Марио Леви
Истанбул беше една приказка (63)

Писмо от онези лагери

Въпреки цялата си правдивост и простота, писмото на Енрико Вайцман ми се стори сякаш написано в съвсем друг свят и период от време. Ситуацията му придаваше някаква неприкосновеност, недосегаемост. Това, с което бях конфронтиран, породи у мен много забележки и въпроси и докато бях зает с дългото си четиво, положих всички усилия, но там, между редовете имаше нещо, чийто произход не схванах, което ми попречи да се доближа до онези хора. За пореден път изживях време, в което ми се струваше по-правилно да мълча. Затова и се задоволих просто да „покажа“ това писмо, точно както го бе направил мосю Жак. Зная, че в подходящия момент написаното ще намери мястото си в разказа. Така че продължавам да вярвам, въпреки всички пречки. Трябва да потърся наново истинските думи, дори с риск да се изгубя по пътя. В края на краищата този път още по-рано е бил изпробван за други изгубени, откраднати минали времена. Нима и онези хора, и успелите да се върнат „оттам“ в своите дни „след това“ не бяха чакали години, надявайки се да намерят мястото си в разказите на другите, нима не се бяха борили със собствените си призраци? Нима мнозина от тези хора, вместо да се върнат в „старите страни“ не се бяха нагърбили да отидат в „нови страни“ и в новите страни да тръгнат към нови съдби? Енрико Вайцман беше човек, решил да се върне на мястото, от което бе поел или накаран да поеме на път… Тъй като отдавна вече бе изгубил своята страна, своята истинска страна. Може би съпротивителната му сила и способността да понася такива страдания се обясняват с факта, че предвид отвличането, смъртта и невъзможността да се върне бе очертал границите на своята страна единствено за себе си, или нещо повече: че се бе научил „да бъде собствената си страна“… В такова време на търсене на себе си със сигурност трябвало да се вслушва в гласа на самотата, чиято цена била платена. В гласа на самота, чиято цена била платена… Този глас се бях опитал да доловя между редовете, въпреки всичките си граници. В крайна сметка благодарение на това, което ми бяха дали думите ми, и аз в дните на своето пленничество бях разбрал, че трябва да се нагърбя с възобновено заминаване, за да чуя, да мога да чуя повече…

 

 

Драги приятелю,

С картичката, която Ви изпратих, едва-що пристигнал тук, просто исках да Ви се обадя. Естествено, нямаше как да пиша подробности. Още не бях готов за тях. Сега обаче ще се опитам да Ви разкажа нашата трагедия, която започна в 2:00 часа сутринта на 11 януари 1944 година…

Когато дойдоха вкъщи да ни арестуват, все едно бяхме „престъпници“, отдавна вече си бяхме легнали. Мари беше бременна с второто ни дете. Толкова си спомням. Но сега забелязвам, че някои факти са изтрити от паметта ми и трябва да ги подновя от мястото, където са прекъснати. А оттогава не е минало чак толкова много време. Неотдавна все още бяхме с близките си и — въпреки всичко преживяно — си мислехме, че ще се събуждаме и занапред ще можем да се събуждаме сутрин както всеки божи ден. Само че човек забравя бързо, когато иска или е принуден да забрави. Забравя, съумява да забрави или вярва, че е забравил, действително е забравил. Макар на другите, които са изживели нормални дни, времето да им се струва много кратко. Искаше ми се да Ви кажа всичко това, защото сега вече не си спомням в кой месец беше бременна жена ми. Май беше в четвъртия месец. В четвъртия или третия… Или… Е, сега това не играе абсолютно никаква роля. Също и това… Тъй като и бездруго изгубихме куп други неща в миналото, в мрака си. Най-важното е, че се научихме да губим. Също и да губим… Въпреки цялата си съпротива… Даниел, първото ми дете, се беше подготвила за изпита по френски на другия ден и си лежеше спокойно в кревата както всички ученици, които са си написали домашните. По странна случайност тази вечер пожела да чуе приказката за Малечко-Палечко, която отдавна не й бях разказвал, а особеното бе, че изслуша приказката до края, обикновено никога не изтрайваше до края и заспиваше с усмивка, сигурна, че баща й, „разказвачът на приказки“, ще остане при нея. Тогава винаги дълго я гледах и галех по косите. Спомнях си за моите, нашите изгубени приказки. Един ден щях да й разкажа и тези приказки. Сигурен бях. Вярвах в това, макар че не бях забравил, не бях могъл да забравя какво бях оставил зад гърба си… „Татенце, ако някой ден се заблудя в гората, ти ще ме намериш, нали?“, попита ме тя. „Разбира се, дъще, сто на сто…“, казах напълно убедено. „А братчето ми, дето скоро ще се роди, нали ще намериш и спасиш и него?“, попита тя после. Замълчах. Спомних си мъртъвците, които бяхме оставили в гората. И те бяха деца на други майки и бащи и не бяха намерили пътя за дома. Въпреки това отговорих: „То се знае, миличка, естествено… Татко винаги ще ви закриля“. Казах си, че ще държа децата си далеч от този кошмар. Откъде в този момент да зная, че накрая щеше да дойде и нашият ред, че онова отчаяние не след дълго щеше да похлопа и на нашата врата… Зная, трудно е да се повярва. Може би ще си помислите, че малко преувеличавам и добавям към преживяното и някоя и друга фантазия, но бъдете сигурен, че не е така. Каквото преживяхме, няма нужда от фантазии. Каквото преживяхме, каквото бяхме принудени да преживеем, и без това ни е достатъчно, взривява всички граници на фантазията…

