Марио Леви
Истанбул беше една приказка (79)

Да можеш да бъдеш комедиант

Онази вечер бяха у Ясеф, племенника на баща му, който живееше в съседство. Тогава Ясеф се нуждаеше от пари, ала освен тях и от утеха и компания. Младата му жена беше много болна; поради невъзможна за диагностициране болест бързо загуби тегло и сили. Всеки знаеше, че краят й е съвсем близо, но никой някак си не събираше кураж да го каже на глас. Някои смърти просто не подхождаха на определени хора; в някои домове не можеше да се говори за това, че на някого му е дошло времето да умре. Бащата на Жак, който бе запознат по-добре от всички с предисторията на Ясеф, беше най-опечален от ситуацията. Докато онази вечер вървяха към къщата на племенника, все повтаряше: „Какъв несретник! Несретник…“. Без да знае каква несрета щеше да сполети него самия няколко часа по-късно… „Аутсайдер“ би могъл да изтълкува като равнодушие думите, с които един преуспял мъж говореше за изпаднал в нужда сродник… Той обаче знаеше, че думите бяха плод на искрено, не престорено състрадание, на безпомощност, а освен това и на възмущение. Баща му изричаше думите с абсолютно неподправена, идваща от глъбините на сърцето болка. С болка, идваща от глъбините на сърцето… Като чичо, който беше по̀ друг от чичовците в обичайните разкази… Който изпитваше едно особено чувство на отговорност към това „момче“… Тази отговорност беше наследство… Завет, който бе обещал да изпълни в незабравим момент на раздяла, при смъртен случай, ценно наследство, което се стремеше да заслужи…

Поначало беше непривично, че Ясеф наричаше баща му „tio“, чичо, тъй като между двамата мъже, всъщност сродници, които съдбата бе събрала посредством дълбока болка, имаше само четири години разлика във възрастта. Нещо по-важно: Ясеф беше по-голям… Ала понякога животът погаждаше доста странни шеги на своите „ученици“. В действителност двамата, събрани от тази странна игра, бяха братовчеди. Докато Аврам ефенди постигаше видими успехи в своя занаят, Ясеф, беше останал сирак още като юноша, беше преживял низ от неудачи… Търговията с олио не вървеше добре, а един ден ортаците му просто се изпариха и го оставиха потънал в дългове. За капак годеницата му избяга с единия от ортаците.

На смъртния си одър бащата на Аврам беше поверил на сина си, в чието бъдеще вярвал от все сърце, Ясеф и го помолил да поеме отговорност за него „до последно“… Аврам дал дума. Никога нямало да остави Ясеф безпомощен, самотен и беззащитен… След смъртта на баща си Аврам беше останал верен на обещанието и беше направил всичко, за да изпълни последната воля. В онази серия от злощастни дни беше изплатил всички дългове на Ясеф и после му беше помогнал да оправи личния си живот чрез женитба, осъществена с помощта на мадам Перла. Момичето произхождаше от бедно семейство, нямаше зестра, но семейството й се беше преселило в Истанбул от Одрин… Жените от Одрин минаваха за добри съпруги, добри майки. В сравнение с истанбулчанки може би изглеждаха донякъде селянки. В готвенето, чистенето, домакинстването обаче никоя не можеше да се мери с тях. Така разсъждаваше мадам Перла. Мадам Перла беше много наясно с тези неща, надали някога бе грешила. Освен това от душа и сърце вярваше в тракийките. За нея жените от Тракия бяха много по-искрени, много по-благонадеждни, отколкото редица истанбулчанки. Накратко, Ясеф не би могъл да си намери някоя по-добра. Пък и нейната бедност не беше толкова важна. Аврам беше вече достатъчно силен, за да подпомага едва ли не във всички случаи своя беззащитен племенник, поверен му от неговия баща. Цялото това развитие означаваше за Ясеф неочакван обрат в живота му в момент, в който беше вече убеден, че всичко е свършило. След тези дни той щеше да се опита да върви по своя път със съвсем други очи и да разглежда хората, с които влизаше във връзка, от съвсем друг зрителен ъгъл. Беше се научил и да не вярва на околните, да не се доверява на онези, които бяха извън малкото му семейство. По собствените му думи беше станал спокоен и възрастен. Спокоен и възрастен…

