Марио Леви
Истанбул беше една приказка (72)

Всички картини се наслагват

В онази сутрин мосю Жак стана в обичайния час, не по-рано и не по-късно, та — както много дни преди това — да започне нов ден. Погледна стария си часовник, който заради друго тайно място, което си заслужаваше да бъде съхранено, се намираше на нощното шкафче до чашата, в която държеше изкуственото си чене. Беше шест и половина. Шест и половина… Точно както в отминалите, изнизалите се дни, месеци, години… Шест и половина… Животът следваше собствения си ход, нямаше смущаваща промяна, за която да се тревожи. Нямаше смущаваща промяна, за която да се тревожи. Въпреки спомените за нощта, въпреки сънищата и виковете на гласовете, които не се отдалечаваха от душата му, всичко беше наред и с други думи: така, както подобаваше на неговата нова и по всяка вероятност последна житейска фаза. Би могъл да се опита да разкаже за тези чувства и картини, за това, което пробуждаха гласовете, за да може да види още по-добре своето място сред близките си в новия си ден. Положително беше възможно да разкаже, да събере кураж, за да разкаже… Не беше толкова лесно да разкрие сърцето си, да намери благосклонни слушатели, да изживее контакт, истински контакт…

Разгледа стаята си, гардероба, в който бяха дрехите му, всяка обременена с различен спомен, статуетката на гола жена на тоалетката, фотографиите, бандажът му за херния, който лежеше на креслото, но най-вече лявата половина на леглото, сега неизменно празна. Седна на леглото. Като забеляза, че още е с кипа на главата, си каза: „Снощи пак съм заспал по време на молитвата… Остарявам, полека-лека наистина остарявам“. Каза го на висок глас, сякаш говореше с някого другиго, сякаш искаше да се разбере с някого. Всъщност искаше да чуе гласа на този друг човек. Знаеше обаче, че не чува и никога вече няма да чуе този глас в дома, където живееше, където се беше „оттеглил“… Самотата бе цената за дълъг живот, дълго пребиваване на тази земя. Тъй като сега беше далеч не само от близките си, но и от определени чувства, от живота…

Между завесите проблясваха първите лъчи на ясен, слънчев ден. Първите лъчи на ясен, слънчев ден… Годините поне го бяха научили да усеща деня по първите лъчи. Освен това беше краят на май. Времето се оправяше. Като се замисли за това, мъничко се зарадва. Беше малка, стара, все още неизгубена радост. Времето се оправяше… Това означаваше, че болките му щяха да отслабнат, нищо нямаше да пречи на утринните му разходки, а вечер можеше да седи на балкона, докато се стъмни. Отоплението вече се пускаше само в определени часове. Затова нощем беше малко хладно. Но той и бездруго си лягаше преди всички други. Нощем, когато му се налагаше да става по малка нужда, обличаше халата, купен навремето в Лондон. Е, халатът беше прокъсан на доста места, но той държеше да си го носи. Само в нощите, когато вземаше вана, се боеше да не настине. Можеха да се намерят други, нови решения. Например никой не му пречеше да се къпе денем, когато беше по-топло. Само че той не можеше току-така да промени вкоренените си навици. От години беше предвидил четвъртък вечер за ваната. Освен това беше намерил начин да предотвратява опасността от настинка. Малка електрическа печка отопляваше достатъчно добре банята. Тази предпазна мярка оставаше в сила и през летните месеци. „Maz vale sudar ke samudar“ — „По-добре да се потиш, отколкото да кихаш.“ Никога не забравяше този принцип, научен преди много години от майка му. Като малък го къпеха заедно с брат му в голяма вана в къщата им в Халъджъоглу. Часове преди това помещението беше загрято с голям мангал. Онзи дом беше много по-топъл от дома, в който живееше сега, последния му дом. Много неща бяха вече по-лесни. Сега имаше централно парно отопление, газови бойлери, електрически печки. Колко далеч бяха времената, в които винаги по това време, в шест и половина, ставаше преди другите и палеше печките. Тогава беше вече възрастен, имаше семейство… Живееха в апартамент в Асмалъмесджит. Ставаха по-малко, непрестанно по-малко, но все още бяха заедно… „По същия път“ щяха да се преместят в апартамент в квартал Харбийе. По същия път, ставайки все по-малко… Но въпреки че ставаха по-малко, въпреки всички смъртни случаи, гледаха да са заедно, да укрепват сплотеността си… Във всички тези домове, в които се беше грижил за семейството, беше ставал пръв и беше правил всичко възможно, за да затопли стаите. За него това беше бащин дълг. Бащин дълг… Когато семейството се събуждаше, всекидневната беше горе-долу затоплена. В много зимни дни, в сняг използваше и така наречената „печка на Аладин“, за да обърне ледения въздух и да позагрее задните стаи. Къде ли беше сега тази печка? Сети се, че за последно я беше видял у Берти. Сега би могла да се върне тук за спомен от старите, отдавна отминали дни… В паметта му тази печка живееше като човек от семейството заедно с няколко изгубени неща, които му се искаше пак да докосне. Като човек от семейството, когото искаше да докосне, да види, с когото искаше отново да поговори. Тогава още никой не се беше изгубил далеч-далеч оттук. Мадам Роза беше жива. Джери не беше в Америка. Берти не се беше свил в черупката си. Киркор и родителите му бяха наблизо. Лилика все още се опитваше да разбере света, в който живееше. И насън не би му хрумнало какво щеше да се случи с Несим, къде щеше да се намира един ден. За сметка на това Олга беше „там“, изглеждаше, че винаги ще остане „там“. „Там“… Заради живот, в който беше вярвала, който бе държала да изживее, да сподели с него, по-точно да преоткрие… Тази вяра беше вярата на Олга; тази вяра беше превърнала Олга в Олга… Колко далеч бяха сега тези картини, с какво съжаление се обръщаше сега към тях… Сега трябваше да разкаже сам на себе си за страданието на непълните, прекъснатите нощи, което трябваше да носи посвоему. А пък във всяка от тези нощи се спотайваха различни дълги разкази, които някой непременно трябваше да узнае. Но как да намери още веднъж слушател в дните на самота? Всеки умираше толкова бавно, колкото заслужаваше, оставяйки някъде своите мечти, своите надежди, отложените срещи. Не си беше представял, че един ден ще бъде така отпаднал, толкова ограничен. А навремето действително си беше получил пая от радости, от недостатъчното за него, малкото щастие, както и от страдание. Може би затова не искаше да бъде неблагодарен на онези дни. Имаше обаче друг въпрос, на който не намираше отговор. Имаше друго място, на което не намираше отговор или до което не можеше да стигне, въпреки цялото изминало оттогава време… Какви дни бяха „онези дни“? Напоследък размишляваше по-често какво му беше останало от този живот. Тъй като сега дните бяха дълги. Дните бяха дълги… Отдавна беше изгубил своите зрители, своите актьори, своите спътници, които бяха придавали различни изражения на човека, когото искаше да олицетворява… Дори момчето, което някога го беше слушало внимателно, тъй като искаше да напише дълъг, много дълъг разказ, беше отишло някъде, в друг разказ… Никой не слушаше другите докрай. Никой не носеше другите докрай…

