Марио Леви
Истанбул беше една приказка (80)

Пожарът

Бяха изкарали време, в което жилищата им се смаляваха, ставаха по-тесни при всяко преместване в рамките на Истанбул. Времена, в които загубиха поред всичките си жилища, стаи, градини… Безспорно загубиха не само тези места. Но въпреки че през дългите години бе изпитвал многократно усещането за загуба, загуба във всяка допустима форма, сега се страхуваше порядъчно да се изправи отново пред тази реалност сам, в тази самота, в тази изоставеност. Ето защо реши поне сега да не се занимава повече с това. Рано или късно самотата стигаше до всеки. Самота, която всеки опознаваше рано или късно, волю или неволю и която предвестяваше, че „последните места“ ще бъдат още по-тихи и по-пусти, отколкото всичко досега… Това бе съдбата на дълголетниците.

Беше решил да погребат Ясеф в гробищата на Хаскьой. На везните натежа не фактът, че там гробът беше по-евтин отколкото другаде, а по-скоро, че там бе неговата територия, парчето земя, на което този човек би искал най-много да остане. Беше роден там. Там като малък бе загубил баща си по улиците, заедно с майка си, която ходеше да пере по богатските къщи, се бе научил да се бори с бедността, там бе изпитал на гърба си различни видове изоставяне и там бе наблюдавал как Ицхак тръгна за чужбина. Там бе открил своето комедиантство, бе намерил възможност за живот… Там той беше „продавачът на олио“, „мазачът“.

Онази вечер в Халъджъоглу никой не би могъл да си представи многобройните премествания в Истанбул. Да, Диаманте беше много болна. Баща му, както винаги, бе потърсил всички възможни варианти, за да намери решение; не се беше задоволил с домашни лекари, а бе повикал дори доктор Барбут от болницата в Балат. Въпреки всичко положението беше безнадеждно. С даденостите на тогавашната медицина не бе възможно нито диагностициране, нито лечение на заболяването. Бяха изправени пред зла участ, която виждаха в цялата й яснота и от която знаеха, че няма отърване, няма спасение. Подир този удар на съдбата щяха да последват и други…

Същинската катастрофа за тях обаче щеше да бъде пожарът, избухнал в къщата им… Един от работниците, който бе останал у тях, дотича с последни сили и им съобщи вестта за нещастието, дишайки на пресекулки, така че едва разбраха ломотенето му. Говореше несвързано. Дългогодишният им иконом Джако Куция пак нападнал мастиката, насвяткал се до козирката и после пуснал цигарата си близо до ателието. Тази дребна непредпазливост била достатъчна, за да подпали набързо къщата. Огънят обхванал първо ателието, после се разпространил в цялата къща. Обитателите успели да се спасят в последния момент. Само Джако останал вътре; след като забелязал твърде късно каква е причината за пожара, съобщил я на неколцина и отказал да излезе, не реагирал на виковете… Разбрали какво искал да каже с това. Останал нарочно в къщата. Никой не обичал и не познавал къщата повече от него. В такива къщи често се намират хора, които вършат всякаква работа, стават за всякаква работа. Такъв беше и Джако. Беше живял с къщата… Всички бяха свикнали да не се бъркат в работата и странностите му. Джако изпълняваше задълженията си без излишен шум. Произхождаше от бедно семейство с италиански корени. Пиеше като смок. Когато му искаха сметка заради бидоните с мастика, винаги отговаряше с лъжа. Затова можеше да изкупи извършеното от него непредумишлено престъпление — смъртта на къщата — единствено със своята смърт. Неговата история бе донякъде и история на самата къща. След това престъпление той вече не можеше да се покаже навън. Вече не можеше да излезе… За него вече нямаше „навън“… Тъй като бе унищожил онова „вътре“, своето „вътре“…