Да, обещах на Даниел да не я оставям сама. Всеки баща би го сторил. Този разговор обаче щеше да бъде последният ни истински разговор. За пореден път щях да видя колко безсилни бяхме срещу някои събития, въпреки цялата си убеденост. Този път обаче бях загубил незаменима част от себе си, скрита много дълбоко в душата ми… Тази нощ Лилиан беше случайно у нас. Отначало ми се видя полезно, че тя знаеше немски и спомена имената на някои смятани за влиятелни хора. Каза за „особеното положение“ на сестра си, за нейната бременност. На което те отговориха, че сега ще отведат само мен и ще обмислят решението си относно другите. Какъв миг на щастие на фона на цялото страдание… Намерих начин да прошепна на жена си да събере багажа и незабавно да избяга с дъщеря ни. По пътя си мислех най-вече за това бягство, за неговата осъществимост, за скривалищата. Те, поне те щяха да се спасят от този кошмар. Само че радостта ми не трая дълго. Тъй като решила, че за известно време ще я оставят на мира и няма да я търсят, Мари не действала достатъчно бързо. Затова онези, които дошли да я арестуват, не лесно я намерили на „местопребиваването“ й. Сега вече никой не можеше да каже нищо. Между двата ареста имаше само двайсет и четири часа. Всички ние, Мари, Даниел, Несим, Рахел, Полет, Анет, Исак, Лилиан и аз не след дълго се срещнахме отново в затвора на Байон. Бяхме определени за пътуване, чиято цел не знаехме, по-точно: която не искахме да узнаем, да повярваме и да споделим един с друг. Бяхме в състояние, в което нито можехме да проумеем напълно, нито да си представим това, което щеше да последва. Всички ние се бяхме опитали да водим живота си благодарение на силата, която бяхме черпили по различен начин от малки навици и мечти. Но ето че изведнъж всичко стана друго, сякаш прерязано с нож. Изведнъж… Сега можем да спорим. Дали всичко действително се е променило така неочаквано? На този въпрос можете да отговорите и Вие, където и да се намирате. Само дето е вече късно за много спорове, въпроси и пресмятания… Не че не бяхме очаквали нашия арест, но все се бяхме залъгвали с вярата, че ще успеем да избягаме, да се крием до последно. В най-лошия случай наблизо беше Испания. Испания беше близо… Без съмнение този път беше опасен за мен. Там обаче щях да намеря по-лесно решение, особено в такава ситуация. Зная, сега ще попитате: Щом е така, защо сте останали, защо не сте предприели своевременно нещо, след като тези възможности са били налице? Този въпрос няма лесен отговор. Няма обяснение защо човек предпочита оставането. Всекидневният живот ви обвързва с простите неща. Някак не съумявате да се откажете от тези прости неща в онзи живот, от онази илюзия. Без да забелязвате, сте пленник на навиците си, това е всичко… Отделно от това в дните на чакане Несим се уповаваше на своята турска принадлежност, която трябваше да му предостави специален статут, и при всеки случай казваше: „Мен няма да ме пипнат“. Семейството му също трябваше да се възползва от неговия специален статут. Въпреки че децата бяха родени във Франция, беше избрал за тях турско гражданство. (Нищо не зная само за статута на Жинет. Но пък и тя в крайна сметка щеше да тръгне по съвсем друг, различен от нашия път, нали…)

За мен това беше объркваща и пълна с противоречия позиция. Тъй като ми беше разказал надълго и нашироко с какви чувства се е разделил с Истанбул. Няколко пъти бе повторил, че в Биариц е намерил търсеното спокойствие и не мисли за завръщане. Сигурен съм, че сте разисквали с него темата в дните, в които бяхте на гости тук. Сто на сто е разяснил надълго и нашироко и на вас чувствата, решимостта си. Според мен обаче имаше едно чувство, което той в тези разговори криеше от нас, от всички. Беше съкровена връзка с Истанбул, която не искаше да признае дори пред себе си. Не го казваше, не можеше да го каже. Аз обаче можех да го разбера и почувствам. Тъй като изпитвах подобни чувства към Теруел, въпреки целия гняв и цялото разочарование от Испания, която бях напуснал, трябваше да напусна. В края на краищата обикновено смятахме нашите градове за истинския си дом. За свой дом… Дори ако понякога дълбоко в душата си усещахме, че в един по-далечен мрак бяха останали други страни… Градът, където бе прекарал и оставил зад гърба си своето детство, за Несим беше страната, която никога нямаше да изгуби, която не можеше да бъде изгубена и зачеркната. Благодарение на този копнеж Истанбул несъмнено ставаше за него все по-голям. Както ще разберете, това бе копнеж не само по една география и един климат, а и по изгубено време, в което не можеше да се върне. В спомените си за този град той навяваше асоциации с „последните османци“, пометени от сцената на историята… В една от онези нощи, когато, така да се каже, вече усещахме, че Гестапо диша във врата ни, Несим каза: „Не беше нужно да изживяваме тези дни… Можехме и досега да живеем с мечтата за по-справедлива страна и в къщата ни с изглед към Златния рог… Сега там е времето на скумрията“. В този момент разбрах колко силно копнееше за Истанбул, колко дълбоко бе чувството към това, което бе изгубил. Очите на Рахел се бяха навлажнили. В сълзите й се криеха и други отчаяния и оскърбления. И други отчаяния и оскърбления… Всеки от нас идваше от собствената си история… Оттогава името лефер, което тази вечер чух за пръв път от Несим, за мен е свързано с Истанбул. Учудвам се, че пак мога да се спра за по-дълго на такъв детайл. Но не искам да пренебрегвам естествените си влечения. Щом пристигна там, ще Ви помоля най-напред да ме заведете в рибен ресторант. Изискват го спомените за онази нощ, изискват го от двама ни…