С тези мисли и лека усмивка стана от леглото. С лека усмивка… За да съумее да носи още веднъж себе си и живота си… Трябваше да започне деня с тоалетната. Тъй като червата му бяха станали лениви, беше привикнал, ставайки нощем, да взема слабително. Тъй като и бездруго си имаше място, ред, час за всичко. Имаше си място, ред, час за всичко… Тези правила беше спазвал цял живот. Както бе живял в миналото, така щеше и да продължи да живее. Да се избръсне, сякаш щеше да излиза, беше втората стъпка от неизменния сутрешен ритуал. На радостта от този малък ритуал се опита да се наслади по познатия метод с пяна за бръснене, четка и бръснач. Детайлите се променяха, миризмите и цветовете естествено се променяха. „Методът“ обаче си оставаше същият, както преди. След това напръскваше лицето си с няколко капки лавандулова вода. Малко лавандулова вода… Това ухание никога не се променяше. Никога не беше заменял лавандуловата вода с друго. От различните си пътувания в чужбина Берти му беше носил всякакви лосиони. Повечето от тези лосиони ухаеха много хубаво, но след като ги изпробваше няколко пъти, отново се връщаше към своята лавандулова вода. Когато втри тоалетната вода в лицето си, внезапно се сети за „онези песни“, които си беше тананикал преди много години, докато се бръснеше. Преди колко години беше? Не можеше да си спомни. Спомняше си само, че след смъртта на майка си вече не беше пял „онези песни“. На какво се дължеше това онемяване? Дали несъзнателно беше пял тези песни най-вече за майка си, която години наред бе живяла под слънцето със слепи очи? И майка му също като него беше от ранобудниците в този дом. След като се събудеше, не излизаше от стаята си, но ставаше от леглото и тихо сядаше в креслото си. Всеки смяташе, че още спи. Ала действителността и в тези моменти бе по-различна, отколкото си мислеха другите. В такива моменти майка му живееше с неизразими, несподелими чувства. Тогава просто бе затворила очи, мислеше и се опитваше да си припомня… В какви багри пламваше Златният рог на залез-слънце? Какви бяха онези килими? Какви бяха навремето дрехите, бельото, женствеността й?… Да, в онези часове майка му просто затваряше очи, в един от новите дни се опитваше да си припомни дните, които се събуждаха за нова светлина. Той знаеше това. Това бе една от тайните, които иначе не издаваха на никого. Песните, които беше пял за майка си, бяха от отминало време. Наследство от времето на канто от квартал Шехзадебашъ, песни, преминавали от ухо на ухо, от език на език… Дали наистина беше пял тези песни за майка си? Банята беше близо до стаята й. Хубаво беше след години да си спомни за тези моменти. В края на краищата борбата за себепознание, за по-добро себепознание беше дълга и никога нямаше да свърши. Борбата за себепознание щеше да продължи „до сетния миг“… Защо обаче си спомняше сега за това, по силата на кое неизкоренимо чувство? Преди две нощи беше сънувал майка си. Беше заедно с баща му и много шик, много красива с бялата си рокля и бялата шапка с периферия. Като че ли се канеха да отидат на гости. С усмивка минаха покрай него. Майка му каза със сърдечния си глас: „Komo estas Cakito? Deke no viyenes a vermos? No te eskarinyates ayinda de mozotros?“ — „Как си, мой малък Жак? Защо не ни посещаваш? Още ли не копнееш за нас?“. Баща му го погледна усмихнат. Бяха много млади. Както в хубавите дни, както в дните, когато бяха „хубави“… Още веднъж го полазиха тръпки. Тръпки или желанието да се вкопчи някъде с все сила, с ръце и крака, да се залови здраво с цялото си тяло… Не че не знаеше: хората на неговата възраст не бяха неуязвими срещу подобни сънища. Такива сценарии често се срещаха под различна форма в различни романи. С други думи: ако се вземеше под внимание какво беше „виждал“ в самотата и при нощните си събуждания, не беше толкова трудно да се намери обяснение за това, че в ума му изведнъж възникваха такива картини. Освен това от няколко години се чувстваше и готов за „онзи момент“. И все пак предпочиташе да се дистанцира от онова чувство, от тази възможност, която коварно бе разнесла тези тръпки по цялото му тяло, казвайки си: „Това е само сън… Май снощи съм попреял“. И се опита да се отдаде по-осезателно на малките мигове от оставащите му дни. Замисли се дали да не изпее една от тези песни сам, респективно за себе си. Още веднъж пред огледалото… Опита се да си припомни… Ала думите се инатяха, мелодията се инатеше, „песента от онова време“ се инатеше и искаше да остане на друго място, на друго напуснато, изоставено място. Сякаш всички песни се смесваха и се връщаха при една-единствена песен. Това беше песента на забравата, забравата. Песента на забравата, забравата… Отказа се. Междувременно беше свикнал с невъзможността да си спомня… Беше свикнал с невъзможността да си спомня и с неспособността да назовава отношенията между предмети, чувства и дребни вълнения в душата си с разполагаемите му думи. Без да се ядосва на себе си, в крайна сметка се отказа. Иначе не би бил в състояние да живее с ограниченията си. Беше се научил да вмества действителността си с нейната естественост, с нейната безпомощност и безнадеждност в живота си. „Я да видим какво още забравяме“, помисли си и се усмихна. Донякъде се гордееше със себе си, без да може да го каже на никого. Тъй като способността да мисли все пак показваше, че не бе прекъснал напълно връзката с живота си. Някои думи вероятно му убягваха, някои песни вероятно никога нямаше да се върнат при него. Но все още не бе изгубил разсъдъка си, все още не го беше изгубил напълно. Например можеше да чете книги. Можеше да се гневи на телевизионните новини, можеше да се смее на реалността в телевизионните сериали, можеше да прави необходимите сметки и да балансира домакинския си бюджет. Даже му доставяше удоволствие да се наблюдава в делника. Когато казваше: Я да видим какво още забравяме, навярно искаше да каже и: Я да погледнем какво още губим, накъде се отдалечаваме. Изхождайки от този въпрос, можеше да погледне човека, който беше, когото трябваше да търпи, от друг ъгъл. Тази гледна точка предоставяше обилен материал за дългия спектакъл на самотата. Накрая се получаваше дълъг спектакъл, като се вземеха предвид прекараните насаме дни. Не беше ясно кога свършваше този спектакъл, понеже той беше всеки, всичко в него. Беше авторът на спектакъла, режисьорът, актьорът и зрителят. Олицетворяваше предметите, цветовете, сценографията, забравените, изгубените реплики и падащата един ден завеса.

