Марио Леви
Истанбул беше една приказка (60)

Енрико паднал в кладенеца

Сред нещата, които мосю Жак донесъл от Биариц, били и нощите, в които разговарял надълго и нашироко с Рахел насаме. Това били нощите, в които Несим се затварял в стаята си със своите вестници и списания. Най-често говорели за Енрико. Рахел разказвала какво била направила за брат си или какво искала, но не могла да направи. Казвала, че не била забравила онези нощи, в които се държали за ръце. Опитвала се да проникне през границите на този малък свят и да води за ръка едно дете, едно наранено дете. Искала да бъде по-голямата сестра на дете, което никога нямало да порасне. Този свят бил свят, трудноразбираем за друг, за другите… И тя била щастлива в новия град, в който живеела; най-сетне имало хора, които можела да хване за ръка с други чувства и надежди. Била в своята действителност, в своето семейство, което никога нямало да изостави. Всяка вечер пред лягане не забравяла да благодари на своя Бог за този живот. Ала съвестта страшно я мъчела, задето била оставила Енрико „там“, в онези граници. Затова във вечерните си молитви молела Бог да й прости тази грешка, този грях. Затова в такива нощи внезапно губела съня си или имала кошмари. В тези кошмари няколко пъти виждала как брат й стискал онзи молитвеник и мълвял неразбираеми неща. Не искала да тълкува отрицателно тези сънища. Каквото и да се случело, за някои „сбогувания“ било още твърде рано. Това безспорно била друга форма да попита за състоянието на Енрико. Мосю Жак разбрал. Но това, което всъщност трябвало да каже, го затаил от Рахел, ограничил се с думите, че отдавна не бил получавал вест дори от най-близките си роднини, тъй като животът бил запратил всички на различни места. Сърце не му дало да й разкаже, че една нощ, след като часове наред мълвял неразбираемите думи в стаята си, Енрико се изтегнал на леглото и със замиращ глас, почти шепнешком все повтарял ли, повтарял: „Rahelika, me esto kayendo al pozo. Tehe de la mano.“ — „Рахелика, падам в кладенеца. Хвани ме за ръка“. После умрял. Мосю Жак обещал на Марсел Алгранте, който му описал тези часове с всички подробности, да не казва на никого. Не се съмнявал, че с тази лъжа намерил правилния път, правилния път за тези дни. Рахел може би нямала сили да понесе бурята, която би развихрила тази новина…

Това не бил първият му опит да премълчи пред някого за смъртен случай. Но за да поемеш върху себе си подобно напрежение, трябва да си преживял различни смърти на различни места.

Смъртта на Енрико дълго била държана в тайна от Рахел. Не зная колко дълго. И мосю Жак не знаеше точно. Според него обаче в нощта, в която я уверил, че всичко е наред, Рахел вече била разбрала най-важното. Усетила, че злото, от което винаги гледала да стои надалеч, се било доближило до нея. Към края на нощта казала: „Искам да не забравя това, което съм направила за него“. Искам да не забравя това, което съм направила за него… Сякаш в това изречение, освен желанието да не забрави, било скрито и желанието да не бъде забравена. Тогава онези чувства можели да се изразят само така. Този спомен мосю Жак никога нямало да изтрие от ума си. В този момент ненадейно прегърнал жената, която чрез своята всеотдайност с цялото си същество се опитвала да направи щастливи своите и която търсела щастието си винаги в очите на най-близките си… Дал още веднъж обещание… Един ден някой абсолютно сигурно щял да узнае какво била направила за брат си, за Енрико…