Марио Леви
Истанбул беше една приказка (9)

Абаджията Никос

В Бейоглу, който с всеки ден ставал по-малък от стария квартал Пера, вследствие „ужасното пробуждане“ през 1955-а се виждало, че за някои хора щял да дойде денят, в който щели принудително да заминат в неподходящото време за нежелани места. Доколко това било за чичо Киркор извор на тъга, на все по-голяма загуба, научих един ден от привидно безобиден разговор с Олга. Изглежда, в тази история всеки искаше в подходящия момент да разкаже нещо за някого. Всеки искаше в подходящия момент да разкаже нещо за другите, нещо за самия себе си. Нещо… Избледнели, незабравими детайли, които живееха, запазваха се живи със собствените си гласове. За да не умрат напълно, а да се съхранят по някакъв начин у някого.

Когато казваше: „Отивам да изям една чорба“, чичо Киркор всъщност напускаше за кратко „дюкяна“, за да гаврътне една мастика. В един от онези дни, когато се изолираше от всички и не разговаряше с никого, а погледите му издаваха, че наистина е съпреживял някои картини от миналото, Олга каза, сякаш разкриваше тайна: „Отива да търси Никос“. Да търси Никос, означаваше да търси един изгубен живот и — независимо от намирането — да не губи надежда; означаваше да съхрани принадлежността към едно минало, към едно място, към отделни хора. Когато чух от Олга историята, която чичо Киркор никога не бе споменал в сутрешните ни разговори, тя породи у мен, честно казано, съвсем различна печал. Онова, което ме натъжи в тази потайност на чичо Киркор, беше не толкова, че е премълчал тези неща, макар двамата да имахме много общо, понеже това се обясняваше с напълно естествената отчужденост в резултат на различния ни начин на живот, а още повече на разликата във възрастта. По-скоро ме натъжи, че е трябвало да преживее тази история съвсем сам в глъбините на душата си, откъснат от околните хора. Сега обаче си мисля, че с течение на времето стигнахме до тайно споразумение за различните картини с Никос в душата ни. Изживявахме тези картини в дребни, много важни за нас детайли, без да говорим за тях. От онези дни са изминали години, много дълги години… Според мен чичо Киркор разбра, че бях чул за Никос от другиго и че го познавах единствено чрез очите и думите на другите. Исках да му подскажа този факт. Следователно тайната се намираше отвъд само загатнатата гранична линия. Значи от нас зависеше дали ще продължим историята така или иначе по различни пътища. Въпреки известни допирни точки пътищата ни от самото начало бяха белязани от някои немаловажни различия. Имаше празноти, респективно малки загадки. Никога не бяхме говорили как бяха започнали или продължаваха у нас историите за Никос. Затова така и не узнах кога, как и защо бе започнала тази история за чичо Киркор.

Онова, което зная и мога да кажа, е, че Никос, когото ми представиха като „добър другар по чашка, с когото можеш да споделиш своите неволи, наистина състрадателен човек“, участва в тази история само като мъжки шивач, специализиран в сака, с ателие на улица „Аширефенди“. Ателието му се рушало на много места, а мебелировката скърцала при всяко движение, сякаш за да напомня постоянно за овехтяването си. Въпреки че клиентите подхвърляли шеги, Никос не подменял и избелелия от старост линолеум, който носел безбройните истории на хората, стъпвали по него, и приел формата на дюшемето отдолу. Там се подвизавал и стар котарак на име Йоргос. Котарак, който почти през цялото време живеел в ателието, все едно бил решил да остане там. Казваха, че Никос често говорел с него на гръцки. На гръцки… Та другите да не разбират. Кои обаче бяха „другите“, честно казано, не разбрах. Кои бяха всъщност „другите“ в тази история? Посетителите, които идвали по различни причини в дюкяна, клиентите или котките, които се отбивали понякога? Кой знае… Трудно ми е да отговоря на този въпрос, понеже разглеждам света на Никос от голяма дистанция. И все пак този въпрос, макар да остава открит, дава известни опорни точки относно някои аспекти на една биография. И ето че отново зависи от нас да извървим пътя до желаната точка… Според един от слуховете и Йоргос много обичал мастика. Вечер, преди да затвори дюкяна, Никос не лишавал прастария си приятел от полагащата му се дневна дажба. Знаел точно с колко вода да разреди мастиката. Ако била повече или по-малко, Йоргос отказвал да пие. Известно време Никос имал и помощник — Шереф от Урфа, пелтек, който почти не говорел. В Истанбул го довело кръвно отмъщение. Тази информация можеше да се интерпретира по различен начин. Дали преследвал тук нечия диря, или се опитвал да заличи своята диря? Дали искал да уреди сметки, или бягал от неуредени сметки? Никой не знаел. Един ден странният гост не се появил. Не оставил бележка, нито следа, чисто и просто изчезнал… Дали това изчезване означавало, че е уредил сметките си или че е срещнал съдбата си? Онези дни никой не можел да знае.