След тази вечер Несим никога вече не спомена за Истанбул. Предполагам, че беше приел и решил да носи гражданството на „новата страна“, която всъщност не смяташе за своя, в резултат от връзката си със своя град, истинския свой град. Знаеше, че въпреки всички развития и промени нямаше да извърши предателство „там“. Това знаеше всеки, който го познаваше отблизо. Същевременно обаче това бе и прагматично решение. За човек с добро материално положение винаги е по-благоприятно да има друго гражданство в чужда страна… Е, след като Несим знаеше и бе способен да отчете всички тези тънкости, защо му беше убягнал важният детайл, че трябва да продължи валидността на паспорта си? Нима не беше усвоил ценните знания, които закриляха турските граждани в онези дни? Никога — нито тогава, нито днес — не съм вярвал в съдбата. След онова, което преживяхме обаче, мога да вярвам в силата на случайностите. Вие естествено може да си помислите, че говорейки за силата на случайностите, говоря за това, което вие разбирате под съдба. Когато си припомням случайностите и неочакваните житейски обрати, идва ми само да мълча, единствено да мълча. Да мълча, единствено да мълча…

Събитията, които ни вкараха в този затвор, се развиха толкова бързо… Несим бе арестуван четири-пет дни преди нас. Трябваше да го видите как посрещна Рахел в затвора. Не можахме да сдържим сълзите си. И бездруго бяхме в такова емоционално състояние, че една-единствена искра можеше по всяко време да запали пожар. Рахел прегърна Несим и каза: „Мислех, че няма да те видя вече“. В този момент за пореден път осъзнах каква сила дава на човек любовта, истинската любов. В този миг още веднъж повярвах в онази любов, на която са способни само малцина. Това, което преживях, промени, разяде, съсипа много чувства в живота ми, но така и не успя да унищожи тази вяра, надеждата, свързана с тази вяра. Винаги съм искал да запазя тази вяра жива заради такъв момент, заради това, което видях там.

Когато Несим погледна с дълбока болка дъщерите си Полет и Анет, Рахел каза: „Оставих Жинет при мадам Манзел. Повече не можах да направя. При тези обстоятелства можех да оставя там само едно от децата ни. Избрах най-малката. Тъй като няма да изпита тези дълбоки болки като нас и ще си спомня само онова, което желае или смята за необходимо, тя може би най-лесно от всички ще съумее да започне нов живот и да приеме други за свои роднини… Прости ми“. При тези думи в душите ни се разля странна радост. Странна, незабравима радост, подхранвана от страданието. Да, човек от нашата среда щеше да тръгне напред към друг живот. Вече знаехме, че ще получим големи рани. Можехме да усетим как щяхме да се преобразим и колко трудно щеше да бъде да се върнем. В този момент в очите на Несим видях и благодарност към Рахел. Двамата никога вече нямаше да се погледнат както сега, да се прегърнат. После Несим погледна Полет и Анет. В този поглед забелязах следи от срам, от друго отчаяние. Полет, която бе видяла този поглед, каза: „Скъпи татко, това беше наше общо решение“. Не ни беше трудно да разберем какво имаше предвид. Дали в погледа на Несим се криеше съжаление, задето бе допуснал дъщерите му да се родят тук, във Франция? Тогава Полет беше май на двайсет, Анет на шестнайсет години. Жинет пък беше около четиригодишна. Болката от угризенията на съвестта кръжеше само между нас тримата. Бях много близък с Несим и Рахел. Още веднъж бяхме уловили миг на съпричастност, в който не промълвихме нито дума, не го сметнахме за необходимо… По-късно щяха да дойдат подробностите. В онези дни и бездруго имахме твърде много време за приказки. Освен това бяхме принудени да приказваме много, за да оцелеем, да се обвържем с живота и чрез разговори да поддържаме духа си бодър. Сега вече всяка подробност, която при нормални обстоятелства би се сторила маловажна на другите, за нас имаше значение. Тези подробности бих искал да споделя с Вас, доколкото са останали в паметта ми.

Както вече споменах по-горе, Несим бе задържан по-рано от нас другите. Моля да проявите снизхождение към мен заради повторенията. От време на време изпадам в излишно многоглаголстване. „По-рано“ не беше така. Днес обаче само така мога да събера ума си. Дали тези повторения са може би израз на моите натрапчиви представи, които все още не съм обяснил? Кой знае…

Може би в оставащите ми години ще получа други, по-нови обяснения за тях… Така че да изчакаме, още веднъж да се опитаме да изчакаме… Несим бе поел по този път без завръщане в един неделен ден. Тази сутрин, няколко часа преди онези гости да потропат на вратата, се събудил с отдавна неусещано чувство на щастие, станал преди другите, за да приготви закуска, и облякъл като за излизане един от най-любимите си костюми, грижливо вързал вратовръзката, изчистил и лъснал обущата си. След това приготвил на близките си чай „по турски“. Това била една от традициите, които се опитвал да съхрани заедно с Рахел… За случая отворил и мармалада от портокали, който от две години пазел за „хубави дни“, и го сложил на масата… В тези мигове също като останалите нямал никаква представа за пътуването, което бавно наближавало. След като обитателите на дома се събрали около масата, за да вземат участие в радостта, пристигнали „посетителите“. Новодошлите били крайно учтиви и тактични и казали, че трябвало да закарат Несим в полицейското управление заради някои обикновени формалности. Несим казал: „Готов съм“.

