Марио Леви
Истанбул беше една приказка (56)

Вкусът на онова кафе

„Често идвам тук. Привечер… Да изпия едно кафе, да прочета вестника, да поразмишлявам… Трябва да се отклоня от пътя си, за да стигна дотук…“, каза Жинет в един момент от разговора ни. Изглеждаше уморена. В този миг имаше едно изречение, в което исках да вярвам, да вярвам с всички сили до последно. Сякаш усещах, че изхождайки от това изречение, изхождайки от тези думи, можех да поема по показания ми път към нашия разказ. Думите можеха да се променят също като чувствата и надеждите… Думите на другите можеха да развълнуват дълбоко човек след някои смъртни случаи… За да можете да кажете, че тези думи са станали ваши и да имате право на болка заради пропуснатото, преживяното и непреживяното, трябваше да решите да останете в тези думи. Казах: „М-да… Битката, с която се нагърбваме, за да изживеем тези «моменти», също си има цена… Човек трябва да знае как да понесе тази цена. В крайна сметка най-важното е — както се разказва и в редица стари истории — да съумееш да намериш точното място в точното време и на точното място да бъдеш заедно с точните хора, нали?“. Тя се усмихна. Като че ли забеляза, че се разхождахме в един разказ, респективно, че нямаше как да не го правим. „Кой обаче създава това «точно» или иска да покаже, че го изживява? Къде сме в действителност? Коя лъжа ни държи в плен, лъжа, която не можем да намерим, или ако сме я намерили, не можем да назовем?“, попита тя. „Може би затова сме закъснели за много неща, които сме обичали, защото не сме знаели отговорите на тези въпроси…“, казах.

Тя улови ръката ми. В погледите й се четеше обич, неизгубената обич на по-голяма сестра, съхранена, запазена някъде през всичките тези години. Дали можехме да си разкажем един на друг за времето, което бяхме прекарали на различни места заради различни хора? В моите очи тя сега беше някой, който стигаше до същината на въпросите и изживяваше своето време по-правилно от повечето хора. Така че бавно трябваше да поеме функцията на героиня във възникващия в мен разказ. Искаше ми се още веднъж да повярвам в друг човек… Трябваше да повярвам в друг човек заради една осъществима мечта, която се опираше на други надежди. Значи отново исках да се излъжа, да позволя да ме заблудят, да не се конфронтирам с истината? Не е толкова лесно да се доближа до отговора на този въпрос. Междувременно поне разбрах, че желанието да закриляш някого може да означава и желание да закриляш себе си. Жинет беше една от моите героини, които никога нямаше да изоставя. Срещнах се с нея в това кафене заради разказа, който ме викаше от години. В кафенето тя можеше да намери, да чуе вътрешния си глас по-добре отколкото на други места. Тези моменти или за да бъда по-точен: този вътрешен път можеше да има дълбоко спотаено значение, което не беше толкова лесно за схващане. Така че някъде в разказа си трябваше да спомена: това кафене бе извикано за живот заради други кафенета и „кътчета“. Стори ми се, че Жинет, която видях в онова кафене, имаше горчив вкус на езика. Спомням си. Горчив вкус, съдържащ радост и мъка… Дали чувството има име, дали може да се опише достатъчно добре? Дали да си в точното време означаваше и да си на точното място? Това, което беше помежду ни и ни разделяше, бяха житейски пътища, които дълго ни бяха пречили да бъдем един до друг, и още по-важно: време, което бяхме изживели много различно и делили с други хора. Знаехме колко сме различни. В този миг със сигурност не ми беше лесно да разбера какво мислеше Жинет относно мястото и мига от живота си, който виждах и усещах. Но си мисля и че нещата, които бяхме оставили зад себе си с други хора на други места, за краткото време ни свързваха още по-силно с нашите мигове, с историята на миговете в нас.

