Марио Леви
Истанбул беше една приказка (69)

Изгубеният дневник

Да можеш да се довериш на друг, въпреки подхвърлените въпроси и призивите на другите… Това без съмнение е едно от чувствата, до които успяват да стигнат само малцина. По мнението на Берти обаче имало едно място, едно кътче или — ако понапрегнем въображението си — един човек, на когото Жинет наистина се доверявала, където намирала убежище с цялото си същество. Този човек, който умеел да слуша, вероятно повече от всички други, бил нейният дневник, който започнала да си води, когато дошла в Истанбул, евентуално и под влияние на наученото през „манастирския период“, когато не можела да говори с никого: човек, опитващ се да води някакъв живот. Само Берти знаел за този дневник. Както можем да си представим, „там“ се „криели“ много свидетели, които можели да вадят на бял свят фотографии, които едно дете, респективно младо момиче, опитващо се да открие и разбере своята женственост, поддържало живи в себе си, единствено в себе си. Идеята за водене на дневник била породена от майка Мари-Терез. По мнението на тази „преподавателка“, която освен четене и писане я научила и на много неща за живота, дневникът бил най-добрият път човек да усвои „писането“, своето „писане“. Със сигурност по този дълъг път се чували и стъпките на Енрико Вайцман, щом времето настъпило. Докато в Истанбул, в нова страна се подготвяла за нов живот, Жинет възнамерявала да направи дълга ретроспекция на миналото. Дошло било времето да си води дневник, за да се опознае по-добре и да усвои онова „писане“… За това време разказвала, искала да разкаже… Другото се разбирало от само себе си, можела да го сложи до други „съчинения“… Но защо посветила в тайната си само Берти, от когото пазела толкова много чувства, своята реалност? Дали вярвала, че воденето на дневник щяло да бъде оценено най-вече от нейния кротък, романтичен братовчед? Или облекчила съвестта си, като се реванширала с малък подарък на дълбокото, неизречено чувство? В името на тези дни и двата варианта бяха може би верни, а по-прости варианти не ми хрумват. Но независимо от това тя споделила с Берти тайна от изключително голямо значение. Тайна, чието значение никога не можело да се пренебрегне и която се съхранявала на много специално място в дълбокото, неизречено чувство… Жинет не се излъгала. Нейният кротък, романтичен спътник както подобава на истински довереници, съумял да запази много дълго тази тайна.

Научихме за съществуването на този дневник едва след много години, когато Жинет се беше изгубила в съвсем друга страна, когато бе заличила следите си. Берти за пореден път имаше чувството, че е предаден. Въпреки разстоянието нито за миг не се беше отказал от ролята си на довереник, ала човекът, чиято тайна пазеше, просто бе изчезнал някъде, все едно всички тези чувства, всички съвместни мигове се бяха изпарили. Ето защо да разкрие тайната за Берти означаваше най-вече да си отмъсти за предателството.

Беше детинска постъпка. В края на краищата той беше човек, изгубил в живота си страшно много време с тези подробности, които някои смятаха за изтънчени, други — за банални. Аз от своя страна винаги съм бил склонен да поглеждам изтънченото лице на неговата детинщина. Предимно в тази склонност трябва да се потърси мотивът за това, че ми доставяше удоволствие да участвам в неговите игри. Това бяха може би най-хубавите моменти от авантюрата да вървиш по дирите на онези хора. Истинската изтънченост на Берти обаче бе в това, че, разкривайки на другите каквото знаеше за дневника, той целеше да спечели нови довереници с това предателство. В една от нощите разказа само на мен и Жулиет за тази тайна страна на Жинет. В една обикновена нощ ми беше даден необикновен малък подарък, с друга тайна усмивка, която донякъде се отнасяше до последствията. Е, истинската стойност на подаръка можах да оценя едва след като бях обходил дълги разкази. При това в онази нощ чрез разказите за онези нощи пред мен се откри нов път към моя дълъг разказ. Това явно е пореден пример за закъснение, който още веднъж ми напомня колко висока цена се изисква за безкрайното, непресъхващо желание за разказване. Тъй като времето кара учениците си да плащат с разголване… Но в онази нощ, изглежда, имаше още един път, който можеше да се живее или съживи там. Този път, който можех само да предугаждам и от който исках да се държа настрана, остана между Берти и Жулиет. Очевидно искаха отново да отворят дума за своята привързаност, заедно с желанието да споделят дълбока следа в миналото. Подсъзнателното значение на казаното от Берти ми даде шанс да разбера още малко по-добре взаимоотношенията. Тук обаче навярно трябваше да се приеме сериозно предимно забележката на Берти, че — освен това, което можел да спомене — разказал и нещо неизречено. За разлика от намерението си да разкаже всичко, той не ни разкри нищо за съдържанието на дневника. А когато чухме разказа за онези моменти, и двамата усетихме, че понякога Жинет му беше чела написаното, за да изрази по индиректен начин чувствата си. В една от онези нощи те първо поговорили за дневника и за това, какво значение имал за нейния живот. Било единственото място, където човек можел да извоюва свободата си или поне да повярва, че ще я извоюва и изживее, защото другите не можели да го видят. Тук можел да се „разголи нацяло“ пред себе си. Там рискували да водят истинските разпити, пишели истинските писма… В тази нощ разговаряли и за книги, за това, какво били оставили книгите в тях, в тяхната история… По-късно Жинет попитала защо в книгите любовта обикновено се описвала с нейните страдания, защо там не показвали път за нашата любов. Берти отвърнал, че и той често си задавал подобни въпроси, но не намирал отговор; за разлика от това реалните, живеещите в нас книги съдържали въпроси, в които били скрити отговорите. „Аз пиша за една любов… Там има млада девойка, която иска да отиде в безкрайните планини…“, така продължила разговора Жинет. А след това се опитала да разкаже историята си с думите: „Тя иска да се махне, да се махне много надалеч от всичко, което е преживяла, най-вече какво е преживяла, от миналото си и дори от самата себе си иска да се махне. После… После един ден тръгва на път, без да се обади на никого от близките си. Върви, върви с надеждата да намери онези планини… По пътя среща мъж, който също се е загубил и търси далечните планини. Двамата веднага забелязват, че са тръгнали към едно и също място. Само че… Само че в този момент ги изпълва по-скоро страх, отколкото радост. Тъй като виждат лицата си, които са искали да скрият, разпознават се един друг. Заедно искат да избягат, избягат, избягат, да избягат много по-далеч. След известно време не могат да продължат, разбират, че не могат да продължат заедно по пътя. Или не искат да видят накъде ги води пътят? Може би. Ала вероятно това, което не искат да видят, е собствената им действителност. Явно им е достатъчна само една мечта. Само една мечта… Или искат само своите мечти, искат да останат в своите мечти“. Когато казала за „действителността“, замълчала за минута-две. Също и Берти, предавайки историята със свои думи и от своя зрителен ъгъл — като по всяка вероятност добави някои неща, които му се щеше да чуе — замълча при думите „собствената им действителност“.