С тези мисли и „мъдруването“ бавно се приближи пак към спалнята, като се стараеше наново да осъзнае крачките си. Съблече пижамата и сложи бандажа за херния. Преди няколко години се беше подложил на операция, смятайки, че ще може да се избави окончателно от търпените дълго време болки. След две години обаче хернията се появи от другата страна. За нова операция беше вече късно. Щеше да се справи без нея. В края на краищата заболяването беше фамилно. Баща му и Несим също бяха страдали от него. Освен това двамата се бяха справили с проблема при други обстоятелства.

След това облече ризата и панталоните. Старателно върза вратовръзката си. Обущата сложи с помощта на още една използвана от години вещ — обувалката, която миеше и лъскаше. Точно както правеше, когато ходеше в „дюкяна“… Накрая облече жилетката си и бавно я закопча. Беше, така да се каже, готов за деня. Огледа се още веднъж. Панталоните и жилетката му бяха станали широки. Беше отслабнал и се беше посмалил. Дрехите му обаче действително се бяха запазили добре за това дълго време. „Е, все пак си е английска стока…“, помисли си. Спомни си за Лондон, за италианския ресторант до Марбъл Арч и за блясъка на големите магазини. У други хора беше оставил хубави, но същевременно множество фрагментарни спомени… Например някои времена не беше прекарал с онези, с които бе искал. При спомена за това го обзе тъга, която му беше трудно да прогони. Но станалото — станало и минало-заминало. А каквото не беше станало, пак беше минало-заминало… Оставаше му само да се спасява в поддаващите се на разказване моменти на преживяното. За да върви по-нататък или да умира по-малко… Въпреки всички сънища… С познатите илюзии, към които човек е привикнал, които все повече му допадат…

С тези чувства се приближи към балкона. Първо дръпна дебелите завеси и тюлените пердета, после отвори вратата и решетката. С други думи: бавно махна всички обвивки, които в мрака на нощта го предпазваха от погледи и заплахи. Излезе. Не беше сгрешил. Настъпваше ясен, слънчев ден. А птичето чуруликане оповестяваше, че денят е започнал и за други. Заслуша се в чуруликането. Стоеше и слушаше… Поне тези гласове, тези привични гласове не се бяха променили. „Време е да ида на острова“, помисли си. Време да иде на острова, да се разходи там, в квартал Маден, по мостика. Беше изкарал благополучно още една зима. Берти навярно вече оправяше градината. Цветята, подправките, дърветата имаха нужда от грижа, чакаха обич. Навремето той сам вършеше тази работа. Щом дойдеше април, щом слънцето започнеше да затопля както трябва къщите, стаите и градините, винаги отиваше една събота сам в къщата и заедно с нает градинар подготвяше градината за лятото. Да, да се грижиш за цветята беше толкова хубаво, както да се грижиш за любим човек. Освен това за тези, които искаха или можеха да видят, тази обич се отплащаше. Цветята и дърветата бяха по-верни и по-щедри отколкото мнозина. Теменужките например даваха на онези, които се грижеха както трябва за тях, багри, които други цветя нямаха; мирабилисът ухаеше прекрасно нощем, босилекът обогатяваше някоя и друга закуска с деликатния си вкус… Липата също издаваше сладък аромат… Аромат, който никой не забравяше… Сливата почти всяка година даваше богата реколта… Почти всяка година. Въпреки че както другите овошки трябваше да дава реколта на две години… Почти всяка година… Така си спомняше, така поне искаше да съхрани в паметта си това дърво след толкова дълго време. Това дърво имаше малки, жълти, много вкусни сливи. Малки, жълти сливи, които подхождаха на морската лястовица…

Да, Берти сигурно е оправил градината. Но дори да не я е оправил… Ако не я беше оправил, би трябвало да се прояви разбиране към тази незаинтересованост. След всичко, което бе преживял, от него не можеше да се изисква още повече заинтересованост. Нещастните случаи, от една страна, ги бяха отчуждили, а от друга — сближили. Само че Берти вероятно изобщо не знаеше това. Берти не беше наясно с новото си чувство. И бездруго не беше толкова важно дали беше наясно с него. Отдавна вече бяха изгубили силата за ново начало или за смяна на някои чувства. Отдавна вече бяха изгубили силата за ново начало или надеждата за ново чувство. Също както бяха изгубили силата да се грижат за градината както преди… Сега можеше да се грижи за градината само отдалеч, като гост. Като гост да си припомни, да се опита безмълвно да усети аромата на цветята и плодовете… Въпреки бурените, избуяли околовръст… Ето че хладен ветрец облъхна лицето му. Каза си: „Да не вземем сега на финала да се разболеем, че бая трудно ще се изправим пак на крака“. Гласът, който чу, беше собственият му глас, още веднъж гласът на неговата самота, неговите страхове… Денят едва започваше… Прибра се. Балконската врата остави отворена. Стаята трябваше да се проветри. Леглото и бездруго оставяше „в изправен вид“, но незастлано с кувертюра, за да изчезнат тежестта и миризмата на нощта. Не пропускаше обаче да затвори плътно вратата, когато отиваше във всекидневната за сутрешната молитва. Не биваше да влезе студ. В салона първо дръпна завесите. Настани се в креслото, където винаги седеше и гледаше навън. Улицата беше на практика безлюдна. С изключение на двама-трима домоуправители, които пазаруваха вместо живущите, и двама-трима ученици, не се виждаше жива душа. Освен тях имаше и неколцина ранобудници, които с бързи крачки се бяха устремили към целта си, за да я достигнат навреме… Това бяха „неговите“ ранобудници. Гледайки всяка сутрин по едно и също време от един и същ прозорец към улицата, бе създал връзка между ранобудниците, известна само на него. Всички те имаха свой живот, свои малки истории, по-точно съдби… Всъщност не ги познаваше, никога не беше говорил с тях и никога нямаше да говори с тях. Затова тези разкази просъществуваха в собствената си недосегаемост… По това време на тази улица три жени и двама мъже се бяха насочили към различни, но определени цели. Една от жените беше банкова чиновничка, другата — медицинска сестра. Третата работеше като секретарка и в счетоводството при еврейски вносител. Единият от мъжете имаше магазин за сребро в големия базар. Беше заможен и водеше живот без големи подеми и спадове, в който не виждаше нужда от големи промени и се наслаждаваше на дребните радости в края на седмицата. Беше женен и с леви политически убеждения. Другият мъж беше лекар в началото на кариерата си. Беше още ерген. Всъщност много би подхождал на една от младите жени, например на медицинската сестра. Само да се срещнеха… Ала за жалост всеки вървеше по своя път. Никой не идваше по едно и също време от едно и също място. Всеки идваше в определено, фиксирано време. Ако някой от тях закъснееше, не бе изключено това да го разтревожи. Той самият беше открай време ранобудник, но това му се удаваше само по време на трудовия му живот, когато ходеше в „дюкяна“…