В моята история за Никос това са картините, които събрах от обкръжението му и сортирах и на които все още търся мястото. И така, разказът вероятно започнал с едно съседство. С всеки изминал ден двамата овладявали все по-добре изкуството да посрещат изискванията на живота зад различни маски. Когато се намерили някъде в живота, помежду им се породило нещо. След като се срещнали в определен момент, започнали да разглеждат заедно дадени картини от живота си. Да разглеждат дадени снимки заедно, с отзивчива съпричастност и разочарование. Много вероятно е да не са знаели с точност какво, къде, как, доколко дълбоко са съпреживявали в онези дни. Да, маските били сложени… Също и маските. Доколкото било възможно да останат сред другите или да се скрият между другите. Докато пиели чай, докато изхождали от готови представи, въпреки коренно различните си възгледи правели политически коментари с изтъркани фрази, без в крайна сметка да засягат личните изводи. Стараели се да стоят колкото се може по-настрани от всичко и все пак да предлагат малки възможни решения. В известен смисъл така повелявала политическата ситуация, тогава определени хора нямали друг избор, ако искали да съчетаят отреденото им място с чувствата си. Местата били избирани или отреждани. От време на време дори не бихте искали да дефинирате тези места. Даже футболните мачове не помагали да се забравят за кратко монотонността и безпаричието, което неминуемо се превърнало във вид обсесия. Така в тези малки светове бавно се изчерпвали и онези изживявани стъпка по стъпка мигове, невидимите часове от живота. Слушали старите, понеже били стари, само затова смятали, че си заслужава да ги слушат, и вярвали, че блестящо бъдеще очаква единствено младите, които били учтиви и спазвали социалните правила. Дали сред хората имало и такива, които защитавали правилата на обществото, такива, които убивали собствените си мечти? Тогава и там никой не би могъл да отговори на този въпрос.

Това бил емоционален свят, в който дори за личните грижи се говорело с изтъркани фрази и от който през годините са се запазили само някои незабравени изречения, някои откъслечни, останали гласове. Такива били донякъде взаимоотношенията, в които били въвлечени чичо Киркор и Никос. И все пак според мен двамата, независимо от цялата потайност, имали различни истории, което другите не можели да видят и разберат. Онова, което успях да науча, най-малкото буди у мен чувството, желанието да проуча тази история. Тя е разказ за двама души, които посвоему се борят за оцеляване, като често се заяждат в делника, така поне изглежда за другите. Или история за двама приятели, които си търсят роля, за да понасят по-леко постоянните поражения и разочарования, които според тях преживяват. Това, мисля си, е била малка, неуговорена помежду им игра, която играели спонтанно, под която обаче прозирало желанието им за себеутвърждаване.

Сякаш в тази ситуация играели на тази сцена най-важните, нещо повече, най-успешните си роли. От разказа на Олга за онези дни, за размяната на удари между двамата, примесен с коментари, допълнения и пропуски, излизаше, че в някои сутрини наставала голяма веселба. Чичо Киркор например обичал да казва на прочутия с майсторството си Никос: „Ей, побъркан абаджия… Колко метра плат открадна днеска, а? Крадеш ли, крадеш, правиш жилетки и после ги продаваш на мръсните гяури!“. А Никос контрирал нападката: „Своднико, kakochrononakis… Знаем, когато често висеше на «Абаноз сокак»^[1], върви и го нашепни в дюкяна на Сабри“. С тези думи леко засягал болно място, за което знаели малцина и което Киркор предпочитал да остави изцяло в миналото. Това бил най-лесният начин да се подмине обвинението в кражба. Цената за разкриването на дадено прегрешение естествено била разкриване на друго прегрешение. Тази заплаха била достатъчно силна и ясна, така че спирала ровенето в други тайни. Но да оставим всичко това — за да изиграеш номер на живота, на тази дълга игра, или по-точно: за да не бъдеш отрязан от него, било необходимо да поемеш ролята на разказвача на приказки, да се играят, да бъдат показвани тези сцени.

Но да се върнем на „простъпките“… Ако не бяха те, нямаше да създам, да мога да създам тези герои, те нямаше да съществуват. Всеки морален ред може да асимилира тези грешки, да ги адаптира към себе си. Коментарите за онова време, които стигат до мен, затвърдяват това ми чувство. Благодарение на тези особености Никос и чичо Киркор от определен момент нататък постигнали, така да се каже, всеки за себе си едно малко щастие.