Лесно беше да се каже заради кого замълча Берти онази вечер. Лесно беше да се намерят нови думи за това, което чувстваше онази вечер. Лесно беше да се изслуша този разказ, понеже ние седяхме в нашия малък мрак в нашите зрителски кресла, без да се показваме. Ясно беше, че това, което трябваше да си спомни, се бе запечатало дълбоко в него. В този миг сякаш се сближихме много повече. Още повече… Като — без да надигаме, да повишаваме глас — си спомнихме за хора, които никога вече нямаше да видим, никога вече нямаше да можем да достигнем. При Жулиет ситуацията — отново оставаща в душата й — можеше да доведе до малко, но трайно сътресение… Тя обаче прие времето, което мъжът й, с когото от все сърце искаше да остане заедно, беше прекарал с Жинет, като част от общата им история. Аз си спомних за Марселина. В този момент по лицето на Жулиет се разля мила усмивка, която бях виждал и по-рано и исках да опиша на друго място…

Когато разказът на Жинет стигнал до „момента на безизходицата“, тя внезапно прегърнала Берти и заплакала, разтърсвана от ридания. После казала: „Веднъж плаках така, като бях с Енрико. С него играхме на игра, която помня от малка, на която ме научи татко. Тази вечер за пръв път почувствах дълбоко в душата си смъртта на татко. Никога вече нямаше да се видим… Бях дете. Гърдите ми започнаха да растат. Много се срамувах от това. Бях просто дете“. В този момент и двамата избухнали в звучен смях заради последните думи. Риданията и смехът й се смесили, сълзите означавали едновременно страдание и радост. В действителност и двамата плачели. След това Жинет още веднъж прегърнала Берти и казала, че никога няма да забрави какво били преживели и обсъждали заедно. Гърдите й се очертавали под прозрачната нощница. Първо се съединили бузите, след това устните им… После… Това „После“ стигнало само дотам, единствено дотам… Това била нощ, в която се чувствали най-близки. Нощ, в която били най-близки и искали да си направят незабравим подарък в името на връзката си… В тази нощ били в стаята на Жинет…

По някое време онази нощ Жинет казала на Берти, че много скоро щяла да поеме по „онзи път“, че искала да лети със собствените си криле и да стигне колкото се може по-далеч. За разлика от останалите в семейството, Берти не се опитал да я разубеди. Тъй като виждал, че това решение било взето след дълъг размисъл и не можело да се отмени от никого… Накрая дошъл денят на раздялата. Жинет искала да отпътува с параход от Истанбул. Това решение естествено имало значение за онези, които познавали тези заминавания, раздели… В онзи ден валял дъжд. В онзи ден кеят станал свидетел на заминаване към друга надежда. Докато пътували към пристанището, Жинет съзерцавала дъждовните капки по прозорците на автомобила и казала: „Хубав ден за раздяла… Като на кино, като по филмите, които ни карат да изживяваме мечти, просто мечти… Липсва само гара! Но и пристанищен кей не е зле. В края на краищата морето е тук, има любов, която потъва в морето, има раздяла в дъжда… Иска ми се един ден някой да разкаже историята, без да пропусне тези детайли“. Берти разбрал какво искала да каже. В живота си вече бил присъствал на други игри, преместени от протагонистите на такова място. Затова си замълчал. Ала в това мълчание си дал обещание, което никога нямало да забрави. Дал си обещание тези мигове да не останат само между тях двамата. Той щял да намери „онзи зрител“. Един ден във всички случаи щял да намери „онзи зрител“… Били сами по пътя за кея. Така пожелала Жинет. Двамата си пожелали този подарък, този последен подарък…