Бях си поръчал щрудел, който бях пробвал и в други градове, но под влияние на малката легенда в мен ми се искаше да вярвам, че тук той изглеждаше малко по-истински. В онова кафене, където всяко ъгълче ми напомняше за друга история, за минало, което сглобявах от думите на другите, започнах по свой начин да откривам детайли, моите собствени детайли, които един ден щяха да се върнат при мен заради този разказ. Повечето маси бяха свободни. Явно кафенето беше по-привлекателно за гостите си в други часове. Някакъв старец след толкова години още търсеше във вестника смисъла на далечна война, две жени, прехвърлили четирийсетте, бяха потънали в разговор, който, както изглеждаше, ги бе откъснал напълно от околните. Блясъкът на полилеите сякаш прикриваше хиляди, стотици хиляди спомени за хиляди хора, за смях и болка… „Сега се чувствам малко по-добре… Въпреки че е не по-различно от обичайните закъснели връщания, срещи…“, казах. Тя разбра. „Знаех си, че тук ще ти хареса“, каза с погледи, които изразяваха същата симпатия както преди, ала бяха малко по-женствени, по-съблазнителни. Усмихна се, после добави: „Това май беше доста банално изречение. Освен това много разкази започват с подобно изречение. Знаех си, че тук ще ти хареса. Извини ме, ето че изведнъж се намесвам в работата ти. Но какво да правя, така го чувствам, искам да го кажа и просто го казвам. И преди съм обърквала нещата по същия начин. Сега не знаеш какво да си мислиш за мен и това, което казах…“.

„Я стига, никой не е съвършен. Освен това отдавна съм се научил да приемам хората такива, каквито са. Не се бой, отдавна вече не се опитвам да променям никого“, казах. Засмяхме се. Струва ми се обаче, че се засмяхме както един на друг, така и на хората, които сме били по-рано. „Истинско чудо“, казах си. Чудо, което ме накара да повярвам в силата на съдбата или поне на случайностите… Преживяното от нас и разстоянието помежду ни ми припомниха онази магия. В нас имаше и други „крачки“, които ни бяха отвели един при друг… Думите ми навярно бяха възкресили у нея няколко полека-лека избледнели картини, картини, които изглеждаха изтрити. Очите й бяха навлажнени, а треперенето на гласа й очевидно загатваше за неотминала, нерушима обич… „Ти беше толкова малък… Когато видях името и снимката ти във вестника, се изненадах. Отначало не можех да повярвам. Запитах се: «Това да не би да е кроткото дете?». Разгледах внимателно снимката. Да, ти беше. Много си се променил, но въпреки това те познах. Значи си станал писател, а?“, каза тя.

„Не всички са съгласни с това. Пък и аз самият имам своите съмнения дали онова, което върша, е правилно, като се замисля за дългия разказ, който трябва да напиша, да изживея, особено като се замисля, че не съм преживял някои неща от него, макар че това би трябвало да е предпоставката. Зная, всъщност няма «правилно» и «погрешно». Но който и да е човекът, когото сме достигнали, осъществили в себе си, от време на време изпитваме и потребност да чуем малко по-силно звука на крачките си в нас. Както знаеш, има разлика дали мечтаем или виждаме действителността, дали умеем да я живеем и приемаме. Както се споменава в редица банални шлагери и филми: Още сме живи…“, казах. Тя се направи, че не е чула думите ми. Бяхме стигнали до едни от очакваните, заслужаващи да бъдат разказани мигове в срещата ни. Наново се помъчих да уловя в държането, в погледа й симпатията на по-голяма сестра, която не исках да изгубя, която бях бленувал да изживея още веднъж, като се опитах още веднъж съзнателно да взема силом невъзможното. В този момент забелязах колко се беше променило лицето й с течение на годините. Дали това ми впечатление бе породено от това, което можех да си спомня, или от това, което исках да си спомня? Абсурдно е желанието да отговоря на този въпрос предвид моята безпомощност, моята „неподготвеност“. Думите също като чувствата някак намират мястото си едва след някои загуби, след реални загуби. Донякъде и затова тези моменти спадаха към моментите, които исках да преместя в друго време. Ставаше дума за тези моменти, когато в тази част от разговора ни тя каза: „Бях и на обсъждането. Ти естествено не ме видя. Но всъщност не аз, а ти се криеше, знаеш ли? Усетих това. При някои въпроси се опитваше да се дистанцираш, да се затвориш в черупката си също като в детството си. Само че имаш толкова лица, които изразяват твоята беззащитност…“. В крайна сметка в тази игра всеки трябваше да играе ролята си доколкото можеше, в зависимост от способностите си. Но пак ми стана неудобно, дори едва ли не ме досрамя след тези думи. Кажи-речи, сякаш неочаквано ме бяха сварили „чисто гол“. Не си бях представял и че така ще изживея разказа. Такава глава нямаше; в дните, в които повече отсега бях вярвал в онези начала, това също не беше запланувано, не беше предвидено. Жената, която ми поднесе една малка случайност след години, след различни импулси, можеше да разпознае и разгадае даден човек много по-добре от много жени, които познавах или си мислех, че познавам. В случая моята „голота“ ми напомни за изгубен рай, за влагата на по-раншна, неизживяна докрай нощ. Вярата в началата бе останала в онази нощ… Щом беше така, тогава защо се чувствах толкова близък с жена, която не бях виждал от години и която — честно казано — не познавах особено добре? Отговорът на този въпрос се криеше на място далеч отвъд потребността, която бях изпитал в онази нощ. Зная, от години се подготвях за разказ. Една от неговите героини се приближаваше до моето настояще, до мястото и думите, и картините, които съвсем бавно придобиваха смисъл… В онази фаза навярно бях вярвал във вътрешния си път, да споделя „старо“ съучастничество с някои от героите на разказа, сякаш възнамерявахме да се представим пред другите с нашите лъжи, мечти и още по-важно: с онова, което уж бяхме направили, изживели. Намерението беше да разкажем за онези хора, които бяхме видели и изживели с техните „съчинения“. При тези обстоятелства ни създаваха жените, които бяхме събуждали за живот на онези „места“. Онези жени ни раждаха в онези утрини заради историята на всички заблуди.

