса. Той каза: „Знаех, че ще дойдете“. Знаех, че ще дойдете… Това бе едно от изреченията, които бях чувал и в други разкази, на чийто повик не можех да устоя и от които винаги ме побиваха леки тръпки. Той ме погледна с кротка усмивка, сякаш за да ми подскаже, че е чул вътрешния ми глас. После каза: „Сутрин по това време често идвам тук. Често, ако здравето ми позволява… Естествено, имам и други места. Но въпреки всичко, което съм загубил, не можах да се разделя с това кътче… Чаках ви“. При тези думи се доближих до лицето му. Разбрах причината за тръпките. Отсрещният мъж приличаше поразително на мен. Явно бе моят огледален образ, моето състояние в по-късните години. Сякаш се усмихваше на откритието ми. С усмивка, напомняща усмивката от моите стари, незабравени мечти. „Някои срещи не могат да се разкажат, не могат да се разкажат въпреки всички думи, на които се доверявате и в които търсите убежище“, каза той.

„Точно както в историите… Някакъв тайнствен мъж ви среща някъде и казва: Знаех, че ще дойдете…“, казах.

„Също както в някои разкази… Но вие все пак стигнахте до края на този дълъг разказ… Най-малкото смятате, че сте стигнали до края“, каза той.

„Зная обаче, че човек не може да приключи някои взаимоотношения, че те в известен смисъл продължават с друг, с други“, отвърнах.

„Прав сте… Но взаимоотношенията се изразяват с други думи, ако се изживеят адекватно, ако се плати цената…“, каза той.

„Горе-долу все едно рано или късно да разрушиш пашкула, за да можеш да се превърнеш в пеперуда“, отбелязах.

Той замълча и се взря в откритото море. След малко казах: „Бих могъл да ви сложа и в началото на този дълъг разказ“. Това изречение целеше донякъде да намери подходящо място в моето дълго съчинение за текста, който — както все повече се убеждавах ден след ден — не бях довел до край, не бях успял да завърша, от който обаче някак си не можех да се откажа, към който от време на време исках да се връщам с нова надежда. Сега най-сетне бих могъл да разкажа. Бих могъл да кажа, че всичко бе започнало с вълнението от многото книги, които обичах, които ми бяха повлияли по различен начин… Нищо не бях забравил. Времето за пореден път беше „моето време“. Думите отново бяха думи, които се опитвах да подредя, които може би щяха да послужат, за да ми вдъхнат нова надежда на друго място.

Едно писмо, едно листче от бележник или пък едно неочаквано обаждане… Всичко означаваше подготовка за пътуване към друг човек, към свят на чувства, към една възможност. Какво щях да изживея по време на онова пътуване? Кой ме беше повикал? Какво ме очакваше там, на мястото, на което бях повикан, кои надежди или коя неизвестност? Пътните чанти бяха стегнати. Какво трябваше да взема този път? Кои книги, миризми, предмети, визии, думи или спомени трябваше да взема този път? Какво беше този път, след като нямаше път назад? Какво беше този път, след като никога повече нямаше да се роди такава надежда? Магията вече беше започнала. Вие можете да понесете усещането за смърт много по-свободно от когато и да било… Още веднъж погледнах писмото, което бях взел от пощенската си кутия. Както адресът, така и времето на срещата бяха посочени съвсем ясно. Бях в навечерието на ново, очаквано от години заминаване, което сега беше неизбежно. Бях повикан на дълго пътуване, което навярно нямаше да приключи толкова лесно. Бих могъл да взема всичко, което желаех, всевъзможни вещи, с които смятах, че не мога да се разделя… Тръгнах към посочения адрес в определения час, както се очакваше от мен. Пристигнах в заведение, доста далеч от множество познати „съчинения“, което имаше своя история и криеше редица подробности. Огледах се наоколо. Като начало ми направи впечатление дълбоката, много дълбоката тишина. Дълбока, много дълбока тишина… На някои маси седяха хора, които разговаряха помежду си и не обръщаха внимание на околните. Изглеждаха сякаш от друг, далечен, много далечен за мен свят. Върху тях падаше мъждукаща светлина, която подхождаше на цялата неопределеност. След като посвикнах с обстановката, забелязах, че тези хора бяха хората от „онзи разказ“. Изглежда, говореха за друг свят и други животи. Не ме виждаха. Аз не бях там, сякаш изобщо не бях отишъл там. Помислих си, че би трябвало да се опитам още веднъж да разбера своята чуждост и мястото, на което ме беше отвела моята чуждост. Така че можех да мълча и да изчаквам. Приближих се бавно, малко притеснено към него. Очевидно го познавах по-добре отколкото другите. По-добре отколкото мнозина, които съм виждал и смятал, че познавам… Притеснението ми неизбежно се превърна в страх. Все едно чувах себе си, вътрешния си глас. Той се усмихна и каза: „Аз съм този, който ви повика… Рано или късно щяхте да дойдете… Рано или късно… Колкото и да бягате, колкото и да се дърпате да срещнете някого… Колкото и да предпочитате да си стоите спокойно в някого, въпреки всичко“. В този момент открих причината за страха си. Той беше Аз, и то на възраст, която бе в далечното, необозримото бъдеще. Казах: „Е, добре, но още не съм приключил разказа, исках да изживея докрай историята, която възнамерявах да разкажа, да напиша“. При тези думи той наведе глава и се опита да избегне погледа ми. И без да вдигне очи от ръцете си, които лежаха на барплота, от пръстите си, които изглеждаха оформени от множество докосвания, които искаха да бъдат забравени, докосвания, които още не познавах, каза: „Зная, зная, още не е приключен… Някои разкази никога не свършват… Някои хора и някои разкази никога не свършват“. Някои хора и някои разкази никога не свършват… Някои разкази никога не свършват… И защо тези думи, заради кой човек, заради кое невъзможно за разказване, кое „недостижимо“ нещо или заради кое заключително изречение? Не се погледнахме. В нито един момент от срещата ни нямаше да се погледнем истински, сърдечно… Той каза: „Началната или последните крачки… Струва ми се, че между тях има малка, много малка разлика… Малка, много малка разлика… Разлика, породена от едно изречение, едно-единствено изречение, на което всеки може да придаде свое значение, което всеки по-скоро ще образува сам… Тъй като на финала рано или късно всичко се връща в изходната точка на пътуването… Рано или късно изходната точка на пътуването се вижда… С времето ще разберете, ще откриете, че движението се извършва във вас, че вървите към собствения си бог. Поради тази причина разказите искат да бъдат изживени… Затова някои разкази се самоизяждат, като говорят единствено на себе си“.

