Марио Леви
Истанбул беше една приказка (7)

Брилянтеното колие

За детските дни на Олга в квартал Куледиби^[1] до Венецианската кула успях да получа само няколко „картини“, които ми помогнаха да напредна. Дори мосю Жак, доколкото зная, беше в същото положение. Тази празнота, този мрак не може да се обясни така лесно.

Животът й си оставаше загадка в очите на другите. Защо беше така? Как се бе стигнало дотам? Тази жена, която умееше да впечатлява хора от всяка възраст с хубостта и елегантността си, упорито не желаеше да разказва за миналото, за някои скъпоценни детайли от живота си. Дали се дължеше на това, че тя като бежанка предпочиташе, сякаш беше бегълка, да се защитава, или на дълбока рана, на неувереност, или пък тя просто не можеше иначе? Всички тези възможности бяха допустими — а може би и никоя от тях. И все пак въпреки това мълчание, въпреки тази потайност знаем нещо за годините й в манастирското училище „Нотр Дам дьо Сион“. Спомените, останали от онези години, дават редица опорни точки за историята на човек, който е толкова затворен, по-точно — който с всеки изминал ден се затваря все повече и повече.

Олга, която черпела сила от възхищението на околните заради много високо оценяваните си съчинения и въпреки цялата мизерия на живота си вярвала, че ще може да се уповава малко по-силно в тези мечти, се радвала на уважението на монахините не само заради успехите си в училище, но и заради своята зрялост и дискретност. Смятали я за способна да застане лице в лице с проблемите на бъдещето. Историята започва през последния й училищен ден в „Нотр Дам дьо Сион“, когато тя, със свидетелство за зрелост в ръка, тайничко решила, че е зряла и за много други неща и съвсем случайно срещнала Анри Москович. За същата вечер на плакатите пред едно кино в Бейоглу бил обявен филм с Рита Хейуърт.

Понякога дълго време срещаме определени хора на различни места, разменяме си погледи, без да чувстваме нищо. Още не сме разбрали, че друг живот ни наблюдава и с всеки изминал ден обсебва все повече душата ни, превръща ни в пленници. При все че някои дребни, смятани за маловажни детайли вече са ви подготвили за този човек. Целият ни живот зависи от един миг, всъщност от един подтик. Тъй като някои връзки чакат само на това място, този момент. След това постепенно се поддаваме на магията, от която в повечето случаи няма спасение.

От този вид, изглежда, е била връзката между сина на Ицхак Москович, търговски партньор на Норберт Фелдман, чийто стил на живот и познанства носели белега на неговото богатство, и Олга, която освен идеалите си не притежавала реално богатство. В унисон с първата им среща в тази пролетна вечер се оказали може би съвсем неочаквано и случайно няколко незначителни шлагери. Двамата седели един до друг в киното. В антракта пили лимонада. Същата вечер Рита Хейуърт явно приканвала мнозина любовници да я последват в онзи далечен свят. По-късно хапнали в „Токатлиян“^[2]. Вечерята била кратка, но достатъчно красива, за да впечатли една млада жена, която гледала с надежда в бъдещето. След това бавно тръгнали пеша към площад „Таксим“. По пътя Олга срещнала своя съученичка. Усетила как в душата й се надигнали несигурност и смущение, примесени с гордост. Та нали Анри още тогава се славел с няколко бурни любовни афери, бил хубавец като Рудолфо Валентино, а елегантността си демонстрирал с ушитите по поръчка костюми от Бейрут, легендарните празненства, които уреждал. Като превъзходен танцьор бил разбил сърцето на не една дама или девойка.

На другата сутрин Олга получила цветя. Червени гладиоли от Сабунджакис, които никога не забравила. Разбира се, било изключително вълнуващо да се запознаеш с човек като Анри Москович и да си мечтаеш да бъдеш с него. Може би затова всичко се развило много бързо. Да чувстваш, че една мечта е на път да се сбъдне неочаквано, да споделяш неочакван живот с неочакван мъж… Да се храниш по заведения, окъпаните в светлини ресторанти от онези дни… Когато си лягала след тези вечери и луната изпълвала стаята с мекото си сияние, Олга си мислела за дългия живот, който ще прекара с Анри. В онези дни единствен Мозес наблюдавал връзката с голяма тревога. Виждал и усещал още от самото начало, че бъдещето ще изглежда съвсем различно от надеждите и мечтите на дъщеря му. Ала как да кажеш на човек, който е омагьосан от мечта и отгоре на това вярва в нея с цялата си душа, че пътят ще завърши с голямо разочарование. Ако в тази ситуация се двоумиш дали да изречеш мислите си или не, това говори както за несигурност, така и за обич. Как да разрушиш просто ей така мечтите и щастието на обичан човек? По всяка вероятност Мозес запазил в тайна съмненията си от деликатност. Времето щяло да покаже, че предчувствията не го били излъгали. Раздялата, въпреки всички спомени и мечти, дошла близо година след онази вечер в киното, когато в Истанбул отново настъпила пролет. Без съмнение не твърде дълъг период за любов, която трябвало да остане незабравима — както знаят всички, изживели подобна любов.