Въпреки че не изгубил надежда дори в този момент, все пак имал едно наум и на сбогуване намерил начин да каже на Рахел, че отивал в неизвестна посока, че всичко било възможно. А после изискал от нея да направи всичко възможно, за да повери децата не на друг, а на някого от семейството. Това било много тежко бреме. Когато ми разказа за тези мигове, Рахел сякаш искаше да ми опише и своята дилема. Дали все още било възможно да се върнат в Истанбул? Този вариант бил обмислян сериозно, след като два дни от Несим нямало ни вест, ни кост. Полет била на мнение, че всяка от тях може да тръгне по свой път и да се погрижи за себе си. Не бивало да привличат хорското внимание. Анет казала, че иска да остане с по-голямата си сестра. В своя малък свят Жинет естествено не забелязвала нищо от случващото се. Рахел била горда, но същевременно и много тъжна, виждайки, че големите й дъщери били готови да се подложат на определени страдания. Нейните дъщери — ако живеели на друго място, поради възторга и безгрижието на младостта животът щял да им изглежда като малка игра — благодарение на събитията от последните дни надраснали възрастта си… Предложенията им обаче при всички положения били много далеч от това, което Рахел можела да приеме. И тя имала „наследство“. Въпреки всичките години във Франция, била запазила друга идентичност, друг човек от друга история и в крайна сметка се чувствала уютно в друг емоционален свят. Само заедно щели да отидат на онова място, което им било предопределено, и щели да тръгнат по пътя на съдбата, без да се разделят… След това обсъдили евентуалните маршрути. Трябвало да отпътуват от другаде, може би от Испания или от Свободната зона. Пътищата пред тях може би щели да се открият с подкупи, а може би със… Сама в стаята си Рахел „докоснала“ своето „съкровище“ в ковчежето за бижута. После разгледала лицето си в огледалото. За пръв път забелязала бръчките си. Несим я гледал усмихнат от снимката на тоалетката. В този момент разбрала, че не може да го направи, въпреки всичко, което се случвало. Трябвало да се изпробват други пътища, непременно трябвало да се потърсят други пътища…

На третата сутрин обаче мадам Манзел развълнувано потропала на вратата и съобщила, че гестаповците вървели по улицата и вече били прибрали хора от някои къщи. Решението относно Жинет било взето в този миг. Рахел казала на мадам Манзел и за последното желание на Несим. Мадам Манзел отвърнала напълно искрено, че в тези времена всеки трябвало да се застъпва за другия, да брани живота му, иначе в бъдеще никой не би имал очи да погледне другия, но предвид положението си можела да вземе само Жинет. В края на краищата по-лесно било да скрие малко момиченце. Решаващо в случая било ограниченото й място и свързаните с него проблеми, които не можела да обясни на никого. Обясненията й със сигурност били правилни, достоверни. В този миг по всяка вероятност не би се скрила зад лъжи, не би избегнала реалността. И бездруго мислела много бързо и добре. Навярно затова било толкова лесно да се направи трудната крачка. За кратко всички стигнали до един и същ извод, след като послушали най-вече гласа на чувствата… Казали на Жинет, че трябвало да заминат на дълго пътешествие, за да върнат татко си. Такова едно пътешествие не било за малки момиченца. Възможно било да си дойдат след доста време. Щели обаче да се постараят да не я карат да ги чака твърде дълго. И мадам Манзел дала дума на Рахел, че ще направи всичко по силите си за Жинет… Рахел помолила мадам Манзел да ги споменава в молитвите си. В онези мигове, миговете, които никога не ще забравим, всички ние трябваше да вярваме в някого, в нещо…

В четири часа на другата сутрин ни събудиха и трима войници с насочени срещу нас картечници ни отведоха като буйстващи бандити. Даниел беше объркана, улови ме за ръка и каза, че трябвало да отиде на училище. Зададе ми въпроси за мястото, където ни водели. Казах, че не зная абсолютно нищо за него. Сега, след всичко, което преживях, виждам колко верен е бил отговорът, който дадох, за да избягам от реалността. В този момент действително не знаех абсолютно нищо. Който не беше виждал тези места, нямаше как да ги познава наистина. Казах на дъщеря си и че всичко това може би е игра. Да, някой си играе с нас, цялото може би е сцена от драма. Сцени от представление, което унищожава участниците, не ги оставя за друга игра. Сцените от игра, в които децата остаряваха, преди да са пораснали, сцени, които гледахме с други очи и които бяхме задължени да играем…

Малко по-късно се озовахме зад гарата, откъдето тръгваха товарните влакове. Във вагоните иначе превозваха добитък. Както можете да предположите, наблъскаха ни в тези вагони насила и под дъжд от ругатни. Докараха и други пътници, които не познавахме. Във всеки вагон натикаха поне шейсет души. Сред нас имаше както над осемдесетгодишни старци, така и новородени бебета. След като заключиха вратите с резетата, ни принудиха да ходим по нужда във вагона по време на двудневното ни пътуване. След два дни пристигнахме в Дранси. Там бяха уредени нашите „законови“ формалности. Към тях естествено спадаха и разпити. Положението с мен, с жена ми и дъщеря ми беше ясно. Заради проблемите с гражданството, които и бездруго не можехме да разрешим, нашият въпрос бе уреден набързо, което доста улесни решението относно трима ни. За Несим и семейството му, честно казано, все още таях малка надежда. В крайна сметка бяха турци, поданици на държава, която в онези дни не беше много далеч от Германия. Знаехме, беше вече малко късно. Но надеждата си е надежда. За съжаление изобщо не се съобразиха с този „специален статут“. За немците имаше само един критерий, за да бъдеш обявен за виновен: да си евреин. Не се оказа траен и ефектът от превъзходния немски на Несим от „виенската епоха“. Тук обаче избора направиха не другите, а брат Ви. За деликатен човек като него не беше лесно да разбере, че език, култура, с които години наред го бяха свързвали дълбоки чувства, му обърнаха гръб, го предадоха. Само така мога да си обясня, че след този ден не продума нито една дума на немски, че отхвърли езика, като го погреба от обида. А пък знанието, владеенето на този език би могло да улесни положението му. Този шанс би следвало да се вземе под внимание. В онези дни всеки се мъчеше да се вкопчи в нещо, за да оцелее, за да остане на крака. Ала той навярно виждаше в това предателство несправедливост, от която същността на тези неща, респективно неговата същност бе разтърсена до дъно… Предполагам, че в този миг той умря или прие смъртта си. Може би за него смъртта започна в момента, в който започна мълчанието му… След разпитите всички ние, жени, мъже, деца, без значение, бивахме наругавани и извеждани от стаята. Навън Полет, която мислеше за любимия си, останал в Биариц, ми каза тихо с наивността на млада девойка: „Не успях дори да му се обадя по телефона, дори да се сбогувам с него“. Тези мигове сега отново се възкресяват в ума ми. Спомням си. Животът спря за всички ни. Времето спря. Не след дълго щяхме да изгубим местата, които ни „обгръщаха“, те щяха да ни изглеждат като изостанали в съвсем друг свят.