Веднага хукнаха към къщата. Не повярваха на очите си. Бяха обречени на безпомощност. Пламъците не можеха да се угасят. Нямаше начин да се спасят от този пожар. По онова време и бездруго нямаше спасение при такива пожари, при такъв домашен пожар. По онова време на обитателите на тези къщи не им оставаше нищо друго, освен да гледат пожара. Пламъците се издигаха към небето в мрака на тази лятна нощ, постоянно променяйки формата си като всички пламъци… Вътре изгоряха толкова много неща, които имаха различни имена и значения за различни хора, в различни моменти бяха придобили живот и бяха обогатени с различни асоциации, бяха умножили стойността си… Стояха като вкаменени. Не можеха да промълвят ни една-едничка дума. Ни една-едничка дума… Тъй като онова, което изчезваше, което биваше унищожено, беше не само къща, но и ателие, издигнато до завидно ниво с усилия, коствали години и голям труд; състояние, поминък, всекидневният хляб на мнозина, надежда за бъдещите години, свят на сигурност, за който никой не би си помислил, не би могъл да си представи, че може да се разклати…

Съкварталците и работниците се бяха опитали да спасят едно — друго, да спасят поне някои от онези неща и да угасят пожара с всевъзможни съдове, но всички усилия бяха напразни. Да, по онова време нямаше спасение при онези пожари…

Щом видя, че усилията са безрезултатни, баща му, въпреки че му беше трудно, се опита да запази самообладание и каза на братовчед си Алберт Ноан, който бе притичал с надеждата евентуално да помогне с нещо: „Известно време ще поживеем у вас… Нямаме друг изход“. Близко до ума е, че в този момент, когато неочаквано получи шанс да окаже помощ на своя богат братовчед Аврам, Алберт Ноан изпита освен съжаление и тайна радост и гордост. В дните след катастрофата братовчедът Ноан и жена му Беки доказаха на практика една често употребявана поговорка: „El ke biyen se kere, en poko lugar kave“ — „Които се обичат, намират място и в теснотията“. Проявиха към тях голямо приятелство и гостоприемство в малката си къща. Онези дни щяха да останат незабравими, като този топъл дом… Когато тръгнаха заедно към онази къща, не знаейки какво да направят или кажат от покруса, пожарът продължаваше да бушува. Баща му им каза да вървят, искал да остане за малко сам. По-късно щял да ги догони. В тази нощ естествено не можаха да мигнат. Щом се зазори, Жак поиска да види къщата. Баща му беше още там; седеше прегърбен на един камък. Беше подпрял лакти на коленете, а брадичката — с ръце. Без да помръдне, гледаше това, което бе останало след пожара, пожарите… От къщата беше останала само купчина развалини… Усетил идването на Жак, каза: „Ела, седни до мен“. Каквото искаше да каже, каквото можеше да каже, заседна като буца в гърлото му. Докосна баща си по рамото и успя да промълви само: „Татко…“. Треперенето на гласа му естествено имаше значение. Онова треперене можеше да бъде израз на много чувства. В този момент обаче всичко се съдържаше в изречението, което се състоеше само от една дума и чийто край липсваше… Тъй като в такъв момент нямаше какво да се каже, още не…

„Не казвай нищо… Както виждаш, за една-единствена нощ стигнахме до нулата, синко… Но не тъгувай, докато имаме нашия занаят, все ще успеем да стъпим на крака. Още не сме умрели“ — каза баща му. Явно бе усетил какво изпитваше, но не можеше да изрече синът му. Дълго седяха един до друг и гледаха развалините от къщата, живяла със своите хора, своите надежди, своите утешения, своите килими и други предмети. После баща му каза: „Не тъгувай, синко… Ще се справим, ще бъде трудно, но ще се справим. Виж, глупакът Джако е мъртъв. Превърна се в пепел и изчезна… Това можеше да се случи и с нас… Къща може да се построи, също и ателие. Най-ми е мъчно за изгорелите килими… Сред тях имаше много редки екземпляри, които вече не се намират, които друг майстор надали може да изработи толкова лесно… А и с тези килими бяха свързани усилията на толкова хора и толкова спомени…“. Не беше ядосан. Не се сърдеше на никого. На никого… Дори на Джако Куция… Беше далеч отвъд гнева, яростта. Загубата на килимите изживяваше като загуба на хора… Във всеки от тези килими виждаше различен спомен, различен допир… За него килимите бяха донякъде като друго семейство, принадлежаха към членовете на „другото“ му семейство, което бе смятал за безсмъртно…