Марио Леви
Истанбул беше една приказка (74)

Странното посещение от Тебриз, или Няколко възела за бъдещето

Аврам ефенди никога не „стигнал“ до Абдулхамит, но направил големи крачки по пътя, който му посочил неговият майстор, и съумял да запази и оцени „повереното наследство“. По-късно с течение на времето попаднал под определени влияния и се забъркал в някои политически дела, непряко, по-скоро за да не обиди свои приятели. Всъщност според него това било само временно въодушевление. Само временно въодушевление… Тъй като въпреки тези връзки никога не би могъл да остане в света на тези големци, по-скоро имал съвсем друга, много по-реална мечта, която не се съчетавала с опасния път към „сарая“, мечта, която с течение на годините само променяла формата си, но така и не престанала да съществува. Мечтата му била да запази спомена за своя майстор и от все сърце да усвои предаденото му безценно наследство; за да се покаже достоен за това наследство, искал да отнесе в бъдещето няколко възела, няколко багри от сякаш изгубените нейде дни… Всяка бройка, излизаща от ателието на Аврам ефенди, трябвало да бъде безупречно произведение на изкуството.

Жак си спомняше. Държеше дюкянче в Акарчешме. Беше първият му „дюкян“. Още не беше навършил трийсет и тогава не можеше да си представи, че едно малко пламъче внезапно ще промени така радикално живота на всички тях. Несим беше заминал за Париж с Рахел, беше напуснал нововъзникващата в Истанбул държава, заради друга страна, която му беше позната и която смяташе за по-сигурна. Нямаше да се върне… Че няма да се върне — явно това искаше да каже на всички, всичките си близки от палубата на кораба, който се отдалечаваше от „онзи кей“… А той самият се беше заловил за работа, да купува и да продава килими в дюкяна в Акарчешме. В края на краищата, събирайки кураж за малка крачка, човек все някак трябваше да се хване за живота. Освен това такава малка крачка имаше значение на „излизане“. Опитът да „излезе“ с такава малка крачка имаше друго значение, което за пореден път изискваше от него безмълвно да прекрачи неопределена граница. След като бе приел дадени факти, той искаше и да ги изрече, да може да ги изрече, доколкото беше по силите му. Е, може би нямаше да стане „художник“, но сега беше длъжен да докаже на „баща“ си, още по-точно: да демонстрира, че в името на професията бе решен до последно да остане в „тази професия“. Ако решеше да остане в този свят, в багрите на този свят, нямаше да предаде професията, а по-скоро щеше да я усвои посвоему, в рамките на своите дарби. Баща му не беше споделил, нямаше да сподели своята тайна. Без съмнение имаше тайна причина за това мълчание. А пък той от малък, от младежките си години бе чакал търпеливо, беше си мечтал да крачи заедно с баща си из „тайния проход“… Тогава бяха трима по този път. Несим беше малко по-напред от него. Баща му се беше въздържал да изрече тайната, но беше разбрал. Несим щеше да поеме „тайната“, един ден да я разгласи. Само че след това… След това… Тогава бе взето решението за раздялата, разрива, невъзвращенството…

Всяка крачка „навън“ е същевременно и крачка „навътре“. В дните, когато направи тази крачка, баща му го увери, че ще го подпомогне с „цялото си богатство“. Имаха подробен разговор за бъдещето. На лицата им бе изписана ласкава усмивка, която се опитваше да изрази някои неизказани неща. Усмивката беше и възгорчива, болезнена и имаше и друго значение. Усмивката беше и възгорчива, болезнена и се опитваше да изрази други чувства и връзки… В тези мигове само така можеха да се разкрият един пред друг, да се доверят един на друг. Такова бе поне чувството им в тези мигове. И беше едно от чувствата за тези мигове, които оттогава бе подхранвал години наред и за които от време на време се сещаше.

