Марио Леви
Истанбул беше една приказка (65)

Спомените за войната на комунистката и продавачка на риба Анджела и на католичката и портиерка мадам Манзел

Била съботна сутрин… С надеждата за нов ден Енрико Вайцман решил тази сутрин да отиде на пазара да купи риба…

Това, естествено, не било нищо особено за онези, които не разбирали изречението, скритото значение на това изречение. Ако не знаех някои подробности, право да си кажа, и аз бих могъл да бъда един от онези, които в тази част от разказа отминават такова изречение, без да схванат съдържанието му. Обстоятелствата обаче за пореден път доведоха дотам, че бях призван да бъда посветен, свидетел на събитията…

Тази битност на свидетел беше моята съдба. Тази съдба бях предизвикал донякъде сам. Не можех да затворя очи и да забравя това, което бях видял и преживял. Но честно казано, ролята ми допадаше, независимо от всевъзможните страдания. Тъй като тогава в живота ми нямаше единствено думи… Нямаше само думи… Тогава имаше и работи, които се опитвах да премълча, нещо, което исках да бъда, исках да постигна, да изживея тайно. Затова сега моментите малко се смесват.

Сведенията, които ме накараха да развия още веднъж тази част от разказа, дойдоха след години от място, доста отдалечено от първоизточника. Така че трябваше да отворя отново вратата си за заблудата, но най-вече за несъвършенството. Същевременно обаче въпросът беше и мечтите да влязат през тази врата. Само че мечтите най-често са по-красиви от действителността, те предпочитат да бъдат изживявани и разказвани. Но аз и бездруго исках да опиша от този прозорец както разказа на Енрико Вайцман, така и това, което бях видял и чул. Фрагментите, които се опитах да сглобя, ме отведоха на неочаквано място. Сега с ограничените си познания се опитвам оттам да се добера до други отговори…

Естествено, чувството, че започваш нов ден, е важно. По-важно обаче е да свържеш въпросното чувство с това, че купуваш риба или отиваш да купиш риба. Което в никакъв случай не бива да пренебрегнем, при което би трябвало да се поспрем — извън действието, свързано с покупката на риба, или плана да започнеш нов ден посредством покупката на риба — е мисълта да купиш рибата от мадам Анджела. В тази ситуация Енрико Вайцман направил първите крачки към нов разказ, който трябвало да бъде изживян. Разказът повикал някои стари протагонисти на разказа, които изглеждали изгубени, на ново място, заради оставеното в моментите на раздяла…

Със своите черни очи и черни коси мадам Анджела била средиземноморски тип, имала едър бюст и широк ханш и се майтапела с всички. И притежавала удивително остроумие и чувство за хумор, така че в „добрите й дни“ околните се превивали от смях. На пазара била известна и с отзивчивостта и трудолюбието си, както и с темерутщината и високия си глас. Тези качества водели дотам, че хората, от една страна, я обичали и ценели, а от друга — отбягвали. Ала чувството, което открила у Енрико Вайцман, спадало към чувствата, които придобиват стойност само ако са споделени. Било чувство, чието особено значение възникнало от сходното минало и общите корени. Било чувство, чието особено значение възникнало от сходното минало и общите корени, и което двамата се опитвали да защитят от всички други… Можех да разбера тази позиция. Можех да разбера защо това, което преживели, което загубили и спечелили чрез загубата, и произходът от една история, която се усещала и на други места в други животи, ги сближили. Ако човек се замислеше за предисториите, те явно се подготвяли бавно един за друг. Тъй като и двамата загубили брачните си партньори през войната, и двамата минавали във Франция за чужденци, и двамата идвали от комунистическо минало… Анджела като малка се преселила със семейството си от Неапол в Марсилия. Годините, любовта, бягствата запратили и нея в малкото градче на Атлантическото крайбрежие. В това градче по-късно се омъжила, вярвала, че в това градче е намерила мъжа на живота си. В това градче се научила да живее на нов език. Всичко това обаче било преди войната. Преди да загуби в тази война всичките роднини в живота си, в целия свят… Тя и Енрико Вайцман станали другари по съдба, след като извървели самостоятелно тези пътища. След като били принудени да извървят тези пътища, все едно дали желаели или не… По тази причина й било много лесно да превърне новозапочващия ден в истински празник. В края на краищата се изисквало лично майсторство, та променящите се, развиващите се, обичайните всекидневни случки да се съчетаят с малки надежди. В тези моменти двамата си говорели най-вече за това, какво ставало в партията, за статиите в „Юманите“, за рибите и сцените на пазара. Анджела вярвала, че мъжът й не бил загинал, а бил оцелял след концлагера и пребивавал в братска социалистическа страна. Там си бил устроил нов живот. Един ден може би щял да се върне. Но въпреки всички надежди, които свързвала с изживяното и предстоящото да бъде изживяно, знаела, че мъжът, когото години наред смятала за любовта на живота си, вече не живеел както преди, а и нямало вече да живее така. Войната била свършила преди четири години. Мъртвите и безследно изчезналите атрофирали чувствата на мнозина. По-важно било да брани пазарската сергия и да обезпечава оцеляването си в настоящето. В действителност обаче не се затруднявала особено да печели пари с работата си. „Преходния период“ преминала с лекота благодарение на познанията от старите дни…