Раздялата била открита с брилянтено колие от Диаменщайн. Олга си спомнила как месеци преди това, разхождайки се прегърнати в Бейоглу в търсене на брошка, подарък за рождения ден на приятелка, видели това колие. Тя плъзнала пръсти по камъните и казала: „Това е нещо само за приказни принцеси“. При тези думи Анри я уловил за ръка и замълчал, просто замълчал. Изпитвал гордост, задето обикалял Бейоглу с тази девойка, която полека-лека се превръщала в жена. Заедно с колието Анри изпратил кратко писмо, в което й съобщавал, че се налага да замине задълго във Виена, молел я за прошка, но нямало друг начин. Благодарял за дните с нея, всеки от тях бил подарък за него, и сега вярвал повече от всякога, че тя е истинска приказна принцеса. На Олга й трябвали години, докато се затвори раната, причинена от връзката и внезапния й край, скъсването. Животът естествено продължил с други хора. Един ден пред нея щяла да се отвори и вратата към нова любов, която просъществувала много повече години и изисквала много по-тежки битки. Но доколкото разбирам, през всичките тези години Олга останала свързана с Анри чрез нещо повече от страст и любов, по-скоро чрез все по-задълбочаващо се чувство. С други думи, връзката между Олга и Анри никога не приключила, напук на други хора, други надежди. Не била прекратена, а просто преместена на друго място в живота й. На друго място, което не всеки би одобрил толкова лесно. Едва след много години, след огромни загуби Анри щял да разбере каква голяма грешка е допуснал, изоставяйки Олга. След години, в които трябвало да претърпи огромни загуби, сривове, бедност.

Ако се вгледаме, историята на Анри въпреки външния блясък била белязана от дисхармония, провали и пропадане. История на непредотвратимо пропадане нанякъде… Това се установило скоро след раздялата с Олга. Заминал за Виена заради жена, с която отдавна си пишел и за която никой нямал точна информация. В онези старчески години, в миговете, когато паметта му отивала някъде и се завръщала, изживявал и Истанбул с тази жена. Фантазирал си, че съзерцава слънчевия залез от кафене „Пиер Лоти“^[3], че прави любов и живее в къща на брега на Босфора. Един ден жената осъзнала, че това не може да продължава така, че принадлежи на живота, който си въобразявала, че е оставила зад гърба си. Върнала се при трийсет години по-възрастния си съпруг. Като истинска графиня, чийто стил на живот отговарял на благородното й потекло, била водила много битки. Погледната от този ъгъл, любовта й била всъщност невъзможна. Двамата били тръгнали да я дирят, искали да последват една мечта, но в крайна сметка се отказали. Дали това било мястото, където за Анри започнали тези житейски бури, това пропадане? Времето подлага на изпитание всеки по различен начин. На финала Анри прахосал до последния грош своето почти неизчерпаемо богатство — в опиянението от дребните, измамни триумфи — от една страна, за дамата от Виена, от друга — за вдовицата от стария конак, която искала да завърши живота си на един от бляскавите балове, отчасти и за нашумелите шлагерни певици, подир които тичали много мъже. Не след дълго вече заемал пари от стари приятели на улицата, от далечни роднини, дори от бивши свои служители, пари, които никога не връщал — за скромни мечти, за да живее, накрая и за да пълни стомаха си.

Стигнал до дъното, но Олга не го изоставила и му помогнала да постъпи в старческия дом в Хаскьой. Там изживял последна авантюра с учителка по френски, тоест жена, която казвала, че известно време била преподавала френски, която говорела френски, в онова поколение приемано като белег на особена изисканост, която никога нямала посетители и все пак постоянно ги чакала, която никога не излизала, защото променящият се Истанбул вече не бил нейният град. И двамата били победени от живота. Дълбоко в себе си Анри знаел, че освен при Олга вече няма при кого да отиде със своите малки бягства, лъжи… И за да не признае поражението си, се нуждаел непременно от друга жена, от тази жена. Олга разбирала това. Такива бягства, такива лъжи не са чак толкова изненадващи, та нали чрез тях човек се свързва малко по-здраво с живота, не приключва дългата игра и отсрочва смъртта. Още повече, като се вземе предвид, че постоянно си бил заблуждаван от толкова много бягства, толкова много приказки, лъжи, фалшиви надежди и че дори в спомените не си успял да се избавиш от заблудата.

