Марио Леви
Истанбул беше една приказка (82)

Кои картини крият онези килими?

Имаше както емоционални, така и разумни причини да затворят дюкяна в Акарчешме. След пожара изворът, снабдявал дюкяна с килими, беше пресъхнал. Там беше не само ателието, а и животът на баща му, неговото изкуство и неговият ентусиазъм. Да вижда дюкяна по този начин, сам и беззащитен — с времето това би състарило преждевременно баща му, би го отдалечило от живота. Жак трябваше да намери за себе си нов, съвсем нов път. Нов, съвсем нов път… Заради друг живот и други мечти… Пък и дюкянът нямаше да носи приходи, достатъчни за изхранването на толкова много хора. Независимо от всичко това се променяха и времената. Всеки вече бе започнал да гледа на настоящето от друг ъгъл, с други очи…

След Асмалъмесджит се преместиха в много голям апартамент. Беше доста по-малък от онази къща, но все пак можеше да се смята за голям, като се имаше предвид стесняването поради пожара…

Той отвори дюкянче за галантерия на Юксеккалдъръм. В живота им отново се появи нещо, свързано с багрите. Нещо, свързано с багрите, с възможния език на багрите, който щеше да се различава от живот до живот. В домовете багрите щяха да се събуждат за живот в други форми и с други докосвания… С една кутийка, с цветето на покривчица, с копче, пришито много набързо някоя сутрин, понякога се свързваха съвсем специални моменти. Майка му вярваше, че ще им донесе нещастие, ако пришие копче или закърпи дупка на дреха, която е на гърба им, но когато все пак й се налагаше да го направи, прибягваше до помощта на старо заклинание, за да ги предпази от „лоши погледи“. Заклинанието напомняше за малка молитва. За малка, донякъде детинска молитва… През всичките години нито за миг не бе забравил думите, които майка му мълвеше на своя език в тези моменти. Сега… Сега обаче се затрудняваше да си ги припомни. Как беше това малко стихотворение? Как беше онова малко стихотворение, което години наред го беше съпровождало в детството?… Май така… Горе-долу така: „Ensima de ken kuzğo?… Ensima del ijo del rey de Fransiya… El ke tenga tuz ansiyas… Tu ke tengas su bien…“ — „Я, на кого ли шия?… Шия на сина на френския крал… Твоите беди да станат негови… Неговите беди да станат твои“. Виж ти, спомни си, успя да си спомни… Ама че странно стихче… Какво търсеше френският кралски син в дома им? Откъде майка му знаеше това малко стихотворение, от кой живот? Дали тогава в онези домове беше известно, че френският крал от много години вече бе прокуден от сцената на историята?

По времето, когато отвори дюкянчето за галантерия в Юксеккалдъръм, изживяваше и първите дни от брака си с тази млада девойка, чудно красивата тракийка, дни, изпълнени с надежди и докосвания, и недосегаемост. Баща му много харесваше тази млада жена, която внесе нов „глас“ в дома. За кратко бе успял да съгради обич, която бе основана на топло чувство и която най-вече срещаше задушевна и напълно естествена взаимност. Двамата споделяха един копнеж, който бе базиран върху тяхната история, който бе оставил у тях дълбоки, тайни следи… Външният наблюдател би отдал обичта на факта, че баща му бе намерил в лицето на Роза дъщерята, която от години търсеше, чиято липса усещаше. Тази мисъл безспорно съдържаше част от истината. Това чувство намираше израз в погледи и постъпки и се разкриваше съвсем ясно пред околните. Баща му и бездруго беше от хората, които не можеха да крият, никога не бяха крили чувствата си. Животът въпреки всичко не бе успял да го промени… Взаимоотношенията им придобиха още по-дълбок смисъл, когато и Роза си спомни, че в онези далечни години бе загубила баща си. Сякаш търсеше у свекър си белезите на баща. Тази истина не биха могли да признаят нито пред себе си, нито пред другите. Главното беше да съхранят магията на играта и да я продължат докрай с тези малки мечти. Трябваше докрай да изживеят „действителността“ в играта… Тази магия, истината, произтичаща от играта, бе много по-важна от същинската реалност. Имаше един детайл, който придаваше „цвят“ на играта. Детайл, който можеше да се разбере и оцени само ако човек се доближеше до тяхната игра. Щом се установи, че Роза има дарба за ръкоделие, особено за плетене, се прояви чувството, донесло този детайл. Не беше възможно баща му да „пропусне“ тази дарба. За кратко време той видя онова, което трябваше да види. Един ден Аврам ефенди направи подарък на снаха си, който беше много скъп както за него самия, така и за всички, които го познаваха. Беше обикновен тъкачен стан за килими, който бе изработил грижливо със собствените си ръце. Обикновен малък тъкачен стан… Искаше да научи „дъщеричката“ си да тъче килими… Това бе прекрасен подарък както за Роза, така и за членовете на семейството. Роза беше разбрала какво означава за мъжа, когото толкова обичаше и ценеше; а семейството видя, че въпреки пожара Аврам ефенди не беше затаил от нея напълно тази част от живота си. След този подарък връзката между баща и дъщеря се обогати благодарение на килимите, които тъчаха заедно. Килимите, които в свободното си време тъчаха заедно за дома си или за по-късните домове на близките си, бяха и техни бягства, техни мечти, както и мъничко техни съдби… Имаше още много килими от онова време… За някои килими Жак не помнеше къде, в кой кът от дома бяха скрити. Само Жулиет, която знаеше доста тайни чувства и детайли за него, можеше да ги намери на местата, където бяха „изгубени“. Щеше да я помоли да дойде някой ден. И бездруго не беше идвала отдавна… Но след всичко, което се беше случило, което бе принудена да преживее, не можеше да я упрекне за дългото отсъствие. Можеше да разбере, това чувство можеше да сподели с нея, с тях. Бяха видели различните лица на смъртта, бяха — честно казано — свикнали със смъртта…