Но да се върнем на подробностите… Честно казано, никога не съм мислил да започна разказа така. Ако твоят разказ започнеше с деня, в който като малка си дошла в дома на мосю Жак, неизбежно трябваше да разкажа за твоите родители с картините, заради които са влезли в този разказ. Разбираш, търсех начин да изживея „съчинението“ с гласовете на други. За да разкажа обаче какво донесоха тези гласове в това „съчинение“, в моето „съчинение“, трябваше да намеря други думи, свои собствени думи. „Твоето съчинение“ ме въвлече в себе си, с други думи, трябваше да разбера по-добре колко от мен или коя част от мен е станала твоя при този преход. Чие „съчинение“ беше това „съчинение“ всъщност и за кого бяха написани тези „съчинения“? Тези въпроси все още ме задържат в една граница. Но, право да си кажа, не съм си представял, че в първите редове на този разказ ще седя с теб в кафене в този град и ще трябва да изслушам какво си мислиш за мен. За мен ти беше човек от съвсем друго място, в съвсем друго време. Ако бях написал докрай или поне бях докарал до определен момент този дълъг разказ, щях да те срещна неочаквано, разхождайки се по улица в Тел Авив. Насмалко нямаше да се познаем. Ти щеше да ме заведеш в дома си и да ми разкажеш живота си: че си се омъжвала два пъти; с първия си мъж си имала дълъг, но нещастен брак, от който са се родили две момчета; развела си се, след като си отгледала синовете си; известно време след развода си живяла сама и си опитала да се опознаеш по-добре. После един ден си се омъжила за втори път, вторият ти мъж бил леко откачен актьор, посветил живота си на театъра; с него си споделила малко закъсняло, но затова и осъзнато като по-ценно щастие, както би казала. Освен това си била много удовлетворена от професията си на учителка по френски. А вместо това сега… Тук изречението ми, изреченията ми привидно завършиха. Да мълчиш, по възможност да мълчиш със сигурност също е вид продължение. Замълчах. В този момент на лицето й се появи нова усмивка. Усмивка, изпълнена с обич, която този път обаче сякаш издаваше и спотаена мъка… Като че ли разказът й беше далечна приказка, написана от друг, която трябваше да бъде написана на друго място, за друго време.

Един от нас трябваше да направи малка крачка. Тази крачка — според разговора в мен — трябваше да дойде от нейна страна, за да възстановим онова време… Тя започна: „Е, държа да кажа, че сгреши за доста неща. Не зная къде и как в разказа си искаш да вместиш чувството, възникващо от тази грешка, само че моята действителност е за жалост мъничко по-различна отколкото си я мислел, скицирал. Ако например беше дошъл преди време в Израел, можехме да се срещнем на улицата, но не в Тел Авив, а в най-добрия случай в Хайфа. Благодарение на стипендия от моя университет дойдох в този град за продължителни проучвания. От година и половина съм вече тук. Омъжих се, но, извинявай, направих го само веднъж. Освен това още не съм разведена. Мъжът ми се занимава с изкуство, откакто го познавам, но не е актьор, а цигулар. Свири във филхармонията на Хайфа и често ходи на световни турнета. Има полски корени и сходна на твоята съдба. Това и бездруго беше най-важната причина, която ни сближи и сплоти с течение на времето. И двамата от много рано, от ранната си младост бяхме принудени да се научим да губим, да търпим загуби. Предполагам, затова съумяхме да не пораснем. Майка съм на две деца, тук позна, но, какво да направя, децата са момче и момиче. Всъщност… Е, добре… За това ще поговорим по-късно. Когато се наложи“. Стори ми се, че в последните й думи се криеха опорни точки за немислен досега разказ. Може би за пореден път ставаше въпрос за неща, които искаха да бъдат казани и не можеха да бъдат казани. Или имаше неща, които се съдържаха в изреченото, които искаха да се скрият, да се защитят в сянката на картина от миналото…

