Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Istanbul Bir masaldi, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отнемски
- Емилия Драганова, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- MegiGuvenal(Йорданка Павлова)
- Корекция и форматиране
- NMereva(2020)
Издание:
Автор: Марио Леви
Заглавие: Истанбул беше една приказка
Преводач: Емилия Драганова
Година на превод: 2011
Език, от който е преведено: немски
Издание: първо
Издател: „Летера“ ЕООД
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2011
Тип: не е указано
Националност: турска
Печатница: Тафпринт
Редактор: Емилия-Боряна Славкова
Редактор на издателството: Надя Фурнаджиева
Художник: Lonely Planet Images/Phil Weymouth (снимка корица)
Коректор: Ангелина Кръстева
ISBN: 978-954-516-951-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14006
История
- —Добавяне
Шапкарката от Юксеккалдъръм[1]
С последното писмо Джери подарил на семейството си, ако може така да се каже, една легенда. Първоизточникът на тази легенда довела дотам, че всеки си създал свой герой, била рана, която за добро или за зло останала незараснала в паметта. Думите на другите за пореден път ми донесоха картините… Интервалът между писмата ставал все по-дълъг, докато един ден Джери взел да се ограничава само с няколко изречения или пощенска картичка. Дали с тази мълчаливост, това неудържимо отдръпване в себе си искал да изрази, че тяхната раздяла щяла да се превърне в безкрайно, дълго умиране? Един ден секнали и кратките изречения. В онези дни сигурно им се струвало, че ги разделяла тишина, която ден след ден придобивала все по-голямо значение. После пристигнало писмо. Сега писмото ми изглежда като писмото на човек, който с друг глас и известно разочарование искал да съобщи, че бил изживял тази тишина с други очи и други надежди… В това писмо Джери информирал онези, които бил оставил в „своята страна“, в която вече не вярвал, че намерил нов живот, който те нямало да опознаят, нито някога да разберат и че нямало да се върне в Истанбул. Трябвало да го забравят и с онези редове да се сбогуват с него. Това сбогуване било равносилно на смърт; тази нова и безкрайна раздяла можела да се нарече ново умиране. Оттук насетне не очаквал от Истанбул нито пари, нито интерес, нито писмо, нито вест или гостуване. Трябвало да го оставят сам с неговото „решение“, с последиците от неговите решения. Не можел да даде обяснение, а дори да го направел, те нямало да го разберат. Най-накрая намерил мир, мир както никога дотогава. Трябвало да повярват в новия му живот. Тази вяра щяла да облекчи мъката им. Той от своя страна щял да повярва, че са му простили… След това писмо никой не чул нищо повече за Джери, с какво се занимавал, какъв живот бил избрал и още по-важно: дали изобщо бил жив. Всеки, принуден да бъде свидетел на случилото се, се заровил в собствената си болка, собственото си мълчание, собствената си територия. И бездруго само малцина били предопределени да съпреживеят този аспект на случилото се. Танте Тилда и мосю Робер били информирани за „ситуацията“, защото сметнали, че те имали право да научат някои неща. Очевидно искали да избягат колкото се може по-далеч от неочаквани, непредвидени моменти…
Имало и „някой друг“, който по мнението на Берти знаел твърде много за събитията… Това била гъркиня, шапкарка с малък, стар дюкян някъде в Юксеккалдъръм. Мадам Роза била една от най-добрите й клиентки. Навярно чувствала жената близка както мадам Елени. Да говори на гръцки или — макар за кратко — да живее по гръцки. Дали в тази малка парентеза искала да събуди за живот както старите времена, така и изгубените деца, които се срещали чрез различна съдба? Най-вероятно майка му, престъпвайки прага на този дюкян, влизала в „магията“, а гласът на онази жена имал и нещо общо с повика на врачката… Фактът, че в дните на сватбените приготовления мадам Роза по различни причини все изпитвала потребност да ходи в този дюкян, несъмнено имал и друго значение… Една вечер, като се върнала, казала, че говорила с Джери. Имало добри вести. В гласа на сина си доловила щастие, покой и топла любов. В този глас звучала надеждата на един човек, че е намерил истинския живот. Просто трябвало да го оставят на мира и да не го карат да се връща в стария си живот. Никой не бивало да се измъчва заради него… Реките най-често си издълбавали собствено русло, лицата намирали същинското си изражение след истински битки… Берти открай време не понасял тази жена, нещо повече: тя постоянно го тревожела. За пореден път зад външния вид сякаш се криело тайно лице… Може би лицето, спотаено зад тази фасада, било отклоняваща се от нормите сексуалност? Дружбата, „споделените мигове“ на мадам Роза с шапкарката, продължила с години. Тези разговори, респективно призивите, насочени към далечината, се осъществявали само в онзи дюкян. Разговорите или бягствата не излизали от дюкяна… Та нали има толкова места или хора, към които отчаянието повлича човек…