Прекарахме четири дни в Дранси. Напразно чакахме турското консулство да предприеме офанзива за спасяване на Несим и семейството му. В онези дни всеки бе толкова безпомощен…

В края на четвъртия ден пак ни качиха на товарните вагони. В Аушвиц пристигнахме в десет вечерта на 23 януари. На бърза ръка ни свалиха от влака. Веднага ни взеха куфарите и малкото вещи, които имахме. Последва най-голямата, най-болезнената раздяла, която бяхме преживели дотогава. Разделиха ни, откъснаха ни от нашите жени и деца, без да ни дадат възможност да се прегърнем още веднъж. Щяхме да бъдем на различни места. Несим, Исак и аз, ние, тримата мъже, останахме заедно. Заедно… Както по време на разходките ни в Биариц, чийто плаж сега все повече се отдалечаваше от нас… Само дето обстоятелствата се различаваха от тези в по-раншните дни. Стояхме до глезени в леденостудена вода. Беше адски студено и валеше като из ведро. Подир известно време почти спряхме да усещаме болката в краката. По-късно щяхме да свикнем с толкова болки. До два през нощта чакахме строени под проливния дъжд, от който нямаше къде да се скрием. След това ни натовариха на камион и ни закараха до Моровиц, на двайсет километра от Аушвиц. Там набързо, сякаш пак беше много спешно, ни вкараха в голям хангар. После трябваше да съблечем дрехите си, като обещаха да ни ги върнат. Обръснаха ни главите и ни пратиха вкупом под леденостудени душове. Взеха ни и брачните халки, последната ни връзка със света. В Париж вече ни бяха откраднали, отнели куп ценни вещи. Дали при тези обстоятелства брачните халки бяха толкова важни, толкова съществени? Не зная, наистина не зная. В онзи миг обаче ни се струваше, че губим ценни, много ценни неща. Зная това. Сега отново мога да изпитам това чувство… Когато излязохме от душовете, не намерихме дрехите си. Чисто голи, в мразовитата нощ ни наредиха да тръгнем към една барака. Бяхме принудени да вървим доста дълго в това състояние. Сега, когато си припомням тези моменти, се питам как съумяхме да издържим на тези несгоди, откъде намерихме сили. Такива въпроси естествено нямат само един отговор. Освен това е безсмислено отговорът на такива въпроси да се търси извън такива места, в животите извън такива места. Само че аз все пак питам, с помощта на тези въпроси се опитвам да разбера по-добре самия себе си на тези места. Това е един от пътищата, които ми позволяват да понасям по-добре своята самота… Един от пътищата, които ми позволяват да понасям по-добре своята самота… Та нали човек в края на краищата се научава и да живее с мъртъвците и смъртта, за да се свърже по-здраво с живота. От определен момент нататък знаем, че нашите мъртъвци са нашите истински, най-надеждни спътници. Нашите мъртъвци ни припомнят дните, които сме изгубили по пътя на отлагането и които трябва наново да намерим, да използваме…

В бараката ни очакваха новите ни дрехи. Раирано яке, панталон, кепе и налъми… Екипирането беше приключило, вече не бяхме гости там… От часове не бяхме яли. Към три следобед ни бяха дали чиния гнусна развалена супа, в която плуваше парче черно свинско месо. Когато бяхме най-гладни — гнусно парче свинско месо!… Това ли беше прочутата германска тактичност!… Междувременно ми беше станало вече все едно. В момента нищо друго нямаше значение, освен да остана жив. Нищо не беше по-важно от това да се спася, да спася само себе си… От тази битка щях да изляза жив. И от тази битка щях да изляза жив… Независимо от всичко бяхме толкова гладни, че това гнусно парче свинско месо ни се услади като бифтек. Не само гладът пораждаше това усещане. Това беше начин да си отмъстим най-жестоко на нашите палачи. Може би в момента не осъзнавахме напълно какво правим. Сега обаче си мисля, че не бива да изключваме тази вероятност.