Прииска ми се да сменя темата и да разкажа за мечтата, легендата за този град, която бе жива в мен, за Виена, където се бяхме срещнали изненадващо заради началото на неочакван разказ. По време на тази екскурзия бях турист, дирещ нови улици, сгради, пространства. Следвах онези горчиви болки, подхранваните с детайли надежди, които са красиви, защото не са разказани и споделени. Улиците, които виждах, вярвах, че виждам, бяха свързани с други разкази, а те бяха изгубени в други надежди. Да, имаше една стара мечта, малка легенда, които винаги се поддържаха живи на едно място. Дали този град, който исках да опозная по следите на онази мечта, който ми бе подарен чрез няколко мелодии и думи и чрез няколко снимки, поставени в друга светлина с думите, дали този град, който исках да разгадая и в който исках да проникна по свой начин, щеше да ми позволи заради разказа, който от толкова време мечтаех да напиша, да изживея все още недокоснати и изискващи ново име неща, дали щеше неочаквано да отвори някои неподозирани коридори на своето здание, за да улесни своето ново сътворение?

Мечти и градове… Трябваше да проуча значението на тази обвързаност, на тази незагубена надежда… Отдалеч ни викаше глас… Бих могъл да опиша тези картини… Неназовани улици за пореден път ме отведоха до едно от тези кътчета. Бях на едно от местата, където се събираха чуждестранните гости на града. Катедралата се извисяваше пред мен в цялото си великолепие. Спомних си. Един дълъг, стар текст, който се бях опитал да обогатя и съживя чрез различни лъжи, ме беше заслепявал и по-рано, под впечатлението от такава гледка. При това думите не бяха мои, надеждите и безнадеждностите бяха на другите. Всички думи, които исках да намеря в тези картини заради други пространства, други убежища, бяха на другите. В тази ситуация нахлух вътре с това старо лице, лицето на турист, което ден след ден ми ставаше по-чуждо. Нямах глас. Онези гласове, които чувах, които ми се беше удало да чуя, останаха извън текста, за който мечтаех; за пореден път бях принуден да говоря в себе си с хора, които ми бяха чужди. Светлината беше светлината, която бях оставил в друг град. За пореден път нямаше да се докосна до тези багри, до тези живописни платна от далечни години. Така че кое се променяше, кое можеше да е различно след толкова много чужди крачки в толкова много храмове? Безспорно в мен съвсем бавно и коварно бе убит един възторг… Един възторг бе убит съвсем бавно. В момента, в който изпитах това чувство, я видях, видях жената, която още веднъж ми даде малка надежда. Пред нея горяха стотици свещи, запалени за съкровени молби, които можеха да се повтарят, защото бяха съкровени. Там от години живееше тишина. Ако вниманието се насочеше към разкриващата се гледка, това бе само тишина. Ала може би имаше и стотици, хиляди, десетки хиляди гласове, които се чуваха в тишината, в дългия тунел на тишината на друго място заради други светове. Тя запали свещ. Лицето й се озари от треперливия отблясък на свещта. В този момент за мен това бе един от малките ритуали, които се изживяваха във всичките им аспекти и които аз въпреки всички липси не исках да изгубя. Един от тези ритуали, които се изживяваха във всичките им аспекти и които аз въпреки всички липси не исках да изгубя, които се повтаряха търпеливо през годините с надеждата да се отсрочи смъртта. Гледах жената в собствения й мрак от място, където не можеше да ме види. Сега бих могъл да направя няколко крачки. Няколко крачки… И двамата бяхме в собствената си самота… В очите й сякаш прозираше чакане, следа от чакане, което не се беше изчерпало въпреки дългата раздяла. Войната беше завършила от години. Актьорите в тази война отдавна бяха погребали мъртъвците си. Тя обаче чакаше, според мен все още чакаше този човек. Може би затова идваше всеки ден тук, може би винаги по едно и също време, за да запали свещ. Свещ… Само една свещ… Заради тази среща… Щеше да ми бъде малко по-лесно да продължа в този разказ, след като бях уловил този детайл. Това ми стигаше само за този момент. Нали някои разкази също като хората с техните взаимоотношения очакваха своето време… В края на краищата се изискваше незаличим детайл, та катедралата да остане трайно в съзнанието ми. Този детайл принадлежеше на онзи момент, заради други моменти трябваше да остане в онзи момент. В противен случай всички картини от това място биха се размили полека-лека в линиите на сграда, която щеше да ми става все по-чужда вътрешно; линии, които не бих могъл адекватно да интерпретирам и вместя в живота си. Снимката както всички автентични фотографии беше направена за една вечност, за нещо незабравимо.

