Марио Леви
Истанбул беше една приказка (51)

Земетресението

Всъщност още веднъж сме конфронтирани с дълго, старо изгнание, което по всяка вероятност не е било достатъчно разяснено на „другите“… Всъщност болката, която Нора причини на семейството си със своето „изселване“, със своя избор на далечината, бе само продължение на болките, сполетели този дом в предходните години. Безспорно всички осъзнаваха факта, всеки, който, независимо къде, бе съпреживял този период. Пътуванията или — ако може да се каже така — тръгванията към една надежда бяха като сцени от стар, безкраен филм. Тези сцени съхраняваха някои незабравими лица в тази разединеност, в която хората бяха откъснати един от друг. Джери беше там. Джери бе отишъл там преди години, в тези сцени на самота, надявайки се да намери края на пътя или пък да достигне отвъд края. Позицията беше същата. Копнежът много вероятно бе възникнал на същото място. Съвсем бавно бе подхранвал същото чувство със същата надежда. Разликата бе само в обстоятелствата, зад които всеки повече или по-малко се опитваше да се скрие, които придаваха реална идентичност на времето. Според мен обаче те имаха свой терен, където преживяванията в този дом тихо и кротко, безмълвно се срещаха в изолацията. За Джери този периметър намираше израз в мълчание. Това е най-важната причина, за да не го познавам така добре като повечето хора, пишещи този дълъг разказ. Имах само няколко думи и това, което те предизвикаха у мен като отзвук. Всеки бе решил да остане при своя Джери. Това беше единствената тема, която не се осмелявах да обсъждам с мосю Жак, също и заради настроението, което би породила в семейството. На кое място в мрака тогава останаха онези думи? Можех ли да проникна по-навътре въпреки мрака в думите? Можех ли да се доверя на думите, до които бях стигнал, докато поддържах тази възможност жива в себе си? В тази фаза за пореден път нямах друг избор, освен да повярвам, че с времето, докато продължаваше моята разходка във времето, щях да срещна неочакван човек на неочаквано място.

По време на нашите разходки Берти с няколко откъслечни изречения ме запозна с едно от лицата на Джери. „Тайните“, свързващи тези изречения, бяха в света на другите. Затова ценя тези изречения и искам да им отредя място в себе си. Сега пред мен е историята на „неприспособенец“, който още от ученическата скамейка е трябвало да се бори с „проблеми“. В този разказ първо трябва да си припомня, че Джери е учел в гимназия „Сен Жозеф“ и там непрестанно влизал в конфликт със старомодния възпитателен стил на братята монаси. Този възпитателен стил в различно време влияел по различен начин на различни хора. Ако се отдаде някакво значение на защитниците на този възпитателен стил, на твърденията на неговите „пазачи“, излиза, че е бил твърде неспокойно, живо дете, което се е опитвало да намери мястото си там. С възмутителни въпроси затруднявал учителите си и предизвиквал бурни дискусии. Ако бил друг ученик, със сигурност щели да го изключат. Но оценките му били толкова високи, че все някак успявал да бъде гледан с добро око и „приеман“ въпреки всичките си лудории. Четял много книги и отделял съвсем малко време за домашните си. Най-обичал да чете философски и исторически книги и твърдял, че в тези книги намирал „каквото търсел“. Във времето, което му оставало извън книгите, се интересувал от странни математически проблеми. Веднъж се заел с проект за построяване на малка ракета. За целта изготвил всички необходими чертежи, направил проучвания, изчисления и осигурил материала. Само защото баща му неочаквано разкрил замисъла и го заплашил с думите „Moz vaz a uçuruyeyar a todos manyak!“ — „Откачалник такъв, ще вдигнеш всички ни във въздуха!“ — се принудил да „отложи“ проекта. Това „отлагане“ станало тежко бреме с течение на времето.