Никос бил донякъде прав, напомняйки на чичо Киркор за минало, което по възможност трябвало да се държи в тайна от другите, а с това и за Сабри от „Абаноз“, който години наред отварял за мнозина истанбулчани вратите към разни фантастични светове. До мен стигнаха някои слухове за това минало… В малкия разказ, роден от тези слухове, чичо Киркор познавал няколко къщи на тази улица. Известно време ходел там не само като младеж, но и като по-зрял младеж, когато бил вече женен за мадам Ани. За това си имало причина, за някои много проста, много обикновена, за други пък сериозна. Чичо Киркор имал там любовница. При нея не усещал своята едноръкост, по-скоро се учел как да живее със своята различност. Един ден, без да каже на никого, тази любовница изчезнала и се озовала в публичен дом в Измир, а според пуснатите по-късно слухове се запознала с доста по-възрастен бивш помощник-аптекар, който на „онази уличка“ мерел кръвното на хората с допотопен апарат и така гледал да си осигури и други доходи, освен пенсията. Двамата се оженили и се установили някъде в измирския квартал Караташ. Така се развили нещата, така се чуло. Името на тази любовница си останало неизвестно. Не било и много ясно доколко вярна е тази история, научена от неизяснен източник, респективно дали се е разиграла така или другояче. Как чичо Киркор приел новината за сватбата, също е неизвестно. Знае се само, че не стъпил повече на онази улица и че оттогава държал тази врата в живота си плътно затворена. Именно това било болното място, заради което Никос сгащвал своя приятел, затварял му устата. Съзнавам, че по недопустим начин си позволявам да възстановявам връзки „от далечно разстояние“, от съвсем различно време. При тези обстоятелства сигурно е възможно да пропусна важни детайли. Но преценено от днешна гледна точка, в това припомняне не е да не виждам едно малко предателство.

Но да се върнем на издрънканата тайна за „кражбата“ на Никос… Не ми се вярва Никос да е пострадал много от това разкритие. Както изглежда, там всеки по някакъв начин знаел за тази му особеност и приемал думите като симпатичен израз на приятелство. Като привилегия на неговото майсторство или като отплата за тъй забавната компания. Той бил на градус още посред бял ден, с много грешки на езика и с щръбки, които не оправял, донякъде и най-големият шегобиец за познатите си. Съвестите така или иначе трябвало да бъдат изчистени заради други дребни прояви на злост.

Години по-късно мосю Жак потвърди историята за „тайната шивашка дейност“ на Никос, за която вече знаех от разговорите с Олга за взаимоотношенията между двамата „донжуани“. Времето отново беше друго и чувствата се бяха променили. Както мнозина, преживели онези времена, мосю Жак се чувстваше длъжен да се изкаже за упадъка на ценностите. Непрекъснато оредявали майсторите шивачи, които си разбирали от занаята. „Имаше например един Никос“ — каза той веднъж. — „Беше лъжец, не държеше на думата си, дюкянът му винаги вонеше на мастика. Но работата си вършеше добре. Саката му стояха като излети. И всеки плащаше, когато пожелаеше.“ Докато подреждаше платовете, по лицето му пробягна неясна болезнена усмивка. Никога няма да узная в кои далечни спомени се беше отплеснал. „Падаше си малко крадец, м-да…“, добави след това. Не ми беше трудно да разбера смисъла на „малко“ в това изречение, в този контекст. Думата бе използвана, така да се каже, за да не обиди човек, който бе много, много далеч, за да не се предаде споменът за него. В нея май се долавяше и нюанс на прикрита нежност. Прикрита нежност…

Същото чувство към изгубения приятел сигурно изпитваше и чичо Киркор, който бе наблизо и не пропусна случая да се намеси с думите: „Тоя подлец… И табла не можеше да играе“. Мосю Жак погледна укорително чичо Киркор иззад очилата си, но след миг и двамата не се сдържаха и избухнаха в смях. Беше смях, изживян, заслужен смях, който им подхождаше. В него се усещаше и лека тъга. После мосю Жак — сякаш имитирайки Никос или по-точно аз имах чувството, че го имитира — каза на чичо Киркор: „Kakochrononakis!“ и още нещо на гръцки, което не разбрах. Както мнозина евреи на неговата възраст и той назнайваше гръцки. Чичо Киркор потвърди с кимване казаното. Усетих, в този миг Никос бе с тях на място, което няма да опозная и до което никога няма да получа достъп. Изреченията, с които чичо Киркор говореше за Никос, имаха особено значение и будеха асоциации, над които си струваше да се замисли човек. По причини, познати само на хората, които живеят в многоезичен свят, той например не казваше „табла“. Спонтанно и шеговито, за да подчертае чуждостта, казваше винаги „табли“. При това — да оставим настрана различните коментари за неговото държание — той беше всепризнат майстор на табла. Говореше се, че понякога мамел ловко, че местел пуловете, както му отървало, също и че хитрувал при хвърлянето на заровете, но посветените знаеха колко забавна е играта, по-скоро: изживяването с негово участие. Забавно не само за противника, но и за зрителя. Неговите партии бяха винаги малко представление в истинския смисъл на думата. Казано другояче, той оказваше дължимата почит на играта. А най-вече мразеше да губи. Ето защо турнирите със Седат Арабина, в които се играеше на чаша чай, привличаха куп зрители. За да го ядоса, последният често му казваше: „Мечок такъв! Мечок и син на мечок!“.