Един ден в дюкяна влезе странен мъж. Държанието, погледите му бяха обезпокоителни. Под мишница носеше средно голям грижливо увит пакет. Говореше развалено турски и беше нервен, сякаш трябваше да предаде много тайно съобщение. Приказваше шепнешком, все едно се страхуваше, че някой можеше да чуе какво казва. В този момент в дюкяна нямаше никого, освен Жак. Не бивало да го пита за името и родината му, както и как се е спрял тъкмо на него; трябвало просто да каже дали го интересувал предметът, който носел и чийто произход нямало да издаде. Беше се опитал да запази спокойствие и мълчаливо да направи знак с ръка, означаващ: „Моля, слушам ви“, за да направи впечатление на самоуверен човек. Беше първото му истинско изпитание в този дюкян. Не само ситуацията и поведението на мъжа го безпокояха. Ясно усещаше и че в този момент в дюкяна бе влязло много важно „нещо“, което щеше да остави дълбока следа в живота му. Мъжът разгърна пакета, след като още веднъж се огледа неспокойно, тревожно наоколо. Сякаш ги наблюдаваше чифт очи, виждан само от този мъж. Сякаш ги следеше чифт очи. Сякаш всеки миг след дълго преследване можеше да влезе някой. Когато пакетът бе разгърнат, той си обясни по-добре вълнението. Пред него лежеше тебризки килим от седемнайсети век. За да разбере това, бе достатъчно да хвърли един поглед на багрите, шарките и броя на възлите. Познанията, които бе придобивал бавно и търпеливо благодарение на дългогодишния опит, му казваха, че стои срещу произведение на изкуството, дошло от мрака на историята. Килимът бе разделен на три парчета. Четвъртата част липсваше, беше изгубена незнайно къде. Вълнението му нарасна, щом видя това. Мъжът поиска три хиляди лири за донесеното. По онова време страшно много пари… След кратък пазарлък се споразумяха за хиляда и осемстотин лири. Когато докосна за последен път трите части, мъжът каза: „Няма да научите нито защо килимът е в такова състояние, нито кой е вървял по него навремето, както и историята на липсващата част“. Тези думи изрече на граматически правилен френски, като произношението му беше със силен акцент. Значи някак си беше познал или предположил, че отсрещният разбира френски. Дали по този начин, след като се беше изразил на този език, вярваше, че ще успее да предаде по-добре посланието, че оставя тук или по-точно предава във верни ръце ценен, много ценен спомен? Дали една тайна се разгласяваше по-лесно на друг език? След като изрече последните си думи, мъжът пъхна парите в джоба си, бавно се обърна към вратата, застина за миг и после продължи. Беше момент на колебание. Момент на двоумение… Би могъл внезапно да се опомни, да забележи, че не може да се раздели с килима, и да направи крачката навън. Изглежда, оставяше там една от най-важните вещи в живота си. Сякаш в тези части, в разделения на части килим бе съхранено съвсем друго време, които другите никога нямаше да опознаят… Щом стигна до вратата, мъжът каза, без да се обърне: „Не биваше да идвам“. После бързо излезе и изчезна в навалицата.

Когато остана сам в дюкяна, той дълго гледа трите парчета пред себе си. Изпълни го неопределено чувство. Чувство, което не можеше да назове. Дали беше радост, дали беше страх? Дали чувството се дължеше на мисълта, че бе допуснал неволна грешка, или идваше от това, което бе оставил мъжът? Това, което можеше да каже в онези моменти, бе само, че килимът принадлежеше на него, на тях и че дюкянът вече не беше същият както преди кратко, преди съвсем кратко време. Усещаше, че не може да остане с това чувство в дюкяна. За другите около него денят продължаваше с цялата си делничност. Той не можеше да чака до вечерта, а опакова килима и тръгна за Халъджъоглу. Прибра се, но не завари баща си вкъщи. Трябваше да чака още няколко часа. В това време не каза на майка си нито дума за това, какво беше преживял и какво искаше да съобщи. Искаше да обсъди това, което му предстоеше след неочаквана крачка първо с баща си. Той можеше най-добре да разбере, да сподели вълнението му.