Въпреки своята затвореност никога не беше преставал да разглежда събитията в живота си и откъм комичната им страна. Това качество споделяше с чичо си. Имаха донякъде сходно гледище. Сходно гледище… В тази гледна точка можеше да се види неизчерпаемия извор на тяхната близост, тяхното приятелство. Може би се намираха, търсеха и обичаха един друг още повече заради това сходство. Ако трябва да бъдем честни обаче, в тази зрителна точка имаше и реалност, която ги разделяше и отличаваше. Да разсмее околните за Аврам беше забавление, солта на живота, докато Ясеф държеше да бъде комедиант във всеки момент от деня. Да, да бъде комедиант… За Ясеф това бе начин на живот, житейско изкуство. Начин на живот, житейско изкуство… Така например заявяваше на хората, попитали за професията му: „Мажа“, за да съобщи с други думи, че изкарва прехраната си с търговия с олио, и освен това да провокира своеобразни усещания у другите. Понякога, когато беше в лошо настроение или „зациклил“ в някой момент от миналото си, Ясеф обичаше да казва и че е сводник. Такива отговори даваше само на дамите, които се осмеляваха да го „поднасят“. Дали го правеше, защото се чувстваше като донжуан, или за да си отмъсти тайно, коварно на онази жена, която в миналото го бе накарала да изстрада тази нараняваща изневяра? Кой знае… Този въпрос безспорно спадаше към въпросите, които не можеха да получат отговор или да се задават. Понеже такъв един въпрос означаваше да навлезеш, да се осмелиш да навлезеш в друга самота. Накратко, тогава Ясеф не можеше да даде истинския отговор, очакван от него, не го намираше. Подобно на мнозина, които искат да държат положението си в тайна, така и той не можеше да опише вярно своето състояние. А хората около него не можеха да опишат правдиво него и какво виждаха у него. Но да оставим настрана всички тези факти — никой не можеше да му разкаже нов виц, тъй като той бе надарен с изумителна памет.

Да, всички тези неща, които бяха преживени, или щяха да бъдат събудени за живот, внушаваха предчувствието, че тук се търсеше друг път за спотайване, за прикриване на собствената голота. Такава диагноза можеше да се постави на всеки истински комедиант или актьор. Евентуално би трябвало да се добави още един детайл, който би могъл да потъне в забрава, а именно бягството, желанието да избягаш. Ясеф постоянно искаше да избяга от нещо, особено от себе си. Това, изглежда, бе и най-важната причина за факта, че въпреки всички усилия някак не се оправяше в реалността. Най-вероятно затова и не разбираше много-много от финансови въпроси или се преструваше, че не разбира. Та нали беше решил да бъде за другите само комедиант с мечтите си. Според бащата на Жак мислите му винаги витаели някъде другаде. Нямаше дюкян, не му подхождаше да се обвърже с дюкян, всяка сутрин да отива на едно и също място и всяка вечер да си тръгва от едно и също място. По цял ден кръстосваше улиците, за да бъде продавач на олио. По улиците можеше да се отдава на своите мечти. Докато печелеше насъщния, се вглеждаше в къщите на онези улици, представяше си прекрасните сцени, които се разиграваха, можеха да се случат в стаите, съумяваше да се вмъкне в онези стаи, а след тези авантюри на фантазията можеше да види хората, с които разговаряше, в тяхната голота, без да се издаде.

Ясеф никога не забравяше, че с помощта на Аврам ефенди бе получил възможност да продължи търговията с олио и нощем да спи до вярна жена, тоест че пак имаше социална среда. Изразяваше благодарността посвоему, като оттогава нататък наричаше своя братовчед „tio“, сиреч чичо. Въпреки началните резерви, с времето всички, които бяха поканени на спектакъла или трябваше да останат в спектакъла, свикнаха със ситуацията, с такава роднинска връзка. За пореден път различието на Ясеф бе прието, с други думи — наложи се като факт. В края на краищата тази другост трябваше да се приеме, ако човек искаше да спечели приятелството му, или да го хареса. Пък и с това държане, с този начин на живот, Ясеф не целеше нищо друго, освен да се шегува с живота, с онези, които обичаше и не обичаше. Мадам Перла, която виждаше този спектакъл, тези обстоятелства, участваше с цялото си сърце и с жизнения си опит в него и, от една страна, му позволяваше да я нарича „tiya“, леля, без да й бъде неприятно, а от друга — гощаваше любвеобилно племенника в дома си, като не забравяше и овреме да му „трие сол на главата“. Това бяха хубави дни за Ясеф. Хубави, незабравими дни…