След като видя всичките си ранобудници, редно беше да каже утринната си молитва. От години се молеше първо на староеврейски, после на шпаньолски. Еврейската част от молитвата никога не се променяше. Думите винаги бяха едни и същи. Така го изискваше обредът. Виж, шпаньолският текст носеше по-скоро атмосферата на разговор. Тогава виждаше своя Бог като силен покровител, на когото се доверяваше като на баща. Тук Бог му изглеждаше малко по-човешки, така да се каже, малко по-реален. Затова доверчиво измолваше от Него безболезнена смърт за себе си, щастие за Берти, Жулиет, Нора и Джери и мир за страната Израел и целия свят. Хората все пак да осъзнаят откъде идват и какво е тяхното истинско призвание, за да спрат цялата тази жестокост и убийствата. После благодареше на своя закрилник, задето го беше опазил от концлагерите. Та нали и той като по-големия си брат би могъл тогава да живее във Франция. Но „Божия промисъл“ беше пожелал да бъде в Истанбул. За това трябваше да е вечно благодарен. Беше видял онези дни на смърт, а също и настоящето. Затова искаше да направи всичко по силите си, за да оцени по достойнство „отпуснатите“ му дни. Молеше се близките му да живеят в мир в рая, собствената му душа да му бъде отнета леко. Тъй като Той бе същевременно Отец на милостта. Отец на милостта… В този момент забеляза, че бъркаше, по-точно не можеше да си припомни отделни думи. Започна още веднъж да формулира молбите си. Този път, когато спомена близките си в рая, гласът му прозвуча по-задушевно и по-дрезгаво. Имаше толкова много хора, които вече бяха „там“, за които копнееше. Като си помисли за тях, реши, че животът му е дотегнал, че е живял вече твърде дълго. Във всеки случай да направи преценката бе Божие право и той не искаше да съгреши, продължавайки да нищи темата. В края на молитвата се почувства много уморен, от една страна, защото бе умолявал всеотдайно, от дън сърце своя Бог, от друга — защото се беше наложило да търси някои думи. Остана на мястото си и си почина няколко минути със затворени очи.

Мозъкът му отново изтръпна от различни картини, които се преплитаха. Картини от далечното и близкото минало, които се смесваха… Веднага отвори очи, за да не се застоява на онези места. Не беше правилно да се откъсва толкова често от настоящето. Имаше ги нощите, имаше места, където и бездруго трябваше да ходи или да се връща нощем. Това би следвало да му стигне… След това бавно стана от мястото си, свали кипата, целуна я и я сложи до специалния сборник с утринни молитви, от който четеше в шабат. „Une place pour chaque chose et chaque chose a sa place“, каза си. Има място за всяко нещо и всяко нещо да си знае мястото… Това изречение беше научил от мосю Натан, учителя по математика, който в последния клас на „алианса“, в „cours superieur“ им беше държал първите проповеди за дисциплиниран живот. Училището на Alliance Israelite Universelle на малката улица „Язъджъ“ гледаше към морето. Тогава в дните с лодос^[1] имаха допълнителни забавления. Тъй като задухаше ли вятърът, параходите не плаваха и мосю Натан, който живееше отсреща в Кузгунджук, не можеше да дойде в училище. Мосю Натан бе известен сред учениците със своята строгост и слабост към дисциплината. Да бъде дисциплиниран, за него бе стил на живот. Да живееш дисциплинирано, означаваше, че човек изпитваше дълбоко уважение към другите, но особено към себе си. Така че тук се криеше ключът за успеха, за истинския успех. Мосю Натан неуморно описваше на учениците си надълго и нашироко дисциплината и добродетелите на дисциплинирания човек, заради което се случваше да прекъсне урока. Понякога, ентусиазиран от дългите си лекции, неволно пускаше мощна пръдня и за да не се чуе, клатеше катедрата. След някое време им светна: люшкането на катедрата означаваше, че учителят им пърди. Силното скрибуцане на катедрата заглушаваше пръднята, но не пречеше на вонята да се разнесе из класната стая. Тогава мосю Натан ги караше да разтворят прозорците с думите: „Пфу! Пфу! Тук вони, та се не трае! Въздух!… Чист въздух!“, дори в мразовитата зима, и продължаваше да говори за спорт и за добродетелите на здравословния живот. Тези сцени следваха една подир друга в неизменен ред като фиксиран, дисциплиниран процес. С други думи: мосю Натан и в това отношение беше акуратен, дисциплиниран. Сцените бяха толкова предвидими, че седящият до прозореца Менахем, който носеше прякора „Menahem el de loz maloz eços“, Менахем Злодея, веднъж отвори прозореца още щом видя катедрата да се клати, без да изчака съответната команда за проветряване на класната стая. За „благодеянието“ и „смелостта“ си Менахем отнесе малко след това солиден комбик от страна на мосю Натан, който често се разхождаше между чиновете. Класът естествено отново избухна в смях. За да удължи забавлението, Менахем се направи на несправедливо наказан и каза: „Mais… mais je n’ai rien fait, Monsieur!“ — „Но… но, господине, абсолютно нищо не съм направил!“. А когато затвори прозореца с лека усмивка, мосю Натан нямаше какво да отговори на думите: „Une habitude, une simple habitude, Monsieur“ — „Навик, просто навик, господине“.