Когато баща му се върна вкъщи, последните слънчеви лъчи огряваха ателието. Работниците бяха приключили работа. В този час килимите сякаш се обгръщаха със съвсем други багри… Той отвори бавно и мълчаливо пакета, без да даде каквото и да било обяснение. Баща му също не каза нито дума, докато се опитваше да изживее живеещата в парчетата от килима история, поезията на този досег. Мълчанието продължи няколко минути. Само няколко минути… Няколко минути, които изглеждаха безкрайни и останаха незабравими… Който познава времената на мълчание, знае много добре колко бавно минават такива минути. След това мълчание баща му каза: „Остави всичко друго на мен, не се меси в това, което ще дойде. Един ден дори ти няма да познаеш този килим. Но през това време не ми задавай никакви въпроси. Направил си нещо опасно. Като нищо можеше и да завърши зле. Но въпреки това… На твое място бих направил същото“. Не попита как килимът се бе озовал в дюкяна, нито кой го беше донесъл, нито при какви условия, на каква цена го беше купил. Тъй като в този момент за него най-важното бе отсега нататък да „спечели“ този килим, да му вдъхне истински живот… Затова не даде килима на никого от работниците, а го занесе в своята стая досами ателието. Това бе единственото заключено помещение в цялата къща, в което се влизаше само с разрешение. Оттогава насетне почти всяка вечер се затваряше в тази стая, вземаше със себе си обичайната си гарафа с обичайното количество мастика, малко сирене или плодове и работеше до късна нощ, без да дава каквото и да било обяснение на когото и да било. Сегиз-тогиз викаше в стаята си майстор Али Бурхан. Той работеше най-дълго от всички в ателието, говореше малко и би предпочел да му отрежат главата, нежели да издаде някоя тайна. Баща му никога не го третираше като работник. Свързваха ги не толкова взаимоотношения между собственик и служител, а по-скоро приятелство, доверие, основани на факта, че деляха тайните на занаята. С това майстор Али Бурхан си беше извоювал, ако може да се каже така, донякъде непоклатима позиция в този дом. Затова и никой не казваше нищо, когато той от време на време сякаш потъваше вдън земя и не идваше в ателието, без да се извини. Знаеше много добре колко работа имаше и кога трябваше да бъде в ателието. Благодарение на интуицията си или на усвоените с течение на годините задълбочени познания несъмнено можеше да види отлично своето място в историята на този килим. И той оставаше до късна нощ в тази стая, в часовете, в които килимът съвсем бавно излизаше наяве с ново лице, с нова самоличност, заради нови дни. Често пушеше хашиш. Хашишът беше неговият живот, неотменна съставна част от самотата му. Един ден го намериха в ателието, лежащ вцепенен върху килимите. Беше мъртъв. Нямаше си никого. С помощта на имама Хулуси ефенди, който понякога се отбиваше на гости в къщата, трупът бе погребан. Този смъртен случай натъжи дълбоко бащата на Жак. Мъката се дължеше не само на факта, че бе загубил кадърен майстор, колега. Животът за пореден път му бе показал ненужно абсурдната си страна. Майстор Али Бурхан се беше преселил в друг свят, без да види как едно произведение, над което бе работил търпеливо, се появи на бял свят в буквалния смисъл на думата. Имаше ги обаче възлите, които бе връзвал в тази стая в онези нощи, знаейки и усещайки добре кои места засяга с този килим. Един ден килимът щеше да стигне до другите и като негово произведение. Килимът щеше да носи и неговите докосвания, неговото търпение, неговите неразказани мечти, спомени. Ала само малцина, видели килими, щяха да знаят този факт. Това бе участта на мълчаливите, тихите, безименните творци на едно произведение.