Жена му беше не само най-вярната жена, но същевременно и най-преданата зрителка. Жак помнеше добре тази жена. Имаше погледите на човек, който умее да носи кръста си. Даже когато в някои нощи мъжът й се прибираше късно и отгоре на това пиян, тя не казваше нищо. Това мълчание спадаше, така да се каже, към изискванията и неизбежностите на тогавашното време. Спадаше към изискванията и неизбежностите на тогавашното време, към животворните артерии, които подхранваха до последно любовта и усещането за дълготрайна заедност… Ако не е познавал тези времена, човек не може да разбере, да оцени това държане. Това държане не може да се възкреси в контекста на други борби или действителности. Погледнато отвън, това държане не може да се види от правилния зрителен ъгъл… Тогава там онова държане намери и взаимност, беше време, когато намери заслуженото си място… Винаги, когато разказваше за дългите безсънни нощи на жена си по време на болестта, Ясеф неволно си припомняше тази всеотдайност, която не искаше нищо, освен обич, просто обич. Това бяха нощите, в които той не беше комедиант, в които дори не можеше да бъде комедиант… Няколко дни след вечерното семейно посещение Ясеф щеше да загуби жена си. Болестта така и не получи име.

Както при всички ранни смъртни случаи, много ранни смъртни случаи, опечалените изживяваха смъртта като празнота, като съжаление. Този смъртен случай потвърди определението „несретник“ за Ясеф, който в напълно неочакван момент се превърна в опечален… Малкият Ицхак, плод на този незавършен съвместен живот, бе тогава седем-осемгодишен. Близо година по-късно Ясеф се ожени повторно. По негово мнение имаше много важна, узаконяваща този брак причина, която всеки знаеше, трябваше да знае. Дом без жена не можеше да съществува, не можеше да диша, да стопли душата на човек…

Ицхак обаче не можа да приеме, да одобри решението на баща си и да продължи живота си като сирак в този вид, с друга жена. Оттогава Ицхак се превърна в сприхаво момче, което трудно допускаше другите до себе си. Старанието на Белла, новата жена, да изпълнява с добро желание, от цялото си сърце задълженията си като нова майка или поне като по-голяма, направляваща живота му сестра, впечатляваха единствено Ясеф и околните. Никой не можеше да обвини Белла, че като мащеха кара Ицхак да усеща мащинското в общоприетия смисъл. В старанието и усилията й да бъде сърдечна евентуално биха могли да се потърсят следи от чувство на вина, възникнало от обстоятелството, че поради смъртния случай е дошла по-късно в дома. Но тази жена, поела товара на този брак, с който трябваше да се забрави и погребе друг брак, с времето стана всеобща любимка и показа на Ясеф, че той може да живее живота си и по друг начин. Всички тези малки открития и много лични детайли обаче не попречиха на Ицхак с всеки изминал ден да се чувства все по-чужд в този дом. В един ден от четиринайсетата си година Ицхак си тръгна тихо и кротко около полунощ и остави на леглото си писмо, съдържащо кратки изречения: „Отивам да намеря собствения си живот. Правете с вашия каквото си щете“.

Нито интензивното издирване, нито усилията на познати на Ясеф доведоха до успех. Заличавайки така напълно следите си след тази нощ, Ицхак показа на всички доколко отричаше живота в този дом. Тогава, а и по-късно, Ясеф често говореше за своя блуден син. Много често, за да говори постоянно за това и да го показва… Много често, за да усеща по-слабо или да внушава по-силно на другите своята изоставеност. Един ден зададе на Аврам ефенди въпроси от сорта: „И той ли беше част от моя спектакъл?… Трябваше ли да въвлека и него в моя спектакъл? Или той искаше да бъде комедиант като мен в същия спектакъл?“. Тези въпроси, които се различаваха само по дребните подробности, отчаянието, и угризенията на съвестта, всъщност се въртяха около един-едничък въпрос. Ясеф се опитваше да разбере кога каква грешка бе допуснал. Братовчед му замълча. Вече се познаваха доста добре. Освен това въпросът, както много истински въпроси в живота, съдържаше в себе си и отговора. Въпросът трябваше да даде отговора, ако човек се замислеше за онези животи. Това беше вторият път, в който Ясеф не беше комедиант…