На другата сутрин ни закараха „на работа“. Дадоха ни търнокопи и лопати и ни наредиха да разтрошаваме и пренасяме тежки камъни. Работата изискваше голяма физическа сила и издръжливост. Несим, освен някои други заболявания имаше и херния. Щом разбраха, веднага му дадоха бандаж, е, доста износен, но наистина полезен при дадените обстоятелства. Ще кажете: „Ето най-сетне пример за човечност!“. Само че тутакси ще промените мнението си, ако си дадете сметка, че зад такова поведение се крие намерението да накарат един човек да работи по-дълго и да страда по-силно. Тук видяхме ползата от съмнението, трябваше да признаем ползата от дискурсивното мислене. В края на осмия ден Несим се разболя. Краката и ръцете му бяха целите в рани. Наложи се да влезе в болничното отделение. Така и не научихме какво преживя, с кого за какво доколко разговаря през месеца, който прекара там. Когато се върна при нас, на работа, не беше много словоохотлив. Реакциите му спрямо външния свят непрестанно отслабваха. По-късно отказа не само да говори, но и да слуша. След известно време пак се разболя, и бездруго трябваше да нощува в болничното отделение. Ето че сега разбрахме. Несим имаше диабет и страшно високата захар започна разрушителното си дело. Нуждаеше се от специално лечение. Само че такова лечение, дори да не беше изискано, а любезно измолено, щеше да се сметне като мотив за съпротива…

Три месеца Несим се люшкаше между болничното отделение и работното място. След това един ден оповестиха, че ще разделят „силните“ и „слабите“, с други думи: работоспособните от неработоспособните. Несим, естествено, бе от неработоспособните. Закараха го заедно с неколцина наши другари в подобно състояние на неизвестно място, за което не успяхме да научим нищо. Не мислехме, че времето за раздяла ще настъпи толкова бързо. Много ни беше тежко да се гледаме в очите, въпреки това се опитвахме да си даваме вид, че след някое време ще се срещнем отново. Нуждаехме се от тази вяра, за да издържим. За да живеем, трябваше за пореден път да се омотаем в нашите лъжи.

Не видях Несим никога повече. По-точно казано, видях го по друг начин. Беше минал горе-долу месец от раздялата ни, когато видях неговия бандаж за херния на друг мъж в бараката. В такива времена човек неволно обръща внимание на определени детайли. Бях застанал срещу мъжа. Той нямаше как да знае какво мислех и чувствах. Замълчах си. Нищо не казах и нищо не попитах. В края на краищата и той водеше борба за живот и също като мен, като всеки от нас се опитваше да остане на крака. И без това научих каквото бе необходимо да науча. Бях се сбогувал с Несим, знаейки какво го очаква, и въпреки това бях забелязал вярата му, че ще се видим отново. Подобни сбогувания щях да преживея и по-късно. Да, в онези дни ни крепяха не само надеждите, но и самозаблудите, опитите да се заблуждаваме сами…

В този лагер останахме до полунощ на 18 януари 1945-а. Тогава бяхме дочули, че руснаците напредват неудържимо. Предполагам, затова спешно ни преместиха в тази мразовита януарска нощ със силна виелица. Беше натрупал половин метър сняг. Много ни беше трудно да вървим с нашите налъми. Въпреки това изминахме без почивка разстоянието от осемдесет километра. Който явно нямаше сили да продължи, го разстрелваха на място с картечници и оставяха да лежи на пътя. Сам си представете какво чувствахме, изживявахме в тези моменти на ужас. По време на похода си се борехме не само със студа. Много по-страшно беше, че всеки миг можехме да усетим дулото на картечница в тила или гърба си. Сега не ми се иска да си представя още веднъж какво следваше, подир всичко каквото видях там…

По този начин минаха една нощ и един ден. Пристигнахме в друг лагер, но останахме там само една нощ. На другата сутрин ни натовариха на открити вагони и ни караха точно шест дни и шест нощи в неизвестна посока, а ние се опитвахме да изтърпим всички несгоди. В края на пътуването пристигнахме в Бухенвалд. Редиците ни бяха доста оредели. Все повече намалявахме. Кой беше следващият в списъка? В онези дни това бе въпросът, който си задавахме най-често. Намалявахме… По дългия път, чиято крайна точка не знаехме, „те“ набързо ни ликвидираха точно както желаеха. И все пак от друга страна това намаляване бе за мен увеличаване, обогатяване, от което исках да избягам, да се предпазя. Тъй като бяхме оставили зад гърба си мнозина другари по съдба, които не бяха издържали на тези условия, чиито лица сега от време на време си спомням, сякаш още са живи в коридорите на онези кошмари; понякога ми се явяват насън и приели различни образи, разговарят с мен…

