Марио Леви
Истанбул беше една приказка (8)

Погледът на чичо Киркор

Чичо Киркор винаги ми изглеждаше като човек, който сякаш знаеше отговорите на много въпроси за Олга. Това всъщност бяха въпроси, които никога не можехме да задаваме някъде пред някого… Впечатлението ми се дължеше на много проста причина. Когато знаеше нещо, той се правеше на ни лук ял, ни лук мирисал и все пак донякъде се издаваше. Владееше превъзходно изкуството да не прекрачва границата. Всички ние никога не бяхме сигурни какво всъщност знаеше за другите и какво не. Мъж, който през всичките тези години с усмивка наблюдаваше околните от сигурното си местенце. Може би чрез тези погледи си отмъщаваше за пораженията, които бе изтърпял, бе принуден да изтърпи навремето. Това без съмнение беше възможно тълкуване. Желана, очаквана възможност. Но в края на краищата именно тогава го обичах най-много, именно тогава исках да опозная този потаен човек. Тъй като знаех, че в онези мигове чичо Киркор се намираше на далечни места, които никой от нас не можеше да достигне. На места, които всички ние не можехме да достигнем. Вероятно така беше най-добре за него. Беше най-добре за него, а другите трябваше да живеят, да се съгласят с неговата особеност. Бях усетил тази отчужденост и в други взаимоотношения. В други взаимоотношения… Навярно и затова този дълъг разказ бе написан с такива скрупули. Чичо Киркор несъмнено смущаваше мнозина с държанието си.

В очите на познатите си бе един от хората, които неизменно, каквото и да се случеше, бяха на мястото си, та при нужда да виждат, да чуват, да знаят. Това бе неговата игра; това бе играта на всички там. Умееше да се преструва, че нищо не вижда, а което бе по-важно — умееше да мълчи. Ето защо трябва да приемем, че знаеше за брилянтеното колие на Олга много повече от нас. Беше станал неволен слушател на някои телефонни разговори, очевидец — по всяка вероятност мълчалив и безшумен — на някои погледи, на разменените погледи между двамата… Дали подробностите от разговорите между Олга и Анри можеха да ми отворят нови врати? Не зная отговора, естествено. В някои взаимоотношения обаче в тази толкова отдавнашна лична история с времето се бях научил да се задоволявам с даденостите. Известно време този маниер бе подходящ спрямо хора, чиито болки, надежди, спомени споделях, казано другояче: с които донякъде се сближавах, с които ме свързваше една и съща история, чийто дъх усещах. След определена част от пътя винаги започвахме да си ходим на гости. Винаги на гости… Само на гости. Да се задоволяваш, да си принуден да се задоволяваш с фактите… Това положение може да породи и разочарования. И все пак мястото, което ми показа чичо Киркор, бе подходящо и за съживяване на мечтите, а същевременно бе още едно място за убежище. Границите на този район можеха да се очертаят според личните нужди.

Чичо Киркор бе не само човекът, за какъвто се представяше пред другите. Аз естествено имам пълно основание да ценя неговата наблюдателска дарба, неговото мълчание. Вероятно от него се научих колко е важно да слушаш, да умееш да слушаш. Да слушаш, да гледаш даден човек, нещо повече: всъщност да умееш да виждаш даден човек… И да говориш само малко, много малко, когато наистина се налага, в подходящия момент, и да знаеш, че някои неща, в миналото правилни, могат да се променят с времето. Това е основното изискване, за да бъде един свидетел истински свидетел. Чичо Киркор обаче, доколкото го познавам, далеч надхвърляше ролята си на свидетел. Той носеше със себе си най-дълбоките тайни, за някои хора бе като тъмница. Един ден ми каза: „Аз съм дълбок кладенец. Ако хвърлиш в него камък, след това и сам няма да го намериш“. Мисля, че с тези думи искаше да изрази не само бремето на отговорността, с което го натоварваше неговата осведоменост и което носеше заради всеки разговор, но и донякъде скритата си гордост. Знаех това. Беше най-големият и предвид неговите битки и неизбежни поражения всъщност единственият му триумф. На този триумф явно желаеше да се наслади до насита особено в последните години от живота си. На недостъпно за никого място да извика в паметта си многобройни картини от един безкраен период от време… Затова човек можеше да го попита и за историята на дадена епоха. Той, както мосю Жак се шегуваше, спадаше към „най-стария инвентар на дюкяна“, в който навремето бе влязъл четиринайсетгодишен като момче за всичко. Тук бихме могли да отидем още по-далеч, да напрегнем още повече въображението си и да сравним личността му или впечатлението, което оставяше у другите, със състоянието на старомодно предприятие, което с всеки изминал ден все по-трудно успяваше да се приспособи към постоянно променящата се търговска дейност.