Ицхак нямаше да се върне години наред. Въпреки всички „издирвателни акции“ нямаше да го намерят. Чуха само, че бил замесен във всевъзможни незаконни сделки…

Бяха изминали двайсетина години, когато Ицхак се върна вкъщи, няколко месеца след като Белла беше избягала с някакъв рибар. След толкова дълъг брак беше дала съвсем кратко обяснение. Обяснението на Белла беше кратко и безмилостно. Отдавна вече имала връзка с рибаря. Той бил млад и я карал да усеща женствеността си.

Дали завръщането на Ицхак точно по това време можеше да се обясни с чиста случайност? Кой ли път бе избрал човек, решил да остане толкова далеч от родния си дом, та след толкова години лесно да намери начин за сближение с баща си? По този въпрос веднага ни хрумва, че може изобщо да не е успял да се отдалечи толкова много, колкото сме си мислели… Да избягаш, да съумееш да избягаш наистина и бездруго е възможно само в „онези разкази“… Ицхак се върна вкъщи като сломен човек с помрачени очи. Откъде и защо бе дошъл, с какво се беше занимавал, какво възнамеряваше да прави — това не можа да каже. Явно бе преживял повече, отколкото човек би трябвало да преживее за двайсет години.

В това време баща и син за пръв път се опитаха да разберат живота на другия…

В къщата в Асмалъмесджит Ясеф възпроизвеждаше дългите разговори със сина си с всички подробности и коментари. Въпреки усилията след толкова години явно не им се удаваше да се разбират достатъчно и да направят жертва един за друг. Съдбите им ги предопределяха за различни животи. Веднъж се скараха лошо в жилището в Асмалъмесджит. Внезапно Ицхак каза на баща си: „Ти не поръча да прочетат даже и една свястна заупокойна молитва за майка ми!“. Гласът му потрепери, а очите му се навлажниха. След тези думи очите на всички в жилището, които бяха принудени да слушат тази кавга, се навлажниха. Значи Ясеф даже не беше поръчал да прочетат заупокойна молитва за Диаманте, за тази кротка жена, нито веднъж не бе отишъл на гроба на тази жена, която бе повлияла върху една част от живота му и никога не му беше изневерила… Ала всичко това нямаше нищо общо с безсърдечие, с измяна. Той беше от хората, които не могат да погледнат миналото, които по-скоро могат да го изключат от съзнанието си. Мъката по Белла щеше да изживее по същия начин… В противен случай не би съумял да бъде комедиант, онзи комедиант… Да бъдеш комедиант беше трудно изкуство, то означаваше, че човек трябваше да умее да забравя, по-точно да умее да живее… Навярно тук бе решаващото обстоятелство за невъзможността на Ицхак да разбере, да види баща си въпреки целия си опит и „натрупаните познания“. Двамата знаеха много добре, че след онази кавга не могат да намерят общ знаменател. Няколко дни по-късно Ицхак се сбогувал завинаги с думите: „Бил съм вече на доста места, приемал съм и съм зарязвал доста работи, какво пък, ще пробвам още веднъж“.

На раздяла не се прегърнали. После Ицхак се обърнал и, сякаш вслушвайки се във вътрешен глас, внезапно разкопчал ризата си и с все сила раздрал долната си фланелка. Ясеф разбрал какво има предвид и кимнал, като да потвърди ситуацията, тяхната ситуация. Този жест бил отреден за мъртвите при погребения. Изисквал се кураж, когато живи хора по този начин се подлагали взаимно на страданието да изживеят една „катастрофа“. Но те били вече изгубили онова, което можели да изгубят. Било момент на раздяла, на истинска раздяла, която причинили на себе си и на другия. Моментът на истинска раздяла… Сякаш смъртта влязла в дома им… Това било тяхното еврейско време, по-точно тяхното единствено еврейско време. Съумели да се „познаят“ само в този миг. Е, Ясеф имаше още една причина да играе уличен комедиант. Имаше още една причина да казва, че най-добрата работа, която бе могъл да върши в живота си, с която постигнал успех, била „мазането“. Това „мазане“, което бе правил цял живот, след изоставянето придоби значение на своеобразно желание за мъст… Когато си спомняше за всичко това, Жак все се питаше защо този баща и този син в онази далечна история въпреки всичко не бяха успели да се разберат. На този въпрос така и не намери правдоподобен отговор. За да се разбере по-добре историята, трябваше да се проследят дирите на дълбокото разкаяние. В къщата в Асмалъмесджит Ясеф дълго бе говорил за това разкаяние и казал, че бил направил всичко възможно, за да бъде изоставен, за да бъде оставен най-сетне сам от близките си. Животът не обичаше комедиантите, своите истински комедианти, а и да ги обичаше, не им прощаваше…

