Марио Леви
Истанбул беше една приказка (64)

Неочакваният гост

Съвсем естествено е, че Енрико Вайцман, който се чувствал чужд при завръщането си в Биариц, не заварил там никого от роднините си, никого от приятелите си. От списъците на мъртвите, публикувани няколко години по-късно, се виждало, че всички те били пропаднали неизвестно кога някъде в онези концлагери. Мари, Даниел, Несим, Рахел, Полет, Анет, Исак, Лилиан… Всички били там. Както мнозина други… Както всички други, които били дошли с различни езици, мисли и надежди и също като тях намерили смъртта си без език, без мисъл и без надежда… Имената на неродените деца, то се знае, липсвали в тези списъци. Тяхното място било неизвестно, непристъпно…

Списъкът на безследно изчезналите… Разбира се, винаги била възможна грешка. Не било изключено някой да е останал в друга страна, в друг живот, отвъд друга граница… Енрико Вайцман се нуждаел от подобна лъжа, за да понесе кошмарите си.

Нима вярата, каквото и име да носела, и бездруго не означавала да вярваш в друго място, в отвъден свят? В онези дни Енрико мислел много за изгубените, които не се върнали, които били превърнати в купчини пепел… Онези мъртъвци го преследвали. Въпреки че не били първите мъртъвци, които бил виждал, волю-неволю трябвало да преживее. Като се има предвид останалата зад гърба му „онази война“, можело дори да се каже, че за разлика от някои други влязъл „по-подготвен“ в онези лагери, гласовете, страховете, очакванията. Не забравил, не можел да забрави. Съвсем друга война го запратила в Биариц, където имал кратки, ала забележителни срещи с Несим. Война в друга история, която рискували да поведат за един по-справедлив свят и която винаги щели да помнят… Война, която се подхранвала от големи мечти и рухването на големите мечти и която изисквала големи жертви от преживелите това време, тези чувства… Дните в Мадрид, в които той като малък ходел на партийни събрания с баща си, останал до края на живота си убеден комунист, сега му се стрували като кътче от изгубен рай. Някъде в този рай живеело и далечното лице на майка му, която го запознала с някои юдейски възгледи и винаги се борела да честват — противно на всички убеждения — празниците вкъщи… После дошли дните на фронта… А след дните на фронта бягството и принудителното изгнание — последствие, което трябвало да понесе. Тогава се научил да губи, научил се да се разделя със своите животи, без да намери време за сбогуване. След тази война Енрико Вайцман бил един от безбройните испански комунисти, подирили политическо убежище във Франция. Пропитите със смърт и кръв дни на Теруел били запечатани незаличимо в паметта му. Когато успял да премине границата, знаел много добре, че дълги години няма да се върне в страната си. Всеки бил останал от едната страна на войната, по-правилно казано: от другата страна. Баща му се примирил с неминуемия край и предпочел да остане на тяхна земя. Човек трябвало да го разбере и този път. Трябвало да се опита да го разбере. Естествено, това оставане било равносилно на самоубийство. На самоубийство… Тъй като отдал живота си за едно убеждение, градил един живот върху едно убеждение…

Когато дошло поражението… Когато рухнали мечтите… Да, човек трябвало да разбере, да се опита да разбере, че той избрал смъртта. В първите нощи на изгнанието си в чуждата страна Енрико си внушавал, че родителите му, тази деликатна жена, черпеща цялата си сила от мълчанието, и мъжът със звучен глас, останал до последно свързан със своя идеал, рано или късно щели да бъдат убити от фашистката милиция. За да започне нов живот и да разкъса семейните връзки, трябвало да се вкопчи изцяло в този разказ. Раят, който изгубил по това време, тогава все още не бил омърсен от друг ад, който щял да изживее по-късно. Ако разгледаме внимателно тези обстоятелства, никак не е чудно, че се чувствал така, сякаш бил намерил ново семейство в приятелската обстановка, която му предлагали Несим и Рахел, още повече че те говорели родния испански. Като изключим всевъзможните правилни или погрешни позиции, човек всякога е изпитвал потребност да бъде обичан и да вярва, че действително обича нещо. Дори да се забравят страни, да изчезват граници, вие заедно с друг можете да създадете наново в душата си вашата страна, вашата действителна страна. Само че пристанището, все едно какво име носи, трябва да се брани непрестанно. Би трябвало винаги да усещате наличието на едно пристанище, близо или далеч, независимо от вашите „принадлежности“… Енрико Вайцман сякаш още търсел това пристанище дори при завръщането си в Биариц, след като изгубил толкова много животи, радости и надежди. Условията естествено били променени. Хората, улиците, сградите, значенията на неделята били променени. Този път пристанището несъмнено било съвсем друго пристанище. Може би, за да видим онова пристанище, за да го видим по-добре, в тази ситуация не биваше да се задоволяваме просто с думи или със значенията, които думите имаха за нас.

Така че за да напредна с разказа, май са необходими и нови въпроси. Иска ми се например да разбера как онзи нов гост, който две години след завръщането на Енрико неочаквано навлязъл в неговия малък, много личен свят, повлиял на позицията му. Срещата, довела този неочакван гост, ми напомня за онези романи и приключенски филми, които въвличат хората в мечти. При това е възможно и да се каже, че тази част от разказа започва там, където се показва едно лице, изглежда, изгубено някъде по дългия път. С други думи, едно лице съвсем бавно намери мястото си сред другите и заради другите и тихо, почти незабележимо се придвижи към подходящия момент. Беше „удобното“ време за завършване на разказа или за връзка с началото на нов разказ. Новото време изискваше ново място. Дали желанието на „госта“ да влезе в разказа можеше да се обясни със съдбовен замисъл? Тогава всеки би могъл да отговори на този въпрос както намери за добре. Фактически важно беше, че едно лице чакаше някъде заради един разказ, заради липсващия фрагмент от разказа. Следите на това лице отдавна бяха загубени. Лицето живееше, без да знае, че един ден ще бъде вписано от някого в разказа, на място за убежище, известно само на малцина мълчаливи свидетели. То действително нямаше понятие от смъртите и разделите. Това лице беше малко самотно дете. Малко самотно дете, което трябваше да си създаде свой свят… Това обаче нямаше да е достатъчно, не бе достатъчно на другите герои на разказа… Тъй като в най-истинските моменти бяха дадени обещания. Бяха дадени и приети обещания… Който желаеше, можеше да потърси онзи „съдбовен замисъл“ и на мястото на обещанието…