За всички дисциплинарни нарушения в училище държаха отговорен Менахем. От определен момент нататък всички бяха убедени, че заговорите и интригите винаги се кроят от него. Даже веднъж, когато той тъкмо отговаряше пред дисциплинарната комисия за скорошно провинение и стъклената врата на главния вход се строши при инцидент, един от присъстващите учители веднага каза: „Ох, Менахем, какви си ги надробил пак!“. Беше слух… Накрая Менахем им разказа случката… Какви времена бяха само…

В по-късните години опърничавото момче летеше от успех към успех в търговията и натрупа огромно състояние. Това бе възможно само за онзи, който при дадените условия правеше необичайни сделки в необичайно време. Името на момчето се появи първо във връзка с мащабна контрабанда на презервативи, а после с убийство. Какво се случи впоследствие — това никой не узна, никой не успя да разкрие докрай… След това се изгубиха нацяло от очи… Беше преди години, преди много години… Това бе едно от изреченията, които често-често можеше, трябваше да повтаря напоследък… А историята, че по дългия път е изгубил нацяло от очи някого, бе една от добре познатите му истории. Смяташе, че може да употребява тези изречения и истории, защото според него мнозина познаваха тяхното значение. Той обаче ги беше преживял, преживял принудително с редица загуби, копнежи и разочарования. Редица загуби, копнежи и разочарования… Може би чувството, че е неспособен да се изрази, както всъщност желае, също се дължеше на това „преживяно“… Никога вече не видя Менахем, не го срещна на никое от въпросните места. Дали момчето беше още живо? Дали след цялото това време момчето беше още момче? Кой знае… Всеки „порастваше“ по свой начин, като посвоему плащаше за това и обираше собствените си малки лаври; всеки остаряваше и в края на краищата се погребваше в своята тишина… Но право да си каже, колкото повече „порастваше“, толкова по-добре разбираше колко ценно е било напътствието на мосю Натан. „Une place pour chaque chose et chaque chose a sa place“… Това златно правило му беше помогнало много в търговията. Не можеше да го отрече. При все че в други времена при други аспекти от живота това правило бе пораждало съвсем други чувства, болки и угризения на съвестта. „Мястото“ невинаги биваше избрано правилно, респективно погрешно. Мястото невинаги беше правилно или нямаше възможности за избор, тъй като изборът на място му беше пречил да отиде другаде, да живее на други места и да извика за живот други места. Но такива бяха нещата, така беше живял, и туйто…