Почти не играел с връстниците си. „Всички са тъпаци“, така казвал. На Бююкада часове наред си играел сам в градината на вилата. Веднъж станал свидетел как котка изяла врабче със счупени крила. От този ден нататък „си отмъщавал за птичката“, като измъчвал котки. На една вързал празна консервна кутия на опашката, на друга пъхнал главата в хартиена кесия, на трета подстригал мустаците. Затова често се прибирал с драскотини по ръцете и краката. Освен това често си отнасял боя от кварталните деца, понеже бил сам и не играел с тях. Не се опитвал да се отбранява, а и не казвал кой защо го е набил. Но въпреки тази „различност“ бил галеникът и, макар и тайно, любимото дете в семейството. Мадам Роза се стараела да прикрива предпочитанията си към „проблемния“ син с думите: „Той е деликатно дете, което се нуждае от закрила“. Берти, който ми разказваше спомените си с откъслечни изречения, бил наясно с този факт. Нещо повече, имал дори обяснение на тази „несправедливост“. Той беше син, който защитаваше майка си въпреки цялата несправедливост, може би заради себе си, понеже не би изтърпял майка, която би направила такъв избор. На мен ми изглеждаше като батко, който въпреки цялото предателство не бе изгубил чувството на нежност към по-малкия си брат. Мадам Роза била толкова привързана към Джери и защото той носел името на уважаемия й баща, когото загубила на четиринайсет години и чиято липса често усещала. Искала да даде баща си на своя син и се надявала да намери или отново да изживее баща си в своя син. „Толкова просто бе всичко.“

Колкото до мосю Жак… Сигурно и той смятал по-малкия си син за по-умен и „по-жизнеспособен“, защото бил по-буен и по-войнствен. Чувствам, че сега мога да разбера по-добре тази гледна точка. Тъй като някои хора или изводите, които човек си прави от избора на някои хора, му позволяват с течение на времето да вижда други нови моменти и да преоценява някои стойности. Виждах обаче и разочарованието на Берти. Това разочарование бе причината да си остане дете, което само той познаваше и някак не можеше да накара да порасне. Дете, което другите не виждаха или не искаха да виждат. Това дете живееше в стария дневник заради нова надежда. Само че дневникът трябваше да остане на онова място, което всички познаваха, което всички искаха да изживеят в своето време по свой начин. Тъй като дневникът бе същевременно дневник на невъзможна за разказване, за адекватно описание с думи вина. Имаше споразумение, чиито правила бяха установени още преди много години. С други думи, ред, който не можеше да се разклати така лесно. Доколкото си спомням, този ред не бе разстроен нито веднъж, с изключение на един-единствен ден. Да, имаше само един ден в онова време, в който тишината бе нарушена. Дали това бе денят, в който Берти бе „пораснал“, в който детето очевидно бе станало нов човек? Сега не мога импулсивно да отговоря утвърдително на този въпрос. Мога само да кажа, че онзи ден трябва да се отбележи като едни от най-незабравимите дни в историята на онзи дюкян.