„Най-ми се иска да вярвам, че се срещаме насън и че този сън, както и редица други сънища, за които се опитах да разкажа още по-рано, един ден ще намери живот в едно съчинение, в едно съвсем друго съчинение“, казах.

„Някои сънища не можете да разкажете. Някои сънища никога не ще можете да разкажете“, каза той. После го попитах на кое място в „съчинението“ си да вмъкна тази среща и най-вече защо ме е повикал тук. Той се усмихна и първо ме изгледа продължително. „Още ли не сте разбрали? Че огледайте се, де! Това са вашите герои, за които сте разказали, опитали сте се да разкажете в другите разкази.“ — „Но никой не разговаря с мен, нито един няма вид на човек, който ме познава. Освен това ми се струва, че тук, на това неочаквано място ги виждам за пръв път“, казах. Той продължи да се усмихва… После попита: „Искате ли сега да започнете нова, съвсем нова история?“. В този момент погледнах към вратата: „Погледнахте във вярната посока… Един ден отново ще дойдете тук… Отново… Дори ние да не се срещнем никога повече… Отново… Заради онова «съчинение», за което сте се потрудили истински и с цената на всичко“.

Беше станало толкова късно, че слънцето лека-полека започваше да се усеща в това утринно кафене. Трябваше да замълчим за кратко, да замълчим на това място от моя разказ, който не можех да довърша и който бях дръзнал само да започна. Разговорът ни се накъсваше от безброй чувства, безброй празноти и едно мълчание, което би се вписало в една неописуема, несподелима снимка от едно старо време. „Този разказ би трябвало да свърши с един друг човек на едно друго място…“, прекъснах мълчанието. Моят разказ би трябвало да свърши на едно друго място… Понеже в този край ми се искаше да разкажа за последните крачки, поне на едно лице, за което си мислех, че наистина ще ме изслуша внимателно. „Имаше една жена, която ме изостави за дълго време, понеже хранеше разни надежди, за да заживее заедно с един художник на един от беломорските плажове. След години тя се завърна изневиделица. След години, изневиделица, във време, когато що-годе бях попривикнал със себе си, когато можех да се отдам на себе си… След години се срещнахме в Шиле, на един от плажовете. Тичахме с боси нозе по плажа и се надявахме да усетим земята, на която стъпваме. С боси нозе, ръка за ръка… За една последна разходка… За една последна разходка или за първата истинска разходка в нашия живот. Навярно тогава можехме да разкажем историите от нашето минало, щяхме да успеем да ги разкажем… Тогава бихме си разказали нашите истории, нашите приказки… Тогава… За да умрем в нашите сънища, в нашите последни сънища като хора, познали истинските докосвания…“

Той каза: „Кой твърди, че разказът е приключил? За да се сглобят частите в едно цяло, опитайте да изпробвате други гласове и други езици с други хора. Сега е невъзможно да спрете. Още е твърде рано, още е много, много рано да видите хората на онова място в онзи локал или да преживеете разходката на онзи плаж. Затова пък сега аз мога да ви предложа раковините от пясъците на един друг плаж. Раковините от пясъците на един друг плаж… Като малка отправна точка“.

