Марио Леви
Истанбул беше една приказка (66)

Арабин или джигер?… Една обикновена игра

Тогава Енрико Вайцман без съмнение искал да намери и Жинет. Със сигурност се бил подготвил за среща, съвсем различна от тази в „онези дълги нощи“. В края на краищата обаче трябвало да приеме, че дългите нощи също като първите моменти били останали в друг живот. Всички, заели някакво място в това изречение, в това чувство в новото време, съзнавали този „факт“… Мадам Манзел довела „малката Жинет“ една вечер. Жинет изглеждала спокойна, решителна и като момиче, намерило вътрешен мир и зряло не за годините си. Започнала разговора с изречение, което без заобикалки обобщавало това, което била преживяла и щяла да преживее: „Казаха ми, че можете да ме вземете у вас“.

Казаха ми, че можете да ме вземете у вас… Кой бил този, който в действителност я накарал да произнесе това изречение? Може би майка Мари-Терез, която чрез дълъг разговор заедно с мадам Манзел се опитала да подготви Жинет за друг живот с роднините й, за това, „което останало в онази особена история“. Енрико Вайцман не можел да остане равнодушен към ранимостта, скрита в това изречение. Жинет дошла с малка чанта. Вътре имало няколко дрешки и малко бельо, които й дала мадам Манзел. Жинет и бездруго нямало откъде да притежава много повече, като се вземело предвид какво била преживяла. В чантата имало и фигурка на Исус, която оставала винаги при нея в дългите нощи на самота. Тя била подарък от майка Мари-Терез, или по-точно от манастира, който й дал друго детство. В онази вечер тя избрала да мълчи и след като казала молитвата си на колене пред фигурката, си легнала и потънала в дълъг, много дълъг сън…

На сбогуване мадам Манзел връчила на Енрико Вайцман стар, леко прокъсан плик и казала: „От продажбата на вещите за жалост не останаха много пари. Знаете, тогава всеки се опитваше да запази, да спаси каквото имаше. Част от средствата дарих на манастира. Мадам Рахел не би имала нищо против. Жилището й обаче не продадох, сърце не ми даде. Жилището си е още там, също и магазинът. В плика ще намерите ключовете. Горкото момиченце… Отсега нататък животът й е във вашите ръце, мосю… Аз изпълних дълга си. Успокоих се. Разчитам на вас“.

Тази нощ Енрико Вайцман дълго наблюдавал Жинет, която била потънала в дълбок безмълвен сън в новото си легло и, кой знае, може би сънувала нови сънища в детския си свят. От чантата, на която й личало, че била вече използвана от други, извадила няколко евтини дрешки, малко бельо и фигурка на Исус. Фигурка на Исус… Това означавало, че зад гърба си имала дълъг път и й предстояло да измине дълъг, тежък, друг път…