Чичо Киркор почина на шейсет и седем години от внезапна сърдечна криза. Беше един от най-близките и доверени приятели на мосю Жак. „Дюкянът“ постепенно се бе превърнал в негово жилище, в място, на което дишаше спокойно. Нещо по-важно: макар да не подчертаваше специалното си положение, той познаваше семейството по-добре от другите хора. Разбираше шпаньолски, въпреки че като арменец не го говореше, усещаше най-бързо кога „шефът“ искаше да остане сам и всъщност владееше търговските дела по-добре от Берти, така че би могъл да ги поеме. Може би всичко това бе породило продължилото до края приятелство — а може би не. Тъй като в резултат на други причини, подробности, картини аз виждах и друг чичо Киркор. Сутрин идваше пръв, вечер изчакваше всички да си тръгнат, после изпразваше пепелниците, а след като угасеше лампите, церемониално провереше крановете на чешмите и предпазителите, заключваше дюкяна и занасяше ключовете на мосю Жак. Заедно с мосю Жак той беше един от двамата работещи хора, които имаха правото да държат ключовете.

Понякога даваше маловажни наставления на Берти, за да изживее бащинските чувства, които така и не бе изпитал. Тъй като вкъщи живееше в раздор с мадам Ани, никога не вземаше годишния си отпуск, намираше го неприемливо за себе си. Мадам Ани все му натякваше за несполуките в живота и той понасяше разочарованията от тази дълга история мъдро и посвоему безгрижно, без да се издава. Доколко това разочарование бе причина за желанието му да се забавлява до късна нощ или за това, че цял живот се задоволяваше с малко дрехи, че денем от време на време изчезваше за кратко, че обичаше бонбони повече от всичко, че никога не ходеше на църква, но завързваше истинско приятелство с най-невъобразими хора на най-невъобразими места и че притежаваше рядко срещана мъдрост? Верните отговори на тези въпроси без съмнение са заключени в недостъпните коридори на един невъзможен за предаване живот. Този разказ, „изграден“ от онова, което успях да науча по различно време от различни хора, ми помага да осмисля някои картини и някои думи.

Още от малък не обичал училището. Постоянно му се искало да каже, че поради многобройни приемани за сериозни за времето си причини там се вършат безсмислени неща. Отвътре му напирало да говори за това, но просто не можел да преодолее своята стеснителност, необщителност. А заради мълчаливостта си след известно време му лепнали прякорите „безделник“ и „неудачник“. Ето защо не могъл да издържи дълго в среда, в която отхвърляли всички, отказващи да се подчинят на грубата сила, в която грубата сила повече или по-малко била основа на съществуването — въпреки цялото старание на баща си, който толкова силно желаел синът му да научи френски и полагал големи усилия за това. И така, ненавършил още четиринайсет, бил принуден да прекъсне образованието си в гимназия „Сен Мишел“. Когато останал да повтаря последния клас от средния курс с оценки „слаб“ по седем предмета, баща му решил да го отпише от училище. Всичко това съвпаднало с онези трудни дни, в които парите били по-малко от обикновено. Той, разбира се, съжалявал, че не бил добър ученик. Ненапразно години по-късно разказваше за това с лека усмивка: „Само как се бях изтряскал! Бележникът ми беше само двойки“. Но най-голямата му болка била, че го отстранили от училище за такава дреболия. Даже волейбол да играе не се научил като хората. От онзи „брат“, който се отнасял много добре с него, научил много неща, а когато навлязъл в трудовия живот, наученото му помогнало. Както споменах, за някои хора животът започва от съвсем различни позиции. Това никога не забравял, не можел да забрави. Въпреки преживяното тази истина бе за него там, в онзи „дюкян“ една от най-важните.