Неочаквано там отново срещнах скъпия ми Исак, чиито следи бях изгубил в Моровиц. Сякаш не се бяхме виждали от години. Предпочетохме да не разговаряме за това, което бяхме оставили, трябваше да оставим зад гърба си. Не си задавахме никакви въпроси. Междувременно бяхме достигнали състояние, в което вече не знаехме какво и кога как ще преживеем. Не след дълго и бездруго пак щяха да ни разделят. Исак беше изпосталял. Цяло чудо беше, че още се държеше на крака. Да, цяло чудо… Сега, след онези дни мога да употребявам тази дума с лекота. Че бяхме живи, беше чудо, че бяхме изминали успешно тези дълги пътища, беше чудо, чудо беше и че заради този момент забравихме, съумяхме да забравим какво бяхме изгубили. Чудо беше, че се бяхме срещнали неочаквано и че можехме да се докоснем един друг. Подир няколко дни научихме, че пак трябва да тръгнем на път. Обаче знаехме, че този път е друго, това тръгване се различаваше от останалите. Беше друго тръгване към смъртта. Друго заминаване към смъртта… За последен път щях да видя и Исак. И двамата го усещахме. Новото ни пътуване продължи два дни. Отдавна вече бяхме свикнали да се лашкаме в това време в конски вагони към неизвестна цел. В края на това пътуване пристигнахме в Клавикел. Това беше „лагер за унищожение“. Въздухът тегнеше от миризмата на изгоряла плът. Там ни казаха, че този лагер се различавал от досегашните, оттук никой нямало да излезе жив. Бяхме ли стигнали до края на пътуването? Напразно ли бяхме изтърпели цялото това страдание? За нищо ли бяхме хранили всички надежди? Оскъдната храна и условията на труд потвърждаваха казаното. Скоро след това обаче ме уведомиха за естеството на действителната ми „работа“ в този лагер… Бях натоварен да хвърлям в пещите труповете на онези, които бяха убивани масово в газовите камери. Тъй като имаше „много работа“, трябваше да действам бързо. Отначало беше като кошмар. Кошмар, който дори да се напрегна, просто не съм в състояние да Ви опиша, както всъщност би трябвало да мога… Безконечен кошмар, който преследва човек във времена, в които сън не го лови… Стотици, хиляди трупове, безброй вкочанени тела на хора, които са дошли на бял свят като Вас, които като Вас са се радвали, тъгували, страдали, таили надежди и искали да живеят в различни градове с различни хора на различни езици… И те сигурно бяха изминали дълги пътища, за да дойдат тук. И те положително допреди няколко години бяха имали Утре, проект за бъдещето. И те имаха слабости, угризения на съвестта, дребни сметки за уреждане и неприключени писма, които все бяха отлагали да напишат. Ала сега, след всички чувства, всички усилия да се вкопчат в живота бяха без възраст, без език, без пол, без нация и без имена. Да, отначало се чувствах като хвърлен в кошмар, от който не вярвах да се избавя някога. Лошото беше, че виждах продължението на кошмара по друг начин и нощем, докато спях. Продължавах „дейността“ си и насън… Тогава един или друг труп изведнъж оживяваше. Една млада жена например, тъкмо се канех да я хвърля в пещта, се раздвижи, впрегнала целия си сексапил, и ми заговори: „Ей, юнако, няма ли да ме пощадиш?“. Или едно от малките деца понякога се втурваше към пещта, викайки: „Чичко огняр, чичко огняр!… Хвани ме де!“ Някои трупове се заливаха от смях, след като ги хвърлеха в пещта, други говореха испански като в Теруел, където бях прекарал детството и юношеството си, трети крещяха от пещта: „Кога най-сетне ще угасиш огъня, мухльо такъв!… Хайде, че ни става некомфортно тук!“. Веднъж дочух от пещта и гласа на майка си. Пееше ми един от еврейските химни, на който ме бе научила като дете, който обаче напълно бях забравил, бях решил да забравя. Запях с нея. Странно, но успях да изпея от начало до край забравената, отдавна изтритата от живота ми песен. Сега да ме попитате, не се сещам за нито една нота, нито една дума, нито един тон от този химн. След като изпяхме химна, майка ми каза: „Вече порастваш, Енрико… Вече порастваш, сине… Не се бой, нищо няма да издам на баща ти“. Не се бой, нищо няма да издам на баща ти… Сигурно си беше помислила, че баща ми, изцяло отдаден на идеята да бъде атеист и враг на религията, би се ядосал, задето съм пял химна. А пък аз в нито една фаза от живота си не съм се страхувал от баща си. Винаги сме се смятали за приятели, за „съратници“. Бяхме един за друг спътници, другари по дълъг път… Та това са кошмарите, които някак си ме преследват и до днес. Трябваше обаче да издържа, непременно да издържа, трябваше да понеса отгоре на всичко и това… Когато хвърлях труповете в пещта, често си казвах: „Този е мъртъв, този също е мъртъв, а аз съм жив! Ще живея, трябва да живея!“. След известно време свикнах с „работата“. Нещо повече: вечер, когато излизах навън след смяната, вече не вонях както в началото на изгоряла плът. Работата до пещта се беше превърнала в обичайна, делнична, нормална работа. Толкова силно желаех да се убедя в това в онези дни, че накрая съумях да го повярвам. Към това чувство обаче спадаше и един много важен детайл. Не мога и нямам право да премълча пред Вас какво предизвика у мен този детайл. Въпреки че в онези дни бях обръгнал на всичко, в сърцето ми живееше таен, но много голям страх — че сред всичките тези трупове може да се натъкна на някого от близките си. Може би приятел от дните в Биариц или още по-ужасно: жена ми или дъщеря ми. Тъй като за нас вече нямаше невъзможни неща… Сред всичките тези трупове, сред стотици хиляди, милиони трупове да се натъкна на някого от своите, които бях погребал в душата си… Точно в този момент щях да изгубя жизнената си сила. Кошмарите, които сънувах в нощите на онези дни, ми напомняха и за този страх. Кошмарите не свършваха, не ми даваха мира… Продължавам да сънувам. Подробностите се сменят, картините, разговорите се трансформират, ала страхът от срещата си остава на същото място, на портата за ада, за огнения тунел. Опитвам се да забравя. Старая се да забравя себе си, просто да забравя. По тази причина не ми е особено приятно да разказвам тук това, което преживях, което видях в онзи друг свят…

Измежду това, което бих искал да споделя за онези дни, е и споменът за онези утрини, в които ядяхме, трябваше да ядем отпадъци, за да останем живи. В някои дни имаше храна, в други — не. След някое време свикнахме в ранни зори, още преди изгрев-слънце да преравяме отпадъците, за да открием хранителни остатъци, които да ни осигурят още ден живот. Докъде бяхме стигнали! В онези дни обаче единствената ни победа беше да оцелеем, та макар и с отпадъци, и още веднъж да се изправим срещу тези мъже. По-късно дочух, че водени от същото намерение — да оказват съпротива, на други места някои хора, които бяха делили с нас един и същ живот, по-точно казано: пътя на смъртта, сиреч наши другари по съдба, ядели черния дроб на свои току-що починали сълагерници. Инициаторите били лекари, респективно бивши лекари от един отминал свят. Те били компетентни по въпроса. След физическата смърт черният дроб оставал за кратко неразложен. Не зная дали е истина или лъжа. Но както вече Ви казах, там нямаше невъзможни неща. За да превъзмогне всичко там, човек трябваше да бъде подготвен за всички възможности и невъзможности… Дали пък не трябва да сме благодарни, че трябваше да ядем отпадъци, за да оцелеем, да останем живи? Кой знае… Може би трябва да предефинираме понятията си за правилно и погрешно, за справедливост и несправедливост. В тази ситуация чувствата могат да ни отворят нови врати. В онези дни се доверявах на чувствата си. Тогава чувствата ме накараха да кажа и че трябва да се радвам за Несим, задето не е съпреживял тази част от нашия път. В онези дни мнозина изпитваха тази радост по отношение на редица свои близки. Да се радваш на смъртта на приятел, означава да скърбиш по друг начин за този човек. Навярно никога не ще бъда в състояние да Ви разкажа за тази спотаена скръб.