Било лято. Често ходели на плажа и събирали миди. Един ден Жинет споменала игра на карти, която в онова далечно минало играела с баща си. Това бил първият ден, в който заговорила за баща си, първият път, в който, доколкото разбрал, си спомнила нещо. Веднага отишли да купят тесте карти. Името на играта било „Arabe ou ciğer“. Arabe ou ciğer? Арабин или джигер? Може би червено или черно? Била игра, в която се говорело малко на френски, малко на турски, която се играела малко по френски, малко по турски… Такъв бил поне ключовият въпрос… Енрико трябвало да я научи. Играта била много проста, веднага се схващала. Единственото правило гласяло, че трябвало да се познае кои от закритите карти били червени и кои черни. Който държал картите в ръка, питал: „Arabe ou ciğer?“. Ако другият познаел, получавал картата, при грешен отговор я печелел питащият. Както в другите игри на карти и тук естествено се изисквала добра памет. Малките момичета обаче не се нуждаели от нея. Главното било да се изживее играта като такава. Може би именно „банални“ мигове като тези направили онези времена така незабравими… Несим играел на тази игра с дъщерите си. В паметта на Жинет се запечатали няколко неясни, размазани картини от онези дни. Докато играели, седяла в скута на баща си и ако познаела много карти, „за наказание“ я гъделичкали — няколко далечни, размити картини от съвсем друго място… Внезапно насред играта Жинет горко се разплакала и докато се опитвала да си припомни размитите картини с думи от друг климат, смогнала да изрече за баща си, когото, както знаела, нямало да види отново, само: „Толкова копнеех за него, Енрико, толкова ми липсваше“. В този момент изпаднали в ново отчаяние… В ново отчаяние, за което не можели да говорят, което можело да се превъзмогне само с времето… Такъв „момент“ изживели за пръв и последен път в тази къща. Тогава Жинет разбрала и че ще започне друг живот и ще остави стария си живот далеч, безвъзвратно зад гърба си. Като се вземе предвид пътят й в „онзи климат“, излиза, че това изречение е било много важно за нея. Съумяла да произнесе изречението, знаейки каква цена изисквало. Донякъде и затова трябваше да бъде една от моите „протагонистки“, които влизаха в разказа ми на мястото, „на което пожелаеха“. И може би затова щях да успея да разговарям много дълго с нея за онази нова страна, респективно моята надежда за онази нова страна. Това, което бяхме преживели обаче въпреки всичко общо помежду ни повика на различни места. Дали сега мога да кажа, че бях заел някои от гласовете или цветовете си на нея, човека, който ми показа друго място от моя живот? Мога ли в този случай да повярвам още веднъж на себе си? Мога ли заради „други“ изречения отново да се позова на такава вяра? Моите тревоги и потребността да задам тези въпроси, респективно готовността за това сигурно могат да извадят на повърхността някои детайли, които имат нещо общо с останалите в мрака аспекти от моята история. В тази фаза обаче трябва да се задоволя просто с признанието, че въпреки всичките ми въпроси тя изчезна от моя разказ, не ме изслуша, а послуша гласа си, точно както го бе направила в нашия общ момент в реалния живот. Един ден щеше да реши да изчезне в страната, в която искаше да намери бъдещето си. В продължение на много дълги години нямаше да се видим, нямаше да можем да се видим един друг. Едва сега мога да сглобя различните фрагменти от историята на Жинет, които бавно се стекоха при мен от различни кътчета. Едва сега… Когато мястото стана мое място, а времето — мое време…

Че Жинет внезапно се разплакала горко, докато играели на карти в жилището на Енрико Вайцман, бе за мен толкова важно, защото играта „Arabe ou ciğer“ бе единствената жива, „изживяна“ картина, останала от баща й. За да разбере изгубените дни, които бяха откраднати от детството й и които тя не можеше да възкреси за себе си, човек трябваше да се вкопчи в тази картина с всички сили, всички надежди и илюзии. Сякаш това бе една от предпоставките да остане жив. Една от предпоставките да остане жив, една от мъките или жертвите за това… Може би по тази причина Жинет, Жинет, която се опитвах да опозная, която завинаги — както знаех — остана на едно много специално място от брега на моя разказ, много добре умееше да носи бремето на изгубения живот в миналото си. С други думи: Жинет никога не забрави. Когато много години след онази вечер в Истанбул ме научи на тази игра, бях още малък. Естествено, тогава не можех да оценя стойността на този подарък. Тогава тя не ми позволи да чуя вътрешния й глас… Когато по-късно разбрах важността на този детайл, отдавна вече бях проумял, че не мога да избягам от разказа. През онзи кратък период си останахме с нашите детайли и копнежи, които ни беше трудно да забравим. След това измина време, което ни даде възможност да видим зад различни маски това, което бяхме преживели, и да изпитаме различни импулси от страна на различни хора. Без съмнение Жинет беше схванала още преди мен значението на онзи кратък период. Впоследствие узнах, че след онази вечер никога вече не бе заплакала в присъствието на друг, с други думи: не бе пожелала да покаже пред никого слабостта си, не бе пожелала да се покаже само със слабостта си. Според мен това беше както силната, така и отрицателната й страна. Но преживяното от нея принуждаваше човек да провери значението на категориите за добро и зло. Заради това разказване или заради борбата да разбере себе си трябваше да поеме риска да нарани, стигайки до опасността да бъде наранен. Това разказване или борбата да се разкрием ни принуждаваше да намерим другите значения на предателството…