Тази истина открил в деня, в който претърпял най-голямото разочарование в живота си. Припомняйки си онези дни, една сутрин каза: „Хората от нашата черга си останаха необразовани. Бях млад, исках да се гмурна бързо в живота, да изуча занаят и да не лежа на гърба на баща си“. Едва тогава узнах, че е бил няколко години в гимназия „Сен Мишел“. Тъкмо беше запарил пресен чай, в „дюкяна“ нямаше още никого. Това бяха изтъркани приказки, знаехме. Но такива фрази бяха много навременни, ако човек искаше да избяга от миналото, от този вид минало. Тогава се принуждаваше да използва такива приказки, за да облекчи живота си със старите спомени и мечти, които не искаше да загуби. Да, не е лесно да признаеш пораженията си и да разкажеш честно за тях. След тази сутрин чичо Киркор не ми спомена нито дума повече за ученическите си години. (Като се замисля какво ми каза за ученическите си преживелици, се питам как ли би се развил животът му, ако беше позволил на тези хора да го приемат с неговите противоречивости. Не ми се дават оценки. Зная, има хора, които са на погрешното място с погрешните хора и приемат погрешен живот, който наблюдаваме или си мислим, че наблюдаваме отдалеч.)

След като не могъл да изкара училище, както му се искало, по-точно казано: след като не успял, пратили го да чиракува при далечен роднина, майстор Баркев, за да изучи стругарския занаят. Веднъж си припомни онези дни: „Тогава в страната цареше немотия. Ставахме рано и отивахме пеша до базара. На моста Балата имаше много мъже със закърпени панталони, даже чорапите бяха с кръпки, понеже с тях трябваше да придържаме налъмите, на които викаха «дървени паници». Ти не ги знаеш тия паници…“. Замълчах и се задоволих с усмивка. В този момент една дума не беше от значение, по-важно бе да го оставя насаме със спомените или света на мечтите му. Макар че и аз, който също невинаги съм искал да споделям всички тайни и спомени с други, познавах „дървените паници“ от старите ни къщи. От къщите, в които не ми се връщаше някои вечери. Спомням си, че „дървените паници“ бяха сред най-интересните, най-странните „играчки“ в детството ми. Вече ги няма. Знаех в кое чекмедже бяха скрити налъмите. Те са част от живота ми. Налъмите никога не са били за мен само обикновена, всекидневна играчка. Магията, магията, която ме приковаваше към тази картина, навярно се спотайваше и в тази неразрешима загадка. Нямаше смисъл да разказвам всичко това на чичо Киркор. Всеки оставаше в собствената си игра, в своите игри, всеки съживяваше онова, което не можеше да забрави, от което бе запленен.

Трябва да уважим нежеланието на чичо Киркор да разказва по-подробно за дните, когато бе работил при майстор Баркев. Когато говореше за тях, правеше го с обичайния маниер на човек от старото време. Там изживяваше онази история, която щеше да промени из основи хода на неговия живот и го пренасяше на място, където го очакваше напълно различно, по-перспективно бъдеще, където му беше по-лесно да вярва в ново бъдеще. Един ден случайно чух от мосю Жак тази история, която никога не бе присъствала в разговорите ни, която той така и не бе пожелал да спомене. Независимо от неголямото ни емоционално единодушие помежду ни се бе запазила известна отчужденост. Като се има предвид разликата във възрастта, става ясно, че въпреки откриването на емоционалните светове всеки имаше и свой живот. И от определен момент нататък бяхме разбрали, че не можем да прекрачим границата, отделяща живота на другия.