Съгласно правилото преди няколко години беше свикнал да слага масата за закуска още от вечерта. За това обаче не му бяха нужни особени усилия. Тъй като в крайна сметка на масата му имаше чаша и чиния с прибори и бяла салфетка. За закуска се задоволяваше с няколко филии препечен хляб, малко сладко и парче нискомаслено, безсолно сирене. Някои сутрини пиеше липов чай, друг път — чаша горещо мляко. Всичко беше вече дотолкова намалено и опростено… Забеляза го, когато свърши сладкото, което си бе приготвил от сушени кайсии. Трябваше да телефонира на Берти и да му поръча да купи рози. От пазара на цветя. В последните години бяха доста поскъпнали, но той вече не искаше да се лишава от дребните радости. Щеше да купи около едно кило, а едно кило сладко и бездруго щеше да му стигне за най-малко шест месеца. После идваше варенето, собственоръчното приготвяне. В края на краищата и това спадаше към дребните радости. Розите щяха да дойдат, той щеше да ги разопакова бавно и внимателно, да ги разстеле върху вестник, да ги почисти с ножица и съвсем бавно да свари розовите листенца. В жилището щеше да се разнесе великолепен аромат. Да, щеше да помоли Берти да му купи няколко рози. Сега им беше сезонът. Сега им беше сезонът… По-рано приготвяше сладкото заедно с мадам Роза. И тогава той чистеше розите. С жълта ножица марка „Дънлоп“, която беше купил в Англия. Тази ножица се беше запиляла някъде. В този сезон покрай дома им винаги минаваше слаб мургав мъж с кошница. Май се казваше Саломон. Саломон или… Не, не, Саломон се казваше търговецът на риба. Минаваше оттам само в петък сутрин и продаваше „ğaya“. Само в петъчните сутрини, рано. Защото така повеляваха обичаите… Тъй като храната трябваше да бъде приготвена, стъкмена до обед. В еврейските домове не се готвеше в края на седмицата. Ала тези обичаи бяха от друго време. Това беше минало… Само евреите отдаваха внимание на рибата, наречена „ğaya“, само евреите превръщаха яденето на тази риба в малък ритуал. Знаеха го и търговците на риба от „другата страна“, и Саломон. На турците „ğaya“ беше позната под името морска лястовица. С тази риба задължително вървяха жълти сливи. Жълти сливи… За желирания сладко-кисел сос… Саломон продаваше и сливи. Но те купуваха от него само рибата. Това не допадаше на Саломон. Тъй като печелеше добре от сливите, повече отколкото от рибата. Ето защо навъсено се опитваше да придума мадам Роза да направят сделка: „Esta vez la avramila esta para çuparse los dedos… Le dare un poko?“ — „Този път сливите ми са направо да си оближеш пръстите… Да ви дам ли няколко?“. Мадам Роза като на шега му отговаряше неизменно: „Mozotros no tenemos menester de tu avramila kazikçi! Ya tenemos en la ğuerta al karar ke no kerez!…“ — „Не ни трябват твоите сливи, спекулант такъв! В градината си имаме предостатъчно!…“. Саломон бързо кипваше от тези думи. Веднъж се ядоса дотолкова, че с дрезгавия си леко комичен глас попита мадам Роза: „Nose le seko ayinda el avrole?“ — „Дървото ви не е ли отдавна изсъхнало?“, а мадам Роза не му остана длъжна: „No se seko! No se seko! Y tu ke no sekes inşallah paşa!… Ayde, kaminos klaros!“ — „Не е изсъхнало! Не е изсъхнало! Дано ти да не изсъхнеш, драги!… Хайде, върви си по живо, по здраво!“. Тогава такива разговори не бяха рядкост. Правеха пазаруването приятно, а шеговитите реплики сближаваха хората. Без съмнение и днес на други места с други хора се правеха шеги, за да се изпъстрят някои мигове в непредвидимия поток на живота. Шегите на живота не свършваха. Шегите на живота… Дали наистина не свършваха?