Онази жена остана там, в онзи момент, тук обаче имаше и друга жена, която ме покани в други моменти. За пръв път я срещнах във фоайето на моя малък хотел, който в този град смятах за важен елемент от битието си на турист. Тя не ме видя. Мястото, на което седеше, изглеждаше така избрано, сякаш тя държеше да остане невидяна от никого и недокосната от погледите на чужди, нови гости. Можех да я разбера. Хора, които затваряха границите си пред един нов за тях свят, тихо и кротко населяваха и другите ми разкази. Защо обаче тези граници и хората отвъд тази граница ме интересуваха толкова, че исках непременно да разкажа за тях. За да разбера това поведение, трябваше да събера кураж да проникна още по-дълбоко във вътрешния си мрак. Нали ненапразно казваха, че бъдещето е същевременно и миналото… Далечината на тази жена беше близост, с други думи, беше за мен вибриране, което не бе намерило думите си и чакаше да бъде разказано. Набързо разбрах, че беше майка на мъжа, който, изглежда, носеше цялото бреме на хотела. Явно този мъж бе един от героите, които се бяха научили да живеят със самотата си, които примамваха човек в тъжна, но и тайнствена, ужасна игра, чиято история никога нямаше да се узнае, които обаче подхранваха нашите мечти и нещо повече: нашите страхове. На врата си имаше белег. Макар че беше зараснала още преди години, очевидно ставаше дума за много дълбока рана. След като всички формалности бяха уредени, той ми връчи ключа от стаята и каза: „Дадох ви една от най-светлите стаи. Сутрин слънцето огрява леглото. Ако ви пречи, дръпнете завесите още през нощта“. Благодарих и казах, че този детайл е много важен за мен. Когато понечих да тръгна към стаята си, каза: „Ако желаете, ще ви направя кафе. Срещу умората…“. Отбелязах, че бих се зарадвал на едно кафе. Едва бяха минали десет минути, когато ми донесе кафето в стаята, в сервиз, който изглеждаше сякаш спасен от стар, изоставен дом. Дали искаше още веднъж, макар за няколко момента, да се докосне до една стая, да усети близостта й? Бях сложил няколко книги на масичката. Няколко книги, които исках да прочета, да изживея наново в друг град… Сред тях беше и „Светът от вчера“ на Стефан Цвайг. „Добре дошли във Виена!“, каза мъжът, когато, без да ме погледне, остави таблата на масичката. Тази фраза сигурно имаше значение. После след кратко мълчание попита: „Вие сте писател, нали?“. Всъщност можех да отговоря на въпроса с контра въпрос: Как беше стигнал до този извод? Кой детайл издаваше, че от години се опитвах да вървя по път, който забелязваха малцина? За въпроса си първо щях да получа лека усмивка. Лека, малко меланхолична усмивка… Заради време, което някой ден щеше да бъде изживяно, разказано наново… От определен момент нататък човек проумява някои факти само с чувства… Само с чувства… „Знаете ли, от години не чета книги, не мога да подхвана книга — каза мъжът в същия миг. — Вече изобщо не помня някои герои от романи, които по-рано диктуваха живота ми. А героите от много нови романи не ме познават… Но в онези нощи… Тогава, когато войната прокуди определени хора не само от този град…“ Искаше да продължи, но някои думи май останаха в друго време. Това бе „съдбата“ на изреченията, които не можеха да бъдат отнесени при други хора, ала все пак намираха живота си в друго време. Някои текстове са единствено наши текстове. Единствено наши текстове… Казах: „Зная какво следва, когато хора, независимо по каква причина, бъдат прокудени от своето място. Тази болка беше изпитана и в моята страна“. Сякаш за да потвърди думите ми, той кимна и се помъчи да се усмихне. Бавно тръгна към вратата и на излизане каза: „Не се страхувайте от майка ми… Тя все спи. Сега спи в стаята си. Малко по-късно ще стане и ще се разходи из коридорите. После ще заспи в креслото си срещу рецепцията… Така и не можах да я изоставя…“.