Доколкото схванах от разказите на мосю Жак, новият живот при майстор Баркев, подхранван от малки надежди и предвидими мечти, протичал далеч по-различно, отколкото зад ученическия чин и в началото всичко със сигурност вървяло добре. Въпреки стеснителността си за кратко привикнал към маниера на говорене на своя майстор и се радвал на симпатиите на продавачите в базара и занаятчиите заради забележителните си способности и принадлежността си към едно от малцинствата. Понякога майстор Баркев възлагал на способния си чирак дребни поръчки от предпочитани клиенти и полека-лека взел да се надява, че след толкова години един ден ще може да остави работилницата на човек с „подаденѐ“. Естествено, това означавало много — чирак, който бил едва в началото на пътя си, да спечели толкова бързо доверието на своя майстор. Да, доверието, но още по-важна била известна близост… Тези думи би трябвало да стигнат, за да опишат онези дни. От време на време майстор Баркев обичал да показва на приятелите си от базара отделни изделия, изработени от неговия чирак. С известна гордост и същевременно вълнение, което се опитвал да прикрие, казвал: „Това е работа на Киркор. Трябва още да се развива, иска се време. Но ще го бъде“. С леко вълнение… От гледна точка на майстора нямало начин нещо да се провали. Някои вечери се застоявали в работилницата. Спускали ролетките и продължавали да се трудят. За чирака това били най-ценните часове с неговия майстор. Но инцидентите понякога се случват в неочакван момент и по неочакван начин, изплъзват се от контрола на човек и отварят вратата за нежеланото, незаплануваното. Бил един от дните, в които майстор Баркев излизал от работилницата да купи материал. Ден, за който не желаели да си спомнят или си спомняли само в краен случай. Там бил и малкият Арто, той се учел за гравьор на сребро при майстор Хрант, от когото всички се пазели заради неговата неуравновесеност. Който познавал занаята, разбирал, че за тези две години малкият Арто не бил усвоил много-много тънкостите на професията, пък и създавал впечатлението, че няма начин да я изучи. При това положение друг на негово място отдавна да бил изгонен от майстор Хрант, на чието майсторство се възхищавали всички и който обичал професията си до полуда. Малкият Арто обаче бил спомен от една връзка, стара, много стара история, която майстор Хрант разказвал на малцина. Един ден рекъл на майстор Баркев за чирака си: „Не чини пукнат грош, ама трябва да остане. Нали знаеш, въпрос на отговорност. Навремето сторихме грешка, сега плащаме, за да я оправим“. Майстор Баркев навел глава и казал: „Мен ако питаш, тя още те обича“. А майстор Хрант отвърнал: „Късно е вече, много късно“. Чичо Киркор също бил там, тъкмо почиствал тезгяха. Те или не обръщали внимание на присъствието му, или знаели, че в никакъв случай няма да раздрънка тайната. На тази възраст и бездруго не разбирал точно за какво си говорели, а го разбрал чак години по-късно, когато онези хора били другаде и водели отдалечен от него живот. Но били прави поне за това, че не раздрънкал тайната. Той живеел в свят, в който чиракът не само бил обучаван за избраната професия, но и бил възпитаван за живота. Майстор Баркев отлично забелязвал предимството на своя