Дали привързаността на Олга към Анри, която вярвала, че е преоткрила и която искала да продължи в ново измерение — въпреки всичко преживяно — можела да се обясни с тази необходимост от лъжа? Или зад цялата всеотдайност все пак се криело трудно за дефиниране, непризнато пред никого чувство на мъст? Казано още по-ясно: дали Олга не се нагърбвала с тези малки пътешествия през Истанбул, за да наблюдава как човекът, който я напуснал навремето, с всеки изминал ден ставал все по-самотен, изоставен не само от хората, но и от спомените, мечтите, надеждите? Дали съм несправедлив към нея? Доколкото я познавам, Олга имаше сили да понася загубите. Както и да е: независимо от чувствата си тя била единствената, която навестявала Анри в старческия дом.

Историята на тази връзка не свършвала дотук. Олга не се задоволявала само с присъствие. Стигнала много по-далеч, давайки на стария си любим възможност да говори за отдавна отлетелите стари дни. Слушала го, отначало само го слушала. С това искала да покаже, че все още ценяла онези стари времена. Слушала, за да вдъхне на Анри в последните му дни гордост от него самия и от миналото му. Тайно, незабелязано от него пъхала малко пари в джоба на мъжа, който в онези стари времена бил прахосал огромно състояние по невъобразим начин и за невъобразим живот. Да, той имал зад гърба си невъобразим живот. Че ще бъде принудена да споделя последните мигове от този живот — това положително не си била представяла. В тези нови дни на чуждост, на самота Анри често казвал на Олга, че пак намерил в джоба на сакото си някакви пари и не знаел откъде са дошли. В отговор Олга не се уморявала да го убеждава, че неговите пари никога нямало да свършат. Не се уморявала да казва: „Сигурно си ги забравил. Ето че имаш още пари. И бездруго не вярвах, че си с празна кесия“ или нещо подобно. Анри изпитвал непреодолимо желание да изхарчи тези пари. Кой по-добре от него знаел какво удоволствие доставяло това? За жалост обаче в света, в който живеел, в който бил принуден да живее, нямал възможност за харчене. Понякога карал хората от персонала, които ходели да пазаруват, да му купят с парите шоколадови монети или бонбони с ликьор. Когато ходели в Бейоглу най-често изпълнявали дребните му желания. Не го разочаровали, понеже го смятали за нереален човек, искали да го възприемат като дошъл на гости принц от стара приказка. Освен това Анри бил единственият в техния малък свят, който умеел да дава бакшиши, богати бакшиши. Черпел с шоколадовите монети и бонбоните, които Олга много обичала, с престорена учтивост. Олга не забравяла и че в тези дни старият й любим се обличал специално за случая. Специално за тези дни, сякаш за да изживее още веднъж малките триумфи… Обличал един от костюмите, които успял да спаси от големия срив, от дългогодишния срив. Когато се сещала за това сътресение, Олга прогонвала от главата си мислите за това, къде са отишли всичките тези дрехи, на кого, как, за какъв предмет, за какви всекидневни потребности ги е продал. Единственият изход от тази ситуация било бягството, бягството от картините, фантомите. Както правели по-рано, както правели винаги… Ала имало и моменти, в които успявали да уловят живота в цялата му достоверност и да повярват в него с цялото си същество. Годините ги били превърнали в майстори поне в това отношение.

Освен това в онези съвместни моменти били по-непресторени отколкото в младостта си. Хапвали шоколада като деца, които се крият от родителите си. Анри винаги прибирал няколко парченца, като се стараел Олга да не забележи или просто се преструвал. Това било част от играта. Олга разбираше.

Всъщност никога не говореше за мосю Жак. Но и двамата знаели, че който и да присъствал в живота й, в тези моменти те живеели един за друг. Това били продължения на онези малки игри… С времето играта се превърнала в малък ритуал. Всеки познава такива ритуали. Играта на Олга служела главно на желанието да направи малко по-поносими последните години на Анри въпреки бедността, срива.

Научих всичко това от разказите на чичо Киркор, а някои неща и от това, което Олга понякога издаваше неволно. Искам да призная обаче, че може би греша в някои интерпретации и оценки.

Споделеното от Олга спада към най-важните периоди от житейската й история. Посещенията й в старческия дом в Хаскьой бяха белег на голяма всеотдайност и благородни помисли.

Прави ми впечатление, че тя никога, при нито едно посещение не пропускала да си сложи брилянтеното колие, което той й изпратил. Дали с това и с изразената по поетичен начин обвързаност е искала да изживее и малкото чувство на мъст, което не можела да прояви пред никого? Не вярвам. Според моите представи в тези моменти преди всичко е искала да вярва в приказката, своята приказка, в която била принцеса. И по тази причина вероятно е останала с Анри до края на живота му. Зад нея навярно е било скрито обещанието да остане с Анри до края. Само старият любим, когото била изгубила някъде по пътя заради една-единствена банална илюзия, виждал в нея истинска принцеса. Само те двамата били най-неочаквано трогнати от тази приказка. Това според мен е била най-важната причина за желанието й да изживее докрай историята си с него.