Последното му изречение ми напомни за човек, когото бях оставил някъде в разказа си и чиито следи бях изгубил. Последвалото можех да си обрисувам във въображението и да се опитам да опиша със собствени изречения. Като в този момент единственото, за което можех да се заловя, бе гледката на този дълъг сън… За пръв път я видях, когато бе излязла навън. Както каза синът й. В креслото срещу рецепцията, където бе потънала в дълбок безшумен сън. Дали се беше разходила и из коридорите? Навярно уморен от пътуването, бях дремнал два часа. Когато се събудих, си помислих, че можех да започна отново с разказ за хотел или по-точно: за този хотел… Дрехите й се отличаваха с изискана елегантност, сякаш дамата бе поканена някъде и се канеше да излезе. Носеше син костюм с тънко бяло бие на якичката. На врата си бе завързала червен копринен шал на черни точки. Тоалетът се допълваше от чифт перлени обици. През целия си престой щях да я виждам все в този костюм, изискано елегантна и нагласена. За едно специално пътуване бе подбрано специално облекло… За някои хора беше важно, безусловно задължително да се вкопчват до последно в някои подробности. В друга страна веднъж вече бях видял нещо, напомнящо този сън. Беше подготовка, в нея се криеше незаглушима въпреки всички закъснения надежда за среща… В тази ситуация ми се прииска още веднъж да изживея докрай онзи момент, който изглеждаше изгубен завинаги. Със сигурност не е лесно да се люшкаш между различни времена. Когато изживяваш различни времеви нива в една и съща картина, трябва да носиш и други гласове, които иначе не си позволявал на никого да чуе. Положих усилия да не вдигам шум и да спазвам максимална дистанция. Мъжът обаче забеляза, че гледката на спящата ме притеснява и каза: „Не се тревожете. Тя не ви забелязва. Не забелязва вече никого…“. Не забелязваше вече никого, след толкова много животи и мъртъвци може би вече не искаше да обръща внимание на никого. Там, на това място, където вече не можеше да бъде дори зрителка, изглеждаше като човек, преживял много времена.

Квартирата ми всъщност не беше истински хотел. Беше голям пансион, който се беше опитал да се вмести в единственото жилище в голяма стара сграда. Така че можех да разбера по-добре защо в определени часове жената се разхождаше из коридорите, свързващи стаите. Там я срещнах един следобед. Тъкмо се прибирах уморен в стаята си и усещах невъзможна за споделяне хладина, чиито граници се опитвах да намеря. Беше странно. Изведнъж ми се стори, че жената бе току-що излязла от стаята ми и там беше бродила сред вещите, които за мен съживяваха стаята, превръщаха я в обитаема. Сякаш в тази сграда тя олицетворяваше късче съпротива, въпреки всичко, което бе преживяла и загубила. Беше ритуал: да може да върви, да иска да върви със собствените си крачки в собственото си време, до последния миг. Потръпнах вътрешно. Вървеше с усилие, леко провлачваше крака по пода. Ходеше доста прегърбена. Сякаш тялото отказваше да носи многобройните години. Изглежда, не ме виждаше. Когато се доближи, й дадох път. Тя вдигна поглед. Лицето й бе набраздено от бръчки, имаше огромни сини очи. Дългата бяла коса бе навита на кок. Дали помнех лицето от другаде? В този миг се почувствах привлечен от онова старо, много старо време, от един далечен — далечен живот, фотографията на град, който се опитвах да опозная. И двамата гледахме настоящето си от време, което не можеше да се изрази с думи, да се сподели… Това бе единственият диалог с нея, на който се осмелих. Тя благодари, после се отдалечи със същите бавни крачки, без да се озърне. Нямаше вече да разговаряме, нямаше още веднъж да се приближим един към друг. Помислих си, че нямам право да желая повече. Исках още веднъж да се спра на онази граница. Зад границата можех да бъда малко по-близо до лъжите си. С надеждата да запазя тази граница, бях предпочел да не разговарям с жената в катедралата. Трябваше да я оставя в нейните разкази, заради себе си, заради собствения си разказ. Дали това бе друга форма на „бягство“? Може би.