чирак. Киркор бил мълчалив, не говорел, когато не се налагало. Затова и умеел да слуша и научавал всичко, каквото имало за научаване. Въпросният ден чичо Киркор не разказал на малкия Арто какво бил чул, макар че той бил най-близкият, всъщност единственият му приятел в базара. Но това не било предателство спрямо дружбата им. Тъй като знаел, малкият Арто бил толкова чувствително дете, че не бил способен да превъзмогне някои факти. По мнението на неколцина там бил болезнено чувствителен. Чичо Киркор бил единственият, който го обичал и разбирал. Заради своята некадърност, своята непохватност и още по-зле: заради своето заекване малкият Арто бил обект на подигравки от страна на мнозина, които се мъчели да прикрият собствените си неуспехи и несигурност зад различни маски, полагали усилия да се понасят, проявявайки мъдрост. Проявявайки мъдрост или безсилие, защото нямали друг изход. Ето какво било момчето, което този ден го навестило в работилницата. Чичо Киркор точно нагласял внимателно на огледалото една част, която бил старателно направил за една от пресите на „панаирджията“ майстор Мъгър, които само той имал право да пуска, поддържа или ремонтира. Малкият Арто включил стана. Длетото в миг откъснало ръката на чичо Киркор до лакътя. Един-единствен миг… Целият му живот се променил. Чичо Киркор, който припаднал от болки, бил откаран в последната минута до болницата с помощта на съседи, алармирани от необяснимите панически викове на малкия Арто. Впоследствие му разказали, че кръвта направо шуртяла от ръката му. Едва не умрял от кръвозагуба. В дните, в които чиракът лежал в болницата, майстор Баркев се отнасял почти бащински към него и не отказвал никаква помощ, въпреки че за това бил принуден да изтърпи всевъзможна критика от майстор Вахан, бащата на Киркор. Майстор Мъгър също го навестил в болницата. Донесъл му собственоръчно изработено влаково вагонче от желязо, чиито врати се отваряли и затваряли, и обещал по-късно да му донесе и останалите вагони заедно с локомотива. Не само майстор Мъгър, и мнозина други от базара идвали на свиждане. Едни с цветя, други с бонбони или лимонов одеколон. Дали за да не го оставят сам в това трудно време, или за да гледат сеир и при вида на чуждото нещастие те самите да се почувстват здрави и щастливи. Всички го окуражавали, обещавали му щастливи дни и че го очакват както преди в базара. Той обаче се задоволявал с това да слуша, да се усмихва, без да казва нищо. Просто ги слушал. Знаел какво го очаква, а и че всички, които му вдъхвали смелост, също знаели. Че предчувствията не го били излъгали, разбрал в деня, в който го изписали „с подобрение“ от болницата. Него ден майстор Баркев се държал много резервирано. Гласът му леко потрепервал, но това долавяли само онези, които добре го познавали. Майсторът не взел да го усуква, а му заявил ясно и недвусмислено да не идва повече в работилницата: „Не можеш да работиш този занаят с една ръка, тъй че си потърси нещо друго“. Дали преклонението пред тънкостите на професията надделяло над човеколюбието? Чичо Киркор не казал нито дума в отговор, опитал се да отмести поглед и събрал кураж да промълви само „Е, тогава остани си със здраве, майсторе“. Някои знаят какво друго може да означава тази фраза.

