Марио Леви
Истанбул беше една приказка (77)

Връзката на мосю Пардо със Солун

Къщата в Халъджъоглу беше всъщност къща, криеща множество изгубени разкази. Живееха в тази къща и през 1908-а, когато бе прокламирана конституционната монархия. Уплашени от дрънченето на оръжия, се скриха под голямото вътрешно стълбище на къщата. Онези дни означаваха за едни страх, за други надежда, а за трети пък бяха дните, в които усещаха как смъртта съвсем бавно се приближаваше към тях… Мосю Пардо щеше да се зарови в друго „мълчание“ и оттогава насетне, поради своята връзка със Солун, да се оттегли при нови съмнителни контакти, за които можеше да разкаже само на Аврам ефенди и само в онази заключена стая. Те деляха една тайна, която им бе поверена, чието значение се основаваше върху друга историческа обвързаност. Съучастие, което живееше с поверени собствени символи. Това съучастие продължи и в дългогодишната кореспонденция, когато след световната война семейният приятел бе отишъл, всъщност очевидно бе трябвало да отиде, първо в Кипър, а после в Хайфа. В онази къща тези писма се прочитаха като малък ритуал. При всяко четене на писмата, баща му оплакваше орисията на приятеля, „съучастника“ и от време на време измърморваше изречения от сорта на: „Ah David ah! Pedronado ke te veya! No kaliya ke te entraras en estos eçoz.“ — „Ех, Давид, ех! Дано Бог да ти прости! Не биваше да се захващаш с тези неща“. Или: „Ya te lo habiya diço be paşa! No eras tu para estos eçoz… Neğro era si te kazavaz kon akeya ijika?… No te suruneyavaz ansina a lo manko… El Dyo ke no tome la kevasa de dingunos…“ — „Казвах ти, драги! Ти не беше човек за такива неща… Мигар щеше да е грешка да се ожениш за това момиче? Тогава във всеки случай нямаше да вегетираш така… Боже опази човек да си загуби ума…“. Жак все искаше да узнае какво пише в писмата. За баща му обаче тези писма бяха елементи на много личен разговор. Елементи на много частен, болезнен, дълъг разговор, който не можеше да се разгласи, да се предаде на други хора, неразбиращи значението на определени детайли… Околните трябваше да видят от разговора само толкова, колкото се виждаше. Той четеше писмата по няколко пъти и чрез „мърморенето“ си се опитваше да ги предаде на външния свят, после ги изгаряше, унищожаваше, защото онзи ритуал го изискваше. Навярно малките ритуали приключваха по този начин по желание на мосю Пардо, който никога не забравяше да разкрие на своя съучастник, единствения приятел, който му бе останал, какво изживяваше в различните страни и времена от своя живот. Писмата бяха писма на човек, който искаше да разкрие сърцето си. Един ден пристигна още едно писмо оттам. След като прочете писмото, баща му застина за минута-две и после каза: „Ех, Давид… Кой би си го помислил…“. Това беше непълно, недовършено изречение. Непълно изречение, което, в името на поверената тайна, трябваше да бъде продължено другаде… Гласът на баща му сякаш прозвуча в съвсем друг регистър. Сякаш с този глас, така да се каже, искаше да изпрати послание. Малко послание, което сега вече нямаше да промени живота на никой човек… След това съвсем бавно сгъна писмото и го пъхна в джоба си. Това бе единственото писмо, което не унищожи, не можа да унищожи… Оттогава насетне писмата оттам секнаха.