Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Istanbul Bir masaldi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1глас)

Информация

Сканиране
MegiGuvenal(Йорданка Павлова)
Корекция и форматиране
NMereva(2020)

Издание:

Автор: Марио Леви

Заглавие: Истанбул беше една приказка

Преводач: Емилия Драганова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: немски

Издание: първо

Издател: „Летера“ ЕООД

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2011

Тип: не е указано

Националност: турска

Печатница: Тафпринт

Редактор: Емилия-Боряна Славкова

Редактор на издателството: Надя Фурнаджиева

Художник: Lonely Planet Images/Phil Weymouth (снимка корица)

Коректор: Ангелина Кръстева

ISBN: 978-954-516-951-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14006

История

  1. —Добавяне

Гласът в бюфета

Ако се позамислеше, накрая човек всъщност лесно можеше да стигне до извода, че имаше различни обяснения защо бе изключено да предадеш на някого правдиво това, което бе останало от някои незабравими моменти; или защо „онези неща“ не можеха да се обяснят достатъчно дори с добре известни, действително научени думи, въпреки че в името на живота за тези знания бе заплатена висока цена. Това, за което искаше да разкаже тук, бяха не само разочарования или рани, а и един съвсем различен „момент“, заради който човек усещаше своите слабости. Да не изгуби от поглед тази истина — за това неизменно се грижеше „онзи сън“. Сън, който баща му беше сънувал в ужасните дни на войната, по-точно — в дните на смъртта. Въпреки че оттогава бе минало толкова време, този сън някак си не бе забравен и сегиз-тогиз се връщаше при него, за да му припомни тази мрачна, неразбираема страна от живота му… Разказвайки този сън, баща му се държеше детински, сякаш се беше отплеснал повече от необходимото. Несим се мушнал в огромния бюфет в къщата им… Изглеждал тъжен, разтревожен, отчаян… Баща му казал: „Момче, защо седиш там? Защо си се пъхнал вътре? Излез“. Несим отговорил: „Върви, татко, махни се… Махни се оттук… Затвори вратата… Тук е много горещо, вони… Прости ми, но не мога да изляза оттук, няма да изляза. Хайде, затвори вратата“. Той стоял като истукан, не можел да помогне на сина си. Несим бил безпомощен, той самият бил безпомощен… Сънят на баща му имаше страна, от която човек настръхваше. Като се позамислеше и добавеше наличната информация, излизаше, че сънят съвпадаше с дните, в които Несим беше умрял, респективно бе убит „там“… Да, трудно е да се разбере как някои картини навлизат в живота ни…

Като разсъждаваше сега, стигна до извода, че в онези дни майка му бе проявяла много повече смелост и реализъм от баща му. Тогава майка му плачеше скришом и гледаше да не се издава пред никого. Задоволяваше се с това да изслушва каквото се казваше за Несим, новините, идващи от Несим. Не задаваше никакви въпроси. Не правеше никакви коментари. Беше решила да мълчи, да се зарови в себе си и своите кошмари и да не разкрива пред никого какво вижда и чува. Да мълчи и да се заравя в своите кошмари… Това беше нейната игра… Тя обичаше тази дълбока болка, това, което предчувстваше с интуицията на майка, истината, която бе проумяла, без да я сподели с друг. Играеше играта си с голямо търпение години наред… Това същевременно бе за нея и мисия. Мисия, която се състоеше в това да изслушва, да изслушва с онези погледи близките си… Но защо той си спомняше толкова често за тези погледи, за които беше мислил много и по-рано, за които открай време искаше да разкаже на някого? Какво бе действителното значение на тези погледи за него и в неговата история? Защо толкова често повтаряше, че иска да размени няколко думи за тези погледи с друг?…