Марио Леви
Истанбул беше една приказка (94)

Можете ли да погледнете онази звезда?

Чак доста дълго след краткото си време в разказа, прекарано с мосю Жак, разказа, който бе намерил особения си смисъл донякъде в нашите кораби, в асоциациите с нашите кораби, които бяхме изпуснали или се бяхме задоволили само да съзерцаваме, отидох у Берти. За розите се сетих едва след края на сезона, когато минах покрай пазара за цветя; и за пореден път изпитах чувството, че съм закъснял. Казах си: „Е, тогава догодина…“. Ала дали щеше да има друго лято, друга пролет? Дали мосю Жак щеше да има възможност да изрази този малък копнеж в друг сезон, подготвяйки се за друго лято? Естествено нямаше как да зная. Което знаех и можех да видя по това време, бе, че всичките ми герои, живели, дишали в онзи разказ, бяха остарели в своите ъгли с различни обиди… И Берти беше много остарял. Сега беше още по-отчужден и по-отдалечен от дюкяна. Не говорихме много, не можехме да говорим много. Мислел да затвори дюкяна, искал да го обърне в пари с „минимална загуба“. Собствениците на съседния дюкян, хора от Коня, били готови да вземат цялата стока, но дали оферта доста под цената. Макар че знаел това, въпреки всичко щял да се съгласи на сделката. Нямал друг изход. За своя утеха просто отлагал решението, карал ги да чакат. Повече не можел да направи. Сега други държали кормилото. Стара история… „Другите“ винаги заемали нечие място. Истински важното било човек да разбере, да открие кои са другите, кого да смята за другите и да има смелост да изрече това. Може би и тук, зад този невинаги лесен за задаване въпрос се криела дилема…

Навсякъде се чувстваше отсъствието на Олга, чичо Киркор, Никос и Седат Арабина. Това беше липса за всички нас. За всички нас… Тази липса усещаше и Берти. Той разбираше още по-добре, че някои предмети бяха дишали и осмисляли живота му само заедно с техните хора, действително само с техните хора. Може би и затова баща му беше решил след смъртта на близките си, с които в „своите“ дни бил свързан по различен начин, да стои далеч от дюкяна, означавал толкова много за него. Сегиз-тогиз им гостувал вечер. Най-често разговарял с Жулиет… Жулиет му телефонирала всяка сутрин по едно и също време, за да попита за здравето му. Така че Берти за пореден път бил изтласкан на втория ред. За баща му сега по-важна била Жулиет. В думите му обаче не се таеше обида. Не беше обиден, в тях имаше единствено самоирония, фина, меланхолична ирония. Фина, меланхолична ирония, и само ако познаваше Берти от години, човек можеше да усети, че тя е дестилат от дългогодишни оскърбления… Това, което се променяше, което можеше да се промени в тази „неизпята песен“, беше само този безмълвен „поглед“… В онези дни обаче всеки бе достигнал тази граница сам за себе си в своята самота…

Баща му се отдаваше все повече на религията, след като съумя да вмести в живота си смъртта на Джери. Вземаше религиозно-философски книги от свой приятел, който имаше богата библиотека в дома си срещу синагогата. Жулиет виждаше в това затваряне в нова черупка естествен, неизбежен процес, който бе индикация за наближаващия ден или за усещането, че бавно се приближаваш към смъртта. Това беше дълъг, безмълвен път, който той се опитваше да обогати със стари мечти. Когато го навестих за последен път, разбрах по-добре тази истина. Пред мен стоеше един мосю Жак, много по-стар от мосю Жак, когото бях срещнал пред френското консулство. А бяха минали само шест месеца. Само шест месеца… Леко ме упрекна, че не ги бях посетил тогава, във вечерта на Песах. Такива вечери навярно нямало да се повторят никога вече… В този момент естествено не можех да кажа, че бях решил да не отивам, защото не бих понесъл вида на разрухата в пълната й яснота. Там в спомена ми имаше толкова гласове и толкова картини…

Докато бях у тях, мосю Жак ми прочете няколко пасажа от книгите, от последните си книги. Чак в тази напреднала възраст бил способен да разбере какво се казвало в Тората или някои философски книги… На раздяла каза: „За пръв път в живота си купих билет от Държавната лотария… Може да спечеля нещо. Аз ще спечеля нещо и за децата ще остане нещо. Баща ми години наред живя с тази надежда. Много копнея за него“. Значи и той искаше „да има нещо, което да даде за последен път“ на децата си… Макар да знаеше, че децата бяха останали, пропаднали някъде другаде. Важно беше обаче да изпитва и докрай да поддържа живо това чувство. По този дълъг път човек се нуждаеше от мечтите и самозаблудите си също както от реалността…