Когато дошъл в Истанбул заради онзи „човешки дълг“, Енрико Вайцман говорел за мадам Анджела като за една от най-важните срещи в живота си. Когато години по-късно Берти ми разказа за жената, „пред която човек не можел да остане равнодушен“, доколкото си спомнял за онези дни, в очите му се четяха както гордост от това, че знаеше една „тайна“ история, така и следи от тъга, чиято причина ми бе трудно да разбера. Един ден мадам Анджела щяла да заеме място в живота на Енрико Вайцман като жена, за която можело да се разказва повече, отколкото по време на първото му посещение в Истанбул… Берти спадаше към онези, които бяха изживели болката, възникваща от невъзможна за разказване, невъзможна за споделяне връзка. Обичах го и заради тази му особеност… Берти беше казал: „Тази жена не беше някаква си жена. Усетих това. И все пак някак си не можех да попитам това, което всъщност исках да попитам. Сякаш някаква ръка, невидима ръка ми попречи…“.

Енрико Вайцман, с когото излязох на вечеря в ресторант в Румеликавагъ, беше човек, който се стремеше да извлече удоволствие от всеки момент, който — уместно или не — се смееше по-често от необходимото, който говореше за смъртта така, сякаш говореше за храната или за времето, който излагаше на показ пред слушателите всичките си спомени, освен тези, които бе оставил зад гърба си в онези далечни дни, съзнавайки, че беше „чисто гол“. (Берти и Жулиет също присъстваха на вечерята.) Беше дошъл за втори път в Истанбул, по думите му като „мигрант, отърсил се от много емоции“. Това посещение се състоя малко по-късно и остана незадоволително. Донякъде закъсняло, донякъде незадоволително посещение… И той беше научил, че се опитвам да продължа дълъг, много дълъг разказ. Затова понякога си мисля, че тази вечер нарочно се стараеше да породи у мен усещането за „голота“. Тази вечер дължах на Жулиет, на която, преди да излезем, разказах за най-съкровената си мечта. Разговаряхме с часове. Тръгвайки от тази вечер, стигнахме до онези далечни дни, онази война, онези бягства, онова завръщане. Частите съвсем бавно се наместиха. Това беше „среща“. Истинска, необичайна, дългоочаквана „среща“…