… „Все едно… все едно…“, каза си в един момент. Все едно… После… После изгуби желание да се занимава с този въпрос. Само промърмори под носа си: „Шегите на живота…“. Шегите на живота… Тези шеги бяха останали само заради тях и тем подобните на онези места, които бавно и безмълвно се смаляваха все повече. Защото чувствата бяха живи само там, в малкия свят, от който по всяка вероятност не можеше да се излезе, където всички бяха се видели, трябваше да се видят един друг… Не, името на цветаря не беше Саломон. Това беше името на търговеца на риба… Цветарят май се казваше Мордо. Мордо… Или… Не, не можеше да си спомни. Пак не можеше да си спомни. Не му оставаше нищо друго, освен за пореден път да се посмее на себе си. Най-вече за да си докаже, че гледаше, можеше да гледа на живота с други очи, и се засмя на това. При толкова много забравени неща надали беше важно дали знаеше името на цветаря или не. В крайна сметка и той както други хора от миналото продължаваше да живее в другиго посредством духа на думите си, които го превръщаха в него самия. Посредством духа на тези думи, с тези чувства… Те бяха изживели този дух, тези чувства, живеейки в този свят със спомените и гласовете отпреди… Това бе най-разбираемият аспект на живот след смъртта… В края на краищата и с търговеца на риба, и с цветаря се водеше „лют пазарлък“. В края на краищата и двамата бяха посвоему бойци и тъй като знаеха как се води пазарлък, и двамата бяха определили отнапред завишени цени за стоката си. Но това знаеха и клиентите, то си беше игра, която трябваше да се играе според обичаите, навиците. Освен това при пазарлъка имаше и етика. Задължително трябваше да се знае границата. Той така и не беше забравил как мадам Алегра, отсрещна съседка, веднъж бе предложила на цветаря цена, много по-ниска от поисканата, и цветарят се обиди, задето оценяваха толкова ниско стоката му, и на висок глас, така че да чуе всеки, каза на клиентката, без да се съобрази с възрастта и вида й: „Tamam… Ke me trayga el çukal ise lo inçere!…“ — „Добре… Тогава ми донеси цукалото си, че да го напълня!…“. Този неочакван финал посрами мадам Алегра пред всички. С думите: „Ayde be bayaği! Halis bayaği!“ — „Ама че дивак! Омитай се, дивак такъв!“ тя избяга в къщата си и заключи вратата. Слушателите на този разговор се превиваха от смях. Бяха си вкъщи, беше топъл майски ден. Рози беше много малка и в момента беше при баба си и дядо си. Тя попита баба си какво значи думата „цукало“. Щом чу, също се разсмя. Розика беше сладко момиченце с небесносини очи. Съдба… Кого, какво ли не вече го нямаше тук… Кой, какво ли не от придаващите специфичността на тази улица не беше вече между живите. Сред тях естествено беше и мадам Алегра. Тогава тя се ползваше сред съседите със славата на особнячка, беше тиха, мълчалива и също като дете придаваше ненужна важност на някои случки. И тя беше изчезнала ведно със спомените за себе си. Единият от синовете й живееше и въртеше търговия в Милано. Другият, доколкото си спомняше, беше психолог в Женева. Не навестяваха често майка си, но понякога й пращаха пари, за да може да води приятен живот, това беше всичко. Тя имаше домашна помощница на име Кадер. Кадер беше жена на домоуправителя в близка кооперация и чистеше както у тях, така и у мадам Алегра. Един ден той я изгони след седемгодишен брак, защото не беше родила и трябваше да се върне в селото си. Тъй като беше венчана само от имама и остана на улицата без пари и с малка бохча, потърси убежище при мадам Алегра. Тогава мадам Алегра страдаше много от самота. Така започна съвместният им живот. От този ден насетне Кадер остана години наред при нея. От този ден насетне години наред си изкарваше прехраната в новата си къща, респективно в друга къща; и продължаваше играта, разказа си на друго място, зад друга врата с делничното еднообразие в друга форма. Бяха две жени, които бяха дошли от различни места и трябваше да премълчат важна част от живота си в много различни хора, на много различни езици. От гледна точка на възрастта Кадер би могла да бъде дъщеря на мадам Алегра. Останаха чужди една на друга, ала от определен момент нататък се научиха да живеят заедно. Свързваше ги може би и фактът, че и двете бяха преживели предателство. Сега си спомни как изглеждаха, докато се разхождаха бавно, уловени под ръка по улицата. Кадер живя години наред в тази къща. После прие предложението на Селами бей — който дълго я беше наблюдавал от прозореца си — и се премести в друга къща… Селами бей беше пенсиониран чиновник в кадастралната служба, когото всички в квартала познаваха, смятаха за малко страшен и уважаваха.