Така една дълга истанбулска авантюра приключила, за да не започне никога вече. По какво младата жена, отпътувала от кея, се различавала от младата девойка отпреди години? На този въпрос в момента никой не можел да отговори. Нужно било друго време, за да се намерят отговори на определени въпроси…

Жинет навярно търсела зрител, за да не умре в Истанбул. За да не умре в Истанбул, за да живее в някого с няколко картини, думи… Желанието щяло да се изпълни в подходящия момент, нещо по-важно: щяло да намери отклик. По свой начин бихте могли да разкажете за неизбледнелите места на онези лица, онези стаи, онези думи.

Когато се сбогували, Жинет притиснала Берти в прегръдките си и казала: „Престани да избираш погрешните хора и не се страхувай толкова от живота“. Дали с тези думи очаквала крачка, малка крачка, която в последния миг би могла да отмени едно решение? Този Берти, когото познавах, така и не даде, не пожела да даде отговор на този въпрос…

Жинет решила да замине като емигрантка за Израел, с малка чанта, сякаш искала да напомни на себе си или на някой друг за стара история. В началото на това ново пътуване искала да вземе съм себе си малкото неща, които неизменно смятала за свои. Дотогава нямала възможност да води живот, в който да се натрупват вещи. Сякаш разказът се повтарял или намирал ново значение в неизбежно, непредотвратимо „съчинение“… Още веднъж поела към нещо неизвестно… Това бил нейният храм… Бил нейният път, който трябвало да я отведе в онази нова страна, на нейна земя… Неизвестното й принадлежало… Принадлежало й до края, с всички жертви и всичко, на което имала право…

Повече не се видели. Въпреки всичко, което преживяла в онзи дом, в онези стаи, но още по-важно: по време на сбогуването, Жинет не написала и едно-едничко писмо; решила да потъне завинаги в неизвестност. Дали това било вероломство? Като се има предвид какво било направено за нея, не ни остава нищо, освен да отговорим утвърдително на този въпрос. Странно защо обаче семейството приело новото положение. Дали било само привидно така, или това бил един от тези майсторски изиграни спектакли, които вече познаваме от другаде, чието истинско значение се спотайва, не се разкрива толкова лесно? Предвид тази „мълчаливост“ мадам Роза решила да не говори много-много, да не изглежда оскърбена. Липсата на писма и вести била признак, че „всичко вървяло добре“. Длъжни били да мислят, че всичко било наред. Бог винаги осветявал пътя на онези, които правели правилния избор. Жинет знаела къде и при кого можела да дойде, на коя врата да потропа, ако един ден се нуждаела от нещо, ако наистина се нуждаела от нещо… Тази надежда също като майка си таял и Берти и търпеливо очаквал деня, в който Жинет щяла да се покаже по свое желание.

Аз имам смътни спомени за нея. Сега се сещам за някои разговори, по-точно: за гласовете от наши диалози. От нея зная играта „Arabe ou ciğer?“, „Арабин или джигер?“. С нея открих колко е хубаво да вземаш дадени решения внезапно, без да му мислиш много-много. Това със сигурност са малки, незначителни крачки. Един ден отидохме ръка за ръка в Бейоглу да хапнем „мишлета“… Това бяха дребни сладки във формата на мишки с плънка от кестени и шоколадова глазура. Мисля обаче, че в тези моменти най-важно бе старанието да се насладим пълноценно на мечтата, която свързвахме със сладките. В такива моменти не се смеех, а крайно смутен наблюдавах какво изживявах. Смущението ми я развеселяваше още повече. Може би чувството, което тя пораждаше у мен, беше друг вид еротика, чувство, което въздействаше тук, върху скритите кътчета на моето смущение. Един ден пак отидохме в Бейоглу. По пътя към площад „Таксим“ срещнахме възрастна жена. Жената каза с лек упрек: „Арман е много болен…“, после бързо се отдалечи от нас, без да изчака отговор. Ние продължихме, без да говорим. В този момент вече не бях смутен. В мен се разля друго, неописуемо чувство. Доплака ми се. Тъй като Жинет стисна ръката ми по-силно от друг път. Много по-силно от друг път… В тези мигове вече не бях онова малко дете. Не бях вече малко дете… В тези мигове в очите на Жинет имаше сълзи.