Истинските срещи естествено викат хората на съвсем специални места. Същевременно в моментите на тези срещи сте направили или вярвате, че сте направили най-важните и най-незабравимите крачки в живота си. Това, за което говорихме онази вечер в онова заведение, пак възобнови това чувство у мен. Срещата, която в „неочакван“ момент спряла или пренасочила потока на всекидневните случки в живота на Енрико Вайцман, когато отишъл при онази продавачка на риба, променила, повлияла трайно не само един живот, а и много други животи. Един момент, един-единствен момент донесъл тази трансформация. Един момент, който в разказа ми се отваря към нов мрак. Иска ми се да открехна вратата, но отново усещам онова колебание. Лицето, което в онзи момент се приближило до протагонистите на срещата, изглежда, идвало от забравено място, от съвсем друга мечта. Към него се приближила една от тези „всеизвестни французойки“, които много приказват и по чиито приказки се познава, че „не са търкали достатъчно чиновете и не са били кой знае какви любителки на книгите“, които обаче при всеки повод, без да се стесняват, излагат своите политически мисли за живота. Жената му се сторила позната. Спряла се, после попитала дали той е мосю Вайцман. Да прощавал, ама войната била променила всичко и всекиго. В нейно лице видял една от жените, развили способността да извличат някой и друг скъпоценен момент от вкуса на гореща франзела с шунка и глътка вино, между любовни актове, които трябвало да се изживяват непременно при цялото си несъвършенство и бездушие и да се повтарят толкова често, защото, така да се каже, винаги били незадоволителни, винаги недовършени. Цената за тази способност платила с нервни движения, преждевременно сбръчкана кожа, с неуравновесени реакции и маниер на говорене, който мнозина биха сметнали за дързък. Той преживял момент, който, така да се каже, бил вече усетен, видян, често разказван. Казал на жената, че е „попаднала на верния адрес“. Жената се представила с треперещ от вълнение глас, без да се опита да скрие радостта си. Тя била Клодин Манзел, портиерка на сградата, в която някога живели Несим и Рахел. Сега бил негов ред да се развълнува. Развълнувал се, понеже усетил, че тази жена май му „носела“ нещо. Мадам Манзел попитала за Несим, Рахел и децата им. Щом чула истината, замълчала за миг-два, извърнала очи и казала със сломен глас: „Жинет е жива… Тук, в близък манастир“. В този момент той отново се сетил на какво присъствал в затвора на Байон, какво казала на Несим Рахел, когато се прегърнали. В тази нощ се прегърнали не само за да се подкрепят един друг, но и заради една надежда, една последна надежда…

Казал, че непременно трябва да поговорят и й предложил да седнат в кафене. Отново се озовали насред разказ, който не можели да отложат за утре, който трябвало да завършат на всяка цена. Това разбрала и мадам Анджела, която нямало как да не чуе за какво си говорели. В кафенето мадам Манзел с голямо вълнение разказала продължението на прекъснатата някъде история. По гласа, по погледите й личало, че отдавна била готова за този момент. Започнала да разказва какво била преживяла в онези дни: „Невъзможно беше да устоим на натиска на Гестапо, мосю. Мъжът ми все повтаряше, че ако ни спипат, ще убият всички ни, мен, него, децата, ще пратят всички в концлагер. Много се страхувахме“. Явно не била забравила нито една подробност от преживяното в онези дни в малкото й жилище. Може би роклята, която носела, била една от отдавна носените рокли, която живеела с нея и която тя така и не сменила. За някои хора войната не била свършила и очевидно щяла да продължи още дълго… Сега той трябвало да слуша, да слуша и да мълчи…

