Марио Леви
Истанбул беше една приказка (61)

Предчувствие за буря

В дните в Биариц мосю Жак щял за последен път да види семейството си „в другия край на Европа“. (Жинет щяла да се роди едва години по-късно като „изненада“ след двете „сладки френски момиченца“.) На връщане останал за кратко в Сан Себастиан, региона на баските. После заминал за Италия. В Рим се срещнал с „помпозния образ на фашизма“. Може би както при мнозина го пронизало трудното за назоваване чувство, което го задържало като закован на едно място, на едно-единствено място. Дали било възхищение или ужас? Не разбрал. Не знаел. За да разбере по-добре онези дни, човек би трябвало да ги види отблизо. И в Неапол, когато се качил на кораба, който трябвало да го откара в Истанбул, носел това чувство в себе си. Към Европа се приближавала буря, за която повечето хора от онези дни не подозирали и чиито последици, щом се стигнело дотам, щели да се усетят и във „водите на Босфора“. След това, след тези дни щели да отминат много войни, много мирни договори, много смърти, много страни, а много хора щели да отидат някъде, без да разбират много чувства. Това били други животи, които живеели в други „времена“. Други животи, които живеели в други времена… Заради нас, заради нас „незаминаващите“… Между тези хора и нас възникна празнина, празнина, която никога нямаше да се запълни, каквото и да се правеше, преживяваше, говореше. Сега се опитваме да разберем, да споделим тази празнота на собствения си език, на езика на нашия свят. Дали останалите „там“ в онези животи могат да разберат този език? Отговорът на този въпрос естествено е скрит в „онази празнота“. Отговорът на този въпрос е скрит в онази празнота… Думите, създали в нас толкова много животи, къде ни очакваха в този случай, за да запишем, открием още веднъж кои чувства, чии чувства?…