Марио Леви
Истанбул беше една приказка (62)

Не можехте да заличите мрака

Искаше ми се Марсел Алгранте, с когото така и не се сближих достатъчно и когото вследствие на това така и не опознах добре, да знае, че прибрах неговия молитвеник със сребърен обков в „едно от моите чекмеджета“, на място встрани от всекидневните дейности, с други думи: на „правилното според мен място“. Безспорно тук за пореден път надделява тайното желание за показност. Дали тези опасения не би следвало да се отнесат и до писмата, които сте написали с надеждата да разкажете за онова, което сте оставили зад гърба си или което е останало във вас от онези моменти, хора с асоциациите, отраженията и картините във вас, във вашата епоха?… Може би този въпрос важи и за „писмото“, което дава думата на свидетел от първа ръка и което ме накара да запиша историята на Несим и Рахел. Тъй като дори въз основа на това писмо можем да се докоснем само едва-едва до онзи аспект на живота, който не ни е лесно да разберем, който не ни се удава да разберем достатъчно… Въпреки че качеството на свидетел „там“ със сигурност е било качество, което непременно е трябвало да се сподели с други и да не се забравя. Това било последното писмо за живота на брат му, което мосю Жак можеше да извади наяве и да ми даде, въпреки всички съмнения. Преживяванията на Несим в Париж, редовете, които биха дали опорни точки за изпратените му в Истанбул възгледи, се бяха изгубили или бяха изгубени някъде. Животът го запознал с неколцина, които били готови да интерпретират или да направляват погрешно някои чувства. Заради вината на тези хора той трябвало да носи последиците от предателство, защото, без да се усъмни, се доверил на друг. С други думи: научил се да бъде благоразумен. Тъй че в това чувство на недоверие може би трябва да се потърси истинската причина за това, че бил склонен да спомене само бегло онези дни и чувствата в онези писма. Това писмо обаче беше друго, не беше написано от Несим, а и нямаше нищо общо с частни разговори. По-скоро имаше форма на завършен, приключен разказ, който трябваше да се знае задължително.

Тук става въпрос за писмото, написано от продавача на вестници и комунист Енрико Вайцман, който заедно с Несим тръгнал на похода на смъртта към концлагерите. Писмото бе изпратено през 1945-а до мосю Жак. В края на краищата историята трябваше да се запише от някого и да се предаде на другите, въпреки неизбежната непригодност на всички думи. Предполагам, това е усетил както авторът на писмото, така и приносителят и читателят. Този въпрос обаче изникна и пред мен, когато се опитах със своите възможности да вникна в една „смърт“, в крачките, водещи към смъртта… Дали например думите, „с които разполагаме“ — онези думи, които в много текстове ни даваха удобен случай да „подсилим“ много копнежи — дали тези думи помогнаха да предадем адекватно изживяното „там“? Дали ми беше възможно с моите думи и значението, които те имаха за мен, да схвана това, което бе останало, оставено зад гърба или изгубено „там“? Дали предвид тези свидетели спомените изобщо щяха да позволят да създам тези чувства повторно в нов текст? „Преживяното“ казваше, че определени моменти в онези текстове не можеха да се разкажат и предадат въпреки всички думи… Ала въпреки всички граници и с риск да повторя грешка, смятам за необходимо да се опитам или поне да видя, че съм се опитал. Трябва да се опитам, въпреки „другите“, от чиито погледи не е толкова лесно да се предпазиш, заради един разказ, който, доколкото зная, още не е бил написан и използван в страната на моите чувства. Ако последвам този глас, бих могъл да извадя от призива, който вечно поддържа в движение думите в нас, нови писма, собствените си автентични писма… А после… Това „по-късно“ естествено спада към други часове, други открития и друга тишина…

Енрико Вайцман бил продавач на вестници и като комунист след поражението в Испанската гражданска война избягал в малкия град на Атлантическото крайбрежие. И той имал по свой начин адрес и малко семейство, което се опитвало да издрапа нагоре. Бил най-близкият приятел на Несим и Рахел в онази далечна страна. Когато отишъл в концлагера, бил на трийсет и девет години. Когато се върнал… Когато се върнал, възрастта му вече нямала значение.