Онази вечер Енрико Вайцман говорел за глас от душата на човек и за това колко естествено и неизбежно било желанието да разкриеш този глас пред онези, които чувстваш близки. Изпитвали взаимно доверие и топлина. Едва с времето Жинет разбрала колко трудно било да се култивира такова чувство. Било нещо като добродетел. Добродетел, чието скрито значение било в това да се наслаждава пълноценно, да може да се наслаждава пълноценно на чувства. През нощта, последвала тази вечер, те дълго разговаряли като двама истински приятели. Енрико Вайцман искал да се опита да предаде на Жинет някои картини от миналото. По-късно щели да последват и други нощи. Нощи, в които Испания, концлагерите, Несим и Рахел били повикани в „нов емоционален климат“. С времето и онези фотографии щели да намерят мястото си. Желанието за разказване за пореден път също идвало от стремежа за себеразкриване, както и от чувството за отговорност, от решението да запазиш онова наследство въпреки всички трудности. Енрико Вайцман бил наясно, че научаването на някои факти можело да предизвика сътресение с трудно излечими последици в „детето“, което с плахи крачки се приближавало към моминството. И все пак преживяното от него показвало, че било възможно да вършиш „зло“ и да твориш „добро“. Това същевременно означавало да подготвиш един човек за себе си, означавало да го научиш как да приключи с миналото, да премине по скритата под пепелта жарава. Което е под пепелта, никога не угасва. Пепелта е това, което се забравя, а жаравата — това, което остава живо под забравеното. Нашите ходила можеха да се запалят по всяко време, вятър, неочакван вятър можеше да завихри и отнесе пепелта нанякъде, докато ходехме по жаравата. В тези моменти не бе изключено да ни обземе чувството, че не можем да продължим… Същевременно обаче тези моменти бяха онези, в които можехме да се видим още по-добре… Моменти, в които можехме да се видим още по-добре или в които се опитвахме сами да откраднем фотографиите си. В онези разкази бихме могли да потърсим едва ли не безкрайната история на онези погледи и в онези бягства да разкажем мотивите за нашето желание, за решението да се скрием зад различни картини… Онези погледи, които ни държаха на разстояние от нас самите, също бяха донякъде скрити по онзи път. Онези погледи бяхме ние. Онези погледи бяха това, което бяхме изгубили, което не бяхме могли да спечелим, когато не бяхме съумели да се отскубнем от нас самите, от останалите ни в мрака гласове…

„Тогава“ в Биариц заедно с тези картини били изживявани и тези чувства. После, една сутрин, когато събирали миди на плажа, Жинет казала, че иска да иде в Истанбул. Най-сетне сметнала, че трябва да направи нещо заради паметта на онези, които я предпазили от „онази смърт“. В този миг Енрико Вайцман бил пронизан от силна болка. Силна болка, която нямало как да сподели, може би не искал да сподели… Честно казано, не бил подготвен за тази раздяла. С Жинет го свързвало чувство, чиито „фотографии“ трябвало да се съхранят в много специално, „тайно чекмедже“. Тук можело да се говори за потребността въпреки всички страдания, кошмари и възмущения да се обвържеш с картините, които трябва да се оставят в миналото, далеч-далеч зад гърба ти, а и за опита да устоиш по друг начин на смъртта. В онези дни Жинет му позволила да изживее как оставила зад себе си детството и се превърнала в млада девойка…

След това Енрико Вайцман написал още едно писмо на мосю Жак. Сега разказал един живот. Във Франция живеела най-малката дъщеря на семейството; от две години заедно с него се опитвала да опознае изгубените си роднини и да осъзнае преживяното; подготвяла се за Истанбул, мястото, където всъщност трябвало да иде. Времето настъпило. Сега трябвало да се чуе гласът на съдбата. Ако били съгласни, той също можел да дойде в Истанбул, за да придружи тази млада девойка, която след войната и онези ужасни дни на смърт била родена с нова надежда. Разказът бил дълъг. Те можели да го продължат посвоему на своето място. Не били обаче длъжни да отговорят на този повик или да повярват на разказаното. Все пак Жинет била в сигурни ръце. Достатъчно било всеки да знае това след всичко, което се било случило.