„От друга страна обаче, имаше и една душа, която трябваше да закрилям, един живот, който бях длъжна да спася. Да спася един живот, мосю, един живот… Не само защото дадох дума на мадам Рахел, а най-вече заради мен самата, заради нас трябваше да спася този живот, разбирате ли? Намерих решение, като заведох горкото невинно дете в манастира, който като малка често бях посещавала с майка ми. Той беше място, което чувствах много близко. Като девойка и омъжена жена също често ходех там. Няколко пъти заведох и децата си. Дълго се молех на Бог и бях насаме със себе си и винаги намирах покой. Повярвайте ми, не бях в състояние да мисля за това какво щеше да прави Жинет в манастира и по какъв начин животът с монахините щеше да повлияе на бъдещето й. Обвързаната с религията си мадам Рахел може би щеше да ми се разсърди и да се натъжи, ако разбереше, че съм пратила дъщеря й в манастир. Но повярвайте ми, в онези дни не бях в състояние да мисля за това. Клетата мадам Рахел! Дано да почива в мир! Зная, щеше да ми прости, защото щеше да разбере, че съм го направила, за да спася живота на дъщеря й. Сигурна бях, че там Жинет ще бъде в безопасност. След това дълго време не отидох в манастира, но това не беше само мое решение. Така пожелаха сестрите, това беше единственото им изискване. Оттогава насетне Жинет трябвало да израсне в един-единствен живот, в едно-единствено семейство. Един ден обаче не изтраях, не можах да се сдържа и отидох. Бях сънувала мадам Рахел. Беше ми се усмихнала както винаги и беше попитала: «Грижиш се добре за Жинет, нали? Толкова копнея да я видя». Домъчня ми. После каза, че не можела да дойде оттам, където се намирала. Като се събудих, слънцето още не беше изгряло. Едва изчаках утрото и тръгнах възможно най-бързо. Първо поговорих с абатисата майка Мари-Терез. Беше много остаряла. Както в миналото ме наричаше «малката ми», все едно бях още дете. Май не вярваше, че съм вече възрастна, както десетките деца, които бе възпитавала. А пък всички ние бяхме вече твърде възрастни заради войната. Но може би с любезния си глас просто искаше да ми възвърне усещането за мир, което бях изгубила навън. М-да, май твърде много говоря. Ако ме чуеше, мъжът ми щеше да каже: «Пак много говориш, Клодин, кажи каквото искаш да кажеш де!». Ще прощавате, но искам да ви разправя всичко, което зная и чувствах… Монахинята Мари-Терез не ми позволи да се срещна с Жинет, можела да ми я покаже само отдалеч. Трябваше да се съглася. Имах й доверие. В глъбините на душата си хранех обич и доверие към нея. Навярно беше права. Погледна часовника. Наближаваше времето за богослужение. След няколко минути Жинет щеше да мине покрай нас заедно с другите сестри. Майка Мари-Терез ме улови за ръка. Минахме по различни коридори и се спряхме в един тъмен ъгъл, където не се виждахме. Не след дълго те минаха покрай нас. Не ми беше трудно да я позная. Беше станала много по-висока и доста се беше променила, но въпреки това я познах. Малко приличаше на мадам Рахел. За миг погледна към нас. Изтръпнах. Нямаше начин да ни види, но може би усещаше нещо. Много се беше разхубавила. Изглеждаше тъжна, но същевременно и омиротворена… След това още веднъж разговарях с майка Мари-Терез. Каза ми, че всички в манастира много обичали малката Жинет. В първите дни все питала за родителите и сестрите си и се мъчела да разбере къде са отишли и защо са я оставили там. Тогава монахинята й отдавала цялата си грижа и казвала, че роднините й били заминали на дълго и много опасно пътешествие. В онези вечери Жинет я карала да й повтаря многократно тези думи. Знаете ли, че децата все искат да им повтарят казаното, за да го повярват? Карат възрастните да им повтарят приказките и истинските истории от миналото им. Това е игра. Всяко дете се нуждае от приказки. За момиченцето навярно било най-добре да си спомня за тази истинска история като за приказка. Монахинята Мари-Терез също мислела така. В онези вечери навярно прекарали много хубави мигове. Може би тези мигове разкрасили още повече приказката. Семейството на момиченцето било заминало на дълго и опасно пътешествие… В тези вечери Жинет питала и защо не я взели на това пътешествие. Монахинята й казвала, че на това пътешествие можели да заминат само възрастни хора и че на него не се допускали малки деца. Вярно, оставили я, но го направили, защото много я обичали. Ако била голяма, щяла да разбере тази обич и смисъла на пътешествието. Този път Жинет попитала кога щяла да бъде голяма. На този въпрос, задаван от всяко дете, сега получила отговор, трудноразбираем за малко дете. Майка Мари-Терез била убедена, че този отговор бил най-правилен, за да започне възпитанието на Жинет. Никой не можел и нямало да й каже кога е пораснала. Това щяла да усети единствено тя самата. Жинет попитала още веднъж защо родителите и сестрите й заминали на онова пътешествие и дали щели да се върнат. Монахинята отвърнала, че били тръгнали, понеже други били пожелали така и че само Господ Бог знаел дали щели да се върнат. Всички в манастира обаче били нейни приятелки и готови да бъдат нейно семейство. Предполагам, че особено след този разговор Жинет открила Божията сила от своята детинска гледна точка. След известно време спряла да задава тези въпроси. По-късно Жинет пораснала като затворено момиче, което говорело малко и с голяма готовност вършело всичко, което изисквали от него. Дали тази мълчаливост се дължала на това, че приела и разбрала фактите, или че си създала вътрешен свят на надежда, свят на мечти? Майка Мари-Терез не открила отговора, но се опитала да каже и покаже на Жинет, че по всяко време била и щяла да бъде с нея. Да ви кажа ли нещо интересно, мосю? Според мен въпреки всичките си убеждения е искала да изживее майчинството с Жинет. Изглежда, и тя бе научила нещо от разговорите с това момиченце. Харесва ми да мисля така. Жинет, която видях там, беше момиче, с чиято помощ тази жена, която скришом усещаше една липса, можеше скришом да се наслади на това чувство. Не ме питайте как съм стигнала до това заключение. Знаете, някои чувства не могат да се обяснят, човек не би трябвало да се опитва… Така е… Това е всичко, което зная за малката Жинет. Ето че ви срещнах. Истинско чудо! Сега трябва да ви кажа и за последната воля на мадам Рахел. Всъщност волята е на мосю Несим. Сутринта, когато гестаповците го отвели, казал на мадам Рахел: «Не зная къде ще ме закарат. Повери децата само на някого от моето семейство». Хич не ми се иска, мосю, но според мен трябва да изпълним тази последна воля. Заради паметта на тези хора се чувствам длъжна да го сторя. Ще опиша ситуацията на майка Мари-Терез. Познавам я, ще прояви разбиране и ще ни помогне. Но и вие трябва да ми помогнете. Ако сте съгласен, Жинет може да поживее у вас. Трябва обаче да й кажем, че има семейство, истинско семейство. Има семейство в Истанбул, нали? Мисля, че не греша. Доколкото зная, мосю Несим им брат. Смътно си спомням, че веднъж беше дошъл тук. Двамата братя все се разхождаха дълго по плажа. И вие често идвахте на гости. Ех, какви хубави времена бяха… Мосю Несим пееше песни. Най-хубаво пееше «Ла палома». «Ла палома»… Емоционална, затрогваща песен… Не разбирах думите, но винаги когато слушах тази песен, неволно заплаквах, не зная защо. Както виждате, не съм я забравила. Войната не успя да ни отнеме поне душата, спомените… Сигурна съм, семейството в Истанбул ще приеме Жинет. Ще бъде много трудно, най-вече за Жинет, зная. Но трябва да го направим заради мосю Несим и мадам Рахел, разбирате ли? В това отношение мадам Рахел ми имаше голямо доверие. Може би защото около нея нямаше никого, на когото да се довери, и защото кръгът й от познати беше силно стеснен. На раздяла гласът й беше много топъл. Помня последните й думи, все едно беше вчера: «За разлика от Несим от месеци виждах как днешният ден наближава… От месеци имам ужасни кошмари, за които не можех да разкажа на никого; колко пъти съм се събуждала от нощни кошмари… Сега обаче съм малко по-спокойна. Ще стане каквото ни е писано. Поне това неопределено чакане ще свърши. Молете се за нас. В тази ситуация Бог ще чуе гласовете на всички ни. Макар да изглежда, сякаш в тези дни ни е обърнал гръб, аз зная, че ще ни чуе. Това е изпитание. Тежко, много тежко изпитание… Трябва да издържим, да вярваме, да се надяваме до крайния предел на силите си. Ние сме децата на Йов. Трябва да умеем да носим бремето на еврейската си същност. Само тази вяра може да ни крепи», така каза мадам Рахел. Още веднъж се сети за времето си в Истанбул. Разказа ми само малко за улиците на своето детство и дните на младостта си. Но колко ли може да се сподели за миналото в такива мигове? Пък и със сигурност не можем да вникнем в него, след като не сме го изпитали лично. Но зад това, което в този кратък миг ми разказа за миналото, прозираше само едно: Истанбул. Само Истанбул… Очевидно в последната минута искаше да ми остави нещо от същността си… Междувременно отдавна съм забравила разказаното за тези непознати улици. За островите, които, изглежда, са част от града, обаче си спомням. През пролетта мадам Рахел май водела брат си на тези острови. Там се разхождали ръка за ръка. За брат си ми беше разказвала и преди това. Мъжът имал нелечимо умствено заболяване. Тя страдаше от големи угризения, задето го беше оставила в Истанбул. Преди да се сбогува с мен, каза още: «Не зная дали там ще видя Несим, дали ще се срещнем пак или ще се върнем тук… Но повярвайте ми, сега ми е най-мъчно, че не можа да хапне от портокаловия мармалад, който от две години пазеше за някой „хубав ден“. Сутринта, когато го отведоха, беше станал преди всички и беше подредил масата за закуска. Видях портокаловия мармалад на масата. В този момент изпитах неизразима радост. В този момент… И точно в този момент те дойдоха. Не е ли абсурден животът? Бях подготвена за всичко, но за това, за този делничен детайл не бях подготвена. Грижи се добре за Жинет. Знаеш как да постъпиш. Продай жилището, вещите, стоката, всичко. За Жинет… Ако се спасим, и бездруго няма да се върнем в този дом. Ако се върнем, вече няма да можем да живеем както сега». Не възропта. Явно се беше подготвила за смъртта…“