Оттогава нататък намесените в инцидента поели в коренно различни посоки.

Майстор Мъгър се самоубил, от една страна, от болка, че голямата му любов, заради която разрушил едно семейство, младата жена, пееща шлагери от стари филми му изневерила с млад алкохолик, любител на авантюрите, който работел на панаирджийско влакче на ужасите, а от друга — защото просрочил две от полиците си и от срам решил, че не може да понесе петното върху почтеността си като търговец, на която много държал. Близките му казали, че това самоубийство нямало нищо общо със случилото се на Киркор.

Малкият Арто, и бездруго вече психически лабилен, изгубил нацяло душевното си равновесие, виждайки последиците от неволно причинената злополука. Постъпил в психиатричната болница „Ла пе“ в Шишли, където останал до края на живота си. Майстор Баркев се отказал от чираците и изобщо от готовността да предаде познанията си на друг.

Но да се върнем на чичо Киркор, който изиграл главната роля в тази проблематична пиеса… Доколкото разбирах от редките ни разговори на четири очи, Киркор бил дълбоко убеден, че предвид обидата, породена у него от недоверието, определени хора от миналото му все някога ще покажат разкаяние. Не искал да обвинява никого, да настоява за правото си. В никакъв случай не искал да пропилее силата си в борба срещу предателството на своя майстор, което, мисля, с течение на времето вече интерпретирал по друг начин. Сентенцията му „Достатъчно е животът да ни остане верен“ в дните, които му припомняха нещо или когато асоциираше тези спомени с нещо преживяно, не беше празен брътвеж. Достатъчно е животът да ни остане верен. Сега се сещам, че в един от разговорите ни каза: „И с една ръка навярно можех да стана добър майстор стругар. Само дето нямах шанс… съдбата… Е, сега сме тук. Животът свърши, пък и пътят свърши“. Това убеждение в момент на песимизъм, капитулация бе в противоречие с чувствата на човек, който цял живот искаше да сбъдне мечтите си, тайните си желания и не се отказваше от тях. Но както и да понасяше своята обида или своето поражение, на човек му идеше, какво да се крие, след онзи инцидент, след онази злополука направо да повярва, че има нещо, което някои наричат предопределение, съдба.

Майстор Вахан бил социалист. Бил изработил много мебели за жилището на семейство Вентурови в Асмалъмесджит^[1] до Венецианската кула; всекидневния живот и политическото развитие коментирал на френски език, който научил по слух от майка си. Въпреки астмата си пушел. Макар че имал финансови проблеми и търпял загуби, намирал начин да отказва да работи за новобогаташите, чието държание не му харесвало и в чието безкултурие бил убеден, понеже смятали, че всичко може да се купи с пари. След онзи злощастен инцидент се обърнал към мосю Жак и попитал дали ще се намери работа за сина му — „поне ще изучи търгувиъйтъ“. Мосю Жак бил млад мъж, който, както казвали, бил съумял да не превива гръб, независимо от всички трудности и дори от едно неочаквано изпитание, който бил стъпил на краката си и все повече поемал бащинска отговорност за цялото семейство. Та той търсел за своя непрекъснато разрастващ се дюкян млад, усърден, честен работник, който — това било най-важното — трябвало да е от малцинството. Дали може да се окачестви като случаен фактът, че привидно така маловажният разговор, довел до наемане на работа, щял да отвори вратата за едва ли не пожизнената заедност на двама души?

След като започнал да гледа малко по-спокойно на преживяното, чичо Киркор — на близо трийсет и две или трийсет и три вече доволно стар — го оженил за куцата Ани, и то с посредничеството на своите съседи, защото според тях това щяло да се отрази добре на неговата мълчаливост, самота и празен живот. Тя — за разлика от други — била самостоятелна и много привлекателна сексуално. От мосю Жак щях да разбера, че когато се запознала с чичо Киркор, Ани била току-що изоставена от женен полковник, с когото поддържала дълга забранена връзка, според някои като метреса. За да не се върне принудително като изоставена жена при семейството си, живеещи в Саматия^[2] селяни от провинция Кайсери, тя търсела нов, но опасен път.