Беше преди години… „Дюкянът“ си беше старият дюкян, за който винаги ми се е искало да разкажа. Мосю Жак все така държеше всичко под контрол. Чичо Киркор беше още жив. Никос бе отишъл там, където бе трябвало да отиде. Олга все още бе привлекателна, желана жена, въпреки всичко, което й бяха отнели изтеклите години. В онзи ден между баща и син избухна огромен скандал по нищожен повод, внезапно бяха разлистени старите „дневници“ и изригнаха оскърбления, подхранвани бавно и тихо. Това „земетресение“ никога няма да забравя. Берти сякаш събра смелост за този бунт след толкова дълго отлагане, след всичко, което принудително бе потискал, притъпявал в миналото. Сякаш съдбата бе подложена на разпит, този живот, тези животи, които трябваше да се носят като съдба. След този ден, след това, което бе изговорено този ден, за мосю Жак, така да се каже, бе отворена нова страница. Някои моменти се връщаха по неочакван начин при нас, с гласове, които вярвахме, че изцяло сме прокудили завинаги от душата си, при човека, който трябваше да видим и изживеем. В крайна сметка това бе миг на разплата. Миг на разплата, напомнящ епизодите в онези драми. В онзи ден те бяха там на собствената си сцена. Тази отдавна належаща разплата изживяха там на едно от местата, където трябваше да живеят. Берти трябваше най-сетне да го „каже“, да изрази доколкото бе възможно разочарованията, чувствата си, да зашлеви баща си с истината, със „своята истина“. Мосю Жак трябваше поне този единствен път да слуша, без да възрази и с дума, да разбере и да вмести чутото в отминалите дни. Не беше съумял да се сближи с първородния си син, с първородния, който бе направил за него големи жертви. Това беше най-голямата му вина като баща. Винаги бяха изисквали от Берти да прави нещо. Да поеме „дюкяна“, отговорността за бъдещето на семейството, да държи под контрол брат си, да мълчи, мълчи, мълчи… Обикновена, банална история, изживявана от всеки… Кога бяха пропилели възможността да бъдат други, да се опитат да живеят като други хора? Правото „да си друг“, да създадеш нов човек, да се надяваш на този, който можеше да избере, който можеше да изживее тази „истина“? Дали той като баща го беше слушал поне веднъж с неподправена бащина нежност? Дали поне веднъж се бе замислил над това какво не искаше да прави синът му? Дали тези убежища бяха толкова важни, че за тях постоянно се изискваха нечии жертви? Дали някои мечти бяха обречени да не бъдат изживени докрай? Докъде бе възможно да изживяват истина, без да я изричат, без да я споделят с друг, до коя граница можеха да бъдат толкова сами? Дали неизговарянето не бе винаги равносилно на отблъскване или унищожение? Защо цената на онази жертва така и не бе призната, защо не можеше да бъде призната? Защо на това малко място всеки преследваше другия, най-често несъзнателно? Да мълчи, само да мълчи… Да говори само в душата си или с душата си…

Тук думите на Берти се смесват с моите думи. Тук е мястото, където думите на Берти се смесват с моите думи. Може би донякъде затова се опитах да понеса онези самоти, доколкото бе възможно, за да мога да поема други самоти. Затова самотата на хората, за които се опитах да разкажа, донякъде е и моя самота. В противен случай не бихме могли да издържим да останем заедно на едно и също място, принудително в един и същ разказ. Ненапразно някои чувства ни викаха там като протагонисти на едни и същи изречения, в които се сменяха само думите, но които имаха един и същ смисъл. Ненапразно някои пленничества връхлитаха в дните ни като „съдба“, ако се вземе предвид датата или периодът… При тези обстоятелства не беше възможно Джери да се върне от мястото, на което бе отишъл, където бе дръзнал да отиде. Джери искаше да бъде роден за друго семейство, поемайки бремето за други смърти. Може би онази вечер със своя неочакван бунт Берти желаеше да съобщи този момент на баща си, от когото бе разочарован от толкова години. Джери се беше махнал окончателно. Лъжите нямаше да го върнат. Не бе изключено да се беше изгубил в друга лъжа или пък да беше намерил увереността, която търсеше от години. Никога нямаше да узнаят истината, у тях до последно щеше да живее съмнение. Джери се беше махнал. Той и бездруго нито за миг не бе оставал в желаните от тях граници. Берти обаче бе останал при тях въпреки целия копнеж, дори във времена, когато „далечината“ му се струваше близка. Беше „тук“, както винаги, винаги бе оставал в сянка, в буквалния смисъл на думата не бе отишъл никъде, бе синът „тук“, който не отиде никъде…

Мосю Жак замълча, замълча, щом чу това. Олга заплака. Чичо Киркор реагира на скандала, като изпрати всички вкъщи и затвори дюкяна по-рано с думите: „Приключвам работа за днес!“.