Това бяха преливащи се едни в други думи, картини, приказки. Още веднъж се смесиха времена, животи и краища от света. Доколко са верни тези разговори, които заимствах от свидетели от други езици и сега се опитвам да систематизирам в своето време и по свой начин? Къде в тези разговори се намирам аз самият? Докъде в тези разговори ми е позволено да навляза, какво право имам да ги разкажа на друг? Търсейки отговори на тези въпроси, от години съм изправен срещу дълбоко мълчание. Дълбоко, непроницаемо мълчание, което ми пречи да се придвижа напред в едно „съчинение“, от един пункт, зад една граница… Хората, на които задавам този въпрос, мълчат. При това те са моите „тайни личности“, които искам да опиша, които искам да намеря, открия за този разказ. Е, все някак може да ни помогне, че Енрико Вайцман, който безмълвно и търпеливо изслушал дългия монолог на мадам Манзел, за да даде насока на разговора, споменал онази незабравима сутрин с думите: „Рахел се срещна с Несим в онзи ден… Откараха ни в затвора на Байон, та всички заедно да започнем пътуването към смъртта“. Но положително няма смисъл да изложа и останалото, още веднъж да се опитам да представя цялото. Определени хора никога не се поддават на такова описание и възпроизвеждане, каквото бихме желали.