Ала езикът, който не знаех и който ми се струваше чужд, ме държеше далеч не само от хората от това друго време, но и от града, който се опитвах да разбера. Трябваше да изживея авантюрата на зрител по време на пътешествието си. И в операта това чувство ме обзе на „мястото“, където долових този много специален „миг“. Там беше бюстът на Малер… Огледалото зад бюста се оглеждаше в други огледала, а отражението на полилея ме върна при картините на неописуемата симфония. Това беше времето на симфонията, която беше чужда, доста чужда на много хора, „посетители“. Точно на това място нашият екскурзовод каза за „него“, без да го е грижа за безизразните лица на туристите, с които положително бе свикнал отдавна: „Години наред е бил директор на тази опера… Затова и бюстът му е поставен тук. Един от най-видните ни композитори“. Дали едно банално, кухо, наизустено изречение можеше да възпроизведе „онова време“? Когато слязохме в оркестрината, „чутото“ ми предаде само картините на бляскава история. После забелязах, че съм изгубил групата. Сякаш бях паднал в лабиринт, изпълнен с други картини, полилеи, огледала. Бях се залутал. Единствено с помощта на учтив служител, който внезапно изникна пред мен, успях да намеря изхода. Отсрещният човек беше много висок, с помрачен поглед и бяла кожа. Беше ме наблюдавал дълго, сякаш чакайки този момент. Говореше с впечатляваща интонация, но тихо, все едно се боеше да не обезпокои някого. Приличаше на беглец, гост, който се криеше от хората, които може би го познаваха, и който не бе желан на това място „както преди“; същевременно имаше вид на пазач, който познаваше много кътчета в сградата, забравени от другите, и който освен това бе обречен да ги охранява. Може би този мъж, който не искаше да се отдели, не можеше да се откъсне от тази сграда, беше музикант, съпреживял истинските моменти на сцената, за които се бях опитал да помечтая преди няколко минути, или пък бе осветител, дизайнер. Може би със светлината, която се отразяваше на сцената, този мъж събуждаше много различни хора. След това… След това, както и по-рано в такива разкази навярно пожелах да се насладя докрай на краткото време на срещата според дадените ни възможности. Беше срещата с човек, който мечтаеше да намери един символ в стара сграда, придружен от друг, който познаваше обстановката и искаше да разкаже за нея безмълвно, само с погледи. При тази среща за пореден път имаше двама протагонисти на разказа, които диреха местата си… Двама протагонисти на разказа, които диреха местата си, но същевременно искаха и да ги защитят. Те самите бяха довели и други герои в това много кратко време. За да стигнем до изхода, минахме през коридори, които екскурзоводът не ни беше показал. Дали това бе част от играта? На изхода мъжът каза, че всеки виждал, можел да види вратата, която заслужавал. Всяка врата, която сме виждали, която наистина сме били в състояние да видим, ни превръщала в друг човек, подготвяла ни за друг човек. Ала за да продължим по този път, трябвало да бъдем достатъчно смели, може би да се изгубим или да не тръгнем обратно. В този момент погледнах навън. Исках да дам отговор. Но когато се обърнах, бях сам. Следите на мъжа се бяха изгубили в един от коридорите. Не ми остана нищо друго, освен да направя онази крачка.

На площада пред изхода на чуждестранните туристи се продаваха онези предмети, които те след завръщането си искаха да покажат на останалите у дома. Стотици малки бюстове, но всичките отлети по един калъп, имаше там. Малер се усмихваше както в онова огледало. Да, имаше една врата, която всички можеха да видят или се осмеляваха да отворят… На улицата беше паднал гъст мрак. Градът се подготвяше за нова нощ. Внезапно осъзнах, че бродя из улиците, с които Цвайг не беше искал да се раздели, чиято отдалеченост не бе понесъл. Една поезия бе убита от други хора… Опитах се да спечеля за себе си, да изживея тази поезия със собствените си думи. Тъй като бе по-лесно, по-безболезнено да пребивавам в мечти, отколкото да поема риска да изживея дадени факти… Само че човек не може да пребивава вечно в онези мечти.