Сега, когато си спомням за всичко това, най-много ме боли, че вестта за смъртта му стигна до мен толкова късно и не можах да присъствам на погребението. Какво ни беше отчуждило един от друг? Какво беше това пространство, в което бях решил да се заключа, така че не почувствах как умря човек, който някога бях чувствал толкова близък? Много добре зная, че ще съумея да отговоря на този въпрос едва с течение на времето. С течение на времето ще съумея да отговоря и на този въпрос… С течение на времето, след като се науча да прониквам по-дълбоко, по-директно, по-неприкрито в себе си… Може би тогава няма да бъда в състояние да изясня отговора си на моите събеседници, моите близки. Така да бъде. Та нали виждам, че рано или късно ще достигна мястото, въпреки всички протакания… И все пак не мога да потисна усещането за нещо пропуснато, понеже не можах да изпратя мосю Жак в последното му пътуване… Това усещане ще остане завинаги и в подходящия момент постоянно ще напомня за себе си. Този пропуск може би никога няма да стане тема на разговор, да се сподели адекватно… Тъй като онова, което той остави у мен, действително е нещо „изживяно“, придобиващо значение чрез стремежа заедно с всички тъжни радости, обиди, скърби и нови надежди да се вкопчиш в един човек, в изживени дни, така че винаги ми се иска да разкажа на някого за това. Никога не ще забравя онези мигове, които ми подариха други хора, които ми позволиха да порасна благодарение на чувствата, които с всеки изминал ден разбирах малко по-добре…

Научих за смъртта на мосю Жак в студен, но слънчев зимен ден, когато неочаквано срещнах Жулиет на площад „Таксим“. Бяхме близо до френското консулство. Тя беше в черно… Отново повярвах в силата на случайността… Щом видя, че я погледнах с лека уплаха, рече без заобикалки: „Загубихме татко“. Усмихна се и каза, че очаквали тази смърт и се научили да живеят със смъртта. Бръчиците под очите й се бяха задълбочили. Не намерих думи да изразя чувствата си. Сякаш разбрала какво исках да кажа, тя ме погали по гърба, донякъде женствено, донякъде нежно, както в незабравените съвместни времена. Явно в голямата си дълбока болка тръгваше по нов път. Помъчи се да не изгуби усмивката си. „Разбрах, че не си научил. Казах го и на Берти. Зная, че иначе щеше да дойдеш. Щеше да направиш всичко възможно, за да дойдеш. Нали знаеш какъв беше покойникът, не обичаше салтанатите. Поместихме само малък некролог. Ако зависеше от него, нямаше да позволи дори това, но… На погребението бяхме много малко хора. Роднините, братовчедите, както винаги по такива поводи, неколцина приятели от деловия свят, също и хора, които никой не познаваше… Ти заличи изцяло следите си. Чудехме се дали да ти се обадим, но не знаехме къде да те търсим. Сто на сто би дошъл на погребението, не се съмняваме. Минути преди сетния си дъх попита колко е часът. Беше пет и половина. Започваше нов ден. Каза: «Искам да погледна часовника». Дадох му стария часовник, който беше на нощното шкафче. Погледна го и каза, че му се спяло… Това бяха последните му думи… След три дни изтича месецът на траур. Тогава ще съблека тези дрехи…“

Замълчахме, тези малки, но дълбоки моменти на мълчание не ни бяха чужди. Затова мълчанието означаваше и продължение на нашия разговор, който бяхме прекъснали, трябваше да прекъснем някъде. „Как е Берти?“, попитах. Тя отговори: „Дюкянът е затворен. Сега си е вкъщи… Понякога навестява старите си приятели. Има нови планове. Преди няколко дни спомена, че може да отидем в Мексико. Уж имал там стари, влиятелни приятели и можел да открие нови възможности за бизнес. Дали е лесно на тази възраст?… Пък и това, което имаме, бавно се топи. Не зная още колко ще издържим… О, междувременно започнах да преподавам английски, не забравяй да го разгласиш. Освен това не се губи така от хоризонта… Не виждаш ли колко малко останахме? Зная, имаш други приятели и животът е труден. Затова всички се разпиляхме във всички посоки. Всички… За да научим нещо от живота. Но въпреки всичко, идвай. Живеем в същата къща. Ще останем в същата къща… Ще говорим колкото искаш… Колкото искаш, колкото искаме… Знаеш, Берти винаги те е обичал. Като приказва с теб, сякаш се чувства малко по-щастлив“.

Това не беше последният път, когато я видях. Въпреки различните ни възгледи двамата в края на краищата спадаха към рядко срещаните хора, на които можех да се доверя в живота си, който на мнозина други може би ще се стори погрешен или незадоволителен в много отношения. Въпреки цялата ни различност, нашите дистанции, несходни гледни точки, ние бяхме свързани посредством дълбоко, нерушимо чувство. Сега преживяваме нова раздяла, за която не зная къде и кога ще приключи. Сякаш сме се отдалечили още малко повече един от друг. Още малко повече… Без да забравяме, че нашата връзка продължава и винаги ще продължава на различни места. Още малко повече… За да ми напомня повече и, ако мога да се изразя така, по-добре, че апелът на Нора не е изгубил значението си в мен, въпреки всичко, което се случи… Още малко повече… Заради всички „стари часовници“, които изгубихме или скрихме в някое чекмедже… Замисля ли се за това, ми се иска повече от всякога да вярвам, че когато нощем съзерцаваме звездното небе от различните си места, можем да изберем една и съща звезда един за друг. В такива моменти някъде една звезда сияе заради всичко, което сме изгубили. Една звезда… Дори това сияние да възниква от заблуда. И дори тази заблуда да напомня за други пропуски…

А сега напред към няколкото малки крачки… Към онези няколко малки крачки… Най-сетне зная, че и аз мога да живея с нощите…