„Доведете ми час по-скоро Жинет, мадам. Не се тревожете, ще изпълним последната воля на Несим и Рахел. Известно време ще остане при мен, ще се погрижа да я запозная със семейството й в Истанбул“, така реагирал Енрико Вайцман на разказа на мадам Манзел. По лицето й се разляла измъчена усмивка. Нима това наистина не било чудо? Дали това чувство, тази тайна усмивка наистина се дължали на това, че виждала как вярата й в чудеса се оказала оправдана? На това място от разказа си Енрико Вайцман погледна водата на Босфора и светлините, които сякаш светваха и угасваха, от мястото си и каза: „Имате много красив град. Радвам се, че дойдох още веднъж. Колко жалко, че мосю Жак не е с нас“. Времената пак се преляха едно в друго, за да достигнат друго ново време. На същото място пак се придвижихме напред в собствените си времена, към гласовете на собствените ни незабравими времена… Беше едно от магическите изречения. Докато гледах стария морски път, който нито за миг не бе загубил поезията си за мен, в паметта ми се появи образът на мосю Жак… Една вечер бяхме в заведение в Киречбурну. Мосю Жак също като Енрико Вайцман беше съзерцавал светлините на Босфора с лека тъга и с усещане за незапълнима празнота. Тогава почувствах, че търси, иска да види далечината, безкрайната далечина… Сякаш в тези мигове искаше да отиде безкрайно далеч в собствената си далечина… Покрай нас мина голям руски кораб. Спомнихме си за чичо Киркор. Мосю Жак разказа за пълнените миди, които приготвяла майката на чичо Киркор, за този превъзходен вкус, който не намерил никъде другаде. Аз обаче много добре знаех накъде гледаше онази вечер, какви асоциации будеше у него руският кораб. Сякаш на онази маса всъщност му се искаше да говори, да живее с друг човек… Корабът идваше от страната, която Олга така и не бе успяла да прокуди от душата си. Олга никога не бе живяла, дишала в тази страна, ала оттам бяха дошли някои „следи“, например стар джобен часовник с ланец, часовник, излязъл от ръцете на мълчалив стар майстор, живял със своето мълчание и своите въпроси, следа, която през всичките години бе съпътствала връзката им в името на дълговечна история… Също и затова онази вечер корабът беше минал покрай масата ни, покрай едно от нашите малки скрити, тайни кътчета, от което не можехме да избягаме… Олга остана отвъд една граница… Онези моменти се прахосваха постоянно, щедро, лекомислено. Ала това, което се губеше там, беше всъщност време от живота, чиято стойност се разбираше едва години след неговата загуба. Дали в онова заведение в Румеликавагъ Енрико Вайцман помисли за собствения си разказ за изгубените моменти? Дали искаше да говори за него? Това, което разказа, което можа да разкаже, ми откри един от най-важните пътища към този разказ. Но да се върнем на това, което не разказа, не можа да разкаже… За неразказаното човек трябва не само да мечтае, но и да умее или да се научи да чака. Тъй като определени детайли можеха неочаквано да добавят неочаквано значение към една истина. А от този род бе и фактът, който той премълча пред нас по време на онази вечеря, който „след това“ един ден почука на вратата ни…