Жулиет… Неговата мила, интелигентна снаха Жулиет, която понякога чувстваше по-близка от синовете си… Колко интересно… Какъв интересен път само бе предначертала съдбата на членовете на това семейство… Към Жулиет изпитваше нещо подобно както баща му към Роза. И той бе намерил в лицето на Жулиет дъщерята, която отдавна търсеше, чиято липса неизменно усещаше. Като огледаше подробностите обаче, Жулиет беше различна от Роза, от дъщерята, която Роза беше за баща му. В близостта, която му беше демонстрирала в първите години, майсторски беше скрито чувство на „отмъщение“… Жулиет бе научила с почти всички подробности всичко за историята на Берти, от времето, преди тя да влезе в семейството. Знаеше каква дълбока несправедливост бе извършена в тази история към мъжа, когото обичаше, за когото се беше венчала и с кого бе решена да сподели живота си. Тя искаше да му покаже за каква жена се беше венчал синът му, за каква жена бе успял да се венчае онзи, към когото Жак бе проявил толкова голяма несправедливост, когото не ценеше колкото заслужаваше… В онези години любовта на Жулиет целеше най-вече да „покаже“ Берти на баща му. Не му беше нужно много време, за да разбере това. Хора, които заемат сходна позиция спрямо живота, не се затрудняват да се разбират един друг. Жулиет веднага бе започнала да се държи като жена с позиция, но най-вече да търси одобрение… С времето обаче взеха да се разбират по-добре. Дойде времето, в което заедно оценяваха околните и се опитваха да ги вместят в своите животи. Да, Жулиет беше различна. Играта й беше различна. Много по-различна от невинната, чистата игра, която мадам Роза играеше с баща му…

Както изглежда, Роза бе успяла да упражнява таен контрол над баща му, опирайки се на силата на доверието, което той проявяваше към нея. В тези взаимоотношения бе поела закрилническа роля, изпълнена със спонтанност, решителност и сърдечност. Закрилническа роля… Тя обаче беше изпитвала това чувство на отговорност, на дълг не само заради баща му, а и заради всички членове на семейството. Беше от жените, които бяха донякъде убедени, че са родени за такова задължение.

Тогава баща му всяка сутрин ставаше рано както в старите времена, обличаше се елегантно и отключваше дюкяна, техния „работодател“. Премиташе пода и избърсваше праха. Така го беше научил Кеворк ефенди… После запалваше цигара, пиеше кафето си и чакаше своя син. След това си бъбреше с другите търговци наоколо, ранобудници също като него. Там му викаха „татко Аврам“… Знаеха и че се е занимавал с килими и че разбира малко от стари килими. Понякога се допитваха до него. Колко струва персийски килим от шест квадрата? Има ли познат, който поправя килими? Как трябва да се съхраняват килимите? На всички тези въпроси баща му отговаряше с идваща от душата му усмивка. Радваше се, когато му искаха съвет. Ала понякога такива разговори му носеха неизразима тъга. Неизразима тъга… Особено в дните, когато се говореше интензивно за това как трябва да се съхраняват килимите. Имаше обаче още едно обстоятелство, още нещо неизречено, което му носеше тъга. Знаеха, че разбира малко от килими, особено от стари, но никой там не знаеше за неговото изкуство, не бе чувал за страната, която бе за него най-важна на земята. Не можеше да разкрие и тази самота, тази изоставеност. Тогава, също като в старите дни излизаше на дълги разходки из добре познатия си Истанбул. Ходеше в „Парк хотел“ и в „Токатлиян“ или на Босфора. Понякога наминаваше към кръчмата на Ашер. Или в кафене „Саръмадам“ в градината „Джумхуриет“ в Тепебашъ… Само Роза знаеше точно къде отива. Обичаше да казва на Роза: „Ако един ден умра на улицата, поне ти ще знаеш къде да ме намериш“. Тогава го беше обзел странен страх от смъртта. Но щеше да живее още дълги години след онзи пожар, посвоему да изстрада много други „пожари“ и смърти, щеше да ги носи в себе си, без да сподели нито дума за тях с околните…

В онези дни татко Аврам и синът му Жак беседваха много дълго за това, което бяха преживели. Сега вече не бяха чужди един на друг. Но нима, за да стигнат до тази близост, трябваше да са толкова далеч от онзи живот?…