Тук, в този град, в този свят, който си бях създал по силата на потребността от сигурност, бях изживял второто голямо разочарование. След онова обсъждане бях разменил няколко думи с две момичета, които следваха литературознание във Виенския университет. Разговорът се въртеше около това какво означават писателите за хората. В края на краищата четивото или любимата музика на даден човек издаваше нещо за личността му. За хората, които се срещаха за пръв път, това бе малък експеримент, тест. Естествено в моя „списък“ беше и Цвайг. В този момент установих, че писателят, който ни бе подарил „Светът от вчера“, действително бе изоставен, забравен във „вчера“ от онези, които обичаха господството на актуалното. Нима някои хора бяха изстрадали напразно болката, задето бяха прокудени от една страна или от едно време? Малер и Цвайг. Двамата се срещнаха в същия момент, в момент на изчезване. Намирахме се в края на двайсети век. Бяхме във Виена… Можех да продължа разходката. Отказах се. Имаше толкова много форми на самота и на възможности да се пресъздадеш в тези самоти…

Тези фотографии безспорно добавиха специфичен привкус към дългия разговор с Жинет в онова кафене. Доколко можех да й споделя чувствата си, кои от подробностите, които сега отново си припомням, можех да й възпроизведа? Положително не беше лесно да отговоря на този въпрос така, както би трябвало. Ала си спомням, че след като дълго мълча, тук тя прекъсна нашия разговор, по-точно моя монолог: „Според мен преувеличаваш. Струва ми се, че тази страна разполага с повече минало и ценности отколкото други страни“. Отвърнах: „Точно там е проблемът, я. Ние не съумяхме да се избавим от тази «култура», която бяхме живели и опитвали да съхраним жива с думата «сякаш», и очевидно въпреки всички възможности не искаме да се избавим от нея. Държим да изживеем тези градове с лъжите в себе си. Може би се нуждаем от тази самозаблуда във време, в което полека-лека сме убили надеждата ведно с реалността си, като по време на екскурзията си към нещо друго ден след ден сме се чувствали все по-апатични. Не искаме да изгубим страните си. Тази тревога може да изпита всеки, който вижда тези граници. Само че никой не може да притежава нещо напълно, по принцип е достатъчно да показва нещо. Достатъчна е индикацията, разбираш ли?“.

„Разбирам, естествено, че мога да разбера… Но въпреки това Цвайг е употребен повече от Решат Нури“, каза тя с усмивка. Бях изумен. Тя се радваше лукаво, дяволски, задето ме беше изумила. Можеше да се спори върху правилността или оправдаността на нейното сравнение. Но много по-важно беше, че след толкова години все още си спомняше за Решат Нури. Сигурен бях, че и тя съзнаваше това. С Истанбул я свързваше чувство, което бе формулирано в произведенията на Решат Нури и особено в романа му „Листопад“. Допускам, искаше да каже, че бе съумяла да вземе със себе си града, където бе прекарала детството и младостта си, в други животи, в другите си животи под формата на няколко незабравими детайли. С течение на времето щях да се доближа повече до значението на тези детайли. Ала в този миг й се удаде да ми обрисува и картината на съпротива, не само на привързаност. Бях опознал по-добре едно от качествата й. Имаше характер, който не признаваше лесно провал, поражение. Несъмнено трябваше да приема тази „позиция“ за нормална, като се замислех какво бе преживяла. Това беше главната причина, поради която се съгласих с твърдението й мълчаливо, без нито една дума. Сметнах за уместно да я подсетя за една от картините на „миналото“. Тя от своя страна имаше право да избере картина, а и да каже как виждаше момиченцето на тази картина, какво си спомняше. Повече не можех да направя за нея. Независимо дали исках или не, бяхме започнали да пишем заедно разказа. Бяхме във Виена. Още не бях видял цигуларя на „Кертнерщрасе“… Тя каза: „Струва ми се, че ще напишеш нещо и за този град“. Казах: „Да, но не веднага, много по-късно… След като напиша други книги“. С времето някои детайли отвеждат човек на съвсем други места… После добавих: „Иска ми се да разкажа и историята на баща ти, майка ти и сестрите ти… Не обръщай внимание на думите ми. Това кафене, този град, този разговор въпреки всичко са добро начало“. Тя не сметна за необходимо да скрие вълнението си и още веднъж ме улови за ръка. И тя знаеше, че сега много бавно се приближавахме към един разказ…