В онези дни чичо Киркор се виждал като спасител на Ани. А Ани, предвид онези обстоятелства и кошмари, най-вероятно също мислела така. Доколкото обаче разбрах, спасението не било едностранен процес, изискващ истинска всеотдайност. И на нея й се струвало, че с женското си докосване спасявала чичо Киркор от нещо. Тогава, в началото на брака им, Киркор най-малкото се научил да обръща повече внимание на външността и облеклото си. Било време, в което се усмихвал, смеел се от сърце, можел да се смее от душа. Уви, тази картина давала представа само за първите дни. След известно време взаимоотношенията взели развой, който бил трудно обясним за мнозина. Полека-лека обаче всички разбрали. Върху живота им тегнел непредотвратим кошмар. Ани използвала брака като един вид предпазен щит, за да спи с други мъже, и отмъщавала не на друг, а точно на съпруга си за изпитаното голямо разочарование — индикация за нейния странен, малко противоречив манталитет. Тя го натъжавала и оскърбявала нарочно, а той въпреки всичко я обичал и чрез поведението си олицетворявал, от една страна, ада, от който тя искала да избяга, а от друга — скритата й съвест. Ани и чичо Киркор разглеждали своите дефекти, дефектите на другия, от различни зрителни ъгли, кой знае, може би винаги от погрешния зрителен ъгъл. Това била връзка, в която всяка от страните продължавала своята игра с помощта на своята зависимост, на своите лъжи. Играта включвала и други игри, които щяхме да разберем по-добре, ако проникнехме по-дълбоко в тези преплетени светове: след всяка изневяра Ани се доближавала малко повече до чичо Киркор, докато чичо Киркор търпял привидно спокойно прелюбодейството на Ани, казвайки си: „Да прави каквото ще, в крайна сметка волю-неволю се връща вкъщи при мен. Да прави каквото ще, и бездруго няма къде да иде“. И ден след ден се успокоявал с мисълта, че жената, подир която тичали толкова много мъже, се венчала за него въпреки неговата едноръкост и така го избавила от недостатъка. Добре, колкото до недъга, Ани имала подобен проблем. В очите на околните именно това свързвало двамата съпрузи — поне в началото. Ани имала голям бюст и много хубаво лице с изразителен поглед, но преди всичко била жена. С помощта на своята женственост, женска същност, Ани отдавна била преодоляла всеки проблем. Живеели в общество, в което казвали: „Куците са добри в леглото“ и жените от етническите малцинства минавали за леки жени. Цената, която чичо Киркор платил за „пътуването до спокойствието“, несъмнено била висока. Ала нима всички, които съумяват да се доберат до по-добро място под слънцето, не плащат най-високата цена? Нима не плащат тази цена по желание или по неволя?

Думичката „съдба“ се изрича толкова лесно, но в този случай подробностите на едно дълго вървене, изпълва думата „съдба“, отвъд всичката леснина, със съвсем различен смисъл. От причините, поради които чичо Киркор с всеки изминал ден смятал „дюкяна“ все повече за свой дом, в никакъв случай не бива да се изключва неговата съдба. Животът е път, който трябва да се извърви, или дълга игра, която в някои сцени се продължава с други хора и чийто същински смисъл не може да се сподели. Играта на Ани и чичо Киркор напомняла за това, че въпреки съпротивата и всички мечти от определен момент нататък двамата приели ролята си и се опитвали да споделят малките си разочарования. Ето защо за чичо Киркор всяко отделно действие представляваше малък ритуал, например сутрин и вечер да запали и угаси осветлението на „дюкяна“ и да обръща внимание на дреболиите, които иначе никой не забелязваше, сутрин внимателно да вдигне ролетките и вечер да ги спусне, като му дойде времето да покани любителя на вино Исмаил на чаша чай и да изслуша ласкателствата му; макар че той самият не пушеше, да отмъкне от лежащите наоколо пакетчета няколко цигари и тури на скрито място, та с тоя таен запас да посрещне неотложната нужда на пушачите с думите „Запали си една!“. Само като пипнеше плата, разпознаваше с непогрешима вещина вида, плътността, качеството на тъканите и ги систематизираше другояче, според сезона, сякаш за да изтъкне значението на сезоните в човешкия живот, тъй като по думите му „всеки плат си има своя сезон, а всеки сезон — своето място“.