След близо два месеца ни върнаха в Бухенвалд. Извървяхме стотината километра дотам за два дни. В края на пътя ни обаче започна друго пътуване. Новото лашкане в конски вагони продължи двайсет и един дни. През това време получавахме дневно по двеста грама сух хляб и три сурови картофа и на три дни по една бъчва питейна вода, която трябваше да стигне за деветдесет и шестимата във вагона. Само който преборваше най-силните, успяваше изобщо да пийне няколко капки вода. В началото на пътуването бяхме около пет хиляди. В края на двайсет и първия ден обаче се бяхме стопили до шестстотин души. Бях много отслабнал и чувствах, че краката няма да ме държат още дълго. Почти не бях в състояние да ходя. Името на лагера, където ни докараха, беше Дахау… Бяхме чували за Дахау. Тази сутрин за пръв път ми мина през ума, че с мен е свършено. Казах си: „Дотук, това беше“. След толкова съпротива, толкова борба всичко беше дотук… Спомних си какво бях оставил зад гърба си. Картини, хора, гласове вече се смесваха… Сетих се за различни места, изживявания… Теруел, Биариц и това, което последва… Баща ми, Даниел и нероденото ми дете… Край… Приготвих се безмълвно да очаквам смъртта.

Американците дойдоха няколко дни по-късно. Бях спасен. Не можех да повярвам… Честно казано, все още не мога да повярвам. Беше в първите майски дни. Първо ме закараха във френска болница близо до лагера. Бях въшлясал, пълен с бълхи. Затова веднага ме дезинфекцираха. Още нещо ми се струваше невероятно, направо не можех да свикна с него: лежах между чисти бели чаршафи. След година и половина… Десет дни наред полагаха всевъзможни грижи за мен.

После с линейка ме откараха в Констанц, на остров Майнау. Този път попаднах в рай насред Боденското езеро. Когато пристигнах там, тежах четирийсет килограма. След месец и половина достигнах шейсет килограма. Поканиха ме за няколко кратки радио беседи. Сега задължението ми е да бъда „свидетел“… Извън това, което разказвам и мога да разкажа, обаче има и също толкова факти, които не мога да разкажа… Тази неспособност важи не само за мен, а и за всички, преживели онези дни. Сякаш нещо, което не можем да разкажем, което надхвърля границите на нашия език, за което няма граници, завинаги ще живее в нас и завинаги ще остане отвъд тази граница…

На 21 юни тръгнах от Констанц, на 28-и пристигнах в Биариц. По пътя за града, в който бях оставил толкова много спомени, до последно таях надежда да заваря там семейството и приятелите си. Един, поне един от тях бих могъл да срещна, нали? Уви, на мястото, на което се върнах, имаше само безмълвна тишина. Улиците, сградите, камъните, дърветата, плажът… Всичко се беше променило, беше станало чуждо. Всички неща, всяко кътче бяха променени или ми изглеждаха така. Напразно се бях надявал на завръщане, срещи, прегръдки. Те се случваха само във филмите, във филмите на другите… И до днес за жалост не се е върнал никой от онези, които очаквам. Понякога успявам да се залъжа. Измислям си различни варианти. Може би, казвам си, може би някой е останал в руската зона. В руската зона… В „онази“ зона… Или… Или дали не трябваше да бъда „там“? Насън виждам старите дни. Една вечер, когато се връщаме от партийно събрание… Както винаги спорихме разгорещено, вярвахме в нови надежди, в бъдещето… Мануел казва: „Днес трябва да си пийнем, трябва да пийнем по едно“. Днес трябва да си пийнем… Отиваме да пийнем по едно. Тази нощ баровете пак са наши. Във всеки бар мезе, напитка… Такъв е обичаят. Мануел загина в Теруел, досами мен, от куршум в главата. Чух свистенето на куршума. Свистенето на куршума… Дали това се случи наистина? Даниел иска да й разкажа за войната. Казвам й: „Малките деца не е нужно да знаят за нея. Като пораснеш, ще ти разкажа, обещавам. Като пораснеш, ще ти разкажа всичко“. Тя настоява и повтаря: „Разкажи ми въпреки това, макар да не разбирам, разкажи ми“. И ето че аз й разказвам. Разказвам… Тя „слуша“ войната като приказка… Да, малките деца не трябва да знаят всичко това… За тях войната трябва да си остане завинаги приказка от далечен свят… Иначе…

Като взема под внимание всичко това, излиза, че не мога да се зарадвам на връщането си. Сякаш бях изтърпял всички страдания, само и само да видя отново близките си… Сега обаче наоколо не мога да видя никого, абсолютно никого… Понякога се сещам и за приказката за Малечко-Палечко и си мисля, че не изпълних дори обещанието, което дадох във връзка с приказката…

Не можахме да изпълним дори обещанията, които дадохме на малките си деца във връзка с приказките… Сега… Сега тук е тъй тихо!…

 

 

Тук писмото свършваше. Всички ние вече се намирахме в друг разказ, в собствения си разказ. В собствения си разказ… С цялата си отдалеченост и отчужденост…