Жак разбра колко прав бе Ясеф в своето оскърбление или възмущение, за което можеше да разкаже само на малцина, когато след години видя Ицхак да продава чорапи на пазара за камили в Тел Авив. Ицхак, когото срещна там, на когото се натъкна по случайност, беше сломен, много остарял мъж. Застанал зад малка маса, хвалеше стоката си и — без да се съобразява в коя страна живееше — смесваше еврейски и турски думи. Турски думи… И то с такава изобретателност!… Ту викаше еврейската дума „yarad“ — намаление, ту турското: „Yarak! Yarak!“ — хуй… Точно в този момент погледите им се срещнаха. След мимолетно слисване Ицхак каза, все едно не бяха преживели дългата раздяла, а не се бяха виждали от два-три дни: „Какво да правя, татко Жак, комедиантството го усвоих от баща ми. Сега го разбирам по-добре. Нашето изкуство е да мажем живота“. В този миг Жак погледна ласкаво момчето, което изглеждаше старо, но не и зряло. Не можеше да му каже, че баща му бе починал преди години в самота, след като бе копнял най-вече за сина си… Побъбриха си за това-онова, за търговията, за родния град… Без да зададат, без да могат да зададат същинските въпроси… Просто, както бе прието при такива срещи… С мълчание и стремеж да бъдат възприети другояче… С мълчание и стремеж да изглеждат добре… Това бе достатъчно и на двамата за тази незабравим среща. След като се поотдалечи, чу как Ицхак запя стара, весела турска песен. В Тел Авив, на народен пазар, един мъж пееше турската народна песен „Развей, развей носната си кърпичка… Прати, прати тук твойта мила…“, сякаш за да не забрави един стар, много далечен Истанбул. Стори му се, че Ицхак пееше донякъде и за него. За да покаже самотата си, да изрази по-ясно усвоеното от баща му комедиантство… В онзи ден там имаше някой, който можеше да разбере, да съпреживее турската песен на Ицхак… Ясеф отново беше жив пред очите му. Жак още веднъж се сети за изречението „Комедиантството е нашето изкуство“. Комедиантството е нашето изкуство… Усмихна се.

След като Ицхак си тръгна, Ясеф взе да идва много по-често в къщата в Асмалъмесджит. Общо взето, никой не знаеше кога ще дойде… Но вратата бе винаги отворена за него. Това одобряваха всички в семейството. Освен всичко останало, присъствието му се отразяваше добре и на майката на Жак. Понякога седяха и си говореха за старите времена. В онези дни Ясеф обичаше и да им разказва вицове. Сега повтаряше старите си вицове, вицовете, за които можеше да се сети, като май си мислеше, че ги разказва за пръв път. А те не се издаваха, смееха се и участваха в играта. Както в разговорите с мадам Перла, така и в часовете, посветени на вицовете, Ясеф намираше сгоден случай да изживее още веднъж своето комедиантство. Това бяха последните мигове. Последните мигове… С две думи, всички се забавляваха, когато им гостуваше Ясеф. Тогава Ясеф казваше и че е живял ненужно дълго, че иска да умре веднага, но някак не може да го уреди. Тогава не си спомняше нито за първата си годеница, нито за Диаманте или Белла. Само Ицхак не можеше да забрави, само при Ицхак се връщаше във въображението си…

После… После един ден умря по подобаващ за него начин, в една къща в Куртулуш^[1], след като предната вечер им беше разказвал до късно още една серия „неприлични“ вицове. Тогава вече се бяха преместили от Асмалъмесджит в квартал Харбийе…