Осем месеца след тази вечер Берти получи писмо от Биариц. Писмото носеше подписа на адвокат и съобщаваше, че Енрико Вайцман е починал вследствие тежко заболяване, от което е страдал отдавна. Неговият довереник носел страданието си с достойнство и търпение. Направено било всичко възможно, но имало случаи и времена, в които медицината била безсилна. Малко преди смъртта си мосю Вайцман пожелал някои от чувствата му да бъдат непременно изслушани на точните места. На роднините от Истанбул бил много благодарен. Тяхното приятелство и сърдечност му показали, че на света все още имало добронамерени хора. Част от имуществото си завещавал на жена на име Анджела Фромантини, с която живял години наред, друга част — на млада жена на име Жинет Вентура. Във втория случай очаквал от роднините в Истанбул помощ при уреждане на формалностите по наследството. Проявата на нужния интерес щяла да го улесни в изпълнението на този последен дълг. Това писмо до Берти, написано отчасти на официален, отчасти приятелски език, доведе дотам, че начевайки от онези дни, в мен възникна и започна да се пише бавно и безшумно съвсем друг, много важен разказ за това пътуване. В сравнение с по-рано вече се чувствах по-опитен. Във всеки случай от дълги години бродех в тази авантюра, на този бряг на моето съчинение. Години наред бродех, за да открия брега на своето съчинение, за да намеря или преоткрия чувствата, даващи насока на моя живот, моята история… Така че това бе достатъчно, за да изпробвам още веднъж няколко възможности заради тази безкрайна игра. При второто си идване в Истанбул Енрико Вайцман несъмнено е знаел, че скоро ще умре. Смъртта нямало как да се надхитри, респективно била неминуема на място, което не можело да се опише. Дали по време на последното си идване, преди „спускането на завесата“, е искал да каже нещо на мосю Жак, което дотогава е премълчавал? Кой знае… Винаги ми се е искало да вярвам в тази вероятност. Тъй като животът придобива друго значение чрез надеждите, свързани с такива случаи, такива малки поезии. Обичах тази поезия. И тази поезия… Макар за определени хора пребиваването в поезията да означава отдалечаване, откъсване от реалността…