Понякога виждах и как рано сутрин мете тротоара пред дюкяна. Наблюдавах го с усмивка. Той разбираше. Имаше други задължени да вършат тази работа. Той го знаеше. Но когато го „спипвах на местопрестъплението“, настоятелно си служеше с подхождащи на търговците доста изтъркани фрази, дори пресилвайки специфичните за него ударения: „Какво да правиш, тук си изкарвам хляба… Трябва да го гледаш, не бива да го сърдиш дюкяна“. Не зная защо, но от устата на чичо Киркор това изречение придобиваше съвсем друг, по-дълбок смисъл. Сегиз-тогиз говорехме на френски. С не повече от петдесет-шейсет думи от чуждия език, който чичо Киркор, както изглеждаше, бе забравил или не бе научил. Това бяха нашите малки бягства. Тогавашният му речник съдържаше и останали непроменени думи, които живеещата в Марсилия братовчедка му бе донесла при своето гостуване преди години. Ала в онези утринни часове, ранните утринни часове, исках да чуя от него нещо за чувствата, които се бяха загнездили у него с картините, гласовете и миризмите от старото време. Онези утринни часове бяха нашите истински, живи часове. Нерушима бе реалността на истинските места, които чичо Киркор, разказвайки, виждаше отново. На тези места бяха „военните години, които младежта никога няма да разбере“, в които въпреки цялата мизерия не липсвало олио, благодарение на помощта на един братовчед, правещ бюрек. Един ден пристигнали нови автобуси от Швеция. А една нощ съседът Парсек Дикранян, черноборсаджия и възторжен почитател на Америка, избягал презглава в Ню Йорк заедно с жена си и дъщеря си. По-късно чули, че Парсек се пробвал в това-онова и се заплел в безкрай злополучни истории в онази чужда страна; години наред карал такси, а после умрял, изпълнен с копнеж по Истанбул, особено по миризмите на Египетския пазар. От други пък чули, че умрял не от естествена смърт, а от ножа на италиански търговец на цветя, пък прекрасната му дъщеря Ида станала уличница. Онова, което чичо Киркор описваше — ако ми позволите израза — повдигайки булото на мълчанието, бе за мен един от разказите, създаващи нови малки мигове. Май донякъде от него се научих да разказвам истории и да слушам — ако действително съм успял да се науча на нещо в това отношение. Неговите истории бяха моите приказки, които не мога да изоставя.

Имало и времена, в които нощем, след като Радио Анкара приключвало излъчването в единайсет часа, се разхождал из честотите и слушал чужди станции, предимно шифрованите послания на съпротивителните организации. Никога нямало да забрави как една вечер чул съобщение на френската Съпротива, съдържащо фразата „Le cochon est constippé“ (свинята има запек). Така и не узнал какво означавало това шифровано послание. Може би сега този шифър, който той все още искаше да разчете, имаше значение единствено за него в целия свят. Спомняше си и речите на Дьо Гол. Тогава изпитвали странно вълнение. Баща му обичал да казва: „Те ще победят… Европа ще бъде спасена“. В онези нощи майка му била при тях. Още не била починала. От вестникарската будка на „Тунела“ всяка сутрин купувал „Льо журнал дʼОриан“ за мосю Жак. Това бил последният френски ежедневник, който все още излизал в Турция. Една епоха приключвала, тихо и бавно, незабелязано за повечето хора. По пътя хвърлял едно око на вестника. Понякога си мислел за „брата“, когото бил принуден да изостави в „Сен Мишел“. В една такава утрин Бейоглу бил превърнат в развалини, улицата била осеяна със строшени хладилници и метри платове. Това бил споменът за всяващото страх ужасяващо „пробуждане“.

Заради всичко това чичо Киркор бе ценен свидетел на времето и един от най-незабравимите актьори в моя дълъг разказ. В разказа обаче има и друг играч, който му вдъхва живот и го превръща в един от незабравимите образи. Без него е невъзможно да разберем чичо Киркор. Ако не слушаме другия играч, все едно да слушаме чичо Киркор с половин ухо.

Този играч, изглежда, е срещнал чичо Киркор в един личен, много личен период на самота, за който всички ние не знаем нищо.

Дали в противен случай би изиграл толкова майсторски онзи малък номер?