Как ли се озова сега тук?… Напоследък прекарваше част от дните по този начин като „наблюдател“. Една дума, една размазана картина внезапно го отвеждаше в друг живот, други животи. Понякога по време на дългите си безмълвни пътешествия срещаше и неща, за които не искаше да си спомни. Неща, за които не искаше да си спомни, които не искаше да види още веднъж или за които не искаше да говори. Въпреки това беше хубаво за кратко да се върне в старите дни, които беше изживял. Беше хубаво да си поприказва с онези хора в друг свят както в онези дни… И сладкото от рози на мадам Роза беше незабравимо… Завинаги… С надеждата да съхрани до последно тази топлина… Незабравими бяха и сладникавите глави артишок в зехтин, пълнените с кайма тиквички с карамелен сос и приготвените от обелките на тиквичките възкисели „kaşkarikas“ с чесън… Нямаше да забрави и кюфтетата от праз с чер пипер, също както и белия боб със спанак, белия пудинг с вкус на анасон и десерта от стафиди и фурми, които приготвяше за вечерта на Песах… Тези ястия, които все повече се губеха и се оценяваха по достойнство едва след тяхната загуба, оформяха вкуса, миризмите и цветовете, да, живите „съставни части“ на онези домове. Те принадлежаха към познатите разкази, които винаги искаха да бъдат разказвани, описвани. Към познатите, описаните разкази, които всеки виждаше по друг начин. Също и Роза бе изтърпяла принудително дълги фази на мълчание и оскърбление от страна на свекърва си, свързани с приготовлението на тези ястия, както е прието във всички домове, в които се спазваха традициите. Но най-накрая благодарение на своя кураж и своята решителност се беше примирила с проблема, като не загуби почтителното си отношение и проявяваше нужното съчувствие. Беше съчувствие, изразявано с топъл сърдечен глас… В края на краищата нямаше как да не забележи състоянието на свекърва си в последните години… Чувството, породено от този глас, отведе и двете на много лично място. Може би изобщо не усещаха на кое място бяха попаднали с течение на времето, ала това неописуемо, неназовимо място бе реалност и, право да си кажем, една от техните реалности, от които никога нямаше да се избавят. Дали болката по техните синове, които бяха заминали много надалеч, за да не се върнат никога, ги беше сближила толкова тясно? Сега не му се мислеше за това, не му се мислеше повече за това. В семейството умишлено бяха заобикаляли тези теми, бяха гледали да не говорят за тях. Да ги заобикалят, да не говорят за тях, бе един от начините да носят обичан човек до последно, да го носят през годините, без да го „убиват“… Нямаше смисъл още веднъж да разнищва всичко отново…