Поседяхме още някое време така. Още някое време безмълвно или с убеждението, че всичко сме си казали, каквото е имало за казване, в миговете от това време… Тогава той се надигна мълчаливо и бавно от мястото си. И като че ли ми се прииска да кажа нещо. Той спря. Посочи към морето или към някакво място на отсрещния бряг. Сякаш още веднъж искаше да ми напомни, че с никого не бих предприел това пътуване… Сега най-после той можеше да отиде на онова място, до което смятах, че ще мога да стигна някой ден. Сега щях да си остана на моето място на последния бряг, докъдето ми стигаше погледът…

(…) Сега отново сме заедно. Отново на очна ставка със самите себе си, с бляновете си, с неразделените разкази или несъстоялите се спорове… Отново там… Отново на нашето заслужено място. И се любихме заради едното бягство, заради очакваното, подхранвано от години бягство. Заради едното бягство… Понеже едното бягство си подхождаше най-добре с любовта. Искаше ни се да вярваме в приказката за бягството докрай, но дали беше възможно да прозрем значението на това място, истинското значение?…

И така, сега отново се храним заедно и се обичаме, и умираме заедно с лицето, в което бяхме потърсили убежище. Нима тъкмо тази любов, която бяхме извисили толкова, нима самата любов не се бе превърнала в убийство, след като бе преминала една точка?… Любовта не означаваше ли да издъхнеш в другия? Не означаваше ли продължение на още една драма на самотността, която бе променила само името си? Навярно любовта не беше нищо повече от няколко снимки, съхранени от онези стари илюзии, които сме преживели единствено в своите стаи, единствено в собствените си стаи? Дали нашите морални ценности не бяха довели до тези убийства, не ни бяха подвели да се обградим с бодлива тел и минни полета, за да се предпазим и с вечното убеждение, че „голотата“ означава срам? Ако това е така, как, с кои наши снимки ще обясним на някого, че живеем в такива граници?… А имаше толкова много истории в този град, непознати за другите, които не можеха да живеят в присъствие на другите. Главите ни преливат от толкова много знание, което скрива истинското познание…

Да, навярно човек може да обясни всичко преживяно и с болката, че не е пеперуда. С болката, че не е пеперуда или с познанието, че не може да бъде пеперуда… Обяснява ли тази малка смърт подобно усещане за безчувственост и самота? И дали усещането за безчувственост и самота не е дар за нашите усилия да живеем по-дълго? Когато мисля за всичко това, виждам хиляди, милиони, стотици милиони пашкули. Хиляди, милиони, стотици милиони безшумни пашкули. И когато си мисля за всичко това… Когато се замисля над всичко това… Приисква ми се да бъда неморален… Да, да бъда неморален, за да не излъжа очакванията на онези, които ни предлагат тези светове, онези великолепни сгради, светлините и познанието… Да бъда неморален… Бих искал също да разбера какво значи да бъдеш неморален. За да мога накрая да намеря своя собствен морал или, което е по-важно, да се преоткрия отново в един друг морал… Защото заради онези, които имат определени очаквания, в разказаното тук така или иначе няма нищо особено… Героите от онези разкази се влюбваха в онези светове, животи и времена винаги по един и същи начин, със същите блянове и илюзии. Героите на онези разкази можеха да се лъжат взаимно или да се самозалъгват, винаги по един и същи начин, чувстваха насладите, като следваха по един и същи начин някакъв повик или оставаха в плен на една и съща лъжа. Всички хора имаха незабравими фотографии, улици и дюкянчета… Защо тогава пожелах да разкажа всичко това? На този въпрос няма еднозначен отговор. Навярно исках да разкажа за мен самия, малко за онези багри, малко за тези езици. Малко за мен самия, малко за онези багри, и малко за времената, от които произхождаха онези езици и за техните разкази… Но независимо от всичките ми надежди и усилия, доколко съм успял да разкажа всичко това? Откровено казано и това не знам. Сега знам само едно, че дълго време няма да се завърна „там“.

Сега отново мисля за един от онези обикновени, познати плажове, за които навярно никога няма да престана да разказвам. За един от онези обикновени, познати плажове, където всички накрая могат да бъдат реални или нещо по-важно, да бъдат самите себе си… В момента мога да си запаля цигара. В този момент мога да продължа да се разхождам по морския бряг, още по-нататък, още по-гол. В момента мога да се върна с тези думи при този човек, въпреки всичко, което се е случило… С тези думи мога да се върна при този човек… Мога да кажа на този човек още веднъж: „Разкажи ми!“. Да, разкажи ми! Разкажи ми!… Разкажи ми още веднъж… Още веднъж… Разкажи ми заради онова място, заради онова време, заради онези хора… Разкажи заради онази страна, заради нашата страна… Разкажи ми една нова история, на която да повярвам още веднъж… Разкажи ми една по-истинска, по-реална, „незащитена“ история… Разкажи… Разкажи… Разкажи…

 

 

Изказвам благодарност на Атила Илхан, Джем Мумджу, Джеват Чапан, Букет Узунер, Сюзет Леви, Йелда Караташ и Ранхилд Берщад…

 

 

Всяко съвпадение на използваните в този роман имена, места и събития с действителността е плод на чиста случайност.

Това предупреждение е взето под внимание както от автора, така и от всички герои на историите. Но въпреки всички възражения авторът няма нищо против да напомня на читателя за станали или описани по-рано събития.